37. Клариса

В началото не можа да определи какво се е променило. Вероятно защото се криеше в дребните неща. Подът, на който бе привикнала да спи като пребита, изведнъж вече не ѝ беше удобен. Откри, че отново се чуди какво ли прави баща ѝ в килията си, на пет милиарда километра от нея и кой знае дали не и в друга вселена. Плъзгаше пръсти по решетките, заслушана в звука, който издаваха.

И мразеше.

Омразата не беше нещо ново. Бе живяла твърде дълго с нея и спомените за времената преди това също бяха обагрени в цветовете на праведния гняв. Само че преди мразеше Джим Холдън, а сега — Клариса Мао. Да мрази себе си бе нещо като акт на пречистване и това дори ѝ бе приятно. Катарзис. Джим Холдън се бе измъкнал от жаждата ѝ за възмездие, отказвайки да бъде погълнат от нея. Дошло бе време нейната душа да бъде обхваната в пламъци. Беше като нова и интересна игра.

Тя почука по решетките. Нямаше достатъчно разлики в тоновете, за да се получи мелодия. Инак би се опитала да състави нещо, колкото да се разсее. Хрумна ѝ, че може би силата, която ѝ придават имплантираните жлези, би ѝ помогнала да ги изкриви. Не че това имаше значение. В най-добрия случай охраната щеше да я застреля. В най-лошия би могла да си върне свободата.

Поне капитанът бе престанал да ѝ говори. Доста често го навестяваха посетители. Вече знаеше кои от пазачите отговарят за него. Идваха двама марсианци с военни униформи и неколцина офицери от ООН. Разговаряха с него с тихи гласове и сериозни лица. Кой знае защо ѝ беше смешно да ги наблюдава.

Често обикаляше из своя малък свят. Правеше лицеви опори и всякакви други безсмислени упражнения, които позволяваше слабата гравитация. И чакаше наказанието или края на света. Когато заспиваше, Рен неизменно присъстваше в сънищата ѝ и затова се опитваше да не спи много.

И бавно, с нарастващ ужас си даваше сметка, че промяната бе нейното завръщане към предишното ѝ аз. Окончателното пробуждане. След провала ѝ на „Росинант“ бе настъпил период на умиротворение. Откъсване от околния свят. Но още преди това тя бе живяла в нещо като сън. Не знаеше дали бе започнал, когато уби Рен, или след като прие самоличността на Мелба Кох. А може би дори по-рано. Когато научи за ареста на баща ѝ. Но където и да се бе изгубила, ето че отново се връщаше към себе си и сякаш някой забиваше в съзнанието ѝ игли и карфици. Беше по-лошо от болка и я преследваше на цикли.

Колкото повече мислеше за това, толкова по-ясна ѝ ставаше играта на червенокосата проповедница. А също и на Тили Фейгън. Може би Ана смяташе, че с обещанието за прошка ще я накара да се изповяда. Ако беше така, значи тази жена бе невероятно глупава — първо, защото смяташе, че Клариса няма да признае това, което е направила, и второ, тъй като си мислеше, че прошката е нещо, за което жадува. Или би могла да приеме.

„Бих искала пак да си поговорим“ — бе казала Ана и в началото думите ѝ прозвучаха искрено. Истински. Само че повече не дойде. Клариса си даваше сметка, че не е изминало чак толкова много време. Пребиваването в килия променяше представата за хода на времето и я караше да се чувства изолирана. Такъв бе смисълът на затварянето. Но въпреки всичко Ана не се връщаше. Нито пък Холдън. Или Наоми, която Клариса не бе успяла да убие. Те бяха приключили с нея — защо им е да идват тук? Клариса нямаше какво повече да им предложи. Освен може би да ги предупреди, че властта на кораба отново ще премине в други ръце, ако това имаше значение. Кой седи в онова жалко капитанско кресло ѝ се струваше ужасно незначително. Беше като спор кое е най-хубавото момиче в затворнически лагер.

Ала тъй като това бе единственото ѝ забавление, тя продължаваше да гледа.

Гласовете от съседната килия бяха преминали в нова тоналност. Бяха станали напрегнати. Още преди добре облеченият мъж да се приближи към нея, тя се досети, че е дошло време планът им да бъде осъществен. Той спря при нейната врата и надзърна вътре. Заради бялата си, перфектно оформена коса изглеждаше стар. Когато сложи ръце на решетките, изглеждаше сякаш той е затворникът.

— Предполагам, че не ме помните — заговори мъжът. Гласът му бе едновременно тъжен и подкупващ.

— Отец Кортес — отвърна тя. — Разбира се, че ви помня. Играехте голф с баща ми.

Той се засмя и отстъпи назад.

— Така е, макар че това бе доста отдавна. Тогава сигурно си била на… седем?

— Виждала съм ви и след това — по телевизията.

— Ах — въздъхна той. Очите му не издаваха нищо. — Това сякаш също е било много отдавна. Току-що разговарях с капитана. Той каза, че се опитвал да те накара да се присъединиш към нас, но засега безуспешно.

