Вратата на Абадон

28. Ана

Жената — Наоми Нагата — отговори, като се закашля и изхвърли голям кървав мехур.

— Каква глупачка съм — продължи Ана, — разбира се, че не си добре.

Тя се премести към Наоми, като изтика все още потрепващата Мелба встрани. Момичето и механоботът прелетяха краткото разстояние до отсрещната преграда, блъснаха се в нея и останаха да висят там.

— Аварийното шкафче — изграка Наоми и посочи червения капак на стената. Ана го отвори и откри вътре фенерчета, инструменти и червено-бяла раница като тази, която Тили носеше на „Принц“. Посегна и я извади. Докато ровичкаше вътре за превързочни материали и кръвоспиращи за рамото на Наоми, поясната измъкна няколко спринцовки и се зае да си ги инжектира една след друга с бързи и опитни движения. Ана имаше чувството, че ще ѝ откъсне рамото всеки път, когато намотаваше върху него бинта, и едва не поиска да ѝ дадат и на нея една спринцовка.

Преди години Ана бе преминала курс за работа с наркозависими. Инструкторът медик от психиатричното отделение на име Ендрю Смит, им повтаряше непрестанно, че наркотиците не дават само удоволствие и болка. Те променят възприятието, премахват задръжките и нерядко предизвикват усилване на патологичните навици и тенденции. Така интровертът потъва още по-дълбоко в себе си, агресивният става невъздържан.

Ана бе схванала идеята още от първия път. Някъде към третия час от космическата ѝ разходка действието на амфетамините започна да отслабва и яснотата на съзнанието, която не знаеше, че ѝ е била отнета, да се завръща. И тогава осъзна, че зад мотивите ѝ да действа вероятно стоят други, далеч по-дълбоки и лични причини.

Ана бе прекарала само няколко години сред поясните и другите планетарни обитатели. Но това бе достатъчно, за да разбере, че философията им най-често се опира на мотото „Това, което не познаваш, обикновено те убива“. Никой, израсъл на Земята, не би могъл да разбере докрай подобно съждение, колкото и време да е прекарал в космоса. Нито един поясен не би навлякъл реактивен скафандър, за да полети през космоса, без да е наясно каква е средата, която ще завари в другия край на пътешествието. Просто не би им хрумнало да действат така.

И което бе по-лошо, тя се бе измъкнала през въздушния шлюз, без да прати съобщение на Ноно. „Не искаш разрешение, а прошка“ — отекваше в главата ѝ. Ако беше загинала, докато правеше това, вероятно Ноно щеше да изпише думите като епитафия на гроба ѝ. Нямаше да има последна възможност да каже, че съжалява.

Ярко осветеният дисплей, който присъстваше неизменно в периферното ѝ зрение, независимо накъде бе обърната главата ѝ, твърдеше, че ѝ остават 83 процента кислород. Тъй като не знаеше обаче колко време издържа пълна бутилка, тази информация бе лишена от жизненоважен контекст.

Докато се опитваше да успокои дишането си и да не позволи на паниката да я завладее, индикаторът се премести към 82. Колко дълго е стоял на 83? Не можеше да си спомни. Гадеше ѝ се леко и тя си помисли, че сигурно ще бъде ужасно, ако повърне в скафандъра.

Момичето — Мелба, или по-точно Клариса — бе далече напред и продължаваше да увеличава разстоянието, движейки се с грация, придобита от дълга практика. За нея ходенето с магнитни обувки бе нещо естествено. Ана се опита да ускори крачка, но едва не се спъна, докато се стараеше да отлепва ритмично обувките от корпуса. След няколко неуспешни опита най-сетне откри къде са настройките за силата на магнитния захват и побърза да я намали до нормално ниво. Оттук нататък успя да ускори темпото и нещата потръгнаха сравнително равномерно. Едно обаче бе ясно — че тя не печелеше в това състезание. Беше изгубила момичето от поглед, но си повтаряше, че това няма значение. Имаше доста точна представа накъде се е отправила Мао. Или Мелба Кох. Която и да беше тази жена.

