Вратата на Абадон

7. Мелба

Ако не бе се разпаднал Земно-марсианският съюз, ако не беше войната — или двете войни, в зависимост от това къде се прокарваше бойната линия, — цивилни кораби като „Церизиер“ нямаше да намерят място в големия конвой. За да заместват корабите, изгубени на Ганимед и в Пояса, в множеството малки сражения сред астероиди, преодолели притеглянето на гравитационния кладенец. Стотици изгубени кораби, от огромни военни машини като „Донагър“, „Агата Кинг“ и „Хиперион“ до безброй малки, три– или четириместни катери.

Но Мелба знаеше, че това не са единствените незараснали рани. Фобос, с неговата подслушвателна станция, се бе превърнал в тънък, почти незабележим пръстен около Марс. От Ерос нямаше и следа. Феба, преживяла термоядрен ад, се бе сблъскала със Сатурн. Фермите на Ганимед бяха унищожени. Венера бе използвана и захвърлена от чуждоземната протомолекула. Империята на „Протоген“ и „Мао-Квиковски“, някога двете най-големи корабостроителни и транспортни компании в системата, бе изкормена, разграбена и продадена.

„Церизиер“ бе започнал своя живот като изследователски кораб. Сега бе по-скоро летяща работилница. Хангарите за научна екипировка бяха преустроени в машинни цехове. Херметически затворените лаборатории бяха натъпкани от пода до тавана с материали за ремонт на животоподдържащите системи — почистващи четки, резервни тръбопроводи, изолиращи ленти и алармени датчици. Корабът се носеше през безразличния вакуум върху термоядрения факел на ъпстейновия двигател. Екипажът от сто и шест души се състоеше от малка, но елитна корабна команда и огромен брой техници, механици и индустриални химици.

Някога, мислеше си Мелба, този кораб е бил на кървящия връх на човешките изследвания. Някога се е носел в небесата между луните на Юпитер и е виждал неща, които човечеството все още не е познавало. Сега той бе превърнат в покорен роб на властта, ограничен в откритията си до това, което можеше да се намери в отходните резервоари. Деградацията му кой знае защо накара Мелба да го почувства като сродна душа, да погледне по друг начин на тесните коридори и сивкавите пластмасови стълбища. Някога Клариса Мелпомене Мао бе ярката звезда на своето училище. Прочута и красива, олицетворение на мощта и влиянието на нейното семейство. Сега баща ѝ бе обикновен затворник в безименен затвор, с право на само няколкоминутна всекидневна връзка, и то единствено със своя адвокат, а не с жена си и децата си.

А тя бе станала Мелба Кох, спеше на легло от гел, което пазеше миризмата на нечие друго тяло, в каюта, по-малка от гардероб. Командваше екип от четирима електрохимични техници — Стани, Рен, Боб и Соледад. Стани и Боб бяха с едно десетилетие по-възрастни от нея. Соледад, три години по-млада, вече бе летяла на два шестнайсетмесечни курса. Рен, официалният ѝ заместник, беше поясен и подобно на всички поясни, страстно привързан към животоподдържащата система по начин, по който нормалните хора се привързваха към секс или религия. Мелба не прояви интерес как бе попаднал на един земен кораб, нито пък Рен предложи някакво обяснение.

Предполагаше, че месеците полет до Пръстена щяха да са тежки, но не бе предугадила правилно коя ще е най-лошата част.

— Страхотна кучка е, нали? — попита Стани. Разговаряше по закрит канал между него и Рен. Ако тя бе тази, за която вероятно говореха, не би трябвало да ги чува. — Но не разбира нищичко.

Рен само изсумтя, нито отрече, нито подкрепи изказаното становище.

— Ако ти не беше засякъл онзи изгорял филтър на „Македония“ миналата седмица, щеше да стане голям провал, нали? Щяхме да зачеркнем целия график и да се върнем назад, за да го поправяме.

— Може би — рече уклончиво Рен.

Тя бе един етаж над тях. Намираха се на разрушителя „Сенг Ун“. Екипажът ѝ бе на техническа обиколка. По график, рутинна, предсказуема. Бяха напуснали „Церизиер“ преди десет часа с един от транспортните катери, прикачени към корпуса отвън. Щяха да останат тук още петнайсет часа, за да сменят запушените филтри и да продухат въздушната система. Най-голямата опасност, както научи тя, бе кондензът, който прояждаше изолацията.

Подробност, която всъщност би трябвало да ѝ е добре известна.

Мелба продължи напред през шахтата. Чантичката с инструменти бе окачена отпред на гърдите ѝ и тя усещаше тежестта ѝ в ускорителната гравитация. Предполагаше, че вероятно така се чувстват бременните жени. Освен ако не бе се случило нещо неочаквано, Соледад и Боб би трябвало да спят на кораба. Рен и Стани бяха на долното ниво и продължаваха да се спускат с всеки изминал час. Изглежда, очакваха и тя да прави същото.

Бяха прави за нея, разбира се. Тя не разбираше нищо от електрохимия и този факт кой знае защо я караше да се чувства засрамена. Беше прочела наръчника и бе прегледала няколко учебни програми. Ала въпреки това си оставаше само един полукомпетентен наблюдател. Какво значение, че не я уважават? Те не са нейни приятели.

Би трябвало да превключи на личните честоти на Соледад и Боб, за да е сигурна, че някой от тях не се е събудил внезапно и не е тръгнал да я търси. Тази част от плана ѝ бе особено важна. Не биваше да я открият. Но кой знае защо не можеше да се откъсне от подслушването на Рен и Стани.

— Нищичко не разбира. Стои си в каютата, не помага с нищо за изпълнението на плана. Идва накрая, оглежда се, подписва и се прибира в каютата.

— Така е.

Почти невъзможно бе да пропусне отклонението. Преградата бе подсилена и маркирана с оранжеви предупредителни надписи на пет езика. Тя спря пред нея, опряла ръце на хълбоците, в очакване да усети поне някакво задоволство от постигнатото. И го почувства, но не беше толкова неподправено, колкото се надяваше. Огледа коридора напред и назад, макар че шансовете да я прекъснат тук бяха минимални.

Експлозивът бе пристегнат за корема ѝ и топлината на тялото го поддържаше смирен и излъчващ успокояваща зелена светлина. Ала докато изстива заедно с околната среда, той щеше да става по-твърд и сивкав на цвят. За пореден път бе изненадана от неговата плътност. Докато го притискаше към изолацията на разклонението, имаше чувството, че оформя с пръстите си размекнато олово. От усилието ръцете я заболяха още преди да е преполовила работата. Беше преценила, че ще се справи за половин час, но ѝ отне два пъти повече. Детонаторът бе черна точка с диаметър четири милиметра и с десет черни керамични контакта, които забоде във вече втвърдяващата се смес. Приличаше на кърлеж.

Когато приключи, тя два пъти изтри ръце с почистващата кърпичка и провери да не е останал експлозив под ноктите ѝ и по дрехите. Надяваше се, че ще поддържа темпото, с което се движеха Рен и Стани, но те се справяха далеч по-добре и се наложи да вземе асансьор за две нива, за да ги застигне. Все още разговаряха, но не за нея. Стани обсъждаше идеята да се пробва със Соледад. С лаконични, но добре премерени фрази Рен се опитваше да го разубеди. Умен човек се оказа този неин заместник.

Асансьорът спря и в кабината се качиха трима войници — и тримата мъже. Мелба се дръпна назад да им направи място и най-близкият кимна вежливо в знак на благодарност. На униформата му бе изписано името Маркос. Тя също кимна и сетне втренчи поглед в краката си, надявайки се, че не са я зяпнали. Униформата ѝ бе като театрален костюм. Имаше чувството, че ще видят през нея и ще разберат коя е всъщност. Ще прочетат миналото ѝ, изписано върху кожата.

„Името ми е Мелба Кох — помисли си тя. — Никога не съм била някоя друга.“

Асансьорът спря на нейното ниво и тримата войници ѝ сториха път. Зачуди се дали Маркос ще умре, когато дойде времето.

