Вратата на Абадон

6. Холдън

— Уран наистина е много далече — каза Наоми, докато вървяха по коридора покрай товарния хангар. Това беше третото възражение за договора, което бе изказала досега, и съдейки по гласа ѝ, Холдън бе сигурен, че ще има и още. При други обстоятелства би си помислил, че тя е само ядосана, защото е приел тази работа. Тя наистина бе ядосана. Но не „само“.

— Да — съгласи се Холдън. — Така е.

— А Титания е жалка малка луна с една нещастна научна база на нея — продължи Наоми.

— Да.

— С тези пари бихме могли просто да купим Титания.

Холдън сви рамене. Тази част на Церера беше истински лабиринт от складови тунели и евтини офисни пространства. Стените бяха сиви, покрити с неравна изолационна пяна. Всеки мераклия, въоръжен с джобно ножче и достатъчно време, би могъл без особени усилия да ги издълбае и да достигне основната скала на Церера. И ако се съдеше по жалкия вид на стените, май имаше доста такива ентусиасти.

По коридора се приближи електрокар, огласящ тунела с резки, пресекливи подсвирквания. Холдън се дръпна към стената и притегли Наоми до себе си. Водачката на електрокара кимна на Холдън в знак на благодарност, докато ги подминаваше.

— И защо наемат нас? — попита тя. Настойчиво.

— Може би защото сме ненадминати?

— На Титания едва ли има повече от няколкостотин души. В онази научна станция. Знаеш ли как пращат обичайно припаси там? Натоварват ги на ракета с един ускорител и я изстрелват към орбитата на Уран от ЕМ-оръдие.

— Обикновено — съгласи се Холдън.

— А компанията? „Експорт за външните покрайнини“. Ако правех евтини компании за еднократна употреба, знаеш ли как щях да ги нарека?

— „Експорт за външните покрайнини“?

— „Експорт за външните покрайнини“ — потвърди тя.

Наоми спря при входния люк, зад който се намираше наетият за „Росинант“ хангар. Надписът отгоре гласеше „Експорт за външните покрайнини“. Холдън посегна към таблото, за да задейства хидравличната врата, но Наоми постави ръка върху неговата.

— Тези хора наемат боен кораб, за да транспортират нещо до Титания — рече тя с нисък глас, сякаш някой можеше да ги подслушва. — Как могат да си го позволят? Товарното ни отделение е с размерите на кутия за шапки.

— Може би защото им предлагаме примамливи цени? — опита се безуспешно да се пошегува Холдън.

— Какво би пратил някой на Титания, което се нуждае от бърз, невидим и тежковъоръжен кораб? Задавал ли си си въпроса какво може да има в сандъците, които трябва да откараме?

— Не — отвърна Холдън. — Не съм. При други обстоятелства бих го направил, но сега не искам да знам отговора.

— Защо? — попита Наоми и го погледна намръщено.

Холдън извади джобния си терминал и набра орбиталната карта на Слънчевата система.

— Виждаш ли това, ей там, в края? Това е Пръстенът. — Той премести дисплея към външната граница на Слънчевата система. — А това е Уран. Двете най-отдалечени точки във вселената, на които има човешки същества.

— И? — настоя Наоми.

Холдън пое дълбоко въздух. Усещаше как се надига тревогата, която се опитваше да овладее от известно време.

— Не искам да говоря за това, но нещо много неприятно и доста голямо, нещо, което разполага с безброй тела, знае името ми и е свързано с Пръстена.

— Милър — кимна Наоми.

— Пръстенът се отваря и той знаеше кога се е случило. Това бе сравнително най-разбираемото от всичко, което научих от него, откакто…

„Откакто възкръсна.“ Думите някак си не можаха да се оформят докрай в устата му и да излязат навън. Кимването ѝ бе достатъчно. Тя разбра. В един акт на почти легендарна проява на страх той бе готов да избяга на другия край на Слънчевата система, за да се отърве от Милър и Пръстена, както и от всичко, свързано с тях. И ако трябваше да прекарват човешки органи от черния пазар или дрога, или сексоботи, или каквото имаше в онези сандъци, беше готов да го направи. Защото се страхуваше.

