Вратата на Абадон

53. Клариса

Тя се събуждаше на етапи, първо идваше неудобството, а после и съзнанието, че нещо я боли. Че нещо сериозно не е наред, преди да започне да сглобява историята, да се опита да обясни по някакъв начин това, което и казваха усещанията. Дори когато се възстановиха най-абстрактните ъгълчета от съзнанието ѝ — името ѝ и къде се намира, — Клариса си даваше сметка, че нещо се е объркало. Че нещо се е объркало с нея.

Помещението бе в безпорядък, въздухът — твърде топъл. Лежеше върху тънък, вмирисан на пот матрак и над нея бе окачена система. Нужно ѝ бе малко време, за да оцени значението на последния факт. Да си даде сметка, че торбичката виси, а не се рее във въздуха. Имаше гравитация. Не знаеше дали е от въртене или тяга, или даже дали не е мощното притегляне на някоя близка планета. Нямаше как да го разбере. Единственото, което осъзнаваше, бе, че вече има тежест. А това ѝ подсказваше, че поне едно нещо е станало както трябва. Нещо се е получило.

Когато затвори очи, засънува, че е убила Рен и го е скрила в своето тяло, че не бива да позволява да я изследват със скенер от страх да не го открият в нея. Пробуждането бе малко удоволствие, след като си спомни, че всички вече знаят истината.

Понякога я навестяваше Тили. Изглеждаше сякаш е плакала. Клариса искаше да я попита какво не е наред, но нямаше достатъчно сили да го стори. Друг път идваше Ана. Лекарката, която отговаряше за нея, бе красива възрастна жена, очите ѝ казваха всичко. Кортес не се появи нито веднъж. Сънят и бодърстването се сляха в едно. А също оздравяването и болестта. Беше трудно, ако не и невъзможно да прокара черта между тях.

Веднъж се събуди от силни гласове, сред които позна този на Холдън. Стоеше в долния край на леглото ѝ скръстил ръце на гърдите. До него беше Наоми, имаше и други. Бледият мъж, който приличаше на шофьор на камион, мургавият с вид на учител. Еймъс и Алекс. Екипажът на „Росинант“. Хората, които не бе успяла да убие. Радваше се да ги види.

— Няма начин — заяви Холдън.

— Погледнете я — настоя Ана. Клариса изви глава да погледне жената, изправена до нея. Свещеничката изглеждаше остаряла. Тя също беше хубава. Красива и същевременно безкомпромисна в своето състрадание. Виждаше го на лицето ѝ.

— Ще я убият — заяви тя.

Алекс, учителят, вдигна глава.

— Искаш да кажеш, че ще бъде изправена на съд, защото е убила неколцина, за които вече знаем, че са убити от нея.

„Аз го направих — помисли си Клариса. — Истина е.“

До нея Ана развълнувано стискаше ръце.

— Правя го, за да се случи точно това — поясни Ана. — Съдебен процес. С адвокати. Правосъдие. Но трябва някой да я измъкне оттук и да я откара в съдилището на Луната. След началото на евакуацията вие сте единственият независим кораб в бавната зона. Единственият екипаж, на когото мога да поверя нейната безопасност.

Наоми погледна Холдън. Клариса не знаеше как да разчете изражението ѝ.

— Няма да я взема на моя кораб — заяви Холдън. — Тя се опита да ни избие. И почти уби Наоми.

— Но също така ви спаси и двамата — изтъкна Ана. — И всички останали.

— Не съм сигурен, че ѝ дължа нещо заради това.

— Аз пък съм сигурна — възрази Ана. — Ако не се отнасяме към нея със справедливостта, която очакваме за себе си…

— Виж, червенокоске — прекъсна я Еймъс. — Всички в тази стая, освен теб и може би капитана, имаме гъвкаво чувство за морал. Никой от нас не е със съвсем чисти ръце. Не бива да го забравяш.

— Така си е — потвърди Алекс.

— Така ли е?

— Аха — кимна и Наоми. — Ако се престорим, че тя не е опасност за екипажа и за себе си и я качим на борда, за да я откараме на друго място, ще се изложим на риск от три различни посоки, а положението ни и без това е доста… сложно, ако мога така да се изразя.

Клариса протегна немощно ръка, улови края на ризата на Ана и я дръпна като малко дете, което се опитва да привлече вниманието на майка си.

— Всичко е наред — промълви с пресипнал глас тя. — Разбирам. Всичко е наред.

— Колко? — попита Ана. И като видя неразбиращите им лица, продължи: — Ако въпросът е само в риска, колко ще искате, за да забравите за него?

