Вратата на Абадон

31. Мелба

Беше в килията си, когато завъртяха барабана. В предишен живот помещението вероятно е било ветеринарен павилион за едри животни. Може би коне или крави. Дузина прегради, по шест от всяка страна, стоманени врати и перила. Истински перила, като от старите филми, и голяма врата отгоре, през която да хвърлят слама. Всичко останало бе антисептично бяло. Бяха ѝ взели дрехите, за да ги заменят със семпъл бледорозов комбинезон. Ръчният ѝ терминал бе изчезнал. Не ѝ липсваше. Висеше в средата на помещението и стените бяха на сантиметри от пръстите ѝ, ако протегнеше ръце. С известни усилия и ръкомахане можеше да се добере до стената и да се оттласне внимателно от нея, за да спре някъде другаде с леко докосване на ръцете.

Мъжът в съседната килия удряше по стените. Смееше се и крещеше, но най-често се гневеше. Тя не му обърна внимание. Не беше трудно. Както навсякъде другаде на кораба, във въздуха неизменно се усещаше леко течение. Веднъж бе чувала една история за кораб, чиято въздушна циркулация спряла по средата на нощната смяна. Екипажът се задушил в мехура от издишани газове, който се образувал около всеки от тях. Не мислеше, че историята е вярна, тъй като навярно са щели да се събудят. Да се задъхат, да се закашлят или нещо такова, да подскочат от койките си и да оцелеят. Хората, които искат да живеят, правят такива неща. А тези, които искат да умрат, остават да се реят.

Из целия кораб отекнаха сирени и мощният звук накара стените да затрептят. Приличаше на невероятно силен тромпет. Първо предупреждение. После второ. Сетне трето и след него перилата се отдръпнаха встрани, а стената зад нея докосна гърба ѝ, като че ли искаше да ѝ привлече вниманието. Тя не знаеше как да постъпи. Стената продължаваше леко да я притиска. Барабанното ускорение, разбира се, беше невидимо. Усещаше само как въртеливото му движение я запраща напред. Тялото ѝ се плъзгаше във въздуха сантиметър по сантиметър, движеше се покрай стената към палубата. Усети тежестта в началото като леко напрежение в ставите, което постепенно се премести и върху гръбнака. Някъде беше чела, че човек, прекарал дълго време в безтегловност, може да порасне до пет сантиметра, тъй като се събирали течности в междупрешленните пространства. А това, заедно с мускулната атрофия, били най-честите причини за увреждания. Еволюцията бе създала гръбначните дискове с цел да издържат на натоварване, а течностите да преминават свободно през тях. Без гравитация те се превръщали във водни балони и понякога се пръсвали.

Коленете ѝ докоснаха пода, сетне се притиснаха в него. Трябва да беше изминал час, откакто зазвучаха сирените. Горе и долу съществуваха отново и тя се остави на гравитацията да я дръпне надолу. Беше се присвила като смачкана хартиена топка. На пода имаше канал за оттичане на животинска урина или кръв. Светлините отгоре помръкнаха и отново засияха с предишната сила. Другият затворник крещеше нещо. Може би искаше храна. Или вода. Пазач, който да го придружи до кенефа.

Странно, но дори в мислите си го наричаше „кенеф“. Не тоалетна. Нито дори клозет. Тя не повика за помощ, просто лежеше на пода и следеше как тялото ѝ постепенно си възвръща усещането за тежест. Знаеше, че това не е истинска гравитация и тежестта нямаше да е истинска. Просто масата на тялото ѝ се опитваше да полети, но беше задържана. Някой дойде за другия затворник. Зърна чифт обувки да минават под отвора на вратата. После гласове. Думи като „лоялен“ и „бунт“. Фрази от типа на „Когато му дойде времето“ и „Ще възстановим реда“. Те прелитаха покрай нея и тя не им обръщаше внимание. Болеше я главата, темето, където се бе ударила в пода. Искаше да заспи, но се страхуваше от сънищата.

Още стъпки, същите обувки, но в обратна посока. Пак гласове. Нови трополящи обувки. Метално дрънчене на отключвана врата. Тялото ѝ не помръдваше, но тя се помъчи да се съсредоточи. Този пазач не бе същият. Жена с широки рамене и пистолет в ръката. Тя погледна към лежащата Мелба, повдигна рамене и протегна към нея ръчен терминал.