Очите ѝ оставаха неразгадаеми. След всички тези години заедно тя все още умееше да крие мислите си, когато поиска.

— Добре — въздъхна Наоми и отвори вратата.

Близо до повърхността на Церера, където въртеливата гравитация бе далеч по-силна, Холдън се чувстваше почти като на Луната или Марс. Порталите на подемните кранове изпъкваха върху металните стени подобно на кръвоносни съдове, очаквайки механоботите да приключат с товаренето. Безброй тъмни петна по стените сочеха местата на различни нежелани инциденти. Миришеше на охладител и на евтини въздушни филтри, миризма, която напомняше на Холдън за писоар. Еймъс се бе подпрял със затворени очи на малък електрически подемник.

— Получихме ли работата?

— Да — потвърди Наоми.

Еймъс повдигна клепач, когато се приближиха. На челото му се вдълба самотна бръчка.

— И щастливи ли сме от това? — попита той.

— Доволни сме — рече Наоми. — Хайде да се захващаме. Товарът пристига след десет минути и ще е хубаво да го качим на кораба и да напуснем станцията, без да будим подозрение.

Имаше някаква естествена красота в действията на екипаж, съжителствал толкова дълго време. Лекота, близост и грация, които се появяваха след дълги години натрупан опит. Осем минути след идването на Наоми и Холдън „Роси“ бе готов да приеме товара. След още десет минути не се случи нищо. После минаха двайсет. После цял час. Холдън обикаляше около хидравличната врата неспокойно, усещайки неприятни тръпки по гърба си.

— Сигурен ли си, че договорът е наш? — попита Еймъс.

— Тези типове не ми изглеждат много сериозни — подхвърли Наоми по радиоуредбата. — Може и да са ни преметнали, освен че не сме казвали на никого номерата на сметките ни.

— Тук плащаме на час, шефе — обади се от пилотската кабина Алекс. — Че даже и на минута — за товарните платформи.

Холдън прикри раздразнението си и отвърна:

— Ще се обадя.

Той извади терминала и се свърза с офиса на експортната компания. Попадна на автоматичен секретар, както и при последните три пъти, когато бе поискал разговор. Изчака сигнала, за да остави поредното съобщение. Но преди да успее да го направи, екранчето светна и се появи заявка за осъществяване на връзка с офиса. Той потвърди.

— Обажда се Холдън.

— Капитан Холдън, със съжаление трябва да ви уведомим, че поръчката се оттегля — произнесе гласът от другата страна. На екрана се виждаше само знакът на експортната компания. — Вероятно ще е най-добре да освободите колкото се може по-бързо хангара, за да не трупате излишни разходи.

— Не можете да се отказвате — заяви Холдън, опитвайки се да не позволи в гласа му да се промъкне паниката, която го завладяваше. — Имаме подписан договор. Получихме от вас депозит. Той не подлежи на връщане.

— Задръжте го — казаха отсреща. — Но приемаме за сериозен пропуск от ваша страна факта, че не ни информирахте за текущото ви състояние.

„Текущото състояние?“ — озадачи се Холдън. Нямаше как да знаят за Милър. Не мислеше, че е това.

— Не раз…

— Представител на институцията, която ви издирва, напусна офиса ни преди пет минути и вероятно би трябвало да отлетите от Церера час по-скоро. Довиждане, капитан Холдън…

— Почакайте! — извика Холдън. — Кой е идвал при вас? Какво става тук?

Връзката прекъсна.

Еймъс чешеше с две ръце бледия си, обсипан с пъпчици скалп. Той въздъхна и подхвърли:

— Май имаме проблем, а?

— Аха.

— Веднага се връщам — каза той и скочи от платформата.

