Вратата на Абадон

43. Холдън

Всичко свързано с колониалната административна служба навяваше на Холдън тъга. Мрачнозелените стени, скупчените кабинки в централната зала, липсата на прозорци и архитектурна украса. Мормоните се бяха готвили да управляват първата извънземна човешка колония от място, което приличаше по-скоро на счетоводна кантора. Толкова беше потискащо. „Здравейте, добре дошли на вашето вековно пътуване към нови човешки хоризонти и други звезди! Ето ви кабинката.“

След бързото преустройство поне имаше повече свободна площ. От едната страна бе монтиран предавателят, чиито размери подсказваха по-скоро, че е сглобен от подръчни материали, отколкото, че притежава необичайно голяма мощност. Флотилията бе разположена достатъчно близо, за да улавя дори слаб сигнал. Текущите задачи и новините се изписваха на един екран на стената, заедно с имената за връзка и темите, които биха могли да предизвикат обществен интерес. Холдън бе приятно поласкан да види името си непосредствено до записката: „Гореща новина, да се намери начин да бъде открит“.

Сега помещението кипеше от активност. Непрестанно прииждаха хора на Бика. Повечето от тях носеха чували, натъпкани с муниции и оръжие. Неколцина тикаха шкафове на колела, пълни с всякакви инструменти. Готвеха се да превърнат бившата колониална служба в малка крепост. Холдън се облегна на едно празно бюро и се опита да не пречи никому.

— Ей — повика го Моника, която изникна внезапно сякаш от нищото. Тя кимна с глава към записката. — Когато чух, че си се върнал от станцията, надявах се да взема интервю от теб. Но май съм пропуснала шанса.

— Защо?

— Предполагам, защото сега има по-важни теми. Като например тази за края на света.

Холдън кимна и повдигна рамене.

— И преди съм бил прочут. Не е толкова приятно.

Моника седна на бюрото до него и му подаде кутия с напитка. Холдън опита — вътре имаше чудесно кафе. Той затвори очи и въздъхна от удоволствие.

— Добре, сега вече съм почти влюбен в теб.

— Не се подигравай с едно малко момиче. Ще свърши ли работа? Този план на Бика?

— Записваш ли ме вече?

Някой започва да монтира метален лист на стената и двамата трябваше да вдигнат ръце, за да прикрият очи от блясъка на оксижена. Във въздуха се разнесе миризмата на сяра.

— Естествено — отвърна Моника. — Та ще свърши ли работа?

— Може би. Инженерният отсек е слабото място на всеки кораб. Ако не го държиш, не контролираш и кораба.

Моника се усмихна, сякаш в това имаше някакъв смисъл. Холдън също се питаше дали е прав. Тя не беше военен репортер. Беше документален продуцент, озовал се на лошо място в подходящото време. Не без съжаление той гаврътна остатъка от кафето и почака да види дали тя ще го попита още нещо. Ако има късмет, може би ще му сипе още.

— И тази Сам ще може ли да се справи с това? — попита тя.

— Сам държи „Роси“ над водата вече близо три години. Тя бе един от най-кадърните инженери на Тихо. Ако те спипа в машинното и не ѝ се понравиш, свършено е с теб.

— Искаш ли още кафе?

— Божичко, да! — Холдън протегна чашата.

Преди Моника да успее да я вземе, към тях се приближи Бика с механичната си крачеща машина. Той понечи да каже нещо, но се закашля и в продължение на няколко секунди се бореше със секретите, които бяха напълнили устата му. Холдън си помисли, че изглежда като човек, който умира сантиметър по сантиметър.

— Извинете — изхриптя Бика и се изплю на мокета. — Сигурно е отвратително.

— Ако умрете — посочи Моника, — няма да получа ексклузивното си интервю.

Бика кимна и бе споходен от нов пристъп на кашлица.

— Ако умреш — повтори Холдън, — мога ли да използвам всички твои неща?

Бика махна великодушно с ръка, посочвайки цялото помещение.

— Някой ден, момчето ми, това ще е твое.

— Какво се чува? — попита Холдън и опря чашката до устните си.

— Корин е открила проповедничката в една палатка заедно с половината от паството ѝ.

— Страхотно — поклати глава Холдън. — Значи нещата се оправят.

— Дори вървят по-добре, отколкото си мислиш. Заедно с нея имало хора от ООН и марсиански военни. Ще я придружат. Тя смята, че ще могат да потвърдят думите ѝ, когато поиска от другите кораби да изключат реакторите си. А и ще получим свеж прилив на кръв, преди Ашфорд да се появи тук.

Докато Бика говореше, Холдън видя Еймъс да влиза в помещението, тикайки подвижното легло с Алекс и Наоми. Бика продължаваше да говори за използване на военна сила, а Холдън незабелязано въздъхна облекчено. Проследи как Еймъс намества леглото в един сравнително безопасен ъгъл и после се приближава към тях.

— Нищо ново отвън — докладва механикът, когато Бика довърши изречението си. — Из барабана се разхождат малобройни патрули на Ашфорд, но по действията им не личи да са наясно какво става.

