Царството

13.

Нанси проучваше автобиографията на Херцог, която беше открила във вътрешната мрежа на „Трибюн“.

— Интересно — отбеляза тя, а Кришна се обърна да я погледне. — След като печели наградата „Пулицър“ за статията си за Далай Лама и Дарамсала, той отказва повече от десет предложения за повишение, включително шефските места в Лондон и Токио.

Тя погледна към Кришна.

— Зная, че е обичал работата си, но отказът от тези важни постове е нещо твърде необикновено. Та той дори няма семейство, което би могло да бъде някакво обяснение.

Челото й беше смръщено, когато зададе ключовия въпрос сякаш на себе си.

— Така че каква е била причината?

Кришна се усмихна и вдигна рамене.

— Не съм аз човекът, когото трябва да питаш. Аз също съм отказвал повишения. Предполагам, че е искал да остане в Делхи, за да бъде близо до любимия си Тибет… Всъщност не знам.

Нанси отново започна да се рови в автобиографията. Един човешки живот, кондензиран в професионалните достижения. Въпреки прилежното събиране и отразяване на данните от „Човешки ресурси“ в „Трибюн“, какво всъщност й казваха те за Херцог?

— Тук просто няма нищо, което да обясни каквото и да било… Искам да кажа, че не очаквам да е написал „шпионаж“ в графата за професионален опит, но тази автобиография не ни осигурява каквито и да било следи. Трябва да има някаква причина китайците и индийците да се побъркат напълно. В края на краищата, той все още е в самоотлъчка.

Кришна се облегна по-удобно.

— Вярна или не, моята теория е, че трябва случайно да се е приближил твърде много към някоя военна база. Подобно нещо винаги разпалва китайците…

— Не може да е толкова просто. Зная, че в страни като Китай винаги полудяват, ако вземеш случайно да заснемеш летище или нещо такова, но тази работа ми се струва много по-сериозна. Искам да кажа, че доколкото мога да съдя от своя опит тази сутрин, индийците вярват, че е направил нещо, и също така вярват, че е избягал в тибетската област Пемако и че китайците го преследват. Нещо твърде различно от това да те арестуват, че си заснел военна база, и да те експулсират от страната, което си е направо нещо рутинно.

Индиецът кимна и тихо отговори:

— Да, точно така е.

Нанси замълча за момент, след това се обърна да погледне Кришна, който беше дълбоко замислен.

— Ти ли провеждаш редовните търсения в базите данни?

Кришна кимна, без да я поглежда в очите.

— Да, но не изскочи нищо интересно.

След това я стрелна с поглед, който я накара да почувства, че съвсем не е доволен от онова, което го караше да прави. Той сведе очи към бюрото си.

— Трябва да кажа, че е странно усещане да разследваме нашия собствен колега.

— Кришна, съжалявам, че продължавам да задавам въпроси за Антон. Сигурна съм и че Дан Фишър ти е дал строги указания по никакъв начин да не ме окуражаваш. Зная и какво искаш да кажеш със „странно усещане“. Но съм уверена, че правим, каквото трябва. Опитваме се да му помогнем. Доколкото мога да съдя от преживяното в полицейското управление, той наистина е закъсал и ръководството на вестника сякаш не прави много, за да му помогне. Меко казано. Ако ние не се опитаме да направим нещо, няма кой друг.

Настана мълчание. Нанси не усещаше да е постигнала напредък в загадката Антон Херцог. Тя се изправи и изведнъж се почувства страшно изтощена. Върху й се стовари вълна от невъобразимо неразположение от смяната на времето. Ако беше положила глава на бюрото, щеше на секундата да заспи.

Но не искаше да се връща в апартамента, за да спи. Всъщност изобщо не искаше да се връща там. Какво щеше да стане, ако полицията дойде, за да я отведе отново? Може би този път щяха да я пъхнат в някоя килия и съвсем да забравят за нея? Сега разбираше защо заплахата, че в четири сутринта някой ще почука на вратата ти — Държавна сигурност идва да те измъкне насила от дома ти — беше толкова резултатен начин за контрол на народа. Това беше ужасно бреме, което разнасяш през деня и след това през нощта. Вместо да смяташ леглото си за най-сигурното място на света, ти се страхуваш да заспиш. Искаше й се да звънне на Дан Фишър и да получи уверения, че вестникът ще я защити, обаче реши, че не желае да разкрива мислите си пред него.

