Вратата на Абадон

45. Бика

Бика усещаше как времето минава край него сякаш е материално, сякаш той пропадаше през него и не можеше да се спре. На Анамари Руис ѝ оставаше само час, преди да реши дали да направи каквото иска от нея Ашфорд, или да бъде убита. Ако не ѝ се наложи да избира, няма опасност да направи грешен избор, и всяка минута, в която той не беше в инженерния отсек, ги приближаваше до онази точка, отвъд която нямаше връщане назад.

Напуснаха колониалната административна служба подредени в малък конвой. Шест електрически коли с двайсет и пет души, включително Джим Холдън и три четвърти от неговия екипаж, четиримата марсиански космопехотинци и около десет от екипажа на „Бегемот“, останали лоялни на Па, както и петима земни войници, които Корин бе открила и довела от барабана. Разполагаха с известно полицейско снаряжение, останало след разграбването на складовете от хората на Ашфорд. Бяха взели пистолети с гумени куршуми, пушки с балистични проектили от специален гел и смесица от оръжия, някои от които можеха да убиват, а други само да възпират противника. Четиримата марсиански космопехотинци бяха с най-доброто въоръжение, до което се бяха добрали, но бяха твърде малко на брой, за да им осигурят решаващо надмощие. Всичко това ужасно намирисваше на импровизация.

Тъй като нямаше как да седне, той се бе прикачил с въже отзад за един от електрокарите. Носеше се из горещия въздух като фигура, поставена на носа на древен пиратски кораб. Корин седеше на волана и се бе привела, сякаш би могла да кара по-бързо само със силата на волята си. До нея седеше марсианският сержант Вербински, който бе довел на „Бегемот“ арестувания Джим Холдън. Марсианецът имаше едновременно съсредоточен и развеселен вид.

Продължиха по един от главните коридори в южна посока. Гумите издаваха пронизително скърцане от триенето си в палубата. Високо над тях тънката светеща лента на изкуственото слънце озаряваше вътрешността на барабана. Южният транзитен пункт се извисяваше отпред като керамична планинска стена.

Редките минувачи се дърпаха от пътя им и Бика извръщаше глава да ги разгледа. На лицата им четеше гняв или любопитство. Това бяха неговите хора. Не от самото начало, а след като ги доведе на „Бегемот“. Беше направил кораба жизненоважен за по-нататъшните им планове. Земляни, марсианци и поясни отвъд Пръстена. Тези, които бяха оцелели. Докато конвоят си проправяше път по коридорите, той се зачуди какво ли би казал Фред Джонсън за всичко това. Надяваше се, че когато дойде време да правят изводи, ще разполага с по-солидни доводи за действията си.

— Доста разнородна компания сме — подметна Вербински, като завъртя глава, за да погледне към него. — Според теб срещу колко души ще се изправим?

— Не съм сигурен — отвърна Бика. — Вероятно ще са повече от нас, но те са разделени между инженерния отсек и мостика.

— И те ли са очукани като нас?

Бика погледна през рамо. Поне половината от хората им бяха ранени. Някои бяха с шинирани ръце и окървавени бинтове. При нормални обстоятелства тези хора трябваше да лежат в лазарета. По дяволите, той самият също не трябваше да е на огневата линия, само че нямаше никакъв начин да изостави хората си и да се спотайва отзад.

— Горе-долу — промърмори той.

— Знаеш ли, ако имах бойния скафандър, който ни конфискувахте като дойдохме, можех да свърша тази работа сам. Дори без моите хора. Съвсем сам.

— Да. Известно ми е.

— Май трябваше да проявите по-голямо доверие към нас, а?

— Сигурно е трябвало — отвърна уклончиво Бика.

Имаше два начина да се стигне до транзитния пункт. Кабината на асансьора бе достатъчно голяма, за да побере половината от тях, но когато стигнат горе и вратата се разтвори, една умело хвърлена граната щеше да е достатъчна, за да приключат с тях. Алтернативата бе широката наклонена рампа, която се издигаше от пода на барабана и продължаваше в тясна спирала покрай оста. Разбира се, с нарастване на височината щеше да отслабва изкуствената гравитация, а това едва ли щеше да им помогне, когато започнат бой за всяка педя земя.

Първите изстрели отекнаха някъде към средата на спиралата и разхвърляха парчета от натрошената керамична настилка пред водещия електрокар. Бика се опита да извие максимално глава, за да види дали изстрелите идват от транзитния пункт, или от барикада пред него.

— Хуарес! — извика Вербински. — Прикривай ни!