— Алекс? След колко време най-скоро можем да напуснем хангара? — попита Холдън. Вече крачеше бързо през хангара към входния люк. Явно нямаше никакъв начин да се залости от тази страна. А и защо да има? Хангарите бяха предназначени за временно наемане, за товарене и разтоварване на стоки. Не беше необходимо да се заключват.

— Двигателят е в готовност — докладва Алекс, без да задава очевидния въпрос. Холдън му беше благодарен за това. — Дай ми десет минути да приключа с процедурите по разкачване.

— Започни веднага — нареди Холдън и забърза назад към въздушния шлюз. — Остави шлюза отворен до последната минута. Двамата с Еймъс ще се погрижим никой да не ни попречи.

— Прието, капитане. — Алекс прекъсна връзката.

— Да ни попречи? — повтори Наоми. — Какво става… Ей, защо Еймъс излиза с пушка?

— Сещаш ли се за тези хлъзгави стероидни типове, с които подписахме договора?

— Е?

— Те току-що ни зарязаха. Каквото и да ги е изплашило, идва насам в този момент. Не мисля, че оръжието е прекомерна реакция.

Еймъс изтича надолу по платформата, стиснал в едната ръка автоматичната пушка, а в другата автомата. Хвърли пушката на Холдън и зае позиция зад товарния подемник, като насочи дулото към входния люк. Алекс не попита защо.

— Искаш ли да изляза и аз? — попита Наоми.

— Не, но се приготви да защитаваш кораба, ако преодолеят мен и Еймъс — заръча Холдън и застана до пункта за зареждане на електрокарите. Единственото прикритие в иначе пустия хангар.

— Някаква идея какво да очакваме? — попита Еймъс колкото да завърже разговор.

— Никаква — отвърна Холдън. Той премести индикатора на автоматичен огън и усети, че в гърлото му се надига горчилка.

— Ами хубаво, тогава — подметна почти жизнерадостно Еймъс.

— Осем минути — обади се Наоми от ръчния терминал. Не беше много, но ако се наложеше да удържат хангара срещу вражески огън, щеше да е цяла вечност.

Светлините на входа на товарния отсек премигнаха три пъти и после вратата се плъзна встрани.

— Не стреляй, докато не започна аз — предупреди тихо Холдън. Еймъс изръмжа нещо в отговор.

В хангара влезе висока руса жена. Имаше тяло на землянин, лице на видеозвезда и не би могла да е на повече от двайсет. Когато видя насочените към нея дула, вдигна ръце и разпери пръсти.

— Не съм въоръжена — съобщи. Зъбите ѝ блеснаха, разкрити от широката усмивка. Холдън се помъчи да намери обяснение защо един супермодел би го търсил.

— Здрасти — обади се Еймъс. Той също се хилеше.

— Коя сте вие? — попита Холдън, без да сваля оръжието.

— Името ми е Адри. Вие ли сте Джеймс Холдън?

— Може и да съм — отвърна Еймъс. — Ако искате. — Тя се засмя. Еймъс също се смееше, но държеше автомата уж случайно насочен към нея.

— Какво става долу? — попита Наоми в ухото на Холдън. — Има ли някаква опасност?

— Още не зная — отвърна той.

— Вие сте, нали? Вие сте Джеймс Холдън. — Момичето вървеше към него. Изглежда, пушката в ръцете му изобщо не я плашеше. Когато наближи, облъхна го уханието ѝ на ягоди и ванилия. — Капитан Джеймс Холдън от „Росинант“?

— Да — потвърди той.

Тя му подаде малък ръчен терминал за еднократна употреба. Холдън го пое автоматично. На терминала имаше негова снимка, името му и идентификационните номера от ООН и Обединения флот.

— Връчвам ви тази пратка — рече момичето. — Съжалявам. Беше ми приятно да се срещнем.

Обърна се и излезе през вратата.

— Какво беше това, по дяволите? — Еймъс свали оръжието към пода и се почеса по главата.

— Джим?

— Дай ми минутка.