Никога не бе посещавала затвора на баща ѝ и дори да му разрешаваха посещения срещите щяха да стават в специална стая, подслушвана и следена. Всякакви естествени човешки емоции щяха да бъдат потиснати от това незримо внимание на властите. Нямаше да ѝ позволят да види коридорите, по които крачи, нито килията, в която спи, но след затварянето му от ООН тя бе изучила плановете на затвора. Каютата ѝ бе с три сантиметра по-тясна от неговата килия и с половин сантиметър по-дълга. Противоускорителната койка, в която спеше, бе направена така, че да поема резки изменения в гравитацията, докато неговата бе поставена на пода. Тя можеше да излиза, когато пожелае, и да ходи в общите бани или в столовата. Вратата ѝ се заключваше отвътре и в помещението нямаше камери и микрофони.

С други думи, тя бе далеч по-свободна във всички онези неща, които имаха значение. Това, че предпочиташе да остава сама, бе неин избор и всъщност определяше най-съществена разлика. Утре ги чакаше поредната задача от графика. Друг кораб, отново технически обиколки и тя пак щеше да се преструва на знаещ и можещ началник. Тази вечер можеше да си лежи в каютата само по бельо от евтина памучна материя, каквато би могла да си позволи Мелба. На ръчния ѝ терминал имаше петнайсет учебни урока и още десетина в заделената ѝ корабна памет, покриващи всичко — от азотно култивиране на микроорганизми до техническа спецификация на охладителните системи и мениджърска политика. Би трябвало да ги прочете внимателно. Или, ако не го прави, да прегледа тайните си файлове.

На екрана Джим Холдън приличаше на фанатик. Образът му бе съставен от десетина негови участия в предавания през миналата година, с акцент върху последните. Софтуерът, който бе използвала, за да създаде идеално копие на човека, бе струвал повече, отколкото би могла да си позволи Мелба. Фалшивият Холдън трябваше да е достатъчно добър, за да заблуди както хора, така и компютри поне за малко. На екрана кафявите му очи гледаха с почти идиотски ентусиазъм. Под долната му челюст се виждаше зачатък на двойна брадичка, полускрита от микрогравитацията. Мазната половинчата усмивка ѝ казваше всичко, което би искала да знае за този човек, унищожил семейството ѝ.

— Говори капитан Джеймс Холдън — произнесе образът. — Току-що станахте свидетели на демонстрация за опасността, в която се намирате. Моите сътрудници са поставили подобни взривни устройства на всички кораби, намиращи се в околностите на Пръстена. Очаквам всички да се отдръпнете, тъй като поемам пълния и абсолютен контрол над Пръстена от името на Съюза на външните планети. Всеки кораб, доближил Пръстена без личното ми разрешение, ще бъде унищожен без…

Тя постави записа на пауза и изкуственият Холдън замръзна насред жеста. Пръстите ѝ проследиха очертанията на рамото му, минаха през бузата и прободоха очите. Съжали, че не бе избрала по-предизвикателен текст. На Земята, докато извършваше своята подготовка, ѝ се струваше достатъчно, че се заявява пълен контрол над Пръстена. Сега, всеки път, когато гледаше този запис, имаше чувството, че става все по-безличен.

Най-лесно щеше да е, разбира се, да го убие. Далеч по-евтино като подготовка и средства, но тя познаваше достатъчно добре социалния живот, за да си даде сметка до какво щеше да доведе това. Мъченичество, канонизация, обич. Нови конспиративни теории, които щяха да обвиняват всички заподозрени — от СВП до баща ѝ. А точно това не биваше да става. Холдън трябваше да бъде унижен по начин, който да даде отглас назад във времето. Всеки, заел се по-обстойно със случая, трябваше да намери връзка, да открие замисъл във всички негови предишни действия и думи и да види, разбира се, че те водят точно към това. А името му — да се присъедини към великите измамници, мошеници и самовъзхваляващи се егоманиаци в човешката история. Когато тя приключи, всичко, до което Холдън се бе докосвал, щеше да бъде омърсено от този допир, включително и ролята му в съсипването на нейното семейство. На баща ѝ.