— Ще разберат веднага щом започнем нашето предаване — обеща Моника.

— Как е рамото? — попита Холдън.

— Боли си.

— Мисля си, че ще е добре ти да поемеш командването на отбраната тук, когато стане напечено.

— Ами добре — съгласи се Еймъс. Знаеше, че Холдън иска от него да пази Наоми и Алекс. — Предполагам, това означава, че ти ще слезеш…

Прекъсна го силно бръмчене от джоба на Бика. Той извади отвътре очукан ръчен терминал и го погледна, сякаш очакваше да експлодира.

— Това аларма ли е? — попита Холдън.

— Повикване на кодиран канал — обясни Бика, докато го включваше. — Само висшият състав може да го използва.

— Да не би Ашфорд да се опитва да те проследи? — попита Холдън, но Бика не отговори и прие повикването.

— Аз съм, да. Руис, аз… — Той млъкна и се заслуша. Изсумтя няколко пъти, но Холдън не можа да определи дали в знак на съгласие или на несъгласие. Когато приключи разговора, остави ръчния терминал на бюрото, без да го поглежда. Сивкавата му кожа сега бе почти побеляла. Той вдигна две ръце и избърса очите си. Едва сега Холдън осъзна, че бърше сълзи. Не би могъл да допусне, че този мъж е способен да плаче.

— Ашфорд — поде Бика, но се закашля и този път прозвуча сякаш хлипа. Когато най-сетне спря, устата му бе пълна със секрет. Той извади от джоба си кърпа, избърса слюнката и продължи: — Ашфорд е застрелял Сам.

— Какво? — подскочи Холдън. Умът му отказваше да го приеме за истина. Чу думите съвсем ясно, но не искаше да ги приеме за верни. — Какво?

Бика си пое бавно и мъчително въздух.

— Извикал я на мостика, за да я разпитва за забавянето, и после я застрелял. Направил Анамари Руис главен инженер.

— Откъде знаете? — попита Моника.

— Защото току-що говорих с Руис. Иска да я измъкнем оттам. — Всички следи от мъка по лицето на Бика бързо изчезваха. — Тя знае, че Ашфорд е напълно побъркан, но какво може да направи?

Холдън поклати глава. Все още не можеше да повярва. Умната малка Сам, която бе поправила кораба му и която бе най-добрата приятелка на Наоми. Сам, по която си падаха Еймъс и Алекс. Тази Сам не можеше да е мъртва.

Еймъс бе втренчил поглед в него. Ръцете му машинално се свиваха в юмруци.

— Трябва да удържим тази позиция — заяви Холдън, изпреварвайки думите на Еймъс. — Трябва да устискате тук, иначе всичко ще пропадне.

— Тогава ти го убий. — Еймъс произнесе думите с ужасяваща безчувственост. — Без съд, присъда и прочее глупости. Просто му виж сметката, инак Бог да ми е на помощ…

Холдън усети, че му призлява. Пое си бавно въздух. Това ли трябваше да направят в памет на Сам? След всичко, което бе направила за тях. Да се карат, да спорят кой е най-добрият начин да отмъстят. Сам, която никога не бе наранила друго същество през целия си живот. Дали би го искала? Представяше си я как съветва Еймъс и Бика да успокоят тестостероновия си изблик и да се държат като възрастни. При тази мисъл му стана още по-зле.

Моника го потупа по гърба.

— Не ти ли е добре?

— Трябва да кажа на Наоми — едва успя да промълви той, избута журналистката настрани и прекоси забързано помещението.

Наоми реагира с тъга, но не и с гняв. Плака, но не настоя да отмъщават. Повтаряше през сълзи името на Сам, но не спомена нито веднъж Ашфорд. Изглежда, това бе правилната реакция. Той я прегърна, докато плачеше, и по някое време към тях се приближи Бика.

— Какво има?

— Виж — поде мъжът и се почеса по брадичката. — Моментът не е подходящ, но трябва да обсъдим какво ще правим нататък.

Холдън повдигна рамене.

— Сам я няма, а тя заемаше важно място в плановете ни…

— Слушайте — обади се Наоми. — Аз ще ида.

— Какво? — Холдън отново настръхна. — Къде ще идеш?

— Сега, когато не можем да разчитаме на Сам, Наоми е последният ни шанс — изтъкна Бика.

— Ами онази Руис? Мислех, че сега тя е главен инженер.

— Тя отговаряше за инфраструктурата — поясни Бика. — Запознат съм с квалификацията на Нагата. Има необходимата подготовка и опит. Освен това ѝ вярваме. Ако някой трябва да заеме мястото на Сам…

— Не — рече Холдън, без да се замисли. Наоми беше ранена. Не би могла да стигне сама до инженерния отсек. А Сам изгуби живота си.

— Аз ще ида — повтори Наоми. — Ръцете ми още са зле, но мога да вървя. Ако някой ми помогне, когато стигна там, мога да изолирам мостика и да изключа реактора.

— Не — упорстваше Холдън.

— Да, аз също ще дойда — добави Алекс. Седеше на ръба на количката, обърнат към тях. Трепереше сякаш плаче, но не издаваше никакъв звук. Гласът му звучеше сухо, като шумящи на вятъра листа. — Мисля, че аз също трябва да дойда.

