Царството

41.

В шест заранта вече бяха на път и конвоят повече не спря, докато не стигнаха Бхака гомпа, където трябваше да слязат. Стовариха се и останаха на шосето, докато камионите се отдалечаваха с рев по виещия се път, вдигайки големи облаци прах подире си. Нанси погледна нагоре и видя, че небето се заоблачава, сякаш скоро щеше да започне да вали.

Метнаха раниците и закрачиха по стръмната пътека, която се спускаше по гористия склон към Ярланг Цангпо. Заръмя и в далечината около високите върхове, които препречваха техния път за Пемако, се понесе тътен на гръмотевица. Пътеката ги отведе до най-тясното място на реката, десетметрова камениста клисура, в чието тясно дъно ревеше течението. Там пресякоха бързите води по наскоро поправен въжен мост, който пружинираше и се люлееше, докато крачеха по него. Нанси се уплаши, но се опита да скрие това от останалите. Под тях дълбоките зелени води се носеха бързо към прочутите водопади на Пемако, както й обясни Гун.

Пътеката от другата страна на моста беше ясно маркирана и много използвана. По цялото й протежение тук-там бяха забити молитвени знамена, преди да се раздели на две. Едната извивка водеше право към прохода Су Ла, другата следваше течението на реката надолу в продължение на около осемстотин метра, преди да излезе на поляната пред манастира Бхака.

Въпреки ситния дъждец денят беше приятен за ходене. Не беше прекалено студено, а ръмежът бе прогонил комарите и мухите. При това хубаво време на Нанси й се стори, че е минал само миг, преди да излязат на поляната пред гомпата и да се окажат лице в лице със самотен слабичък монах.

От първоначалната стара гомпа, комплекс от шестнадесети век, бяха останали само развалини, но около тях се издигаха множество издигнати по-късно сгради. Високият теснолик монах с бръсната глава, чиито косъмчета вече бяха наболи, загърнат в оранжева роба, веднага заговори с Гун и Джек на тибетски. След това бяха съпроводени в сградата, където Нанси реши, че монасите се хранят, и бяха настанени на маса пред пламтящи цепеници. Друг монах донесе голям чайник с чорбест чай с масло.

Нанси пи от него, защото беше жадна, но вкусът му още й се струваше чужд и неприятен. Като чай с мляко, което е стояло цял ден на слънце, помисли си тя. Малко след това през вратата влязоха трима шерпи. Гун и Джек се впуснаха в продължителен пазарлък с новодошлите. Както се оказа, никой от двете групи не искаше да отстъпи и мина повече от половин час, преди да се чукнат с канчетата за чай, за да отпразнуват споразумението.

— Всичко наред ли е? — попита Нанси малко по-късно Джек и той кимна.

— Да, няма защо да тревожиш своя голям нюйоркски мозък.

Тя му се усмихна иронично в отговор, но Джек невъзмутимо й намигна и отново се обърна към Гун и шерпите. Имаше много неща за вършене, ако искаха да тръгнат колкото може по-скоро.

Поднесоха им паници с цапма и Нанси си наложи да погълне колкото може повече, защото знаеше, че предстои дълъг преход, преди дори да стигнат до границата на гората и да започнат стръмното изкачване към замръзналите висини на Су Ла. Докато се хранеха, в трапезарията влезе възрастен лама и поведе сериозен разговор с Гун и Джек. Бръснатата му глава беше покрита с къси бели косъмчета, а сбръчканото му лице и чело свидетелстваха за тежкия му живот. Може би е роден през 1959 година, когато китайците са започнали да разрушават манастирите и да избиват монасите и обикновените тибетци, каза си Нанси.

Тя търпеливо изчака, за да научи за какво са говорили. След няколко минути ламата стисна ръката на Джек и си тръгна. Върху лицето на американеца се появи загрижено изражение.

— Това игуменът ли беше?

— Не. Игуменът е в изгнание в Непал, защото се е бъркал в работата на секачите наоколо. Китайците са го изгонили.

— Тогава кой беше този?

— Върховният лама — не особено въодушевяващ човек, трябва да кажа. Много жалко, че няма подходящ водач, който да замени игумена.

Изглежда е научил нещо лошо, щом започна да го увърта така, усети се Нанси.

— Така ли? И какво каза върховният лама?

Джек я погледна и въздъхна.

— Вчера оттук минало подразделение китайски войници — отговори той. — Голяма, добре въоръжена група. Около осемдесет човека на път за манастира Литанг.

— Каква работа имат там?

— Ламата не знае. Обаче каза, че това е много необичайно. Гарнизонът в Меток трябва да бъде сменен чак в началото на септември, така че сигурно изпълняват някаква друга задача.

Настъпи тревожно мълчание, в което Гун поклати глава.

— Попита ли го за Антон? — подсети го Нанси.

— Да. Бил е тук преди два месеца и половина заедно с тертона Туптен Джинпа. Били се запътили за гомпата Ринченпунг, която се намира на половината път до Ярланг Цангпо от другата страна на Су Ла. Обаче ламата смята, че не са успели да стигнат до там. Един от монасите в Ринченпунг минал оттук преди шест седмици на път за Лхаса и му казал, че изобщо не са виждали Антон и тертона.

— Може би пътува под измислено име?

— Не, защото не би имало смисъл. Всички в Ринченпунг вече го познават. Той е известен йогин21.

За миг Нанси реши, че не е чула добре.

— Кой? Антон?

— Да — кимна Джек и вдигна рамене, — както изглежда, Антон е свят човек.

На лицето му имаше странно изражение. Той вдигна вежди и завъртя очи, като че искаше да се разграничи от онова, което казва, сякаш го намираше обезпокоително, както впрочем и тя.

— Излиза, че по тези места той се ползва с добро име. Трябваше да чуеш какви похвали изсипа възрастният лама колко мъдър човек бил Херцог. Изглежда можел да прави чудеса.

Нанси установи, че устата й е зинала като на смаяно дете, така че я затвори. Херцог приличаше на хамелеон — непрекъснато се променяше и превръщаше в нещо различно. Точно когато смяташе, че вече има представа кой е, някаква нова информация я караше да се замисли отново. В Ню Йорк той беше легенда, но това му положение се основаваше на обичайните представи: особняк, блестящ ум, необикновен журналист, търпян от началниците заради гениалността на своите статии. В Тибет също беше оплетен в митове, но от напълно различен порядък. Нанси погледна към Джек и видя, че очаква от нея да се присъедини към подигравките срещу ламата, но тя не можеше да го направи. Вместо това кимна и допи чая си с масло от як.

Общото настроение беше помрачено от новината за преминаването на войниците. Гун не се усмихваше, беше сдържан и не пожела да разговаря, когато Нанси го попита за неговото мнение. Излязоха навън от трапезарията на поляната, където ги чакаха шерпите. