Вратата на Абадон

32. Ана

Първо дойде охраната — трима войници със совалка, въоръжени с автомати и с белезници за Мелба. Или Клариса. Която и да беше. После, много по-късно, пристигна и медицинският екип, за да откара екипажа на „Росинант“.

Транспортът за Ана пристигна едва след ден, ала тя нямаше нищо против. Когато я докараха на „Бегемот“, очакваше, че ще я повика някой от охраната. Или — ако с тях всичко е наред — Наоми… или хора от екипажа на „Росинант“.

Но в хангара за совалки я чакаше Хектор Кортес. Усмихна се, когато я видя, и вдигна ръка за поздрав. Жест, който ѝ напомни за баща ѝ в последните му дни — внимателен и малко несръчен. Помисли си, че Кортес също изглежда страшно остарял — поне с десетилетие за тези няколко дни, после си даде сметка, че вероятно и той е пострадал при катастрофата.

— Ана — каза Кортес. — Радвам се да те видя.

Масивният барабанен вал на „Бегемот“ вече бе набрал скорост, създавайки предизвикваща световъртеж ротационна гравитация. Краката на Ана ѝ казваха, че стои на твърда земя. Вътрешното ухо възразяваше, че пада на една страна, и се опитваше да накара тялото ѝ да се наведе в противоположната. Това не беше достатъчно, за да направи несигурни стъпките ѝ, но създаваше неприятно и нереално усещане. Всичко се обърка още повече, когато Хектор Кортес, човек известен и със значително влияние, се приближи и я целуна по бузата.

— И аз се радвам да ви видя — отвърна тя. — Не знаех, че сте на „Бегемот“.

— Всички дойдохме — съобщи той. — Оставиха само няколко души на „Принц Томас“, другите се прехвърлихме. Вчера присъствах на службата в памет на загиналите. Отец Мишел. Равин Блек. Паоло Седон.

Ана усети, че сърцето ѝ се свива.

— Алонсо Гусман?

Кортес поклати глава.

— Нито жив, нито мъртъв — отвърна. — Поддържат го в медицинска кома, но не очакват да оцелее.

Ана си припомни умолителните очи на Алонсо. Ако само бе намерила по-рано помощ за него…

— Съжалявам, че пропуснах службата — промълви тя.

— Зная. Затова исках да се срещна с теб. Може ли да повървим заедно?

— Разбира се — кимна Ана. — Но аз не зная къде отивам.

— В такъв случай ще ти помогна да се ориентираш. — Той разпери ръка в подканващ жест. — Ела с мен и ще те запозная с величието на асансьорната система.

Ана се засмя и го остави да я води. Той също пристъпваше внимателно. Не ситнеше, но и не вдигаше крак. Изглеждаше различен от онзи човек, който бе призовал три враждуващи фракции да прекосят Пръстена и да навлязат в непознатото.

— Смятах, че е важно тези от нас, които участваха в подготовката на петицията, да се изкажат по време на службата — обясни той. — Исках да дадем израз на съжалението ни.

— Нашето съжаление?

Той кимна.

— Твоето. Моето. На всички нас, които настояхме да дойдем в този мрак. Постъпихме арогантно и заради това пострадаха невинни. Загинаха, защото се вслушаха в един лош съвет. Бог ме накара да се смиря.

Гласът му все още носеше белезите на дългогодишен опит, но сега в него се долавяше нов оттенък. Тънък, хленчещ детски вопъл под величието. Кой знае защо изведнъж тя се преизпълни със съчувствие към него. Но и с яд.

— Не съм сигурна, че виждам нещата по този начин — отбеляза. — Не сме дошли тук да търсим слава. Направихме го, за да не позволим на хората да се избиват помежду си. Да им напомним, да припомним и на нас самите, че всички ние сме заедно в това дело. Не мисля, че в решението ни се крие зъл подтик. Нито гледам на това, което се случи, като на наказание. Времето и случайността…

— И играта на съдбата — кимна Хектор. — Амин.

Зад тях изрева двигател на совалка, сетне утихна. Разминаха се с двама поясни със сиви комбинезони и кутии с инструменти. Кортес се мръщеше.

— Но като си помислим за това, което се роди от посятото семе. Пак ли не смяташ, че бяхме наказани? Че взехме решението повлияни от нашата арогантност?

— Историята е пълна със случаи на хора, които се възстановяват след страховити бедствия — посочи Ана. — Това, което стана, е ужасно. Но все още не виждам в него Божие наказание.

— Аз пък виждам — възрази Кортес. — Мисля, че се озовахме в царството на злото. И нещо повече, доктор Воловодова, страхувам се, че сме заразени от него.

— Не разбирам…

— Дяволът е тук — прекъсна я Кортес. Поклати глава, забелязал объркването ѝ. — Не някой изрисуван демон. Не съм глупак. Но дяволът винаги е живял в хората, когато те се пресягат твърде надалече, когато пропускат да се запитат дали трябва да направят нещо, защото могат да го направят. Ние всички… паднахме в неговата клопка. И, което е по-лошо, белязахме му пътя. Историята няма да си спомня с добри думи за нас след това, което сторихме.

Ана познаваше доста от членовете на Църквата на последния ден. Те подкрепяха методистите за някои дребни неща, като забраната за употреба на алкохол, и това им даваше усещане за солидарност на междурелигиозните конференции. Но пък изразяваха несъгласие по важни неща, като природата на Божественото и Неговия план за вселената, което, поне според Ана, нямаше кой знае какво значение. По принцип бяха хора щастливи, ориентирани към семейството и не особено претенциозни.

Докато вървеше през огромния търбух на „Бегемот“, Ана си помисли, че никога не би повярвала в способността им да построят нещо толкова грандиозно като заселническия кораб. Беше необхватен и екстравагантен. Приличаше на бунтовник, озъбил се към космическата пустош. „Вселената е твърде голяма, за да може нашият кораб да я прекоси за обозримо време? Чудесно, ще натикаме в нашия кораб всички части от вселената, от които се нуждаем, и после ще полетим със скорост, която ни удовлетворява.“ Вътрешните стени на въртящия се барабан се извиваха в далечината, Кориолисов ефект, маскиран като маса, метални подпори и плоскости, претендиращи да изпълняват определена функция, ала всъщност готови да станат легло за почва, растения и добитък. През центъра на барабана, на около половин километър на главите им, се спускаше тесен и ярък светлинен сноп. Слънцето, разпънато като линия в небето. Идеята да изглежда така сама по себе си бе арогантна, предизвикателна и грандиозна.

Ана ѝ се възхищаваше.

Докато крачеше през пустата стоманена равнина, която трябваше да бъде покрита с плодородна почва и засята със семена, тя си помисли, че тъкмо тази дързост, граничеща с безочие, човечеството бе изгубило по някое време през последните две столетия. Когато древните мореплаватели са се качвали на техните скърцащи дървени кораби и са се опитвали да прекосят огромните земни океани, нима пътешествията им са били по-малко опасни от това, което бяха подготвяли мормоните? Нима крайната точка от пътя е била не толкова загадъчна? Но и в двата случая те са били подтиквани от желанието да видят какво ще открият оттатък. Движени от нуждата да съглеждат брегове, които никой преди тях не е виждал. Покажи на човека затворена врата и колкото и отворени да открие, тя ще продължава да му се изправя пред очите.

Имаше хора, които определяха това желание като слабост. Като грешка на расата. Разглеждаха човечеството като вирус. Същество, което никога не се спира, за да се развие на мястото, което е заело. Хектор, изглежда, се придържаше към подобен възглед, ако съдеше по последния им разговор. Но Ана отхвърляше тази идея. Ако хората бяха способни да се задоволяват толкова лесно, още щяха да живеят по дърветата и да пощят буболечки от козината на съседа. Ана бе слизала на луните на Юпитер. Бе вдигала очи към закритото от купол небе, поглеждайки към голямото червено петно, достатъчно близо, за да се различават неспирните вихри и течения в него. Беше опитвала вкуса на вода, добита от разтопен лед, стар колкото самата Слънчева система. И тъкмо неспособността на човека да се задоволява, неговата арогантност, я бяха довели на тези места.

Докато разглеждаше мъничкия свят, който се въртеше около нея, тя се изпълни с увереност, че същите тези качества един ден ще им дарят звездите.