И преди бе виждала в новините снимки на „Росинант“. Вероятно той бе най-прочутият кораб в момента. Централната роля на Джеймс Холдън в събитията на Ерос и Ганимед, заедно с няколкото кратки стълкновения в космоса бяха причина корветата да изниква отново и отново в новините през последните години. Стига да нямаше две марсиански корвети, увиснали една до друга, Ана бе уверена, че ще намери търсената.

Петнайсет минути по-късно вече я наближаваше.

„Росинант“ имаше формата на черен метален клин с дебело длето, прилепено от едната му страна. Гладката му повърхност бе изпъстрена с малки куполи. Ана не знаеше достатъчно за корабите и нямаше представа какви може да са тези неща. Но тъй като пред нея беше военен кораб, предполагаше, че са датчици, системи за наблюдение или оръжия. Ала със сигурност не бяха врати. Опашката на кораба бе обърната към нея и единственият отвор там бе централният конус на соплото. Тя се приближи до отсамния край на кораба и се опита да огледа корпуса, преди да скочи на него. Вдясно от конуса на двигателя към корпуса бе прикрепен полупрозрачен пластмасов мехур, блед и подпухнал като плюска. Минутка по-късно тя вече се бе промушила през раната на кораба в товарния отсек. Помещението, в което се озова, бе изпълнено с прикрепени с магнити за пода и стените сандъци. Дали имаше връзка с останалия кораб? Нямаше представа къде може да се намира екипажът на кораба и, което бе по-лошо — дали момичето не е някъде пред нея, скрито между сандъците.

Ана пристъпваше внимателно от един сандък към следващия, следвайки тесния проход между тях. Из въздуха тук се рееха парченца от суха храна и разкъсани опаковки. Разбитите сандъци вероятно бяха спомен от внезапното спиране или останки от предишни стълкновения на „Росинант“. Тя бръкна в малката торба, прикачена на скафандъра ѝ, и извади отвътре електрошоковия пистолет. Никога досега не бе стреляла в микрогравитация или във вакуум. Можеше само да се надява, че това няма да повлияе на точността и крайния резултат. Още един риск, който поясен не би поел.

За нейно голямо облекчение откри шлюз в далечния край на помещението. Там Ана се освободи от реактивната раница и се позанимава малко с пистолета, за да е сигурна, че знае как се сваля и вдига предпазителят. Междувременно таблото на шлюза се озари в зелено и люкът се отмести.

Не се виждаше никой. Само помещение, което приличаше на машинен цех с множество шкафчета за инструменти, тезгяси и стълба, прикрепена към едната стена. В горния край на стълбата имаше два люка, единият водещ към предния край на кораба, другият към задния. Ана предположи, че ако се отправи към носа, рано или късно ще срещне някой член на екипажа. Докато обмисляше действията си, внезапно зад нея отекна гръм и светлините угаснаха.

Миг по-късно на стената блеснаха жълтеникави аварийни светлини и един безполов глас съобщи:

— Срив на реактора, преминаване на аварийно захранване.

Съобщението се повтори няколко пъти. Шлемът ѝ приглушаваше звука, но несъмнено на кораба все още имаше въздух. Тя си свали шлема и го закачи на скафандъра.

Бе почти сигурна, че сривът в реактора е предизвикан умишлено от някого в машинното, и затова се отправи нататък. Сега, след като постоянният бумтеж на двигателите бе изчезнал и тя си бе свалила шлема, можеше да чува и по-слаби звуци, идващи откъм люка. Отне ѝ няколко секунди да разбере как се отваря и когато най-сетне успя да го стори, едва не извика от изненада.

В следващото помещение Мелба убиваше някого.

Поясна жена с дълга черна коса и омаслен комбинезон се гърчеше в стоманената хватка на механобота, който Мелба бе облякла. Жената — Ана вече бе познала, че това е Наоми Нагата, заместничката на Холдън — изглежда, бе пострадала сериозно от срещата си с Мелба. Ръката и рамото ѝ бяха омазани с кръв, лицето ѝ бе покрито със синини и драскотини.