И най-лошото, предположи тя, е, че случилото се през деня започва да влияе върху преценката й: умората, неприятното посещение на полицейското управление, потискащата горещина. Питаше се дали ако се беше наспала както трябва и над нея не тегнеше заплахата от осъждане на затвор, щеше изобщо да провежда това проучване?

Запита се дали не е най-добре да се върне в апартамента и да си почине, но очите й попаднаха на вързопа, в който беше завит отвратителната костена тръба, захвърлена на дивана. За секунда се замисли дали да не го покаже на Кришна и да го попита значи ли нещо за него и може ли да прочете надписа. Ала щеше да е безсмислено. За това беше нужен експерт, някой като Херцог, напомни си тя, като осъзнаваше иронията.

— Кришна — попита бавно, — има ли някой друг в Делхи, с когото Антон би разговарял за своята работа върху тибетските антики?

Този въпрос, изглежда удиви индиеца и в началото той не отговори, само се смръщи, сякаш си беше пъхнала носа, където не й е работа. Но Нанси нямаше избор, трябваше да любопитства и Кришна беше най-добрата следа, с която разполагаше в момента. Затова настоя:

— Познаваш ли някого, който е бил в Пемако?

Кришна заговори неохотно:

— Доколкото знам, освен Антон само малцина чужденци са били там.

След това направи пауза и малко по-късно добави мимоходом, сякаш смяташе, че тази информация е безполезна:

— Има такъв човек. Казва се Джек Адамс. Американец. Антон го познаваше много добре, но не смятам, че се разбираха.

Нанси виждаше тревожното му изражение. Разбираше, че той почва да се пита къде ще ги отведе това. Животът му бе претърпял ужасно сътресение. Всъщност две сътресения: първо, изчезването на Херцог, а сега се появява тя и започва да си пъха носа в работите на неговия колега и приятел. Нанси изпита съжаление към него. Виждаше, че е добър човек, с добри намерения, и смяташе, че причината да не приема повишенията беше фактът, че смята отговорностите на управленските длъжности за малко гадни и че аферата „Херцог“ е от онези неща, в които се надяваше да не бъде въвлечен. Тя беше нарушение на неговия договор с живота. Беше избрал скромен пост, бе отказал всички предложения за временна слава с надеждата, че в замяна не ще му се налага да се меси в политиката на вестника. Гледаше го как се размърда неспокойно на стола си. Чувстваше се неловко и това я разстрои.

— Кришна, съжалявам, ако ти се струвам невъзпитана и прекалено любопитна, но причината е, че наистина искам да направя нещо за нашия колега. Искам Антон да се върне жив и здрав. Ако ти или аз бяхме някъде там навън, ще ми се да мисля, че той или някой друг щеше да се напъне да разбере какво се е случило с нас.

Това прозвуча доста фалшиво. Беше й трудно да обясни колко неустоимо беше желанието й да действа. Как започваше да усеща, че нещо я тласка, някаква сила извън нейния контрол. Затова не знаеше как да постъпи. Беше нахално любопитна и трябваше да продължи да бъде такава, ако искаше да открие нещо. Затова зачака, чувствайки се неловко, докато най-накрая Кришна вдигна рамене и заговори:

— Нанси, всъщност не познавам Джек Адамс. Той е американски търговец на антики и антрополог. Зная, че е бил в Пемако, само защото веднъж остави съобщение за Антон тук в офиса, в което пишеше, че току-що се е върнал оттам.

За първи път, откакто я беше посрещнал в кореспондентското бюро, той имаше напълно отчаян вид. Свлече се на стола си и продължи:

— Не мога да отговоря на всички тези въпроси. Не зная какво да кажа. Съжалявам, че Антон изчезна. Това е толкова ужасно. Искам да помогна да го намерим, но Дан Фишър казва, че най-доброто, което можем да сторим, е да не предприемаме нищо и да оставим всичко в ръцете на полицията. Не зная какво да правя…

— Защо толкова малко чужденци са ходили в Пемако? — полюбопитства Нанси.

Знаеше, че това е въпрос, на който Кришна ще отговори с по-голямо удоволствие. Трябваше да остави въпроса за личния живот на Антон или той щеше напълно да се свие в черупката си. Беше уверена, че няма нищо против да говори абстрактно и така да споделя познанията си за места и хора. Подозираше, че просто се страхува от въвличане в живота и проблемите на другите.