— Да, сър! — обади се един глас отзад. Бика завъртя леко механобота и погледна през рамо. До третия електрокар бе залегнал марсиански космопехотинец с дългоцевна снайперова пушка, чието дуло бе вдигнато нагоре. Беше толкова неподвижен, та изглеждаше сякаш е задрямал, докато от дулото не избълва огън. Бика се опита да погледне нагоре, но механоботът му пречеше. Той извади ръчния си терминал и използва камерата му като огледало. Високо над тях едно тяло се рееше в зоната на безтегловност и около пояса му се образуваше розов облак.

— Един по-малко — обяви Вербински.

Престрелката продължи, докато те набираха височина. Свиренето на гумите върху настилката забележимо намаля успоредно с отслабването на гравитацията. Бика усети, че тялото му става все по-леко. Сега вече краят на платформата бе като ръб на пропаст, а дъното бе на почти половин километър под тях. Над тях бяха хората на Ашфорд, но не много далече, след като Бика вече различаваше барикадата, която бяха вдигнали. Изпитваше болезненото усещане, че е стърчаща на открито мишена. Вратът го засърбя.

Две глави се подадоха над барикадата. Огньовете от дулата им святкаха като искри. Зад гърба му излая марсианската пушка и един от защитниците на барикадата рухна върху нея, а другият се дръпна назад.

— Добре — рече Бика. — Това е най-близката точка, до която можем да достигнем без прикритие.

Корин завъртя електрокара към стената и залегна зад него, а следващата кола повтори маневрата, като ги заобиколи и спря пред тях. Намираха се в зона на микрогравитация. Може би една десета от g. Или дори по-малко. Бика трябваше да включи магнитните подметки на механобота, за да не отлети от платформата. Докато се откачи от електрокара, битката се бе пренесла далече пред него. Той подкара механобота напред, заобикаляйки импровизираните барикади от коли. Най-близката от тях бе само на десетина метра от барикадата на хората на Ашфорд и зад нея бяха залегнали Джим Холдън, Корин и един от земните войници. Те стреляха на пресекулки, сетне се прикриваха. Из въздуха се носеше миризмата на изгорял барут.

— Къде е Наоми? — извика Бика. Нямаше представа дали техническият персонал от групата на Руис е верен на Па, а ако изгубят единствения си инженер, преди да се доберат до инженерния отсек, това щеше да е катастрофа. Нещо избухна зад барикадата и две тела излетяха във въздуха. Светлината идваше зад тях и не можа да определи дали са негови хора, или на Ашфорд. Той спря при последния електрокар. Сражението отново се бе преместило напред и сега бе при самия транзитен пункт. Това беше добре, защото означаваше, че побеждават.

На волана на електрокара седеше мършав мъж. Беше на около двайсет, с мургава кожа и късо подстригана коса. Раната, зееща на гърдите му, бе спряла да кърви и очите му бяха пусти. Бика изпита жал, но се постара да я преодолее. Знаеше, че ще е така. Всички го знаеха. Не когато тръгваха на бой, а още когато стъпиха на „Бегемот“, за да се отправят отвъд последното човешко поселение в космоса. Знаеха, че може би никога няма да се върнат. Може би дори са знаели, че това, което ще ги убие, не е Пръстенът, а други хора. Хора като Ашфорд. Хора като него.

— Съжалявам, приятел — промърмори Бика и премести джойстика напред.

Силите на Ашфорд отстъпваха. Нямаше съмнение в това. Вербински и хората му действаха с професионално умение. Снайперистът Хуарес не стреляше често, но когато натиснеше спусъка, почти винаги по един противник падаше мъртъв. Комбинацията от автоматична стрелба и редки, но смъртоносни изстрели от снайперовата пушка караше противника да отстъпи към транзитния пункт, сякаш притискаха царицата върху шахматна дъска. Дори най-мощните оръжия на противника не успяваха да задържат настъплението и не след дълго хората му паднаха духом и побягнаха.

Самият транзитен пункт беше къс коридор с хидравлични херметизиращи врати от двете страни. Докато се приближаваха, отсрещната врата започна бавно да се затваря. Нямаше да успее да задържи настъплението, но щеше да го забави. Може би и това бе достатъчно.

— Атака! — извика Бика и се закашля. Когато отново успя да си поеме дъх, изкрещя: — Хайде, копелдаци такива! Стигнете там, преди да са ни затворили!