— Алекс, не бива… — поде Наоми, но той продължи, без да я изслуша:

— Никой не е изключвал акумулаторите на „Роси“, след като го напуснахме, така че ако ще спираме всичко, трябва някой да го направи.

Бика кимна. Холдън искаше да го удари, че се съгласява с това.

— И това ще съм аз — рече Алекс. — Мога да се добера до инженерния, да взема реактивна раница и да се измъкна през задния шлюз.

Еймъс застана зад Бика с безизразно лице и свити в юмруци ръце.

— Алекс отива ли?

— Нов план — заяви Бика, достатъчно силно, за да го чуят всички. Хората в помещението преустановиха работа и извърнаха лица към тях. Бяха пристигнали още и сега имаше поне петдесетина души. В дъното се виждаше малка група с военни униформи. Ана, червенокосата проповедничка, беше сред тях. Стискаше за ръката една намръщена слаба жена, която не спираше да пуши. Бика ги забеляза в същия миг, когато и Холдън и им помаха.

— Ана, ела насам — повика я той. — Почти всички сте тук, та ето как ще процедираме.

В помещението настъпи тишина. Ана се доближи до Бика и зачака. До нея застана слабата ѝ приятелка и огледа присъстващите с нескрито подозрение.

— След трийсет минути… — Бика спря и погледна часовника си — ще отведа група, съставена от хора от охраната и екипажа на „Росинант“, в южния транзитен пункт на барабана. Ще си върнем контрола над пункта и ще проникнем на инженерната палуба. След като овладеем инженерния отсек, Моника и екипът ѝ ще започнат предаването и ще обяснят на останалите хора по корабите, че трябва да изключат реакторите. Ана, разчитам в това отношение да помогнат твоите питомци.

Проповедничката се обърна и се усмихна на своята група от мъже и жени с най-различни униформи, принадлежащи към различни планетарни фракции. Повечето от тях бяха с различни наранявания. Някои доста сериозни.

— Часът за изключване е 19:00 местно време, или след два и половина часа. Трябва да успеем да ги задържим в продължение на два часа. Това е нашият прозорец.

— Ще го направим — обеща Наоми.

— Но когато започне предаването, Ашфорд най-вероятно ще се опита да превземе това място. Еймъс и останалите от моята група, заедно с ваши доброволци, ще трябва да удържат позицията. Колкото повече от лошите впримчите в бой тук, толкова по-малко ще ни попречат да си върнем инженерния отсек. Но трябва да сте упорити и да не се отказвате. Провалим ли се, всичко ще свърши, преди да е започнало.

— Ще удържим — обеща Еймъс. Никой не изрази несъгласие.

— Овладеем ли инженерния, ще пратим една група да сложи белезници на, надявам се, изпадналите в безсъзнание хора на мостика и тогава корабът е наш. Изгасваме светлините, извънземните ни пускат и ние изчезваме оттук веднъж завинаги. Как ви звучи?

Бика повиши глас при последните думи, в очакване групата да прояви въодушевление, и хората го подкрепиха. Сетне всички взеха да се разотиват. Холдън стисна Наоми за здравото рамо и се приближи до Ана. Тя имаше объркан вид. Той дръпна към тях и Еймъс.

— Ана — рече Холдън. — Помниш ли Еймъс?

Тя се усмихна и кимна.

— Здравей, Еймъс.

— Как си, червенокоске?

— Еймъс ще остане тук да ви пази, теб и другите — обясни Холдън. — Ако ти трябва нещо, достатъчно е да му кажеш. Вярвай ми, че докато той е жив, нищо няма да ви попречи да изпълните задачата.

— Това е самата истина — рече напълно сериозно Еймъс. — Госпожо.

— Ей, момчета — провикна се някой от вратата. — Вижте какво ме е последвало дотук. Мога ли да ги задържа?

Холдън потупа Ана по рамото и изгледа многозначително Еймъс. „Пази я с цената на живота си“, каза му с поглед. Еймъс кимна. Изглеждаше леко обиден.

Той ги остави и забърза след Бика. Корин, новата заместничка на Бика, се облягаше на вратата с широка усмивка на уста.

— Влизайте, момчета — подкани тя и в помещението пристъпиха четирима марсианци с прически на военни. Те се спряха, изправени на пръсти, и огледаха присъстващите. Холдън познаваше и друг човек, който влизаше така в стая. Боби. Жалко, че сега не е тук с тях. Мъжът отпред му изглеждаше смътно познат.

— Сержант Вербински — позна го Бика след миг. — Каква изненада.

Холдън не можа да го разпознае без бронята. Изглеждаше ужасно едър.

— Сър — отвърна Вербински. — Чух, че ще влизате в бой, за да ни измъкнете оттук.

— Ами да, има нещо такова — потвърди усмихнато Бика.

— Каузата ми изглежда благородна — рече Вербински. — Трябват ли ви четирима скучаещи младежи?

— Аха — кимна Бика и на лицето му изгря усмивка. — Ще свършат работа.