Той прелисти документа, като прескочи увода, за да стигне до същината: марсианците си искаха кораба обратно. Беше започнала официална процедура срещу него, както в земните, така и в марсианските съдилища, оспорваща правото му да получи „Росинант“ като трофей. Само че в документите го наричаха „Тахи“. На кораба бе наложена възбрана за полети, влизаща в сила от този момент.

Краткият разговор с офиса на компанията внезапно му стана ясен.

— Капитане? — обади се по уредбата Алекс. — Имам червен сигнал на монитора за разкачване на съединенията със станцията. Сега ще отправя запитване. След като изясним проблема, може да литнем като тапа от шушулка.

— Какво става там? — попита Наоми. — Заминаваме ли в края на краищата?

Холдън си пое бавно дъх и избълва една ругатня.

Най-дългата почивка за „Росинант“, откакто Холдън и другите бяха минали на свободна практика, бе пет и половина седмици. Дванайсетте дни, които „Роси“ бе прекарал затворен, му се струваха почти вечност. През повечето време Наоми и Алекс бяха на борда, пращаха писма до адвокати и организации за правна помощ из цялата система. Ала сякаш се бяха изправили пред стена. Марс бе започнал едновременно съдебна процедура в земните съдилища, както и в марсианските. Дори Холдън и „Роси“ да съумееха да се откачат от веригата на Церера, всички големи портове щяха да откажат да ги приемат. Щеше да се наложи да прескачат между полулегални портове, центрове на сивия пазар. Но дори и там можеха да срещнат затруднения, най-вече в снабдяването с припаси.

Ако се стигнеше до процес, биха могли да загубят или да не загубят кораба, но и в двата случая отговорът щеше да им струва скъпичко. Банкови авоари, които доскоро изглеждаха на Холдън солидни, изведнъж се оказаха заплашително малки. Оставането на станция Церера само засилваше тревогата му, животът на кораба го натъжаваше.

Неведнъж през всички тези години му бе хрумвала мисълта, че тази история с „Роси“ може да завърши трагично. Дори го бе очаквал. Но онези сценарии включваха космически битки и чуждоземни чудовища, както и отчаяно приземяване на някоя планета. Беше си представял, облян в пот, как губи другарите си. Алекс, Еймъс, дори Наоми. Беше се питал как ли ще се справят тримата без него. Но не беше предполагал, че краят може да завари всички тях в чудесно здраве. И че „Росинант“ е този, който щяха да загубят.

Когато най-сетне блесна някаква надежда, тя дойде от новинарската служба на ООН. Моника Стюарт, шеф на телевизионен екип, беше жена с луничаво лице и огненочервена коса, професионално изваяна красота и смътно позната физиономия, когато за пръв път я видя на екрана на пилотския монитор. Не беше дошла лично.

— За колко души говорим? — попита Холдън.

— Четирима — отвърна тя. — Двама оператори, аудиотехникът и аз.

Холдън почеса осемдневната си неравна брада. Усещането за неизбежния крах тежеше в корема му като камък.

— Към Пръстена? — попита той.

— Към Пръстена — повтори тя. — Ще трябва да настъпим здраво газта, за да изпреварим марсианската и земната флотилия, както и „Бегемот“. Искаме също така, когато пристигнем, да вземем на място някои мерки за безопасност, които „Росинант“ е в състояние да ни осигури.

Наоми се покашля и журналистката извърна поглед към нея.

— Сигурна ли сте, че ще успеете да освободите „Роси“? — попита Наоми.

— Възползвам се от закрилата на Пакта за свободна журналистика. Имам право да наемам транспортни и материални средства в рамките на закона, в преследване на журналистически материал. В противен случай всеки би могъл да попречи за излизането наяве на всякакви разследвания, като налага възбрани, както е в прецедента с „Роси“. За всеки случай разполагам и с резервен договор, според който съм ви наела преди месец, тоест преди пристигането ви на Церера. Имам група адвокати, които могат да запълнят десет реда столове и които са в състояние да удавят всеки изпречил се на пътя ни в море от документи, из което да плува до края на живота си.