Мъжът на екранчето не приличаше на ченге. Кожата му беше бледокафеникава, имаше нещо странно във формата на лицето му — широка брадичка, черни очи, бръчки по челото и в крайчеца на устните. Трябваше да изминат няколко секунди, преди да осъзнае, че той лежи и гледа нагоре към камерата.

— Името ми е Карлос Бака — представи се мъжът. — Аз съм началник на службата за охрана на „Бегемот“. Така че затворът, в който се намираш, ми принадлежи.

„Ами добре“ — помисли си Мелба.

— Та за теб. Мисля, че трябва да ни разкажеш всичко. Според проверка в архивите на ООН твоята ДНК показва, че си Мелба Кох. Но има доста хора, на които нямам причини да не вярвам и които твърдят, че си Клариса Мао. Заместник-капитанът на „Росинант“ казва, че си се опитала да я убиеш, и една руска свещенослужителка подкрепя обвиненията ѝ. Освен това един аудиотехник заяви, че си го наела да постави електронно устройство на „Росинант“. — Мъжът замълча за няколко секунди. — Всичко това да ти е познато?

Рамката на ръчния терминал бе изработена от зелен порцелан. Или може би беше емайлиран метал. Но не беше пластмасова. През средата на екрана преминаваше дълга резка, която сякаш оставяше белег на лицето на говорещия.

— Добре, какво ще кажеш за следното? — продължи той. — Докторите установиха, че имаш модифицирани ендокринни жлези. От онези, които използват терористите, когато искат да направят нещо ефектно, без да ги разкрият. И, както знаеш, не им пука, че след няколко години ще превърнат нервната си система в супа. Защото такива неща не всеки може да си позволи. Най-малкото един техник от поддръжката. Нито пък биха му притрябвали.

Беше странно да усеща как главата ѝ се притиска към пода и да гледа към лицето на мъжа, което беше под нея. Вероятно, предположи тя, това се дължи на факта, че твърде дълго време бе прекарала в безтегловност. Умът ѝ все още се опитваше да привиква с ротационната гравитация, след като бе разчитал на визуални ориентири и сега се бе натъкнал на тази визуална аномалия. Интелектът осъзнаваше за какво става реч, но тялото ѝ продължаваше да се съпротивлява.

Мъжът на екрана — беше се представил, но тя не запомни името му — стисна устни и се закашля. Влажен звук, подсказващ, че се бори с пневмония.

— Май не разбираш колко дълбоко си загазила — заговори отново той. — Тези хора те обвиняват, че си взривила земен военен кораб, и изглежда, разполагат с доста солидни улики. Повярвай ми, в ООН не гледат лекомислено на подобни неща. Те ще те убият. Разбираш ли? Ще те изправят пред военен трибунал, ще издържат да слушат адвокатите ти десетина-двайсет минути. А след това ще ти пръснат мозъка. Мога да ти помогна да се измъкнеш от това, но трябва да говориш с мен. Защото, знаеш ли какво смятам аз? Мисля, че не си професионалист. Ти си аматьор. Допуснала си цял куп аматьорски грешки и си оставила множество следи. Кажи ми, ако съм прав, и можем да започнем оттук. Но ако продължаваш да се преструваш на изпаднала в транс, не ти мърда смъртната присъда. Разбираш ли какво ти казвам?

Имаше приятен глас. Такъв, който учителят ѝ по музика би нарекъл затрогващ. Дълбок, но с приятни обертонове. Глас на мъж, когото животът е обръгнал. Нейният певчески глас също си го биваше, както и на баща ѝ. Пьотър, нещастникът, беше неспособен да изпълни и една песен. Останалите — Майкъл, Антея, Джули, майка ѝ — също имаха чисти гласове. Като флейти. Проблемът с флейтата е, че мелодията ѝ не може да е друга, освен съвсем искрена. Дори тъгата звучеше твърде сърцераздирателно, когато се изпълняваше на флейта.

— Корин? — обади се мъжът от екрана. — Тя разбира ли какво ѝ говоря?

Жената с пистолета отмести ръчния терминал, погледна към нея, после към екрана.

— Не мисля, че разбира, шефе.

— Докторът каза, че няма мозъчно увреждане.

— Така е — потвърди жената. — Но това не означава, че всичко ѝ е наред.

Чу се въздишка.