Лагерът за бежанци бе истински лабиринт от палатки и полуготови временни постройки, разположен във вътрешната повърхност на барабана и под светлината на тясната, сияеща слънчева ивица. Отне ѝ близо половин час, за да открие палатката на Крис Уилямс. Един представител на „Принц Томас“ я осведоми, че младият офицер е оцелял при катастрофата, но е получил ужасно тежки травми. Ана искаше да го намери, а може би чрез него и цялото малко паство, което бе успяла да си създаде по време на полета до тук.

След още няколко напътствия от доброжелателни бежанци тя откри търсената палатка. Нямаше начин да почука или позвъни, затова тя само извика:

— Крис? Тук ли си?

— Вие ли сте, пасторе? Влизайте.

Представителят на „Принц Томас“ не бе описал подробно какви са уврежданията и докато пристъпваше вътре, Ана се приготви за най-лошото. Младият лейтенант лежеше на армейска койка, подпрян на няколко възглавници. Държеше в скута си малък терминал, но го отмести встрани, когато тя влезе. Лявата му ръка и левият крак завършваха до ставата.

— О, Крис, толкова съжалявам…

— Ако още веднъж кажете съжалявам — прекъсна я той, — ще скоча и ще ви сритам задника.

Ана понечи да се засмее, но усети, че очите ѝ са пълни със сълзи.

— Съжалявам, че казах, че съжалявам — побърза да каже тя. — Как си, Крис?

— С няколко очевидни изключения — той кимна към скъсените си крайници, — мисля, че преживях катастрофата по-добре от останалите. Нямам дори една синина.

— Не зная как е устроена здравната система във флотата… — поде Ана, но Крис я спря с жест.

— Има програма за пълна регенерация. Стига само да се измъкнем оттук и да се приберем в цивилизацията, след няколко месеца ще си имам нови, розови заместители.

— Ами това е добре — усмихна се Ана. Готвеше се да му предложи финансова помощ за лечението, без да знае дали ще ѝ бъде по джоба. Изпита облекчение и срам. — Чувал ли си се с някои други от групата? Не успях да ги намеря досега.

— Да — отвърна засмяно Крис. — Научих това. Били сте заета с рейдове в стил командос, докато аз се излежавах тук. Ако знаех, че са ви обучавали да обезвреждате самонарочени терористи, щях да ходя по-често на църква като малък.

— Избягах от нея, докато ѝ мине пристъпът, а след това я завързах за едно кресло. Не беше кой знае какво геройство.

— Аз ще получа медал, защото пропаднах през един хидравличен люк и пожертвах ръка и крак, за да не позволя на неколцина моряци да се озоват в лишена от атмосфера част на кораба. Бях в безсъзнание през цялото време, но това явно няма значение. Геройството е етикет, който лепват на хора, свършили нещо, което не биха направили, ако имаха време да си помислят.

Ана се разсмя.

— Напоследък и на мен ми минаваха подобни мисли.

Крис се облегна на възглавниците и ѝ кимна да продължи.

— За етикетите, исках да кажа. Хората наричат пришълците зли същества, защото те ни причиняват страдания. Но откъде да знаем какво всъщност целят?

— Така е — съгласи се Крис. — Ако изгубя крайник, след като се напия и ме сгази прибиращ реколтата комбайн, ще бъда пълен идиот. Ако го изгубя само защото съм стоял до правилната врата, когато корабът е претърпял катастрофа, ставам герой.

— Може нещата наистина да са такива. Не зная. Имам чувството, че предстои да се случи нещо много важно, а ние прибързваме с решенията и настроенията.

Крис се почеса замислено по отрязания крак, после се намръщи.

— Като например?

— Преминахме през Пръстена, за да попречим на Джеймс Холдън да разговаря с извънземните преди нас. Но това е същият човек, който помогна Ерос да се насочи към Венера, вместо да разруши Земята. Защо сметнахме, че не е редно той пръв да разговаря с извънземните? А ето че малко след това нещо ни зашлеви оглушителна плесница, забави ни и ни лиши от оръжия. Това би трябвало да ни праща някакво послание. Няма съмнение, че подобна сила може със същата лекота да ни унищожи. Но не го направи. И вместо да се опитаме да разберем какво се крие зад действията ѝ, определяме тази сила като зла. Сякаш сме деца, които смятат за лоши родителите си само защото са ги наказали.

