Вратата на Абадон

44. Ана

Бяха се провалили.

Ана гледаше енергичните мъже и жени в студиото, които си нагласяваха бронежилетките и броните, зареждаха оръжията, окачваха на коланите си гранати, и изпитваше тъга и отчаяние.

Веднъж един професор по история ѝ бе казал: „Насилието е това, към което прибягват хората, когато им се изчерпят идеите. То е атрактивно, защото е прост и пряк подход, и почти винаги присъства като възможност. Когато не можеш да измислиш подходящ отговор за аргумента на твоя опонент, най-лесно е да го праснеш в лицето“.

Бяха им свършили отговорите. И сега посягаха към най-простия пряк подход, към неизменно присъстващата възможност да застреляш този, който не е съгласен с теб. Мразеше дори мисълта за това.

Моника улови погледа ѝ от другия край на помещението и вдигна подканящо малък термос в кафе. Ана усмихнато отказа с жест.

— Да не си се побъркала? — попита Тили. Седеше на пода до нея, опряла гръб в стената, и се опитваше да не обръща внимание на ставащото. — Тази жена има единственото свястно кафе на целия кораб. — Тя помаха на Моника и посочи себе си.

— Трябваше да говоря повече с Кортес — въздъхна Ана.

— Животът е твърде кратък, скъпа моя, а Кортес е задник. Най-добре ще е, ако някой му тегли куршума, преди всичко това да приключи. — Тили прие с благодарност подадената от Моника чаша с кафе. Журналистката остави термоса на пода и приседна до тях.

— Ние… — поде тя, но Ана не я чу.

— Не говориш сериозно, нали? — укори тя Тили. — Кортес не е лош човек. Изплашен е, неуверен е и направи погрешен избор, но е по-скоро объркан, отколкото зъл.

— Той не заслужава съчувствието ти — отсече Тили и гаврътна кафето на един дъх.

— Кои сме ние… — отново понечи да се намеси Моника.

— Напротив, заслужава го — възрази Ана. Докато гледаше как младите хора се готвят за война, готвят се да убиват други хора и да загиват, тя все повече се ядосваше на Тили. — И точно в това е въпросът. Те всички заслужават съчувствие. Ако Бика е прав за Ашфорд и капитанът е полудял от страх и унижение, след като е бил свидетел на гибелта на своя екипаж, значи и той заслужава съчувствие. Намираме се на едно ужасно място. Трябва да се опитаме да разберем Кортес, защото той прави същото каквото и ние. Опитва се да намери най-правилния начин в една невъзможна ситуация.

— Уф — въздъхна Моника. — Кортес е…

— Това са глупости, Ани. Точно така разбираш кои са добрите и кои лошите. Когато си свалят картите.

— Изобщо не говорим за добри и лоши — натърти Ана. — Да, ние избираме различни страни, защото някои от действията, които ще предприемем, ще имат сериозни последствия за нас. Но ти ги демонизираш, превръщаш ги във врагове. Дори след като ги спрем и те вече не могат да ни навредят, пак ще си останат демони. Все още ще бъдат врагове.

— Повярвай ми — рече Тили, — когато се измъкна оттук, ще превърна в мисия на живота си да изгоря Кортес на клада за това, което ни причини.

— Защо?

— Как защо?

— Той вече няма да е на някой кораб и да се опитва да разруши Пръстена. Няма да подкрепя Ашфорд. Всички обстоятелства, които го превръщат във враг, ще са изчезнали. Какъв е смисълът да се вкопчваш в омразата си?

Тили извърна глава и зарови с пръсти в джоба за цигари. Извади една, запали я и издуха дима в лицето на Ана.

— Какъв е отговорът тогава? — намеси се Моника след няколко секунди на напрегнато мълчание.

— Не зная — призна тихо Ана, сгъна колене и ги обгърна с ръце. Приличаше на малко дете, което се е свило в някой ъгъл и се опитва да остане незабележимо.

— Значи всичко е само научна дискусия — промърмори Моника. Тили изсумтя в знак, че е съгласна, но все още не поглеждаше към приятелката си.

Ана посочи хората, които се готвеха за бой.

— Колко от тях ще са мъртви до довечера?

— Няма начин да знаем — подхвърли Моника.

— Трябва да ги накараме да потърсят други отговори. Този път се провалихме. Изчерпаха се идеите ни и сега посягаме към оръжията. Но може би следващия път, ако се замислим за нещата, които ни доведоха тук, може би тогава ще намерим друг отговор. Защото насилието не е решение.

Отново се възцари мълчание. Тили продължаваше да пуши гневно. Моника тропаше яростно по клавиатурата. Ана гледаше как останалите се готвят за война и се опитваше да свърже лица с имена. Дори да спечелят днес, съществуваше немалка възможност утре да присъства на погребение.

Бика се приближи с трополене към тях и сервомоторите на механобота изпищяха остро, когато им нареди да спрат. Кашляше по-малко, но вероятно защото по-често прибягваше до инхалатора. Дори механоботът изглеждаше болнав, звуците му бяха някак по-остри, движенията — по-накъсани. Сякаш машината и човекът се бяха слели в едно и сега тя умираше заедно с него.