— Излиза, че от доста време работим за вас — промърмори Холдън.

— Само ако държите най-сетне да вдигнете котва от станцията. Но аз не очаквам от вас само превоз. Ако беше само това, щях да наема друг кораб.

— Знаех си, че ще има и „но“ — подметна Холдън.

— Искам да интервюирам екипажа. Можех да избирам между няколко кораба, но на вашия има оцелели от Ерос.

Наоми погледна към Холдън. На пръв поглед изражението ѝ не издаваше нищо. Дали беше по-добре да са тук, впримчени на Церера, докато им отнемат сантиметър по сантиметър „Роси“, или да полетят право към бездната с целия екипаж на борда? По-точно към Пръстена.

— Трябва да го обмисля — рече Холдън. — Ще ви се обадя.

— Уважавам решението ви — отвърна Моника. — Но моля ви, не се бавете. Ако няма да летим с вас, все още имаме избор.

Той прекъсна връзката. В настъпилата тишина палубата изглеждаше по-голяма, отколкото беше.

— Това не е съвпадение — обяви капитанът. — По някаква случайност ни беше наложена забрана за полети от Марс, а по друга случайност ще ни позволят да летим, но към Пръстена? Няма начин. Очевидно ни манипулират. Някой е подготвил всичко това. Той.

— Джим…

— Той е, казвам ти. Милър.

— Не е Милър. Та той не може да състави и едно разумно изречение — възрази Наоми. — Как тогава ще организира толкова сложна операция?

Холдън се наведе напред и пилотското кресло изскърца. Имаше чувството, че главата му е натъпкана с памук.

— Дори да заминем, те пак могат да ни вземат кораба — каза той. — След като приключи тази история, няма да сме в по-добро положение, отколкото сме сега.

— Само няма да сме затворени на Церера — изтъкна Наоми. — Полетът до там е дълъг. Обратният също. Много неща могат да се променят.

— Това не прозвуча толкова успокояващо, колкото ти се искаше.

Усмивката на Наоми бе вяла, но не и горчива.

— Права си — кимна той.

„Росинант“ бръмчеше, всички системи бяха в автоматичен режим на поддръжка, въздухът свистеше едва доловимо през вентилационните шахти. Корабът дишаше и сънуваше. Техният дом, тяхното убежище. Холдън протегна ръка и сплете пръсти с Наоми.

— Все още имаме малко пари. Можем да вземем и заем — заговори тя. — Да си купим друг кораб. Не толкова добър, но… Няма да е краят на света, все пак.

— Само че ще бъде.

— Вероятно.

— Значи нямаме избор — въздъхна Холдън. — Да поемаме към Ниневия2.

Рано на другата сутрин пристигнаха Моника и екипът ѝ, натоварили оборудването си на няколко електрокара. На живо журналистката се оказа по-дребна, отколкото изглеждаше на екрана. Операторите ѝ бяха яка земна жена на име Окю и тъмнокож марсианец, който се представи като Клип. Камерите, които носеха, приличаха на монтирани за рамо едрокалибрени оръжия с метални обшивки, които можеха да се разгъват телескопично на дължина два метра или да се смаляват, за да паснат в най-малкия ъгъл на кораба. Аудиотехникът беше сляп. Имаше къса побеляла коса и черни, непрозрачни очила. Зъбите му бяха пожълтели като стара слонова кост, усмивката му бе мека и човечна. Според документите името му бе Елио Касти, но по някаква причина колегите му го наричаха Коен.

Събраха се в камбуза, четиримата от екипажа на Холдън и хората на Моника. Капитанът виждаше как всички се оглеждат оценяващо. Щяха да живеят в тази теснотия месеци наред. Непознати, затворени в една металокерамична кутия насред безбрежен океан от вакуум. Холдън се покашля.

— Добре дошли на борда — поздрави ги той.