По пътеката между отделенията се появиха двама пазачи. И двамата бяха от съюзниците на Ашфорд. Кортес не им обърна внимание.

— Така е, не успя — рече тя. И после: — Той доста послъгва.

Кортес повдигна вежди.

— Послъгва?

— Каза, че можел да ми уреди амнистия. Когато се приберем у дома, щял да ме вземе на Церера и да ме постави под закрилата на СВП. Само че не може да го направи.

Кортес бавно си пое дъх.

— Вярно е. Не може. Мога ли да бъда откровен с теб?

— Не виждам с какво мога да ви попреча — отвърна Клариса.

— Мисля, че ние двамата с теб имаме доста общо. Твоите ръце са окървавени. С кръвта на невинни.

Тя се опита да се засмее, да се скрие зад привидно безразличие, но се почувства още по-уязвима. Кортес продължи, сякаш не бе забелязал какво става с нея. Може и да бе така.

— Аз пък бях… инструментът, който ни доведе тук през портала. Комбинираната сила на трите човешки разклонения, съединени в общо величие. — В думите му се долавяше горчивина, но той продължаваше да се усмихва. — Мъжете от моята професия често стават жертви на суетата. Това е битка, която водим с ограничен успех.

— Аз принудих Холдън да мине през Пръстена — каза Клариса, но не знаеше дали това е признание, или опит да помогне на Кортес.

— Да. А аз доведох останалите след него. Доведох ги тук, за да срещнат смъртта си, защото бях сляп за опасностите, пред които се изправяхме. Отведох моето стадо право в кланицата. Мислех, че провидението ще е на наша страна, но…

Очите му се напълниха със сълзи, но лицето му остана безизразно.

— Отче? — повика го тя.

— Когато бях малко дете — продължи Кортес, — братовчедка ми намери мъртвец. Тялото беше в едно сухо дере отвъд нашата земя. Накара ме да отида да го погледна. Бях страшно изплашен, но се престорих на смел и я оставих да ме заведе. Когато пристигна бърза помощ, установиха, че мъжът е умрял от хеморагична треска. До края на лятото трябваше да ми правят профилактични инжекции. Така че, изглежда, открай време имам тази слабост. Залагам вярата си на провидението, но може би така само прикривам страховете си. А заради тях сега умряха много хора.

— Вината не е ваша.

— Но проблемът си остава мой. Може би чувствата ми са били в служба на едно по-голямо добро. Права беше, скъпа моя. Нито за теб, нито за мен ще има амнистия. Но не поради причината, която изтъкваш.

Клариса се изправи. Погледът на Кортес я притискаше като тежест. Неволно почувства уважение към него заради чистосърдечните му признания, макар никога да не бе го харесвала.

— Опасността, която представляват тези извънземни, е твърде голяма. Струва ми се, че загубите, които преживяхме до момента, ще са като капка в океана. Ние сами се предадохме в ръцете на дявола. Не всеки го разбира, но мисля, че ти вече го знаеш.

За своя изненада тя усети, че гърлото ѝ се свива от страх. Откъм далечния край на коридора долетя метално дрънчене. Вратата на килията на Ашфорд се отвори. Един от пазачите каза нещо, но Кортес не сваляше втренчения си поглед от нея и тя го усещаше като изгаряне с вряла вода.

— Мисля, че да — рече тихо Клариса.

— Освобождаването на капитан Ашфорд е мое дело, защото двамата с него дойдохме за среща на умовете, която не е по силите на сегашния капитан. Когато започнаха да събират екипажи от различни кораби, те го направиха донякъде с помощта на оръжието.

— Оръжията не действат тук.

— Но това не се отнася за светлината, а те са създали оръжие с нейна помощ. Комуникационният лазер е подсилен достатъчно, за да пробие отвор в обшивката на кораб. И може още да се засили. По наша преценка дори толкова, че да разруши Пръстена и да затвори вратата.

— Само че ние ще сме от погрешната страна — посочи Клариса.

— Така е. Но ако почакаме, ще дойдат и други. Ще бъдат изкушени. „Ако можем да управляваме порталите — ще си кажат те, — какви ли благини ни очакват отвъд?“

— Вие го казвахте. Вие бяхте един от тях.

— Бях, но научих горчивия урок. А ти бе подгонена насам от омразата. Така ли е?

Ашфорд се разсмя. Един от пазачите каза:

— Поздравления за завръщането ви, капитане.

Клариса чукна с пръсти по тръбите и този път те запяха.

— Допуснахме грешка — призна Кортес. — Но сега имаме възможност да я поправим. Можем да спасим цялото човечество, като му попречим да направи същата грешка. Можем да го защитим. Но ще трябва да се пожертваме.

— Всички ние.

— Именно. Ще срещнем края си тук, в мрака, отрязани от тези, които пазим. Може да бъдем наказани. Дори убити. — Той се пресегна и я докосна. Допирът му бе като електрически заряд. — Клариса, не те лъжа. Няма да получиш възнаграждение в този живот за това, което искам от теб.

