Вратата на Абадон

2. Бика

Карлос де Бака — Бика, за приятелите си — не харесваше капитан Ашфорд. Никога не бе го харесвал.

Капитанът бе един от онези типове, които можеха да се хилят, без да си помръдват устата. Преди да започне работа на пълен работен ден към СВП, Ашфорд бе получил научна степен по математика от Лунния филиал на Бостънския университет и никога не пропускаше да го натяква на околните. Все едно притежаването на диплома от земен университет го правеше по-добър от всички останали поясни. Може би тъкмо затова с нескрито удоволствие се заяждаше с хора като Бика, или Фред, които също бяха израсли в дъното на гравитационния кладенец. Правеше го, за да покаже колко е велик — човек с образование, свързан със Земята и израсъл в Пояса. Как да не отвърнеш на такъв?

А сега Ашфорд щеше да командва операцията.

— Не бива да пропускаме и фактора време — натърти Фред Джонсън.

Фред изглеждаше ужасно. Твърде мършав. Всички бяха мършави в тези дни, но тъмната кожа на Фред бе придобила пепеляв оттенък, който караше Бика да подозира автоимунно нарушение или нелекуван рак. Вероятно причината бе само в стреса, в годините тревоги и недохранване. Неща, които влияеха и на всички останали. В интерес на истината Бика също бе посивял около слепоочията и не обичаше гадните луминесцентни лампи, симулиращи слънчева светлина. Фактът, че все пак бе по-тъмен от яйчена черупка, се дължеше по-скоро на мексиканската му майка, отколкото на ултравиолетовото лъчение.

От двайсет и две годишна възраст живееше в сумрака. Сега бе на четирийсет. А Фред, неговият старши офицер при две поредни правителства, бе по-възрастен от него.

Товарната платформа се издигаше пред тях и гъвкавите ѝ стени блестяха като змийски люспи. Чуваше се постоянно ниско бръмчене — вибрациите от монтажното снаряжение, прекарвано през плътта на станцията. Ротационната гравитация тук бе малко под стандартното една трета g на станция Тихо и Ашфорд се забавляваше да ускорява ход, а после да забавя, изчаквайки демонстративно земляните. Бика позабави малко крачка, за да го накара да ги чака по-дълго.

— Факторът време? Че какво ще е това, полковник? — повдигна вежди Ашфорд.

— Не е чак толкова лошо, колкото би могло да бъде — отвърна Фред. — Пръстенът не е показвал забележими промени след тази по време на инцидента. Никой не е преминавал през него, нито пък нещо е излизало от другата страна. Хората се въздържат да го правят само защото преди това ще напълнят гащите. Марс се отнася към случая като към въпрос от строго научно и военно значение. Вече държат в готовност за излитане шест научноизследователски кораба.

— При какъв ескорт? — вметна Бика.

— Един разрушител и три фрегати — отвърна Фред. — Земята реагира по-бавно, но в по-голям мащаб. Следващата година се очакват избори и генералният секретар е подложен на атака, че се прави на сляп за действията на разни могъщи корпорации.

— Питам се защо ли? — подхвърли сухо Бика. Дори Ашфорд се усмихна. Откакто съществуваха „Протоген“ и „Мао-Квиковски“ редът и стабилността в Слънчевата система не бяха същите като някога. Станция Ерос вече я нямаше, превзета от чуждоземна технология и запокитена на Венера. Ганимед произвеждаше по-малко от една четвърт от предишната си хранителна продукция, принуждавайки населените центрове на външните планети да прибягват до запасите си. Земно-марсианският съюз бе само смътен спомен в главите на застаряващи любители на алкохол. Добрите стари дни бяха отишли по дяволите.

— Всичко това е представление — продължаваше Фред. — Медии. Религиозни водачи. Поети. Артисти. Замъкват ги при Пръстена, за да може журналистите да го държат във фокуса на прожекторите.

— Типично — кимна Ашфорд, но не уточни. Типично за един политик. Типично за човек от Земята. — Ние какво ще търсим там?

Лентата замря за кратко, укротена от някаква програма, вероятно решила, че е стигнала до ръба на претоварването.

— До момента ни е известно, че някакъв кретен е навлязъл в Пръстена с високо балистично ускорение, но не се е появил от другата страна. — Фред оформи с ръцете си кръг, сякаш изобразяваше прегръдката на Пръстена. — Очевидно там съществува някаква физична аномалия. Възможно е Пръстенът да е погълнал кораба на онова побъркано хлапе и да го е превърнал в нещо друго. Той разпръсква доста гама и рентгенови лъчи, но недостатъчно, за да ги обясним с масата на кораба. Не е изключено да го е повредил. Да е отворил портал, през който всеки миг ще се изсипят кораби, натоварени с малки зелени човечета, за да превърнат Слънчевата система в гараж за камиони.