— Добре — рече мъжът. — Ще трябва да подходим от друг ъгъл. Имам една идея, но първо искам да се върнеш.

— Ами хубаво. — Жената излезе и затвори килията. Чу се щракването на ключалката. Кой знае защо Мелба си представи, че тук са държали кон и той се е опитвал да разбие перилата с къчове. Това нямаше да е никак добре. Най-хубаво е да се избягват проблемите. Най-мъдро. По-лесно е да останеш, отколкото да излезеш. Някой ѝ го бе казал веднъж. Но не помнеше кой.

— Ей, ей — извика другият затворник. — Това истина ли е? Че имаш имплантирани допълнителни жлези? Можеш ли да разбиеш вратата? Аз съм капитанът на този кораб. Ако ме измъкнеш оттук, ще ти помогна.

Джули пееше най-добре, само че не искаше да го прави. Не ѝ харесваше да излиза пред хората. Виж, баща ѝ бе друго нещо. Винаги той водеше песента. Той разпределяше останалите членове при семейните снимки. Той беше човекът, който знаеше какво иска и как да го постигне. Само че сега бе в затвора. Дори без име — само един номер. Зачуди се дали килията му е като нейната. Ако има разлика, то тя ще е в гравитацията. Ротационната гравитация не достигаше дори половин g. Може би една трета, дори по-малко. Като на Марс и Церера. Странно, от всички места, където живеят хора, Земята имаше най-силна гравитация. Сякаш ако избягаш от дома, ще избягаш от всичко.

— Ей, тука ли си още? Чуваш ли ме? Видях, като те носеха. Помогни ми и аз ще ти помогна. Амнистия. Ще ти осигуря амнистия. И закрила. Не могат да те екстрадират от Церера.

Не беше истина и тя го знаеше. Едва не му отговори. Но се сдържа. Опряла глава на пода като врана, легнала на замръзнало езеро.

— На кораба избухна бунт и ме затвориха — продължаваше мъжът. — Противозаконно. Можем да си помогнем един на друг.

Не беше съвсем сигурна, че някой може да ѝ помогне. И нещо повече — че иска да ѝ помагат. Спомняше си, че доскоро имаше едно-единствено желание. Холдън. Точно така. Искаше той да умре — дори нещо по-лошо. Фантазиите ѝ за това бяха толкова силни, че се бяха превърнали в спомени. Да, тя бе успяла. Сега всички го мразят. Ще се опитат да го убият. Само че нещо се бе объркало и смятаха, че Джули го е направила.

А беше толкова близо. Ако беше успяла да унищожи „Росинант“, никога нямаше да я разкрият. Дори да беше загинала на него, пак нямаше да са сигурни, и Холдън щеше да остане в историята като егоистичен и самодоволен копелдак. Какъвто си беше. Само баща ѝ щеше да се досети. Веднага щом научи какво е станало, щеше да разбере кой го е направил. Дъщеря му. Онази, с която най-сетне може да се гордее.

Едва сега забеляза, че другият затворник е замлъкнал. Няма нищо. И без това я дразнеше. Коленете я боляха. Темето също, там, където го притискаше към пода. Казват, че така се образували декубитуси. Ранички от залежаване. Интересно, колко време ще е нужно на кожата да се превърне в такава рана, ако остане да лежи неподвижно. Вероятно доста дълго, още повече, че тя бе съвсем здрава. Ето ти нов въпрос — от колко време не е помръдвала? Сигурно също много. Кой знае защо се почувства горда от това.

Стъпките се върнаха отново. Този път бяха повече. Освен тропането на ботушите имаше и други звуци. Тънки, чаткащи потропвания като челюсти на куче. Стана ѝ любопитно какво ще последва. Под вратата се появиха глезени — вероятно на по-възрастна жена. Отново метално дрънчене на ключалка. Глезените се поколебаха на прага и после влязоха. Веднага щом се раздвижиха, стъпките станаха по-уверени. По-твърди.

Жената приклекна, опряла гръб на стената. Тили Фейгън се надвеси над нея. Косата ѝ бе изрусена, червилото — почти алено, каращо устните ѝ да изглеждат по-пълни, отколкото бяха.

— Клари, миличка — произнесе тя с мек глас. — Аз съм.

Напрежение обхвана гърба и бузите ѝ. Напрежение и недоволство. Леля Тили нямаше никакво право да бъде тук. Не биваше да е тук.