— А какво всъщност искате? Какво трябва да направя?

— Хората ще се опитат да ни спрат. Може да се помъчат да убият капитана. Разбрах, че промените в твоето тяло ти дават възможност да вършиш невероятни неща. Ела с нас. Погрижи се да не пострада капитанът, да не му попречат. Може би ще е достатъчно само да присъстваш. Но по-вероятно е ти да си факторът за успеха или провала ни.

— И в двата случая с мен е свършено.

— Така е. Но в единия ще е само неизбежната смърт. В другия обаче ще има смисъл.

Капитан Ашфорд и охраната му се насочиха към тях. Потракването на токовете им върху палубата бе като равномерният тропот на механичен часовник. Сцената наближаваше предопределения си завършек и негодуванието ѝ сякаш се поуталожи. Не искаше Ашфорд да идва. Предпочиташе да си остане тук и да разговаря с преподобния за жертвата и смъртта. За бремето, което носиш, когато си извършил нещо толкова лошо, че няма начин да го поправиш, докато си жив.

Макар очите му да оставаха безизразни, на лицето на Кортес трептеше усмивка. Той бе самата искреност, докато баща ѝ никога не скриваше, че се присмива на света, макар и зад маска. Но в момента виждаше в него Жул-Пиер Мао.

— Хората, които убихме — произнесе тя. — Ако го направим, всички те няма да са загинали безсмислено.

— Заради най-благородния мотив — съгласи се Кортес.

— Време е да вървим — намеси се Ашфорд и Кортес отстъпи от вратата и скръсти ръце. Ашфорд се обърна към нея. Заради прекомерно голямата си поясна глава приличаше на чудовище от кошмар. — Последен шанс — обяви капитанът.

— Ще дойда — склони Клариса.

Ашфорд повдигна вежди и изгледа Кортес. Устните му се разтеглиха бавно в усмивка.

— Сигурна ли си? — попита той, но задоволството в гласа му подсказваше, че вече ѝ е повярвал.

— Ще се погрижа никой да не ви спре — добави тя.

Ашфорд отново погледна към Кортес и по лицето му си личеше, че е впечатлен. Сетне ѝ отдаде чест и тя му отвърна със същото — макар и непохватно.

Когато излезе от килията, за кратко почувства замайване, причината за което не беше Кориолисовият ефект. Това бе първата ѝ крачка на свобода след „Росинант“. Инженерният отсек и командният център не бяха разположени във въртящия се барабан, така че трябваше да поемат контрола над транзитните пунктове в далечния северен и южен край на барабана и на външния асансьор, който минаваше между тях. Имаше много въпроси за обсъждане. Как да запазят спокойствие в барабана, докато успеят да го фиксират, кои хора вече са им верни и кои ще трябва да бъдат убеждавани. Клариса не обръщаше особено внимание. Усещаше, че Кортес крачи до нея, и се радваше, че бе оставила доскорошните си грижи в килията. Всяко дете, родено на Земята или Марс, ще бъде в безопасност от протомолекулата заради това, което предстоеше да направят. Соледад, Боб и Стани, баща ѝ и майка ѝ, всички техни роднини ще я смятат за мъртва. Всеки, който е познавал и обичал Рен, ще спи малко по-спокойно, след като научи, че убиецът му си е получил заслуженото. Дори тя ще спи по-добре, ако изобщо ѝ се удаде тази възможност.

— Освен това има бойни импланти — обясняваше Ашфорд и я посочи през рамо с палец. Един от пазачите се извърна и я погледна. Беше този с безцветните очи и белега на брадичката. Джойо.

— Капитане, сигурен ли сте, че е с нас?

— Врагът на моя враг, Джойо — отвърна капитанът.

— Аз ѝ гласувам доверие — добави Кортес.

„А не би трябвало“ — помисли си Клариса, но не каза нищо.

— Ясно — кимна Джойо и вдигна ръка в поясния жест за приемане. — Тя е на мостика заедно с останалите.

— Това е чудесно — отбеляза Ашфорд.

Залата завърши с просторен коридор. Бели луминесцентни светлини им показваха пътя. Десетина мъже и жени, въоръжени с подръчни средства, седяха в електрокари или стояха край тях. Въздухът миришеше на нагорещена пластмаса. Капитан Ашфорд и трима от хората му се настаниха в най-предната кола.

— Ще ни отнеме известно време, преди корабът да премине под наш контрол — заяви Кортес. — Ще трябва да си намерим съюзници. Да потиснем съпротивата. Но съберем ли достатъчно хора и напуснем ли барабана, няма начин да ни спрат. — Говореше, сякаш се опитваше сам да се убеди. — Не се страхувайте. Всичко това е съвсем оправдано. Ако вярваме, няма от какво да се боим.

— Аз не се страхувам — обади се Клариса. Кортес я погледна със засмени очи. Ала когато погледите им се срещнаха, усмивката му помръкна. Той извърна глава.

Загрузка...