Вратата на Абадон

17. Бика

— Какви сме ние, за бога? — попита Серж, като се поклащаше едва забележимо край бюрото. — Охранителна служба или детегледачки?

— Ние сме тези, от които се очаква да свършат работата — отвърна Бика, но в гласа му не се долавяше увереност.

Бяха изминали трийсет часа, откакто на „Бегемот“ се възцари тъмнина, и той бе спал само през шест от тях. Серж, Казимир, Джойо и Корин се сменяха на дежурния пост и координираха ремонтните дейности. Останалите охранители бяха организирани в импровизирани групи, които успяха да потушат два панически бунта, помогнаха за освобождаването на хора, заклещени в хангарите, където въздушните рециклатори не се бяха включили, и арестуваха неколцина механоботни жокеи, възползвали се от мрака, за да уредят лични сметки.

Сега вече осветлението в целия кораб бе възстановено. Системите за контрол на повредите, събудени от кома, работеха с удвоени усилия, за да наваксат. Хората от екипажа бяха изтощени и изплашени, а проклетникът Джеймс Холдън се бе измъкнал през Пръстена към каквото имаше от другата страна.

Помещението вонеше на пот и на вкиснатата извара, която Казимир бе донесъл вчера. През първия ден те все още се опитваха да държат телата си според разположението на помещенията — с краката към пода и глави към тавана. Сега вече се носеха във всички посоки или висяха както им падне. За поясните изглеждаше почти естествено. Бика все още страдаше от време на време от световъртеж.

— Amen alles amen — произнесе през смях Серж. — Смазка за машината, това сме ние.

— И повече удоволствие за нас, щом сексът е със смазка — добави Корин. Бика бе забелязал, че когато е изморена, тя ставаше цинична. От опит знаеше, че изложени на натиск, хората действат различно. Някои се гневяха, други се дразнеха, трети се натъжаваха. Предполагаше, че това е заради отпадането на задръжките. Когато човек си свали маската, отдолу лъсва истинската му същност.

— Е, добре — рече той. — Вие двамата си починете. Аз ще наглеждам магазина, докато се върнат другите. Свършихте повече, отколкото…

От пулта долетя сигнал. Повикване от Сам. Бика размаха пръст на Серж и Корин и се премести на пулта.

— Сам? — попита той.

— Здравей — отзова се тя. — Искам да слезеш долу.

— Може да викаш когото си щеш — обади се зад нея мъжки глас. — Не ме интересува, чу ли? Вече нищо не ме интересува. Прави каквото щеш.

Бика провери откъде е повикването. Сам беше в ремонтния цех. Не беше много далече.

— Ще ми трябва ли оръжие? — поинтересува се той.

— Не бих те спряла, миличък — отвърна Сам.

— Тръгвам. — Бика прекъсна връзката.

— Gehst du — подхвърли Корин на Серж. — Твърде дълго прекара тук. Аз ще остана да пазя мястото от пожарища.

— Ще се справиш ли? — попита Серж и на Бика му трябваха няколко секунди, за да осъзнае, че се обръща към него.

— Няма кой да ме спре — отвърна, като се постара гласът му да прозвучи решително.

Да си изморен в безтегловност не е същото, като да си под тяга или долу в гравитационния кладенец. Израсъл там, Бика бе привикнал с усещането за умора на тялото, за болки в мускулите и ставите. Тъкмо затова се чувстваше странно, когато осъзнаваше, че е изтощен до смърт, а същевременно не усеща нищо. Тялото му го разбираше на клетъчно ниво. Умът пък го оставяше с измамното чувство, че може да свърши още много неща. Имаше и други признаци — гурели в очите, главоболие, което пулсираше в темето, леко гадене. Нито едно от тях не бе непреодолимо по сила, нито достатъчно убедително.

Коридорите не бяха празни, но не бяха и претъпкани. Дори при тревога и двойни работни смени „Бегемот“ пак оставаше почти пуст. Бика се прехвърляше от дръжка на дръжка, рееше се по коридора, сякаш сънуваше, че лети. Изкушаваше се да увеличи скоростта, като само се докосва в ръкохватките или се отблъсква от стените, както го бяха учили някога при подготовката за космопехотинец. Ала това бе игра, от която почти винаги излизаше с охлузвания и синини, а сега нямаше време за подобни рискове. Вече не беше млад.