Тили протегна ръка и я погали като котка. Първото човешко докосване, откакто бе дошла в съзнание. Първата нежност към нея, откакто въобще си спомняше. Когато Тили заговори, гласът ѝ бе нисък, мек и изпълнен със съжаление.

— Намерили са приятеля ти.

„Нямам приятел“ — помисли си тя и после нещо се раздвижи дълбоко в гърдите ѝ. Рен. Намерили са Рен. Тя измъкна ръка изпод тялото си и притисна уста. Сълзите бяха топли и се стичаха като поточе. Намерили са Рен. Отворили са кутията за инструменти и са открили костите му, и сега Соледад ще узнае. Боб и Стани също. Ще знаят, че тя го е направила. Първото изхлипване бе като кашлица и миг след това ръцете на Тили я обгърнаха. Бог да ѝ е на помощ, но тя крещеше и плачеше, опряла лице в бедрата на Тили, докато жената я галеше и бърбореше утешително.

— Толкова съжалявам — нареждаше тя. Думите сякаш се откъсваха от гърлото ѝ. Като че по тях имаше кукички. — Съжаляваааам. Съжаляваааам.

— Зная, миличка. Зная.

Тя бе обгърнала талията на Тили с ръце и бе заровила лицето си в нея. Сякаш се спасяваше от удавяне. Пазачът каза нещо и тя усети, че Тили разтърсва отрицателно глава, и движението се предаде на нейното тяло.

— Аз го направих — промълви Мелба. — Аз го убих. Смятах, че трябва. Казах му да погледне данните, за да се наведе и да оголи шия, и го направих. И аз… аз… о, боже, ще повърна!

— Повръщат невъзпитаните хора — поправи я Тили. — Дамите се чувстват неразположени.

Кой знае защо ѝ стана смешно. Въпреки всичко Клариса се разсмя, после отпусна глава и пак заплака. Боляха я гърдите и бе почти сигурна, че има нещо счупено. Че ѝ е станало нещо. Аневризма, емболия, каквото и да е. Мъката не може да разбие сърцето, нали? Това е само израз.

Така продължи още известно време. Сетне започна да се забавя. Тялото ѝ увисна като парцал. Блузата на Тили бе подгизнала от сълзи, сополи и слюнка, но тя не помръдваше от мястото си. Ръката ѝ галеше косата на Клариса. Пръстите следяха очертанията на ухото.

— Ти си поставила бомбата на „Сенг Ун“ — произнесе Тили — и си накиснала за това Джим Холдън.

Не беше въпрос, нито обвинение. Не очакваше от Клариса да си признае, само да потвърди. Клариса кимна, все така отпуснала глава в скута на Тили. Когато заговори, гласът ѝ бе нисък и пресипнал.

— Той причини всичко това на татко. Трябваше да направя нещо.

Тили въздъхна.

— Баща ти е едно първокласно лайно — обяви и вероятно защото го казваше именно тя, не я заболя от думите.

— Трябва да докладвам на началството — намеси се жената с униформата. Звучеше извинително. — За това, което стана. Той ми нареди да докладвам.

— Не те спирам — изтъкна Тили.

— Но се налага да дойдете с мен — продължи жената. — Не мога да ви оставя с нея. Не е безопасно.

Завладя я паника. Не можеше да остане сама. Не и сега. Не могат да я заключат и оставят сама.

— Не ставай смешна — рече Тили. — Иди и направи каквото се изисква от теб. А аз ще съм тук с Клари.

— Госпожо, това момиче е убило доста хора. — Последва кратка пауза. Жената се покашля. — Ще трябва да заключа вратата.

— Направете каквото е нужно — повтори Тили.

Чу се тропот от затваряне и заключване. Отдалечаващи се стъпки. Клариса продължи да плаче за Рен. Може би другите ще дойдат по-късно. Мъртвите войници от „Сенг Ун“. Любовницата на Холдън, която бе била и измъчвала. Всички мъже и жени, които умряха, защото последваха Холдън през Пръстена. Би могла да плаче и за тях, но сега на ред беше Рен и имаше чувството, че никога няма да престане да скърби за него.

— Заслужавам да умра — заяви тя. — Превърнах се в ужасно лош човек.

Тили не възрази, но и не престана да я прегръща.

— Има един човек, с когото бих искала да разговаряш — подхвърли.