Вратата на Абадон

49. Ана

Ана дойде в съзнание, докато се носеше сплетена на възел с оператора Окю, две от креслата в помещението и грамаден фикус заедно със саксията. Някой сякаш палеше и хвърляше фойерверки. Друг крещеше. Погледът ѝ бе замъглен и тя премигна няколко пъти, сетне разтърси глава в отчаян опит да я проясни. Което се оказа грешка, защото при движението по гърба ѝ се стрелнаха толкова силни болки, че едва не изгуби отново съзнание.

— Какво става? — извика тя, но вместо това от устата ѝ се чу само едно „бля“.

— Божичко, червенокоске, реших, че са ти видели сметката — отвърна един познат глас. Грубоват, но приятелски. Еймъс. — Гадно ми беше, като си помислих, че не съм си изпълнил обещанието.

Ана отвори отново очи, като този път внимаваше да не мърда глава. Беше увиснала насред помещението, което доскоро бе изпълнявало ролята на студио. Окю се рееше до нея и кракът ѝ бе пъхнат под мишницата на Ана. Тя освободи краката си от двете кресла и избута фикуса настрани от лицето си.

Избухнаха нови фойерверки, истинско стакато. Бяха необходими няколко секунди за замъгления ум на Ана, за да осъзнае, че това са изстрели. Опрян на отсрещната стена, Еймъс тъкмо вадеше празен пълнител от автомата и го заменяше с нов. Действаше бързо и точно, като човек с богат опит. Недалеч от него един от войниците на ООН стреляше по някого. Няколко изстрела в отговор на стрелбата му попаднаха върху прозореца от фибростъкло на задната стена, само на няколко метра от Ана, и го разтрошиха.

— Ако не си мъртва — продължи Еймъс, като се наведе и пусна кратък откос, — най-добре се махни от средата на помещението, преди да са те улучили.

— Окю! — Ана побутна с ръка другата жена. — Събуди се. Трябва да се преместим от тук.

Ръката на Окю се опъна безжизнено, когато я дръпна, и тялото ѝ се завъртя във въздуха. Ана видя, че главата ѝ е наклонена под неестествен ъгъл към раменете, лицето ѝ е отпуснато, а очите гледат невиждащо. Тя се дръпна неволно и отново усети остри бодежи в гърба. Извика, бутна тялото на Окю с крака и полетя в противоположната посока. Удари се в стената, хвана се за един монитор и се задържа за него. Болката във врата и главата ѝ бе като постоянно, мъчително пулсиране.

Стрелбата не спираше. Еймъс и малката му група от верни войници стреляха през всички отвори, някои от които бяха пробити предварително и оформени като амбразури.

Противниковата атака бе в апогея си. Ашфорд бе пратил хора, за да ги спрат на всяка цена. Спомените на Ана се връщаха като приливна вълна. Ужасният, пронизителен звук, след който тялото ѝ бе запокитено към стената.

Ашфорд вероятно бе изключил барабана, за да ги спре, а после войниците му нахлуха, за да ги довършат. Но ако Окю бе загинала при сблъсъка, със сигурност на борда имаше стотици жертви като нея. Ашфорд бе готов да ги избие всичките, за да си разчисти пътя. Ана усети нарастващ гняв и се зарадва, че никой не бе помислил да ѝ даде оръжие.

— Все още ли излъчваме? — изкрещя на Еймъс, за да надвика оглушителните изстрели.

— Не знам, червенокоске. Моника е в кабината.

Ана се изправи до стената и се оттласна леко към вратата на кабината, която зееше отворена. Моника се поклащаше вътре, превита над апаратурата. Пространството бе твърде тясно, за да побере и двете, затова Ана се подаде през вратата и попита:

— Още ли сме в ефир? Може ли да продължим предаването?

Моника се разсмя мрачно, но не се обърна.

— Мислех, че си мъртва.

— Не, но Окю е убита. Струва ми се, че ѝ е строшен вратът. Мога да поема камерата, ако имаш нужда от помощ. Къде е Клип?

— Клип помагаше на Еймъс, но го простреляха в бедрото. Опитва се да спре кръвта в съседния кабинет. Тили е с него.

Ана се промуши в тясната кабина и постави ръка на рамото на Моника.

— Трябва да излезем в ефир. Не бива да прекратяваме предаването. Кажи ми какво да правя.

Моника се разсмя отново, но после се обърна и плесна Ана през ръката.

— Какво си мислиш, че става тук? Хората на Ашфорд се опитват да пробият отбраната и да ни застрелят. Бика и неговия отряд са изгубили инженерния отсек и Хуарес смята, че Бика също е убит. Кой знае още колко хора…

Ана опря крака на дръжката на вратата, сграбчи Моника за раменете и я блъсна в стената.

— Питам, работи ли радиопредавателната апаратура? — Беше изненадана колко спокоен е гласът ѝ.

— Имаше известни катаклизми, но…

— Питам те… дали… работи… апаратурата…

— Да — отвърна Моника и гласът ѝ прозвуча като изплашен вик.