— Какво… — поде Бика, но Ашфорд го изпревари.

— Някаква реакция от Венера?

— Нищо — отвърна Фред.

Венера мълчеше. През годините, след като отвлечената станция Ерос бе паднала през облаците ѝ, всички човешки очи бяха насочени към тази планета, следяха как чуждоземната протомолекула се бори с невероятно суровия и горещ климат. Кристални кули се издигаха на много километри, за да рухнат след това. Мрежи от карбонови нишки оплитаха планетата и се разпадаха, за да изчезнат напълно. Оръжие, предназначено да промени ранния живот на Земята преди милиарди години. Но вместо това трябваше да поддържа сложните екосистеми на човешките тела насред една враждебна и отровна за тях атмосфера. Може би му бе отнело твърде много време, за да осъществи плановете си. Може би работата с усложнени организми само бе облекчила задачата му. Това, което в края на краищата имаше значение, бе изстрелването на самосглобяващ се пръстен в пустотата около орбитата на Уран, който бе останал да се рее там, мъртъв като камък.

До този момент.

— И какво се очаква от нас да направим? — попита Бика. — Без да се обиждаме, но не разполагаме с най-добрите научноизследователски кораби. Земята и Марс здраво се постараха да се лишат от подобни луксозни играчки по време на битката при Ганимед.

— Да сме там — изтъкна Фред. — Щом Земята и Марс пращат свои кораби, ние също трябва да присъстваме. Щом те заявяват участие, ние също ще заявим. Ако предявят претенции към Пръстена, и ние ще ги предявим. Превръщането на външните планети в реална политическа сила ни донесе огромни дивиденти, но позволим ли да ни водят за носа, всичко ще се изпари.

— Очаква ли се да стреляме по някого? — попита Бика.

— Надявам се, че няма да се стигне до това — отвърна Фред.

Товарната платформа изви плавно и ги отведе до дъговидна площадка. Над тях, озарени от безброй звездни блясъци, се виждаха стоманени и керамични конструкции. Като цяло приличаха на природна забележителност, несъмнено всичко бе твърде голямо, за да е дело на човешка ръка. По-скоро наподобяваше каньон или планина. Затлачен с тиня кратер на мъртъв вулкан. Мащаби, които не позволяваха да се мисли за кораб. А всъщност бе точно това. Монтажните механоботи, пълзящи по повърхността му, бяха по-големи от къщата, в която Бика бе живял като дете, ала приличаха на футболни играчи на далечен терен. Дългата, тънка линия на киловия асансьор се простираше по цялата дължина на тялото и прекарваше персонал от една работна площадка до друга. Имаше и втора транспортна кабина, закрепена отвън, която можеше да пренася десетина души. Тя също приличаше на кристалче сол. Върху гладката повърхност бяха монтирани електромагнитни оръдия и зееха отворите на торпедни апарати.

Някога този кораб бе носил името „Науву“. Заселнически кораб, готвен да откара фанатично вярващи мормони, обитаващи изкуствена екосистема, към далечните звезди. А сега бе преименуван на „Бегемот“. Най-голямата и най-зла оръжейна платформа в Слънчевата система. Четири крайцера от клас „Донагър“ можеха да се поберат в търбуха му, без да опират стените. Беше в състояние да ускорява магнитни снаряди до значима част от c. Побираше повече термоядрени торпеда, отколкото имаше в складовете на СВП. Комуникационният му лазер бе достатъчно мощен да прогори стоманена преграда, ако разполага с необходимото време. Нищо повече не можеше да се направи, за да му придаде заплашителен вид, освен да се изрисуват зъби на акула на носа и да се монтира акулова перка над кърмата.

И все пак не биваше да се забравя, че това бе само един преустроен пътнически кораб и попадне ли в голямо сражение, ще бъде обречен.

Бика погледна към Ашфорд. Капитанът бе вирнал брадичка и очите му блестяха от гордост. Бика пое рязко въздух през стиснатите си зъби.

Усещането за тегло изчезна в мига, когато платформата ги изведе на борда на „Бегемот“. Някъде на стената механобот включи оксижен и озари околностите с трепкави отблясъци.

— След колко време е стартът? — попита Ашфорд.

— След три дни — отвърна Фред.

— Според доклада на инженерите корабът ще е готов след десет — намеси се Бика. — Значи ли това, че ще работим върху него и по време на полета?

— Такова бе първоначалното намерение — потвърди Фред.

— Защото бихме могли да забавим с няколко дена, да поработим тук, на док, а после да наваксаме с допълнителна тяга и пак да пристигнем по същото време.

Настъпилата тишина бе конфузна. Бика знаеше, че ще е така, но трябваше да го каже.