Ана се плъзна безшумно в помещението. Стените на реактора бяха извити навътре като на църква — катедралата на термоядрената епоха. Даваше си сметка, че трябва да бърза, ала същевременно знаеше, че пистолетът има само един заряд, и не смееше да стреля в движение.

Лицето на Наоми бе станало пурпурно. Дишането ѝ бе неравномерно, хрипливо. По някакъв начин поясната успя да вдигне ръка и да завърти Мелба. Краката на Ана допряха пода и обувките се задействаха. Беше на по-малко от три метра зад Мелба, когато натисна спусъка, прицелена в онази част на гърба ѝ, която не бе покрита от механобота. Можеше само да се моли, че електрошоковият пистолет ще я порази през вакуумния скафандър.

Не уцели, но въпреки това резултатът бе впечатляващ.

Вместо да попаднат върху тъканта на скафандъра двете стрелички на електрошоковия заряд удариха механобота право в центъра. Изопналите се след тях жици мигновено се оцветиха в червено и започнаха да се разпадат като пламтящи струни. Пистолетът се нагорещи толкова силно, че Ана го усещаше през ръкавицата си, и реши да го пусне, преди да се е превърнал в топка топяща се пластмаса. Механоботът се изопна назад и разпъна встрани манипулаторните си ръкавици. В помещението замириса на изгорели кабели. Косата на Мелба бе щръкнала нагоре и дори след като пистолетът се стопи напълно, пръстите и ръцете ѝ продължаваха да потрепват конвулсивно. На малкото екранче на механобота светеше червен предупредителен сигнал.

— Коя си ти? — попита Наоми, която се поклащаше във въздуха по начин, който подсказваше, че ще се строполи на пода при първите признаци на гравитация.

— Ана. Името ми е Ана — отвърна тя. — Добре ли си?

След третата инжекция Наоми пое бавно и мъчително въздух и попита:

— Коя е Ана?

— Аз съм Ана — отвърна Ана и се засмя. — Искаш да кажеш, коя съм аз? Пътник от „Принц Томас“.

— ООН? Не ми приличаш на военна.

— Не, казах ти, че съм пътник. Аз съм член на консултативната група на генералния секретар.

— Оня цирк с кучето и понито — промърмори с болезнена гримаса Наоми, докато Ана стягаше превръзката.

— Всички го наричат така — рече тя, все още не съвсем сигурна, че е поставила правилно бинта. Може би трябваше да обръща повече внимание на уроците за оказване на първа помощ в църквата. Изкуствено дишане, спиране на кървенето, обездвижване на фрактури, това бе почти всичко, което си спомняше.

— Ами наричат го, защото е точно това. — Наоми се пресегна със здравата си ръка и се хвана за стълбата. — Политическо бръщолевене…

Прекъсна я механичен глас:

— Рестартирането завършено.

Ана се обърна. Мелба бе ококорила очи в тях. Косата ѝ все още бе щръкнала, но крайниците вече не потръпваха неконтролируемо. Тя размърда неуверено ръце, механоботът изскърца, поколеба се и после се подчини.

— Проклета да съм — изруга Наоми. Беше по-скоро подразнена, отколкото изненадана.

Ана посегна към пистолета, преди да си спомни, че се е разтопил. Мелба оголи зъби.

— Насам — подкани Наоми и посочи люка над тях. Ана се шмугна през него и Наоми я последва, придърпвайки се със здравата си ръка. Мелба протегна крак, оттласна се от кожуха на реактора и се стрелна подире им. Наоми успя да дръпне краката си миг преди да ги сграбчи ужасната механична ръка. Люкът изскърца и се притвори, смазвайки челюстите на ръката във фонтан от искри и строшени парчета. Ана очакваше да последва вик на болка, но после осъзна, че ръцете на Мелба бяха пъхнати в манипулаторните ръкавици, които бяха с няколко сантиметра по-къси от механичните ръце. Не бяха ѝ сторили нищо, а тя бе пожертвала едната ръка, за да задържи люка отворен. Другата механична ръка се появи в отвора, сграбчи металния ръб и го изкриви надолу.