— Прехвърли ме на канала, който използват нашите горе, и ми дай микрофона. — Ана пусна раменете на Моника. Тя веднага се зае да изпълнява заръчаното и само от време на време я поглеждаше изплашено. „Брей, станала съм страшна“ — помисли си Ана. Странно, но тази мисъл не ѝ се стори неприятна. Пък и времената бяха такива.

— Мамка му! — изруга Еймъс от съседното помещение. Когато Ана вдигна глава, тя видя младия марсиански офицер да се поклаща в средата на стаята след облак от червени мехурчета. Приятелят му Крис се оттласна от стената, улови го за крака и го дръпна встрани.

— Нямаме много време — обърна се Ана към Моника. — Действай по-бързо!

В отговор Моника ѝ подаде микрофона и слушалките.

— Ало? Говори Ана Воловодова от Радио „Свободна бавна зона“. Има ли някой останал на този канал?

Някой отговори, но беше невъзможно да чуе думите заради шума от стрелбата. Ана увеличи звука докрай и помоли:

— Повторете, ако обичате.

— Тук сме — чу гласа на Джим Холдън, който прокънтя в слушалките.

— Колко останахте и какво е положението?

— Ами… — Холдън млъкна и в продължение на няколко секунди се чуваше сумтене. — Сврели сме се в асансьорната шахта на левия борд, точно пред люка на мостика. Тук сме трима. Бика и останалите космопехотинци отбиват контраатака по-надолу в шахтата. Нямам представа какво става там. Няма някъде да отстъпваме, така че ако някой не реши да отвори люка, не разполагаме с кой знае какви шансове.

Последната част от изречението почти бе заглушена от нов залп откъм входа на студиото. Еймъс и хората му бяха притиснати в прикритията си. Екотът на изстрелите и звукът на удрящи се в метал куршуми бе оглушителен. Когато огънят отслабна, двама мъже с униформи на охранители от „Бегемот“ прекосиха помещението, като обсипваха околното пространство с автоматични откоси. Двама от хората на Еймъс бяха улучени и из въздуха се разлетяха нови червеникави сфери. Еймъс сграбчи втория мъж за ръката, завъртя го във въздуха и го тласна към първия. Те се запремятаха през помещението, оплетени един в друг, а Еймъс пусна един дълъг откос по тях. Въздухът се изпълни с толкова много червени топчета с различни размери, че вече беше трудно да се вижда. Хората на Еймъс също откриха стрелба и противникът, изглежда, реши да отстъпи, защото повече никой не се показа пред вратата.

— Има ли нещо, с което да помогнем? — извика Ана на Холдън.

— Доколкото чувам, и вие сте затънали в същите лайна като нас — отвърна Холдън. Гласът му звучеше уморено. И тъжно. — Ако не сте съвсем близо до пултовете на мостика, най-добре да се концентрирате върху текущите си проблеми.

Нови изстрели отекнаха откъм вратата, но бяха безпорядъчни. Еймъс бе успял да отбие главната атака и сега нападателите опитваха със случайна стрелба. Моника не сваляше поглед от нея, вероятно очакваше следващата заповед. По някакъв начин Ана бе заела командната позиция.

— Говори Ана Воловодова от студиото на Радио „Свободна бавна зона“. До всички на „Бегемот“, които все още ни слушат. Не успяхме да задържим инженерния отсек, така че планът ни да изключим реактора и да се върнем у дома се провали. Имаме хора, обкръжени в асансьорната шахта, те също не могат да се доберат до мостика. Така че, моля ви, ако някой ни чува и може да помогне, имаме нужда от вас. Хора умират буквално на прага на домовете ви. Хора от Земята, Марс и Пояса се нуждаят от помощта ви. Ако капитанът направи каквото е замислил, ако стреля с лазер по Пръстена, всички у дома също ще загинат. Моля ви, ако ни чувате, помогнете ни.

Тя млъкна и Моника свали камерата.

— Мислиш ли, че ще се получи? — попита репортерката.

Ана се готвеше да поклати отрицателно глава, когато комуникационното табло на стената избръмча.

— Откъде го знаете? — попита млад женски глас. Тъжен. Клариса. — Казахте, че ако атакуваме Пръстена, ще унищожим Земята. Откъде сте сигурни?

— Клариса — рече Ана. — Къде си?

— Тук съм, на мостика. В охранителната станция. Гледах предаването ти.

— Можеш ли да отвориш вратата и да пуснеш хората вътре?

— Да.

— Ще го направиш ли?

— Откъде си сигурна в това, което каза? — повтори въпроса си Клариса.

„Човек, когото повечето смятат за подбудител на две войни, обхванали Слънчевата система, е получил тази информация от създаден от протомолекулата призрак, когото никой друг не може да види.“ Не особено убедителен аргумент.

— Джеймс Холдън го е научил, докато е бил на станцията.

— Значи той ти каза, че ще се случи? — уточни Клариса и в тона ѝ се промъкна съмнение.

— Да.

— Как може да си сигурна тогава?