— Областта беше затворена за чужденци в продължение на десетилетия. Много рядко някои успяваха да се промъкнат: ботаници или планинари. През повечето време СОС отказва разрешения, а ако ти дадат, те важат само за периферните райони, но никога за вътрешността на областта…

— Какво е това СОС?

— Служба за обществена сигурност. Китайското разузнаване или по-точно един негов клон. СОС е много активна в Тибет. Ако е истина, че Антон е още там и че го преследват, тогава СОС са онези, които го издирват. Не може да се каже, че са много мили хора, меко казано.

— Разбирам, изглежда мястото е интересно?

— Така е. Би имало много повече посетители, ако не беше разположението му. Местността е много красива, пълна със странни животни и редки орхидеи, но има оспорвана граница с Индия и областта е отрязана от останалата част на Тибет. Фактически е различна страна. Това е и родината на религията бон.

Изглежда се беше разпалил по задачата, помисли си тя. Вече се беше поуспокоил. Тя зададе друг безопасен въпрос:

— Не знаех, че практикуват и други религии в Тибет. Мислех, че представлява древна теокрация.

Кришна кимна замислено.

— Тибет е по-сложен от това. Бон е стара религия, по-стара от будизма. Била е действаща много преди появата на ламите. Те са я преследвали и са се опитали да я изкоренят. Наричат я черна магия, но тя се държи по места като Пемако. Антон знаеше доста за нея. Да го слушаш да разказва за Тибет беше незабравимо преживяване. Той е толкова речовит човек.

— Значи в Пемако няма будисти?

— Не мога да кажа. Със сигурност знам, че Пемако е свещена област за тибетския будизъм. Антон се е присъединявал към поклонението на лами там. Тя е една от най-важните „беюли“, или скрити райски земи. Беюлите трябва да служат за убежища, когато светът се предаде на мрака. Обаче не зная дали там има манастири.

Ако беше тук, Антон би могъл да разговаря цял ден за тези неща. Щеше да знае всички нужни отговори. Каза, че щом веднъж се спуснеш в тропическите долини на тази област, духовните светове доста се замъгляват. Става по-лесно да преминаваш от единия в другия…

— Разбирам — кимна Нанси, макар да не разбираше нищо. Кришна говореше с напълно сериозен вид. Тя имаше доверие в интелекта на Херцог, но всички тези приказки за духовни светове, определено бяха необичайни. Не беше очаквала да обсъждат такава материя през първия й ден в Делхи.

— Как така Адамс е успял да стане такъв познавач? За нейна изненада Кришна изглеждаше смутен.

— Това ще прозвучи малко странно, но той има фирма, наречена „Йети туризъм“. Води богати американци и европейци в Хималаите да търсят Йети8…

— Какво? Колко нелепо…

Значи е ексцентрик, помисли си тя. Или просто циник. Започна да изпитва леко разочарование. Вероятно е един от безбройните просмукани от джин чуждестранни фантазьори, които обитават покрайнините на емигрантските общества в източните градове. Тя си го представи: вероятно ерген или водещ двойствен живот с местни момичета, които сменя често. Чувства се твърде поласкан от висотата на положението си тук, за да се върне на Запад. Тази неласкателна представа за Адамс изникна в съзнанието на Нанси, макар че тя се опита да се отърве от нея.

Кришна се усмихваше леко на нейната реакция.

— Не бива да се отнасяш с такова презрение. Може би в Америка Йети се смята за някаква смешка, но в Индия и Тибет нещата не стоят така. Има достатъчно много убедителни разкази за подобни на човешки същества, видени в Хималаите. Днес съществуват множество доказателства.

Той се поколеба, но след това продължи:

— Виждал съм Адамс само няколко пъти и за да бъда честен, трябва да кажа, че го смятам за малко досаден. Не смятам, че и Антон си е падал твърде по него. Те имаха общи интереси и това беше всичко. Срещаха се на всеки няколко месеца. Двамата бяха твърде различни хора.

— Защо е досаден?

Кришна замълча, намръщи се малко и едва тогава отговори:

— Той е нахален, шумен, непрекъснато говори и се фука. Направо олицетворение на свръхсамоуверения американец в чужбина. Извини ме, но е истина.

На Нанси това й се стори забавно, въпреки грубата оценка.

— Не всички американци са такива.