— Продължавай! — извика Наоми, изстена от болка и ѝ посочи следващия люк нагоре по стълбата. След като и двете се промушиха през него, Ана отдели няколко секунди да се огледа. Вероятно се намираха в жилищния отсек на екипажа. Малки помещения, всяко със своя врата. Крайно неподходящо място да се скрият. Наоми прекоси празното пространство, хвърляйки сянка от аварийните светлини върху стената, и Ана побърза да я последва с усещането, че всичко това е някакъв кошмарен сън.

Преминаха през люка за следващото ниво и Наоми се забави да натисне няколко копчета на малкия екран. Аварийните светлини почервеняха и на панела се изписа „Заключено от съображения за сигурност“.

— Нали не смяташ, че си я затворила в капан — погледна я въпросително Ана. — Тя може да излезе през товарния хангар. Пробила е отвор в хидравличната врата.

— Правят ни го за втори път — оплака се Наоми, докато се дърпаше по стълбата. — Както и да е, тя носи ремонтен механобот и се намира в инженерния отсек. Там има предостатъчно инструменти, за да нареже кораба. Така че не тя е в капан, а ние.

Ана я погледна изненадано. Бяха успели да избягат. Да затворят и заключат след себе си люка. Това би трябвало да сложи край на преследването. Чудовището не може да отваря врати. Последната мисъл, объркана и незряла, я накара да се усъмни дали амфетамините са напуснали напълно кръвта ѝ.

— И какво ще правим?

— Към лазарета — посочи Наоми един къс коридор. — Нататък.

В това имаше логика. Лицето на поясната бе придобило сивопепеляв цвят, несъмнено от голямата кръвозагуба, върху рамото ѝ се бяха образували няколко кървави топчета. Ана хвана Наоми за ръката и я поведе по коридора към вратата на лазарета. Беше затворена, а на таблото отстрани мигаше същото предупреждение в червено, като това на люка към долната палуба. Наоми протегна ръка да въведе кода, а Ана зачака да се отвори вратата. Вместо това друга, по-масивна преграда се спусна пред първата и таблото внезапно изгасна.

— Хидравлична врата — обясни Наоми. — По-трудна е за преодоляване.

— Но ние сме от тази страна.

— Аха.

— Има ли друг начин да влезем?

— Не. Да вървим.

— Почакай — спря я Ана. — Трябва да влезем вътре. Ти си сериозно ранена.

Наоми се обърна и я погледна със странно изражение. Изглеждаше едновременно учудена и намръщена. Ана осъзна, че жената я преценява.

— Вътре има двама ранени. Моят екипаж. Те са в безпомощно състояние — обясни Наоми. — Но сега са в безопасност — доколкото мога да им я осигуря. Така че ние с теб ще се качим на следващата палуба, ще се въоръжим и ще се погрижим тя да ни последва. А когато го направи, ще я убием.

— Аз не… — поде Ана.

— Ще я убием. Разбра ли?

— Да я убием? Не мога — довърши Ана. Това бе самата истина.

Преминаха следващия люк и се озоваха на горното ниво. Тук по-голямата част от пространството бе заета от въздушен шлюз и складови шкафове. Някои от шкафовете бяха достатъчно големи да побират вакуумни скафандри и реактивни раници. Други бяха по-малки. Наоми отвори един от по-малките и извади масивен черен пистолет.

— Аз също никога не съм стреляла с един от тези — призна си тя, докато зареждаше пистолета. Патроните приличаха на миниатюрни ракети. — Но тези двамата в лазарета са моето семейство, а това е моят дом.

— Разбирам — рече Ана.

— Хубаво, защото не мога да те накарам… — Наоми млъкна, очите ѝ се завъртяха нагоре и тялото ѝ застина. Пистолетът се изхлузи от разтворената ѝ ръка.

— Не, не, не! — извика Ана, внезапно завладяна от паника. Стрелна се към Наоми и я улови за китката. Пулсът ѝ бе съвсем слаб. Разтвори аптечката за първа помощ и отчаяно затършува за нещо, което да помогне. На една от ампулите пишеше, че е за хора, изпаднали в шок, и Ана забоде иглата в рамото на Наоми. Жената не се свести.

Въздухът в помещението промени мириса си. Стана по-топъл, с миризмата на разтопена пластмаса, каквато изпускаше нейният противошоков пистолет, преди да се стопи. На входния люк се появи малка червена точка, която постепенно стана жълта и взе да се разширява и побелява. Момичето с механобота идваше за тях.

Люкът над тях, този, който водеше към предната част на кораба, бе затворен и на таблото мигаше същият предупредителен сигнал. Наоми не ѝ бе казала какъв е кодът. Въздушният шлюз бе на това ниво, но и той бе заключен.

Долният люк започна да поддава на тласъци. Ана чуваше тежкото дишане на Мелба и ругатните, с които придружаваше усилията си. Заключващият код, въведен от Наоми, не само че не ги бе спасил, ами и ги бе затворил в капан.

Ана изтегли безжизненото тяло на Наоми до един от големите шкафове за скафандри и я напъха вътре, след това се шмугна след нея. Вратата нямаше ключалка. Бяха само двете и скафандърът, но въпреки това бе толкова тясно, че едва успя да затвори. Запъна крака в ъгъла, където вратата на шкафа опираше в палубата, и включи магнитните закопчалки на максимална мощност. Усети как обувките ѝ се вкопчват в метала и притискат краката ѝ към вратата.

От другата страна се чу остро скърцане на разкъсван метал. Нещо влажно докосна тила на Ана. Ръката на Наоми, отпусната, окървавена. Ана се опитваше да не мърда, да не диша шумно. Молитвата, която избра, бе по-скоро за да успокои страховете си, отколкото да се уповава на някаква надежда.

Вратата на шкафа вляво от нея се отвори с трясък. После и следващата. И още една. Ана се зачуди къде ли се е дянал пистолетът на Наоми. Беше някъде тук, но вътре бе тъмно и трябваше да отключи магнитите на подметките, за да го потърси. Надяваше се само, че не са го оставили отвън, при тази побъркана жена. Още една врата се отвори шумно.

После помръдна вратата пред нея. Отмести се с няколко сантиметра, но остана затворена. През тесните цепки отстрани за кратко блесна бялата светлина на горелката, но и тя угасна. Един механичен глас съобщи: „Резервният енергозапас изчерпан“. Последва силна ругатня, удари по вратата и накрая пъшкане — Мелба си сваляше механобота. Ана почувства лека надежда.

— Отваряй — нареди Мелба. Гласът ѝ бе нисък, груб, почти животински.

— Не.

— Отваряй вратата!

— Ти… по гласа ти познавам, че си притеснена. — Ана бе ужасена от думите си още докато ги произнасяше. — Мисля, че трябва да си поговорим и…

Писъкът на Мелба не приличаше на нищо, което Ана бе чувала досега — толкова безумен и необуздан. Ако дяволът имаше гърло, навярно и неговият щеше да е такъв.

Нещо се удари в металната врата и Ана се дръпна назад. Нов удар. И още един. Металът започна да се огъва навътре, по вентилационните отвори полепнаха капчици кръв.

„От юмруците ѝ — досети се Ана. — Блъска вратата с голи ръце.“

Писъците продължиха, прекъсвани от време на време от ругатни, истински ураган от гняв и ярост. Дебелите метални врати се огънаха навътре, пантите им започнаха да поддават с всеки удар. Ана затвори очи.

Горната панта се откачи и издрънча на пода.

А после, без предупреждение, настъпи тишина. Ана чакаше, уверена, че това е поредната клопка. Не се чуваше нищо, освен тихо животинско ръмжене. Усещаше неприятната миризма на повръщано. След време, което ѝ се стори като дълги часове, тя изключи магнитите и изблъска навън изкривените врати.

Мелба се рееше присвита край стената, притиснала ръце към корема си и потрепваща конвулсивно.