— Не съм, Клари — отвърна Ана, прибягвайки до името, което използваше Тили. — Не зная. Но Холдън е сигурен в това, а последствията, ако не успеем, изглеждат ужасяващи. Ето защо го приемам на доверие.

Последва дълга тишина. Сетне се чу мъжки глас:

— Клариса, с кого говориш там?

Трябваше да изминат няколко секунди, преди Ана да познае Хектор Кортес. Знаеше, че е на мостика с Ашфорд, но някак си още не бе привикнала с мисълта, че той е на страната на хората, които бяха убили Бика. Трябваше да впрегне цялата си воля, за да не се нахвърли върху него с проклятия.

— Ана иска да отворя въздушния шлюз на асансьора и да пусна хора от другата страна на мостика. Иска да им помогна, за да не позволят на Ашфорд да разруши Пръстена. Казва, че ако не го направим, ще загинат всички на Земята.

— Не я слушай — отвърна Кортес. — Тя просто е изплашена.

— Изплашена ли? — извика Ана. — Хектор, чуваш ли тези звуци? Това е стрелба. Докато си говорим, край нас летят куршуми. Вие сте на сигурно място на мостика и възнамерявате да унищожите нещо, което не разбирате, докато аз рискувам да бъда застреляна. Как да не се страхувам?

— Страхуваш се да направиш необходимите жертви, за да опазиш хората, които останаха от другата страна. Мислиш само за себе си — обвини я той. Ана чу звука от затръшване на врата. Някой бе затворил, за да не се чува разговорът. Ако беше Клариса, това би било добър знак.

— Клариса — повика я Ана, като се опитваше да звучи спокойно въпреки стрелбата зад нея. — Клари, хората от другата страна на шлюза ще бъдат избити, ако не го отвориш. Те са в капан там. Тези, които ги преследват, ще ги убият.

— Не сменяй темата — сопна се Кортес.

— Отвън са Наоми и Холдън — продължи Ана, без да му обръща внимание. — И Бика. Ашфорд ще нареди да ги разстрелят.

— Нямаше да са изложени на опасност, ако не бяха се вдигнали срещу законната управа на кораба и Ашфорд — провикна се Кортес.

— Това са трима души, които веднъж вече ти дадоха втори шанс — упорстваше Ана. — Бика предпочете да те спаси от отмъщението на ООН, макар да нямаше причини да го прави. Когато я помолих, Наоми ти прости, макар че едва не я уби. Холдън се съгласи да не ти причинява нищо лошо въпреки многото провокации от твоя страна.

— Тези хора са престъпници! — изкрещя неистово Кортес.

— Това са хора, които прощават, които се опитват да помогнат на други. Хора, които рискуваха живота си, за да спасят непознати. Но сега са от другата страна на вратата и са обречени. Не е необходимо да го приемаш на доверие, защото това е факт. Случва се в този момент.

Ана млъкна, ослушвайки се за каквото и да било потвърждение, че Клариса я чува. Но нямаше. Дори Кортес бе замлъкнал. Чуваше се само тихо свистене и слаб пукот.

— Това са хората, на които те моля да помогнеш — продължи тя. — А човекът, когото искам да предадеш, убива невинни само защото е уверен в правотата си. Забрави Земята и Пръстена, забрави всичко, в което не вярваш. Задай си този въпрос: ще позволиш ли на Ашфорд да убие Холдън и Наоми? Задай си този простичък въпрос, Клари. Ще ги оставиш ли да умрат? И какъв избор направиха те, когато им бе зададен същият въпрос?

Ана знаеше, че започва да говори несвързано. Знаеше, че се повтаря. Но точно сега не биваше да млъква. Не беше свикнала да убеждава хора, без да вижда лицата им и да преценява ефекта от думите си. Опитваше се да запълни пустото пространство с още думи.

— На мен също не ми харесва идеята да бъдат убити — обади се Кортес. Звучеше тъжно, но неотстъпчиво. — Но има някои неща, които трябва да бъдат пожертвани. Да жертваш нерядко значи да изпълниш свято дело.

— Сериозно? — едва не се разсмя Ана. — Точно сега ли ще се упражняваме по риторика?

— Човечеството не е готово за това, срещу което се изправихме — продължи Кортес.

— Не ти ще го решаваш, Ханк. — Ана насочи пръст към радиото сякаш там стоеше опонентът ѝ. — Помисли си за хората, които убиваш. Виж с кого си избрал да работиш и ми кажи на чия страна е съвестта ти.

— Аргументи по асоциация? — отвърна с въпрос Кортес. — Сериозно? Ние хората сме грешни същества, но имаме силата и волята да направим това, което трябва, дори пред лицето на моралното наказание. Това ни прави морални същества. И точно ти, от всички на този свят…

Отсреща като че ли отново настъпи тишина.

— Клариса? — повика Ана. Но когато Кортес заговори отново, не се обръщаше към нея.

— Клариса, какво правиш?

Отговорът ѝ прозвуча спокойно, почти сънливо.

— Отворих вратите.