— Не, разбира се. Искам да кажа, че се държи като голям мъжкар. Бих казал в края или средата на тридесетте, в отлична форма и много як от планинарството. Сигурен съм, че си срещала подобни хора. Веднъж Антон ми разказа, че Адамс бил изгонен от Йейл заради някаква ужасна нетактичност на обществено място, нещо твърде смешно. Но не преди да се сдобие с два доктората — единият в генетиката, а другият в палеоантропологията. Той е пълен с теории за това, че човечеството е много по-старо от сегашните ни представи, и преди да изпадне в немилост, все обяснявал на професорите, че са банда стари мошеници…

— Значи Антон го е смятал за откачалка?

— Не, нищо подобно. Нали точно това се опитвам да обясня. Не мисля, че Антон го познава твърде добре, но определено не го мисли за откачалник. Всъщност смята, че Адамс си разбира от работата. Фактически би казал, че американецът е световен авторитет и не е толкова невъзможно съвременният човек да е много по-стар, отколкото смятаме днес. Антон обичаше да посочва колко абсурдни са днешните ни теории, защото се основават на шепа стари кости, изкопани в Източна Африка. Обаче разбира и защо са изхвърлили Адам от Йейл. Аз също. Той е дразнещ и съм сигурен, че може да бъде много груб, когато поиска.

— Тогава защо се занимава с „Йети туризъм“?

— Защото е фалирал. Антон веднъж ми каза, че никога няма да стане добър търговец на антики, защото не може да понесе да се раздели с нещо от сбирката си. Това, както и да е, но половината неща, които купува, нямат сертификат за произход. Не можеш да продадеш нищо на международния пазар, ако липсват данни за неговия произход. Всъщност дори не можеш да го подариш. Прави се, за да спрат хората да ограбват гробове и манастири. Адамс купува тези неща, защото ги харесва и е уверен, че един ден ще попадне на нещо голямо.

— Какво разбира под „нещо голямо“?

— Нали се сещаш: някой малтийски сокол, диамант на Високата порта или будистка разновидност на ръкописите от Мъртво море. Винаги е ставал лесна жертва на контрабандисти с дарба да разказват увлекателно. Антон казва, че Адамс има диво въображение и че е твърде лековерен. Но онова, което в действителност иска да намери, което е сигурен, че ще намери, са твърди доказателства, че модерният човек по антропологически данни, същият като теб и мен, е кръстосвал земята преди милион години.

— Ами еволюцията?

— Има достатъчно доказателства за животни, които не се развиват в продължение на стотици милиони години, и Адамс твърди, че това се отнася и за човеците. Всички изкопаеми от други хуманоиди, открити през годините, като Люси и останалите липсващи звена, за които пишат вестниците, изобщо не са нашите предци. Те са наши съвременници, защото нашите предци са били живи по същото време. Един ден някой ще намери запазен скелет на хомо сапиенс отпреди един милион години пр.Хр., който ще докаже, че всичките ни теории за историята и еволюцията са неверни. Адамс смята, че Хималаите са мястото, където трябва да се търси, защото са толкова високи. Хората по тези височини биха оцелели при всички наводнения и катастрофи, които са се стоварвали върху Земята в течение на хилядолетия.

— Но това е лудост, нали?

— Може би. Не мога да кажа. Антон имаше време за него. Твърдеше, че ако след сто хиляди години археолозите проучат само района около река Конго, където живеят пигмейските племена, ще стигнат до извода, че пигмеите са единствените хора, живели по наше време. Нали разбираш, датирането на човечеството се дължи единствено на оцелелите фосили, с които разполагаме. Те биха се събрали върху някоя по-голяма салонна маса. Не може да се каже, че са добър статистически пример за ранния живот на хуманоидите. Според Адамс сме открили следи от други хуманоиди, които са били съвременници на нашите предци, но не сме открили техни кости. Той смята, че един ден и това ще стане.

— Да, със сигурност човекът е оригинален.

— Всъщност е дошъл в Индия не за да търгува с антики, а за да продължи своите изследвания. В Делхи е от десет години и вече се е превърнал в част от мебелировката, както се казва. Обаче парите му свършили доста скоро, защото непрекъснато купува антики, стари кости и всякакви боклуци. И той като Антон е колекционер ентусиаст. Но не получава заплата, така че трябваше да се залови с „Йети туризъм“.

— Смяташ ли, че мога да си уредя още днес среща с него?

Кришна не се усмихна.

— Той живее тук в Делхи и винаги страда от безпаричие. Ако му кажеш, че би искала да идеш в Пемако на експедиция и че ще платиш добре, сигурен съм, че ще бъде щастлив да се срещнете.