Хората му се хвърлиха напред с бълващи огън оръжия. Шумът бе оглушителен и Бика можеше да си представи какво ще е нататък. Далечни гръмотевици в земя, която никога не е познала дъжда. Той подкара механобота и магнитните му обувки затрополиха ритмично по металния под. Вратата продължаваше да се плъзга. Той беше последният в коридора. В далечния край въздухът бе изпълнен с дим и кървави пръски. Отсрещната врата почти се бе затворила, но той видя, че Наоми се е надвесила над контролния пулт, а зад нея стои Холдън с готова за стрелба пушка. Докато Бика се приближаваше, Наоми извади изпод капака гофрирана тръбичка. От прерязания ѝ край рукна хидравлично масло и във въздуха се разнесе остра химична миризма. Вратата спря да се затваря.

Беше трудно да се определи в суматохата на боя, но Бика прецени на око, че разполагат с още петнайсет-двайсет годни бойци. Не беше кой знае какво, но можеше и да е по-зле. Доберат ли се до инженерния отсек, нещата щяха да тръгнат по-бързо. Там щяха да разполагат с прикритие. Ала последните няколко метра преди полуотворената врата щяха да са убийствени. Това бе единствената пролука, през която можеха да продължат нататък. Ако Ашфорд имаше някакво тактическо чувство, щеше да разположи хората си там, за да дебнат в засада.

Критичен момент и Бика си помисли, че от него се очаква да намери решението. В този миг край него претича Вербински, действайки чевръсто при почти пълното отсъствие на гравитация. Той се завъртя, оттласна се от стената и после успя да спре почти неподвижно.

— Тази дупка ще ни се види тесничка — подхвърли марсианецът.

— Точно това си мислех — кимна Бика.

Вербински огледа полузатворената врата като дърводелец, който преценява размера на дъска.

— Щеше да е добре, ако имахме експлозиви — рече той. — Нещо, с което да разчистим района оттатък. Да си осигурим плацдарм за действие.

— Да не намекваш нещо, сержант?

Вербински сви рамене и извади от джоба си тънка черна касета. Бика повдигна вежди.

— Шокова граната?

— Двеста хиляди килоджаула. Наричаме ги гръбнакотрошачи.

— Незаконни оръжия на борда, а, сержант?

— Без тези неща се чувствам почти гол.

— Този път ще си затворя очите — въздъхна Бика и вдигна ръка, за да събере хората около себе си. Всички заеха позиции зад полузатворената врата. Вербински пропълзя до входа и надзърна за миг оттатък, бърз като гущеров език. Куршуми просвистяха през мястото, където допреди миг бе главата му. Марсианецът се извиси във въздуха, скръстил крака в позиция лотос, докато активираше малката черна граната. Бика чакаше, до него стояха Корин и Холдън.

— Само да попитам — обади се Холдън. — Ще хвърлим граната на място, откъдето се управлява реакторът?

— Именно — потвърди Бика.

— Значи опряхме до най-лошия сценарий?

— Най-лошият сценарий е да загубим и Ашфорд да види сметката на цялата Слънчева система — възрази Бика. — А да предизвикаме верижна реакция на реактора е вторият по степен от лошите сценарии.

— Какво пък, човек предполага едно, а става друго — промърмори философски Холдън.

Вербински замахна и всички от групата опряха длани на ушите. Малкият черен предмет профуча през отвора на вратата. Почти веднага последва детонацията. Бика се почувства сякаш е тупнал на дъното на плувен басейн. Очите му пулсираха с ударите на сърцето, но въпреки това премести джойстика напред. Не чуваше нищо, освен постоянен звън в ушите си. Докато промушваше механобота през отвора, му хрумна, че ще извади късмет, ако не изгуби съзнание по време на битката. Гръбнакът му бе строшен, а дробовете му — пълни с течност. Никой не би го презирал, ако остане отзад. Само че не го беше грижа какво мислят хората за него. По-важно бе какво ще стане с Ашфорд.

Боят от другата страна бе кратък. Гранатата бе свършила далеч повече работа, отколкото предполагаха. Половината от войниците захвърлиха оръжия, преди още хората на Бика да прекосят от другата страна. Само Гарза продължи да упорства, удържайки дългия коридор между инженерния отсек и комуникационното отделение, докато Корин се подаде неочаквано и го застреля в лицето, свършвайки с пистолета работа, която се бе оказала непосилна за снайпера. Плениха петима-шестима от хората на Ашфорд и ги завързаха с белезници за подпорите. Откриха Руис залегнала под една маса, обгърнала коленете си с ръце. Когато изпълзя, кожата ѝ бе посивяла, а ръцете ѝ трепереха. Наоми се надвеси над пулта и прегледа данните от мониторите. Холдън я последва, неизменно до нея като опашка.

— Анамари — повика Бика. — Добре ли си?

Руис кимна.