Някъде дълбоко в тялото на „Церизиер“ един от навигаторите предприе дребна промяна в курса и гравитацията се измести с половин градиент. Койката под нея се размърда и тя се опита да не обръща внимание на залюляването. Предпочиташе моментите, когато можеше да се преструва, че живее в постоянна и стабилна гравитация, а не тези малки напомняния, че е жертва на ускорение и инерция.

Ръчният ѝ терминал изписука, съобщавайки за пристигнало съобщение. За човек, който не обръща внимание, би изглеждало като поредната реклама. Възможност за инвестиция, която би било глупаво да пропусне, с прикачена към нея видеопрезентация, ала в повреден файл, към който просто липсва шифър за разчитане. Тя седна, спусна крака от ръба на койката и се наведе над терминала.

Човекът, който се появи на екранчето, носеше непроницаеми черни очила. Косата му бе подстригана съвсем късо, но по начина, по който се движеше, тя прецени, че се бори със силно ускорение. Аудиотехникът се покашля.

— Пратката е доставена и готова за изпитание. Очаквам да получа превод веднага щом потвърдите съобщението. Имам належащи сметки за плащане, а финансовото ми състояние не е розово. — Нещо зад него изсъска, после се чу далечен смях. Женски. Записът приключи.

Тя го пусна още четири пъти. Сърцето ѝ туптеше, имаше чувството, че през пръстите ѝ преминава електрически ток. Разбира се, нуждаеше се от потвърждение. Но това бе последната и най-опасната стъпка. Когато попадна в ръцете на Холдън, „Росинант“ бе последна дума на военната техника. През годините след това бе възможно да са правени подобрения в системите за сигурност. Тя изпрати закодирано съобщение, което замаскира като рекламно послание от станция Церера. Вероятно щяха да изминат няколко дни преди потвърждението от „Росинант“ да стигне при нея, придружено с уверение, че задната вратичка е инсталирана и функционира, и че корабът е неин. И когато това стане…

Щеше да е последното парченце от мозайката. Всичко щеше да си застане на мястото. Внезапно я изпълни почти религиозен възторг. Малката каюта с изподрани стени и мигащи луминесцентни лампи никога не ѝ се бе струвала толкова приятна. Тя стана от койката. Искаше да празнува, макар че, разбира се, не би могла да го сподели с никого. Може би просто да си побъбри с когото и да било.

Коридорите на „Церизиер“ бяха толкова тесни, че бе невъзможно да се разминеш с някого, без да завъртиш рамене. Столовата побираше едва двайсетина души, които трябваше да седят опрели тела. Единственото сравнително по-просторно пространство бе гимнастическият салон до лазарета. Уредите за тренировки изискваха достатъчно място и нямаше как то да им бъде отнето. Правилата за безопасност го превръщаха в най-откритата площ с усещане за макар и ограничена свобода на кораба. Тук най-често се събираха хора.

От нейния екип завари само Рен. При обичайната микрогравитация той вероятно щеше да се е потопил до шия в резервоара с противодействащ гел. Но при пълното ускорение вече се бе качил на тренажорната пътечка. Бледата му кожа лъщеше от пот, оранжевата му коса бе пристегната назад в плитка. Беше доста странна гледка. Голямата му глава, която изглеждаше дваж по-едра заради косата, и мъничкото тяло му придаваха детски вид.

Той ѝ кимна, когато се приближи.

— Рен — рече тя, като застана пред тренажора. Забеляза, че и други я гледат, но на „Церизиер“ това не я притесняваше толкова. — Имаш ли минутка?

— Шефе — кимна той вместо потвърждение и протегна ръка да забави скоростта на тренажора. — Que sa?

— Чух някои от нещата, които Стани каза за мен — поде тя. Лицето на Рен стана непроницаемо. — Исках само да… — Намръщи се, сведе поглед, сетне се поддаде на импулсивния порив. — Той е прав. Тази работа е над възможностите ми. Получих я с ходатайство. Не съм достатъчно квалифицирана за поста си.

Той замига учестено. Погледна я, после се озърна да провери дали друг ги е чул. Не я интересуваше, но беше мило от негова страна.