— Всичко наред ли е? — попита ги той.

— Наред — повтори Ана и се поколеба дали да не му каже, че има нужда от почивка. Знаеше, че това ще е начало на спор, който ще изгуби.

— Наближава моментът за начало — произнесе през поредната влажна кашлица Бика. — Имате ли всичко, от което се нуждаете?

„Не — помисли си в отговор Ана. — Нуждая се от отговор, който обаче не включва теб.“

— Да — отвърна тя гласно. — Моника е нахвърлила някои бележки за предаването. Аз съставих списък на корабите, от които имаме представители. Липсват ни няколко, но се надявам на тяхното съдействие, когато всичко започне. Крис Уилямс, младши офицер от „Принц“, ми оказа неоценима помощ.

— А ти? — Бика посочи с пръст Моника.

— Моят екип е напълно готов — докладва тя. — Боя се само дали ще успеем да завършим предаването, преди хората на Ашфорд да ни спрат.

Бика се разсмя. Влажен, нездрав звук.

— Почакайте. — Той повика Джим Холдън, който разглобяваше и сглобяваше един автомат и разговаряше с марсианските войници. Холдън постави сглобеното оръжие на една маса и се приближи.

— Какво става?

— Тези хора се нуждаят от уверението, че ще бъдат охранявани достатъчно дълго, за да завършат предаването — обясни Бика.

Холдън премигна смутено и огледа трите седнали на пода жени. Ана неочаквано се изкиска. Холдън бе толкова смешен в ентусиазма си, та ѝ се дощя да го прегърне и да го потупа по раменете.

— Еймъс ще се погрижи да не бъдете прекъсвани — увери ги той.

— Добре — кимна Бика. — И защо това трябва да ги убеди?

— Ами… когато Еймъс се ядоса, той се превръща в най-страшния и зъл човек, когото познавате. Готов е да върви през планина от трупове, за да помогне на приятел. А един от най-добрите му приятели току-що бе убит от негодника, който ще се опита да завладее това място.

— Чух за това — обади се Ана. — Съжалявам.

— Да — кимна Холдън. — Последните хора, на чието място бих искал да съм сега, са тези, които ще се опитат да проникнат тук. Еймъс не понася добре скръбта. Обикновено при него тя се преобразува в гняв и жажда за насилие. Имам предчувствието, че хората на Ашфорд ще получат един много горчив урок.

— Убийството на хора няма да го накара да се почувства по-добре — отбеляза Ана, но веднага съжали за думите си. Тези хора щяха да рискуват живота си, за да я защитят. Нямаше нужда да им чете морал.

— Всъщност — рече Холдън с лека усмивка, — мисля, че при него нещата не стоят точно така. За всеки друг би била права.

Ана погледна към Еймъс. Седеше кротко в другия край на помещението и бе подпрял оръжието на коленете си. Беше едър мъж, висок и плещест. Но с гладко избръснатата си глава и широко лице не приличаше на убиец. По-скоро на дружелюбен механик. От онези, които идват да поправят някоя развалена машина. А според Холдън бе готов да избива хора, без да изпитва угризения.

Опита се да си представи как би обяснила тази ситуация на Ноно. „Разбираш ли, събрах се с убийци, но в това няма нищо лошо, защото те са добрите убийци. Те не застрелват невинни инженери. Стрелят по хората, които го правят.“

Моника питаше Холдън нещо. Той ѝ отговори, а през това време Ана се надигна, извини се на всички и тръгна из помещението. Спираше при хората, разговаряше с тях, усмихваше им се. Това бе всичко, което можеше да направи.

Дръпна един празен стол и седна до Еймъс.

— Червенокоске — поздрави я той с леко кимване.

— Съжалявам. — Тя сложи ръка на рамото му. Той погледна ръката ѝ сякаш не разбираше какво прави там.

— Ами добре — рече, без да пита за причината. Не се преструваше, че я разбира. Ана осъзна, че всъщност много го харесва.

— Благодаря ти, че правиш това.

Еймъс завъртя стола си към нея.

— Не е необходимо да…

— След няколко часа може всички да сме мъртви — прекъсна го тя. — Искам да знаеш, че разбирам какво правиш, зная защо го правиш и не ме е грижа, че го правиш. Благодаря ти, че ни помагаш.

— По дяволите, червенокоске… — Еймъс вдигна ръка и я прегърна. — Сигурно си страхотен проповедник. Вече ме накара да се почувствам по-добре, отколкото съм се чувствал от доста време насам.

— Това бе всичко, което исках да кажа. — Ана го потупа по ръката и се надигна.

Преди да успее да си тръгне, Еймъс я сграбчи за ръката.

— Никой няма да ти стори нищо лошо днес.

Това не беше самохвалство. Еймъс просто съобщаваше един факт. Тя го дари с усмивка и освободи ръка. В света ѝ доскоро нямаше място за добронамерени убийци и не беше сигурна как се чувства. Но бе готова да опита.

— Добре, всички, чуйте ме — провикна се Бика, за да надвие глъчката. — Настъпи часът. Да разделим групите и да действаме.

Върху Ана падна нечия сянка. Еймъс стоеше зад нея, стиснал оръжието.

— Аз съм в отбраната — обяви той.

Около двайсетина мъже се отделиха от тълпата и застанаха зад Еймъс. Ана осъзна, че е заобиколена от тежковъоръжени и бронирани поясни и неколцина планетни обитатели. Не беше висока на ръст и се чувстваше като на дъното на кладенец.

— Извинете — понечи да ги заговори, но никой не я чу. Една силна ръка я хвана за рамото, издърпа я от тълпата и я отведе настрани.

— Тук е по-спокойно, червенокоске — заяви с усмивка Еймъс.

Ана се озърна за Тили и Моника, но имаше твърде много хора и не можа да ги види. Еймъс не се откъсваше от нея, сякаш бе личното ѝ защитно поле. Бяха толкова близо, че тя го настъпваше по краката, но той като че ли нямаше нищо против.

— Щурмовата група при мен — провикна се Холдън.

Скоро бе заобиколен от десетина души, между които Наоми и Алекс от „Росинант“, четиримата марсиански космопехотинци и неколцина от охранителите на Бика, както и самият той. Единствените доброволци без следи от рани и натъртвания по телата бяха четиримата космопехотинци. Алекс и Наоми бяха най-зле. Рамото на Наоми бе скрито под дебела превръзка, която обездвижваше и ръката ѝ, но въпреки това тя присвиваше болезнено устни при всяка крачка. Лявото око на Алекс все още бе подпухнало и почти напълно затворено. Бинтът на главата му бе на кървави петна.

„Това са хората, които помогнаха да се спре «Протоген», които се биха с чудовището на Ганимед. Те са корави и ще се справят“ — прозвуча слаб глас в главата ѝ.

— И така — вдигна ръце Бика. Тълпата го наблюдаваше с мълчаливо очакване. — Това е. Успешен лов на всички.

Неколцина от присъстващите изръкопляскаха. Повечето не го направиха. Моника разговаряше с екипа си. Ана знаеше, че трябва да се присъедини към тях, но кой знае защо не ѝ се искаше. Всички тези хора рискуваха живота си, за да ѝ спечелят време. На нея. Следователно от нея зависеше дали планът ще успее или не. Ако не сполучи да убеди останалата част от флотилията, принадлежаща на три различни правителства, да спре захранването на корабите, всичко ще бъде напразно. Искаше ѝ се този момент да е някъде по-далече във времето. Моментът, в който отговорността щеше да легне на плещите ѝ.

— Време е да вървим, червенокоске — обади се тихо Еймъс.

— Ами ако се изплашат и не пожелаят да изключат реакторите си? — попита тя. — Все едно, че сме в къща с призраци, и аз трябва да кажа на всички да изгасят светлините. На тяхно място не бих се почувствала добре.

Еймъс кимна замислено. Ана се надяваше да ѝ каже нещо окуражаващо.

— Мда — поклати той глава. — Твоята задача май ще излезе по-трудна от моята.

Кой знае защо това искрено признание прогони и последните остатъци от страха ѝ и тя неволно се разсмя. Преди да помисли какво прави, тя обгърна Еймъс през гърдите и се притисна към него.

— Още веднъж — рече след няколко секунди, — благодаря ти. Бях се изплашила. Ти си добър човек, Еймъс.

— Не, не съм. Просто се мотая с добра компания. Да вървим, червенокоске. Играта скоро ще започне.

Щурмовата група се бе отправила към изхода и Ана се отдръпна до стената да им стори път. Холдън спря до Еймъс и заръча:

— Да си тук, когато се върна, човече.

Еймъс му стисна ръката и го тупна по гърба. Лицето на Холдън издаваше тревогата му.

— А ти да пазиш Наоми и Алекс — заръча на свой ред Еймъс и побутна Холдън към вратата. От своето място Ана видя, че думите му само задълбочиха тревогата на Холдън. Те всички скоро щяха да се разделят. Дори атаката да успее, Алекс щеше да напусне кораба и да иде на „Росинант“, а Наоми щеше да се заеме с изключването на реактора, докато Холдън щеше да продължи към мостика. Зачуди се дали и друг път са се разделяли така преди бой.

Ако се съдеше по лицето на Холдън, не бяха.

Ана ги гледаше как излизат през вратата и отново се опита да запомни всички лица и имена. Моника я улови за ръката и я поведе към импровизираното студио.

— Време е да се захващаме за работа — заяви тя. Сетне настани Ана пред камерата и се изправи до нея пред зелената стена, която използваха за фон.

— Здравейте — произнесе с професионално ведър глас. — Аз съм Моника Стюарт от студиото на Радио „Свободна бавна зона“. Днес имаме много интересни гости, сред които доктор Ана Воловодова и неколцина офицери от ООН и марсианския флот. Но още по-вълнуващо е, че днес ще чуете най-важното предаване, което някога сме правили. Днес ще ви кажем как ще се приберем у дома.