— Благодаря ти — добави тя, но преди да продължи, Наоми я прекъсна:

— Тук ли работеше Сам?

Руис я погледна объркано. Сетне кимна плахо.

— Какво е положението? — обади се Бика. — Ще можеш ли да го спреш?

— Ако искаш да се освободим от ядрото, не е проблем — каза Наоми. — Но не зная дали ще можем след това да го пуснем отново, а на кораба има хора, които биха искали да продължат да дишат. Най-добрият подход е контролирано изключване.

Бика се усмихна.

— Трябва да изключим всичко — намеси се Холдън. — Реактора. Електрическата мрежа. Всичко.

— Зная, скъпи — отвърна Наоми.

— Извинявай — рече умиротворено Холдън.

Някой извика откъм далечния ъгъл. Появи се Корин, уловила в удушаващ ключ землянин, когото Бика не познаваше. Хрумна му, че тя се забавлява с това малко повече, отколкото би било нормално.

— Не зная какво е направила Сам, за да саботира комуникационния лазер — заговори Наоми. — Трябва да извърша пълна проверка, преди да се опитам да внеса корекции. Без… — Тя млъкна и долната ѝ челюст щръкна напред. Покашля се и преглътна. — Без Сам ще е доста трудно. Това е нейният кораб.

— Не можеш ли просто да изключиш лазера? — попита Бика.

— Разбира се — отвърна Наоми. — Стига никой да не стреля по мен, докато го правя.

— А какво стана с плана да пуснем вътре азот и всички да подремнат?

— Мога да ви помогна за това — обади се Руис. Гласът ѝ беше поукрепнал.

— Добре — зарадва се Бика. — Ето какво ще направим. Нагата отговаря за инженерния отсек. Както тя каже, така ще постъпите. — Руис кимна, твърде изплашена, за да възрази. — Най-важната задача е да обезвредите лазера, за да не може някой от тези смахнати типове да стреля с него. Освен това ще искам от вас да си поиграете със системата за управление на въздушната среда на мостика. Третата ви задача е да изключите захранването на кораба, за да можем да го прехвърлим обратно, ако призракът на господин Холдън си спази обещанието.

— Сър — поизправи се Наоми.

— Корин! — извика Бика. Отново го споходи мъчителен пристъп на кашлица. Не знаеше дали това е добър признак или лош. Корин се изстреля към тях откъм пулта за управление. — Двамата с Холдън поемате нагоре по шахтата на външния асансьор. Вземете белезници. Когато всички горе заспят, се постарайте да не се объркат и да се наранят.

Корин му отправи хладна усмивка. Може би проблемът с Ашфорд скоро щеше да бъде решен от само себе си.

— Защо аз трябва да го правя? — попита Холдън.

— За да не ѝ се пречкаш — отвърна Бика. — Ние ще пазим твоята заместничка. Имаме нужда от нея.

Виждаше как възраженията на Холдън се надигат като буря, но Наоми го спря.

— Всичко е наред — успокои го тя. И с това проблемът се реши.

— Алекс отива на „Роси“, за да изключи каквото е останало — подметна Холдън и сви рамене. — Мога да му помогна да си сложи реактивната раница, преди да тръгна.

— Добре — съгласи се Бика. Щеше му се да си придава вид, че се постигнали някакъв компромис, ако би му помогнало за нещо. Чуха се силни гласове и смях с тембъра на сержант Вербински. — Извинете ме.

Механоботът затропа с магнитни подметки по пода на палубата. Останалите се рееха свободно във въздуха, но когато три четвърти от тялото ти е парализирано и безчувствено, по-добре е да не рискуваш с подобни маневри. Изглеждаше сякаш той единствен все още е впримчен от гравитацията.

Вербински и хората му бяха в една ниша близо до склада. Един от космопехотинците бе прострелян в лакътя. На предмишницата му зееше рана, от която се подаваха парчета кост, но въпреки това той се смееше и разговаряше, докато го превързваха. Бика се зачуди дали не са му дали нещо, за да се държи така. Улови погледа на Вербински и му кимна да се приближи.

— Ти и твоите хора — рече, когато се отдалечиха достатъчно, за да не ги чуват. — Свършихте добра работа тук.

— Благодаря — отвърна Вербински. — Правим каквото можем. Ако разполагахме с бойните скафандри…

— Въпросът ми е — прекъсна го Бика, — останаха ли ви от онези гранати?

— Имаме още няколко — съобщи Вербински.

— Аха — въздъхна Бика. — Нищо лично, но ще трябва да ги конфискувам.

Вербински го изгледа шокирано. После неочаквано се разсмя.

— Хич не си поплювате, сър.