— Повече, отколкото имаш — заяви Холдън, но в гласа му се долавяше извинителна нотка. Не желаеше да разочарова Ана, нито да направи това, за което тя ги молеше.

— Ами ако купя „Росинант“? — попита Ана.

— Не се продава — отвърна Холдън.

— Не от вас. Зная за юридическите ви неволи. Ако купя „Росинант“ от Марс. И ви прехвърля правата върху него.

— Смяташ да купиш боен кораб? — удиви се Алекс. — Църквите правят ли такива неща?

— Може — кимна Холдън. — Направи го и ще я измъкна оттук.

Ана вдигна пръст и извади от джоба ръчния си терминал. Клариса виждаше, че ръцете ѝ треперят. Тя чукна върху екранчето и след няколко секунди долетя познат глас.

— Ани — обади се Тили Фейгън. — Къде си? Пия коктейли с няколко важни клечки, които ми досаждат до смърт. Ако не друго, можеш да прескочиш насам и да ме отървеш от компанията им.

— Тили — каза Ана. — Спомняш ли си онази много скъпа услуга, която ми дължиш? Вече зная каква ще е тя.

— Цялата съм в слух — отвърна Тили.

— Искам да купиш „Росинант“ от Марс и да го подариш на капитан Холдън. — Тили мълчеше. Клариса си представяше как е повдигнала учудено вежди. — Това е единственият начин да се погрижа за Клариса.

Въздишката на Тили можеше и да е тих смях.

— Разбира се, какво толкова? Ще кажа на Робърт да го направи. И той ще ме послуша. Сумата ще е по-малка, отколкото бих получила при развода. Нещо друго, скъпа? Да променя ли орбитата на Земята, докато сме на тази вълна?

— Не — отвърна Ана. — Това ми стига.

— И още как. Качвай се тук по-бързо. Ще се забавлявам да гледам как всички се опитват да се подредят до теб.

— Идвам — обеща Ана. Тя прибра терминала в джоба си и улови ръката на Клариса. Пръстите ѝ бяха топли. — Е?

Холдън беше пребледнял. Премести поглед от Ана към Клариса и въздъхна.

— Хм — изсумтя. — Уф. Брей. Добре. Само че може да не поемем веднага обратно. Така става ли?

Клариса протегна ръка, удивена от тежестта ѝ. Изминаха няколко секунди, преди останалите да разберат какво прави. После Холдън — човекът, заради чието унижение и физическо премахване тя бе преместила небето и земята — пое ръката ѝ.

— Радвам се да се запознаем — произнесе хрипливо тя.

Поставиха на крака ѝ специална гривна, способна да инжектира в тялото ѝ мощно успокоително по сигнал от всеки член на екипажа или ако в кръвта ѝ бъдат засечени хормони от изкуствените жлези, а също и ако напусне жилищния отсек на кораба. Гривната бе доста тежка, макар и от пластмаса, и се поклащаше на крака ѝ като пранга. Прехвърлянето ѝ стана по време на мемориалната служба. Капитан Мичио Па, все още с превързана глава, говори в прослава на Карлос Бака и Саманта Розенберг, спомена и десетина други имена, след което изпратиха пепелта на геройски загиналите в космоса. Думата взеха всички капитани на кораби, които произнесоха по няколко думи пред камерите от своите съдове. Никой не спомена Ашфорд, който бе затворен или упоен. Никой не спомена и нея.

Това бе последната церемония преди изтеглянето. Преди тяхното завръщане. Клариса проследи церемонията на ръчния си терминал. Чуждоземната станция не реагираше на маневрите. Не изпускаше светлина и за всички датчици не бе нищо повече от голям къс метал, реещ се из беззвездния космос.

— Нали знаеш, че не всички се връщат — подметна Еймъс. — Марсианският екип смята да остане тук и да се заеме с изследване на порталите. Искат да видят какво има от другата страна.

— Не го знаех — призна Клариса.

— Така е. Сега сме в нещо като мъртва точка. Разклонение на пътя. Преди беше страхът. Скоро ще дойде алчността. Но сега… — Той въздъхна. — Един приятен миг на отпускане.

— Така си е — потвърди Клариса.

— Та само да проверя, още ли смяташ да убиеш капитана? Защото мисля, че поне ни дължиш предупреждение.

— Не смятам — увери го тя.

— Ами ако смяташ?

— Пак ще кажа, че не смятам. Но наистина не смятам.

— Какво пък, и това ми стига.

— Добре, Алекс — обади се Холдън отзад. — Стигнахме ли вече?