— Значи те спряха корабите ни, за да ни умиротворят? — попита Крис.

— Кой знае? — Ана повдигна рамене. — Зная само, че не задаваме правилните въпроси. Хората вършат лоши неща, когато са изплашени, а точно сега ние сме много изплашени.

— Тара умря — съобщи Крис.

Ана се разрови в спомените си, за да извика образа на Тара. Крис видя объркването ѝ и добави:

— С къса руса коса. Космопехотинец.

— О, не — изохка Ана и сълзите ѝ рукнаха отново. Гневната космопехотинка бе загинала. Заедно с нея бе изчезнало цяло едно бъдеще, в което смяташе да издири причините за нейния гняв. Разговори, които вече бе провела в главата си, поредица от въпроси с определена насока, задоволството, което ще изпита, когато жената ѝ се разкрие. А сега я няма, сякаш някой е натиснал копчето за изключване. За известно време ѝ беше трудно да не съчувства на възгледите на Кортес. След като извънземните бяха убили член на паството ѝ.

„Но може би не е било нарочно“ — побърза да добави тя. Вселената не беше място, където лесно ще откриеш смисъл.

Тя успя да довърши посещението, без да си проличи, че е малко разсеяна. Едва след това тръгна да търси палатката, която ѝ бяха отредили. Нямаше никакви причини да смята, че ще е лесно да заспи. Малко след като откри къде са я настанили, се появи и Тили Фейгън. Ана вдигна ръка за поздрав, но преди да успее да заговори, Тили разтвори ръце и я прегърна толкова силно, че ребрата ѝ изпукаха. Тили беше изумително силна за толкова кльощава жена.

— Ядосах се на себе си, че ти позволих да тръгнеш — рече тя и я стисна още по-здраво, почти облягайки се на нея. Оказа се, че е доста тежка. И двете се намираха в сферата на въртящия се барабан. Тук бе нужно известно време, за да привикнеш с гравитацията.

Когато Тили най-сетне отслаби хватката, Ана рече:

— Мисля, че аз бях… променена.

— За което вината е и моя — призна Тили и последваха нови прегръдки. Ана я потупа по гърба, докато най-сетне нейната приятелка реши да я пусне. Тя отстъпи назад и на лицето ѝ изгря усмивка.

— Да знаеш колко се радвам, че не загина там. Всички останали от „Принц“ са доста спаружени. — Ана реши да не пита какво означава това. — Но сега вече сме на „Бегемот“. Ако никога не разберем как да се измъкнем от тази клопка, тук ще просъществуваме най-дълго. Все едно, че сме в един от най-добрите квартали на бавната зона.

— Хубаво е… да го знае човек.

Тили се разсмя. Извади цигара и запали, докато вървяха. Ана я погледна сащисано.

— Нима ти позволяват да пушиш тук?

— Повечето поясни пушат. Луди са на тема въздушни филтри, но това не им пречи да тъпчат дробовете си с вредни частици. Странна история, нали?

Ана се усмихна и размаха ръка да прогони дима от лицето си.

— И така — продължи Тили, като се преструваше, че не забелязва жеста ѝ. — Настоявах да ме пуснат на първата совалка. Успя ли да измъкнеш Холдън?

— Не го открих там — отвърна Ана. — Само екипажа му. Но мисля, че им спасих живота.

В началото си помисли, че лицето на Тили е охладняло, но не беше точно така. Не беше хладина, а болка. Ана сложи ръка на рамото ѝ.

— Има един човек, с когото бих искала да разговаряш — каза Тили. — Вероятно няма да ти хареса, но ще трябва да го направиш заради мен. Никога повече няма да те моля за каквото и да било.

— Каквото е по силите ми.

— Трябва да помогнеш на Клари.

Ана имаше чувството, че са изпуснали въздуха от помещението. За един кратък миг в главата ѝ отекнаха писъците и блъскането по огънатата врата на шкафа. Спомни си думите на Крис, че Тара е мъртва. Видя Кортес и долови отчаянието в гласа му. Пое бавно въздух.

— Добре — склони. — Разбира се, че ще го направя.