— Удобството и духът на екипажа са също толкова важни, колкото и корабът — каза Фред, но думите му имаха друг смисъл. Бика го познаваше достатъчно добре, за да улови нюансите. „Поясните не обичат допълнително ускорение“. — Пък и някои конструкции изискват ниско g. Въпрос на минимум и максимум, приятелю. Излитаме след три дни.

— Това проблем ли е? — поинтересува се Ашфорд.

Бика извади глуповатата усмивка, до която прибягваше, когато искаше да каже истината, без да си навлече неприятности.

— Отиваме там да се перчим пред Земята и Марс, докато Пръстенът си върши странните чуждоземни дела. Разполагаме с екипаж, който никога не е работил заедно, с кораб, спасен от една руина, и с недостатъчно време за да се подготвим. Най-лошото, което може да ни се случи, е всички да умрем.

— Много оптимистична мисъл — кимна Ашфорд. Ала не скриваше неодобрението си. Усмивката на Бика се разшири и той сви рамене.

— Рано или късно ще ни сполети.

Апартаментът на Бика на станция Тихо бе разкошен. Четири стаи, високи тавани, собствена тоалетна със запас от вода. Не бе живял толкова добре дори като малък на Земята. Беше прекарал детството си в жилищен комплекс в безмитната търговска зона на Ню Мексико, където делеше дом с родителите си, баба си, двама свои чичовци, три лели и около хиляда братовчеди — поне така му се струваше. Когато стана на шестнайсет и отказа да живее на помощи, той се отправи на юг към Аламогордо и изкара двегодишната си безвъзмездна служба в разглобяване на овехтели слънчеви електростанции, останали от лошите стари дни преди термоядрената катастрофа. В спалните помещения бяха натъпкани по десетима в една стая. Помнеше добре останалите, слаби момчета като него, с мургави, мускулести тела и ризи, омотани на главата. Дори усещаше топлината на слънцето на Ню Мексико по гърдите и ръцете си, докато се къпеше в радиацията и топлината от неконтролираната термоядрена реакция, защитен единствено от разстоянието и просторното синьо небе.

След като двегодишният срок най-сетне измина, той се опита да влезе в техническо училище, ала не можа да се пребори с хормоните и алкохола. Изгониха го оттам и му останаха само военните или живот на помощи. В космопехотата, където шансът да оцелее бе по-голям, койката му едва ли бе по-широка от преддверието на апартамента на станция Тихо. Не разполагаше дори със свое място, освен когато ги строяваха отвън. Станция Церера не бе по-добра. Дупката, която си избра за жилище, бе близо до центъра на въртене, имаше ниско g и силен Кориолисов ефект. А и не беше нищо повече от място, където да преспиш след поредната пиянска вечер, но поне си бе негова. Голи стени от шлифован камък, корабна койка с колани, за да се пристяга в ниската гравитация. Някой от предишните собственици бе издялал на стената думите BESSO O NADIE. Поясен вариант на „по-добро или нищо“. По онова време още не знаеше, че това е политически лозунг. Предметите, с които се бе сдобил след идването си на станция Тихо — рамка, в която бе подредил десетина семейни снимки от Земята, малкият санстонски свещник, подарък от бившата му приятелка, цивилните дрехи — щяха да изпълнят предишната му квартира на Церера и да не оставят място, където да спи. Имаше твърде много вещи. Преди трябваше да решава от кое да се лиши.

Но не и при тази задача. Апартаментът на „Бегемот“ му се стори направо огромен.

Чу се мелодичен звън, оповестяващ, че има някой пред вратата. По навик Бика провери на монитора, преди да отвори. Фред пристъпваше от крак на крак. Носеше възшироки бели панталони в напразен опит да скрие изпъкналото си шкембе. Фред бе изгубил форма, също както и Бика. Двамата просто остаряваха.

— Здрасти — поздрави Бика. — Вземи си стол. Още подреждам.

— И докъде стигна?

— Реших да прекарам известно време на кораба, преди да полетим. Може да срещна някой заблудил се мормон.

Фред намръщи леко вежди.

— Сигурен съм, че сме се отървали от тях още първия път — подхвърли той. — Но корабът е доста голям. Щом ти се иска, иди да ги търсиш.

Бил отвори гардероба и плъзна пръст по ризите. Имаше цели десет. И това ако не е признак за декадентство. Кому са притрябвали десет ризи? Извади пет и ги хвърли на стола до шкафа за обувки.

— Ако успеят да си върнат правата за „Науву“, ще стане голямо мазало — рече той. — Като си помислиш какви промени направихме тук.

— Няма да успеят — успокои го Фред. — Конфискуването на кораба бе съобразено с всички законови изисквания. Имаше извънредно положение. Десет часа мога да ти изброявам подобни прецеденти.