— Тъкмо се готвехме да почукаме — отвърна Алекс. Той тропна върху пулта за управление и на екрана външните светлини на „Росинант“ блеснаха. Корабът се озари в златисто и сребристо насред чернотата и заприлича на огромен, гледан отгоре град. — Е, хора. У дома сме си.

Койката на Клариса бе по-голяма от каютата ѝ на „Церизиер“ и по-малка от тази на „Принц“. Поне не я делеше с никого. Беше само нейна, доколкото би могла да е такава.

Единствената ѝ дреха бе комбинезонът с надпис „Тахи“ на гърдите. Тоалетните принадлежности бяха от стандартното оборудване на кораба. Нищо не ѝ принадлежеше. Стоеше в каютата, излизаше само до камбуза и до тоалетната, когато се налагаше. Не го правеше от страх, а за да не пречи на никого. Това не беше нейният кораб, а техният. Тя не беше една от тях и не заслужаваше да бъде. Беше платен пътник, но не със заплащане, каквото искаха. Всичко това ѝ тежеше.

С течение на времето започна да се чувства уютно като на „Бегемот“. Това бе достатъчно, за да направи живота ѝ по-поносим. Макар и съвсем малко. Беше виждала камбуза преди, на симулациите, когато подготвяше избиването на екипажа. Но на живо изглеждаше различен. Нито по-голям, нито по-малък, просто различен. Хората от екипажа се отбиваха тук за малко, заети с делата си, хапваха набързо и продължаваха. Не ѝ обръщаха внимание, сякаш бе призрак. Сякаш вече бе изгубила мястото си на този свят.

— И така — поде Холдън с мрачно изражение, — мисля, че имаме сериозен проблем. Свърши ни кафето.

— Но все още имаме бира — ободри го Еймъс.

— Тъй де — потвърди Холдън. — Но бирата не е кафе. Пратих искане на „Бегемот“, но досега няма отговор, а не виждам как ще оцелеем насред този безкраен космос без кафе.

Алекс погледна Клариса и се ухили.

— Капитанът не харесва фалшивото кафе, което прави „Роси“ — уточни той. — Образува му газове.

Клариса не отговори. Не беше сигурна, че трябва.

— Не е вярно — възрази Холдън. — Стана само веднъж.

— Повече от веднъж, капитане — отбеляза Еймъс. — Не се обиждай, но миришеше сякаш в задника ти се е мушнала катерица и е умряла там.

— Прав е — потвърди Алекс. — Гадно беше.

Алекс се престори, че му се повръща, и Еймъс прихна. Наоми ги гледаше сякаш се чудеше дали да се засмее, или да ги напляска.

— Не получавам никакви газове — заяви Холдън. — Просто харесвам вкуса на истинско кафе.

Наоми постави ръка върху ръката на Клариса и се наведе към нея. Усмивката ѝ бе нежна и неочаквана.

— Споменала ли съм ти колко е приятно да има още една жена на борда? — попита тя.

Беше шега. Клариса го разбираше. Но шегата включваше и нея и сълзите ѝ я изненадаха.

— Благодаря ти за това, което каза за Бика — произнесе мъжкият глас. Клариса, която кръстосаше коридорите, не го позна. Непознат глас на кораба привличаше вниманието като странни шумове в спалнята. Тя се спря. — Той ми бе приятел от дълги години и сега… ми липсва.

Тя промени посоката и се насочи към каютите на останалите членове от екипажа. Вратата на Холдън беше отворена, той седеше в противоускорителното кресло и бе вдигнал глава към монитора. Но вместо тактически дисплей или образът на станцията, там се виждаше в едър план мъжко лице. Тя позна Фред Джонсън, предател на Земята и водач на Съюза на външните планети. Касапинът от станция Андерсън. Изглеждаше остарял, с побеляла коса и пожълтели като стара слонова кост очи.

— Исках много от него — продължаваше той. — А той ми даде още повече. Това… ме накара да се замисля. Капитане, имам лошия навик да искам от хората повече, отколкото могат да дадат. Да настоявам за неща, които не съм готов да очаквам. Чудя се дали не съм постъпвал така и с теб?

— Брей, смяташ ли? — попита Холдън. Доколкото Клариса можеше да прецени, това не беше запис.