— Не си чак толкова зле — възрази Рен. — Искам да кажа, поназнайваш това-онова. Виждал съм и по-лошо.

— Нужна ми е помощ — въздъхна тя. — За да свърша тази работа както трябва, нуждая се от помощ. От човек, на когото мога да се доверя. На когото мога да разчитам.

Рен кимна, но челото му се набръчка. Той изпусна рязко дъх и слезе от тренажора.

— Искам работата да върви — продължи тя. — Да не пропускам нищо важно. Искам екипът да ме уважава.

— Да, ясно.

— Зная, че трябваше теб да сложат на този пост.

Рен въздъхна отново, издувайки бузи. Не го беше виждала досега толкова развълнуван. Той се подпря на стената. Погледна я, сякаш я виждаше за първи път.

— Благодаря ти, че го сподели с мен, шефе, но тук и двамата сме чужденци — каза той. — Ще се държим един за друг, bien?

— Хубаво — кимна тя и се подпря на стената до него. — Та за онези филтри? Къде сгреших?

Рен изпуфтя.

— Те имат малки буферни устройства с доста глупава конструкция — обясни. — Бушончета, разговарящи помежду си, та са като самостоятелна мрежа, ясно? Проблемът е, че ти ги свърза погрешно. На пръв поглед изглеждаше, че си свършила работата. Но при следващия рестарт ще подадат изменен сигнал. Ще задействат диагностичната процедура, тя — следващата програма, и така нататък по линията. Цялата мрежа ще започне да мига като коледно дръвче. А когато се претовари, системата ще изключи. И после ще трябва да проверим всичко собственоръчно. С фенерчета и контрольор, който да ни диша във вратовете.

— Това… не може да бъде — ококори се Мелба. — Сериозно? Щях да изключа цялата електрическа система?

— Щом ти казвам. — Рен се ухили. — Трябваше да направят филтрите така, че да не пасват, ако ги обърнеш обратно, както направи ти. Има много такива неща, шефе. Опитваме се да предотвратим малките бели, преди да стане голямата. Има неща, които и да ги объркаш, нищо няма да стане. Но има и такива, които ще направят страшна бъркотия.

Думите му прозвучаха като удари на църковна камбана. Резонираха. Тя бе слабото звено, което поражда грешки. Не знаеше какво всъщност прави, но се надяваше да успее. Да продължи нататък. Да стигне до края, където нещата ще се разпаднат напълно. Усети, че гърлото ѝ се свива. Почти съжали, че бе повдигнала този въпрос.

Тя бе онзи обърнат наопаки изгорял филтър. Лесен за пропускане дефект, с потенциал да развали всичко.

— А за другите… не го вземай навътре. В повечето случаи изпускат парата. Не само ти им създаваш неприятности. Страхът най-вече.

— Страхът?

— Ами да — кимна той. — Всички на борда са изплашени до смърт. Стараят се да го прикриват, да си вършат работата, но нощем се борят с кошмарите. Нормално е, нали?

— И от какво ги е страх? — попита тя.

Зад гърба ѝ вратата се отвори и затвори. Мъж произнесе нещо на език, който не разбираше. Рен наведе глава и изведнъж я споходи неприятното чувство, че е направила нещо, което не трябва. Че е сбъркала някъде, само че не знаеше къде.

— Пръстенът — поясни Рен. — Той уби Ерос. Би могъл да унищожи и Марс. Ужасиите, които извърши на Венера… Никой не знае какво е там. Уби и онова нещастно хлапе, което се опита да профучи през него. Половината от хората тук смятат, че трябва да го гръмнем с термоядрени бомби, другата половина твърдят, че така само ще го ядосаме. Тръгнали сме натам, където никой още не е ходил, само за да погледнем дявола в очите. Стани, Сол и Боб — те също се боят от това, което може да видим там. Като мен.

— Ах — въздъхна тя. — Ясно. Това го разбирам.

Рен я погледна с измъчена усмивка.

— Ами ти? Теб не те ли е страх?

— Не се бях замисляла за това.