— Да, но след това го спасихме и го обявихме за наша собственост — възрази Бика. — Това е все едно да ти заема камиона, да се надъня в някоя канавка и след като го измъкна, да заявя, че вече е мой.

— Законът притежава много хубави страни — подсмихна се Фред. Имаше уморен вид. Нещо друго го безпокоеше. Бика отвори ново чекмедже, хвърли няколко чифта чорапи в рециклатора, а останалите скупчи върху ризите.

— Освен ако съдията не е на друго мнение — изтъкна той.

— Земните съдии нямат право на глас тук — подчерта Фред. — А тези от нашата система са лоялни към СВП. Наясно са с цялостната картина. Няма да ни отнемат най-голямата придобивка за последните години, за да я върнат на предишните собственици. В краен случай ще отсъдят да се изплати компенсация.

— Можем ли да си го позволим?

— Не и точно сега — поклати глава Фред.

Бика се разсмя.

— Питал ли си се някога къде сгрешихме, че стигнахме до тук? След толкова години да съм подчинен на Ашфорд. Не може да се каже, че сбъднахме мечтите си, не мислиш ли, човече?

— Като стана дума за това — поде Фред и прехапа устна. — Има малка промяна в плана.

Бика отвори гардероба и неволно стисна челюсти. Фред не бе дошъл тук само за да си бъбрят. Очевидно имаше някакъв проблем. Бика извади от гардероба два костюма, обвити в предпазно фолио. Не ги беше обличал от десет години. Сигурно нямаше да му станат.

— Ашфорд смята, че ще е най-добре заместник да му бъде Мичио Па. Обсъдихме го и аз те преназначих за шеф на охраната.

— Значи вече съм трети в редицата — засмя се Бика. — Защо? Ашфорд да не би да се бои, че ще му взема мястото?

Фред се наведе напред, сплел пръсти. По лицето му си личеше, че положението е тежко и той се опитва да извлече максимална полза от него.

— Ето как стоят нещата — обясни той. — Това е флот на СВП. „Бегемот“ е отговорът на поясните на тежките бойни кораби на Марс и Земята. Така че ако поставим землянин на мостика, няма да пратим правилното послание.

— Разбрах — кимна Бика.

— Аз съм в същото положение. Знаеш го. След всички тези години трябваше да работя дваж по-усилено, да проявявам лоялност и уважение само защото съм от там, откъдето съм. Дори тези, на които им е приятно да съм наоколо, защото смятат, че карам Земята да изглежда по-слаба, не обичат да получават заповеди от мен. Налага се да водя битка за всяка капчица уважение.

— Аха — кимна Бика. Шеф на охраната означаваше по-малко време в униформа. Той въздъхна и сложи двата костюма на стола.

— Не казвам, че не те бива — продължи Фред. — Напротив, ако питаш мен, ти си най-добрият. Но това са ограниченията, с които трябва да привикваме. За да се свърши в края на краищата работата.

Бика се подпря на стената. Фред го гледаше изпод побелелите си вежди.

— Сър, летя с вас от много време — заговори Бика с официален тон. — Ако трябва да ме попитате нещо, направете го още сега.

— Искам да се постараеш да свършим тази работа — рече Фред. — Това, което става там, е най-важното нещо в цялата система, а нямаме никаква идея какво е то. Ако се изложим или дадем на вътрешните планети някакво жизненоважно предимство, ще изгубим страшно много. Ашфорд и Па са добри професионалисти, но те са поясни. Нямат опита от работа със земните военни, който притежаваме ние с теб.

— Смяташ ли, че ще предприемат нещо?

— Не. Ашфорд ще направи всичко възможно да успее, но той реагира като поясен и се изненадва, когато другите хора не действат по същия начин.

— Ашфорд ужасно се бои да не се изложи. Той е като униформа, нахлузена на вакуум. Но не бива да разчитаме на това.

— Аз не разчитам — съгласи се Фред. — Пращам те там, защото вярвам, че ще се справиш.

— Но ме отстраняваш от командването.

— Отстранявам те.

— Какво ще кажеш за повишение на заплатата?

— Не разчитай на това — завъртя глава Фред.

— Е, поне опитах — въздъхна Бика. — Значи само отговорност и никаква власт? Как да откажеш на подобна оферта?

— Не се шегувам. Прецакан си, но причината е в политическите игри. Държа обаче да го приемеш.

— Значи го приемам — склони Бика.

Известно време единственият звук идеше откъм рециклатора. Бика се зае да натиква обратно в гардероба досегашния си живот. Някъде далеч над него, скрит зад тонове стомана и керамика, необработен камък и вакуум, „Бегемот“ чакаше.