Откри Сам и групата ѝ в огромния сервизен хангар. Четирима мъже, пристегнати с ремъци, висяха край стените и закрепваха откачена тръба, обсипвайки пода с искри от оксижени. Сам летеше наблизо, тялото ѝ бе завъртяно на четирийсет и пет градуса спрямо работната площадка. Наблизо висеше млад поясен с обърнати към нея крака. Бика предположи, че това е жест на обида.

— Ей, човече — посрещна го Сам. Лицето на младия мъж бе изкривено от гняв. — Това е Гарет. Той смята полагането на тръбопровода за долна работа.

— Аз съм инженер! — извика Гарет толкова силно, че тялото му се завъртя. — Осем години съм работил на станция Тихо! Няма да върша работата на някакъв шибан монтажник!

Останалите членове на групата не прекъснаха работата си, но Бика виждаше, че ги слушат. Той погледна Сам, но лицето ѝ беше безизразно. Не знаеше дали го е извикала на помощ, защото не може да се справи сама, или очакваше от него да поправи нещата между тях след случилото се с Па. Доколкото му бе известно, арестът ѝ бе най-краткият в неговия професионален опит. Каквито и да бяха мотивите ѝ, сега вече тя бе прехвърлила проблема в негови ръце.

Бика бавно си пое дъх.

— И над какво работите тук? — попита той, не че го интересуваше, а за да спечели още няколко секунди и да подготви план за действие.

— Има прекъсната магистрална линия — обясни Сам. — Мога да изгубя три дни, за да търся къде е повредата, или да прокарам байпас за двайсет часа.

— Онази тръба ли е байпасът?

— Именно.

Бика вдигна юмрук в поясния еквивалент за кимване и се обърна към момчето. Гарет беше млад, уморен и беше от СВП, което означаваше, че не е преминавал военно обучение. Бика предполагаше, че Сам му е крещяла достатъчно, преди да го повика за помощ.

— Е, добре — поде той.

— Що не се скриеш? — озъби се младият мъж, забравил цивилизованите обноски.

— Разбирам — кимна Бика. — Можеш да вървиш. Нека първо ти помогна да си свалиш коланите.

Гарет премигна. В очите на Сам блеснаха весели пламъчета, но може би само му се стори така. Все пак навярно беше разбрала какво прави и го смяташе за много умно.

— Ще разговарям с хората от другите кораби — продължи Бика. — От земните и марсианските. Все някой ще прати кораб назад. Мога да ти уредя да се върнеш на Церера.

Гарет отвори и затвори уста като златна рибка. Сам се пресегна и му подаде ремъците.

— Ще можеш ли да се справиш? — попита го, докато той ги нахлузваше и закопчаваше.

— Колко му е да закачим една тръба — отвърна Бика.

— Службата ще мине ли без теб?

— Смяната ми свърши — каза той. — Тъкмо отивах да си полегна. Мога да се справя.

— Добре тогава — кимна Сам. — Прехвърли се на оня край, а аз ще пратя някого да помага на Марка. След минута ще дойда да те наглеждам.

— Разбрахме се. — Тялото му продължаваше бавно да се върти и след няколко секунди застана с лице към младежа.

Гневът все още го владееше, но бързо отстъпваше място на срама. Толкова много шум, че го карат да върши нещо, което е под нивото му, а ето че сега началникът на охраната е готов да го замести. Бика усещаше почти физически вниманието на останалите работници. Той запали горелката, за да я изпробва, и въздухът между тях побеля за няколко секунди. — Добре, аз поех тук. Можеш да си тръгваш.

Момчето се завъртя, готвейки се да се стрелне през хангара. Бика се опита да си спомни последния път, когато бе работил в нулева гравитация. Беше почти сигурен, че ще се справи, ако не прибързва в началото. Внезапно Гарет отпусна рамене и той осъзна, че няма да му се наложи. Започна да разкопчава колана и Гарет му се притече на помощ.

— Сигурно си уморен — произнесе Бика, достатъчно тихо, за да не ги чуват другите. — Работил си твърде много нещо, което ти се струва маловажно, и сега имаш нужда от почивка. На всеки се случва.

— Bien.

Той пъхна горелката в ръката на младежа и я стисна със своята.

— Това е привилегия — продължи. — Да си тук, да вършиш нискоквалифицирана работа и никой да не се интересува. Наистина е привилегия. Следващия път, когато подкопаеш авторитета на главен инженер Розенберг, ще те пратя у дома в колет с бележка, че не те бива за нищо.

Момчето промърмори нещо, което Бика не успя да чуе добре. По лицето му трепкаха светлините на другите разпалени горелки. Бика отпусна ръка на рамото му.

— Да, сър. — Гарет се оттласна от стената и се закрепи над участъка от тръбата, който се намираше над тях. Сам изникна до рамото му.

— Добре се справи — похвали го тя.

— Аха.

— Фактът, че си от Земята, не ти попречи с нищо.

— Вярно е. Как върви работата?

— Кретаме по малко. Но ако трябва, ще слепим остатъците с дъвка и пак ще се получи.

— Освен ако някой не открие огън по нас.

В смеха на Сам се долавяше топлина.

— Няма да им се наложи да го правят два пъти.

Сигналът за тревога отекна едновременно от всички терминали, както и от корабната оповестителна система. Бика неволно стисна устни.

— Доста странно съвпадение, а? — успя да произнесе Сам, преди от говорителите да прозвучи гласът на капитан Ашфорд. В откритото пространство думите му кънтяха, като че бяха Божии слова:

— Говори капитанът на кораба. Получих потвърждение от централата на СВП, че действията, предприети от престъпника Джеймс Холдън, не са съгласувани, нито одобрени от която и да било фракция на Съюза на външните планети. С поведението си Холдън излага на риск добрите ни взаимоотношения и нашия новоизграден съюз. Информирах централата, че предприехме незабавни и решителни действия срещу Холдън и че той избяга от нас, като навлезе в зоната на Пръстена.

— Между другото, благодаря за това — рече Сам.

— Няма защо.

— Поисках и получих — продължи Ашфорд — разрешение да действам в тази ситуация както намеря за добре. Анализът на информацията от нашите датчици и камери, както и от тези на земните и марсианските кораби, показва, че „Росинант“ е преминал през Пръстена в добро състояние и изглежда, не е понесъл никакви поражения въпреки физичните аномалии от другата страна.

— В светлината на казаното взех решение да последвам Холдън през Пръстена, за да го поставя — заедно с неговия екипаж — под арест. Ще разпратя до всички отдели подробни инструкции как да процедират в подготовката си, преди да се заемем с изпълнението на тази операция. За нас е от особена важност да не оставим ненаказано това дело, за да запазим честта, достойнството и гордостта на СВП и да предадем Холдън в ръцете на правосъдието. Искам всички да знаят, че за мен е истинска чест да служа на кораб с толкова неустрашим екипаж и че всички ние заедно в момента творим историята. Използвайте следващите няколко часа, за да си отдъхнете и да се съвземете. Бог да ви благослови, както вас, така и Съюза на външните планети.

Остро изщракване откъм говорителите показа, че Ашфорд е прекъснал връзката. Мигащата бяла светлина на горелките бе изчезнала и в хангара цареше сумрак. Бика го напуши смях.

— Как мислиш, дали е пиян? — попита Сам.

— По-лошо. Засрамен. Опитва се да спаси авторитета си.

— „Бегемот“ се изложи пред Всевишния и пред всички, които се намират в тази част на вселената, и сега ще се пробваме да наваксаме?

— Нещо такова.

— Смяташ ли да разговаряш с него за това?

— Ще се помъча.

Сам се почеса по бузата.

— Може да се окаже доста трудно да даде на задна след разиграването на тази малка пиеска — „хайде още веднъж да скочим в тъмното“.

— Сигурно — кимна Бика. — Но си заслужава да се пробва.

Външните планети изникнаха от мрака с увереността, че са войници, пратени в чужда страна. Бика си спомняше това чувство от времето, когато за пръв път летя нататък — усещането, че домът му е останал някъде назад. За вътрешните експанзията в периферията на Слънчевата система винаги е била военна операция.

Поясните не мислеха така. Тук те бяха местните. Силите, довели техните предци в Пояса, имаха здрави корени в търговията, обмена и най-вече в незаменимото чувство за свобода. СВП бе започнал съществуването си по-скоро като работническо обединение, отколкото като обособена нация. Разликата бе тънка, но значима и се проявяваше по странни начини.

Ако се намираха на някой от марсианските или земните кораби, които се носеха в мрака около Пръстена, Бика щеше да открие Па в камбуза или в столовата. Но тук беше „Бегемот“ и той я намери в бара.

Мястото бе съвсем семпло, но добре заредено с кутии алкохол, кафе и шоколад — каквото си пожелаеш, при това на една ръка разстояние, защото навсякъде около масите имаше достатъчно снабдителни отвори. Декорацията бе като в евтин нощен клуб — с разноцветни светлини и неразгадаеми черно-бели филми вместо украса по стените. Неколцина посетители висяха край ръкохватки и перила и Па бе една от тях.

Първата му мисъл, докато се придърпваше към нея, бе, че се нуждае от подстригване. С изчезването на изкуствената гравитация косата ѝ се вееше около нея, твърде къса, за да я завърже на плитка, и все пак достатъчно дълга да ѝ пречи да вижда и да влиза в устата ѝ. Втората мисъл бе, че тя изглеждаше уморена колкото него.

— Господин Бака — кимна за поздрав Па.

— Заместник. Нещо против да се присъединя към вас?

— Очаквах ви. При капитана ли бяхте?

Бика съжаляваше, че няма как да седнат, и не заради умората, а заради паузата, която това би предизвикало в разговора.

— Срещнахме се. Не мога да твърдя, че ми се зарадва особено. Показа ми вашето предложение как да ме свалите от поста.

— Планът не беше само мой — отбеляза тя.

— Сигурно. Та за тази идея да прекараме „Бегемот“ през Пръстена. Не можем да го направим. Разпалим ли здраво факела, отзад ще ни погнат и двата флота. А не знаем какво има от другата страна, освен че е по-мощно, отколкото сме ние.

— Искате ли една извънземна цивилизация да си създава представа за човешката чрез Джеймс Холдън?

Ашфорд бе казал същото, дума по дума. Това беше най-силният му аргумент и сега Бика вече знаеше откъде го е заимствал. По време на дългото си спускане с асансьора надолу обмисляше възможния контрааргумент.

— Дори няма да се стигне до създаване на представа, ако ни гръмнат веднага щом се озовем оттатък — посочи той. — Наистина ли смятате, че Марс и Земята са готови да си играят на „местния шериф“? Сред тях все още има и такива, които смятат, че каквото и да е намислил Холдън, трябва да са с него. Дори и да не съм прав за това, не виждам как ще се отдръпнат и ще оставят на нас водачеството. Можете да се обзаложите, че главнокомандващият марсианските сили задава на своя заместник същия въпрос — дали би искал извънземните да опознаят човечеството чрез типове като Ашфорд.

— Това беше много мило — сви устни Па. — Обръщаме аргументите, а? Хитър ход.

— Вътрешните планети може и да не са отправяли заплахи все още — продължи Бика, — но…

— Напротив. Марс заплаши, че ще открие огън по нас, ако доближим Пръстена на сто хиляди километра.

Бика неволно вдигна ръка към устата си. Умът му се опитваше отчаяно да намери някакъв смисъл в тези думи. Марсианският флот е поставил ултиматум. Но Ашфорд дори не го бе споменал.

— Е, какво всъщност ще правим тогава, дявол го взел?

— Господин Бака, подготвяме се за стартиране на главните двигатели след три часа и половина — отвърна тя. — Защото това ни беше наредено.

Горчивината не се таеше само в гласа ѝ, но и в очите, и в ъгълчетата на устните. В съзнанието на Бика си даваха среща съчувствие и гняв. Беше твърде уморен, за да води подобен разговор. Твърде уморен да направи това, което трябваше да направи. Ако можеше да поспи поне за времето на една смяна, вероятно щеше да намери друг начин, но това бе коз, който нямаше да получи от колодата, и не му оставаше нищо друго, освен да играе.

— Не е необходимо да се съгласявате с него — изтъкна Бика. — На негово място не бихте постъпили така.

Па отпи дълга глътка от кутията. Бика бе почти сигурен, че не пие от жажда, и изведнъж му се дощя да си поръча уиски.

— Няма значение какво бих или не бих направила — каза Па. — Не аз командвам този кораб и решението не е мое.

— Освен ако не се случи нещо с капитана — подхвърли Бика.

Па замръзна. Музиката, светлините, сякаш всичко в този момент се отдръпна. Бяха само двамата в тяхната малка вселена. Па си играеше с магнитната подложка на кутията.

— До старта има часове. А след това започва полетът. Положението може да се промени, но няма да участвам в бунт — обяви тя.

— Може би няма да ви се наложи. Не е необходимо да има връзка с вас. Ала освен ако не ми наредите изрично да не…

— Нареждам ви изрично, господин Бака. Нареждам ви да не предприемате каквито и да било действия срещу капитана. Нареждам ви да спазвате йерархията на този кораб. И ако това означава да се придържам стриктно към заповедите на Ашфорд, значи ще го направя. Разбрахме ли се?

— Да — отвърна Бика. — Или ще умрем, или ще преминем през Пръстена.