— Ако съм го направил, нека се извиня. Да си остане между нас. Един капитан се извинява на друг. Съжалявам за решенията, които съм вземал. Реших да оставя „Бегемот“ на място. Ще пратим плодородна почва и припаси, за да започнем култивираща програма в барабана. Вярно, че СВП ще изгуби най-големия си кораб. Но изглежда, че ни очакват хиляди нови планети, и би било недалновидно да се откажем от една толкова подходяща изследователска станция. Ако ти и екипажът ти сте готови да помогнете в това начинание, като ескортирате кораби от Ганимед до Пръстена, ще ви осигурим нужните договори. Но това е официалната част. Обсъди го с останалите и ми съобщи, когато вземете решение.

Фред Джонсън кимна на камерата и после на екрана се появи разцепеният кръг на СВП върху син фон. Холдън погледна през рамо. Тя видя, че я е видял.

— Здравей — поздрави Клариса.

— Здравей.

Известно време мълчаха. Тя не знаеше какво да каже. Искаше да се извини, да извърви пътя, който Фред Джонсън току-що ѝ бе показал, но не можеше да се реши.

Почака с надеждата Холдън да я заговори. Като видя, че няма да се случи, обърна се и се прибра в каютата си. Стомахът ѝ се бе свил на топка.

Те не са приятели. Няма да бъдат, защото някои неща не могат да бъдат поправени.

Ще трябва да свикне с това.

Еймъс миришеше на разтворител и пот. От целия екипаж той най-много приличаше на хората, които бе познавала. Соледад и Стани. И Рен. Дойде в камбуза с изцапан от боя комбинезон и вдигната на челото маска. Усмихна се, като я видя.

— Доста сериозна задачка ми беше поставила — оплака се той. Тя знаеше, че ако възникне необходимост, няма да му трепне окото да я убие. Но за момента изглеждаше дружелюбен и дори приятелски настроен. Повече, отколкото бе очаквала. — Е, вярно, че си била с механобот. Те са създадени да късат стомана.

— Не и накрая — отвърна тя. — Изчерпаха му се акумулаторите. Така че шкафчето в шлюза е само мое дело.

— Наистина?

— Да.

— Брей — възкликна той и взе чаша с кафе от машината. — Доста впечатляваща работа.

Тя си го представяше как работи със смъкната на лицето маска, за да се скрие от искрите. Хефест, ковачът на боговете, работещ в своя подземен свят. Такива асоциации повече прилягаха на Клариса Мао. Мелба Кох би си помислила за температурата на горелката и за състава на плоскостите, които заварява. Би могла да мисли и за двете неща, но нито една от тези мисли не бе нейна. Животът ѝ бе подреден около истории за това, коя е тя. Дъщеря на Жул-Пиер, сестра на Джули Мао, член на ремонтния екипаж на „Церизиер“, инструмент за отмъщение на баща ѝ. Сега не беше нито една от тях. Беше част от багажа на кораба на доскорошните ѝ врагове, на път от един затвор към друг и дори не негодуваше от това. Последният път, когато се е чувствала толкова анонимна, вероятно е било в утробата на майка ѝ.

— Какъв беше проблемът?

— Хм?

— Ти каза, че съм ти задала сериозна задачка. Какъв беше проблемът?

— Люкът между машинното отделение и този отсек е заял. Въпреки че ти го беше изтръгнала наполовина. И сега зее.

— Провери ли сгъващата се рама?

Еймъс се обърна и я погледна озадачено. Тя сви рамене.

— Понякога задвижващите механизми на вратите разпределят натоварването неравномерно, когато започнат да се износват. Вероятно сме сменили четири или пет по време на полета дотук.

— Ами?

— Просто ми хрумна — отвърна тя. И след малко добави: — Когато се върнем на Луната, те ще ме убият, нали?

— Ако имаш късмет — да. ООН все още не е отменила смъртното наказание, макар че се прилага много рядко. Но вероятно ще прекараш остатъка от живота си в някоя миниатюрна килия. На твое място бих предпочел куршума.

— Колко още ще летим до там?

— Около пет седмици.

Отново настъпи тишина.

— Ще ми липсва това място — наруши я тя.

Еймъс повдигна рамене.

— Задвижващата рама, а? Заслужава си да проверим. Искаш ли да ми помогнеш?

— Не мога — каза тя и посочи гривната на крака си.

— По дяволите, ще я препрограмирам. Ще разширя периметъра до машинното. Ще ти дам и чантичка с инструменти, прасковке. Да идем да разглобим онова нещо.

Час по-късно тя прокарваше ръка по рамката на вратата, загледана в дълбоките драскотини и изкривеното желязо.

„Това е мое дело — помисли си Клариса. — Аз я разбих.“

— Какво мислиш, прасковке? — попита зад нея Еймъс.

— Че е приятно да поправяш нещо — рече тя.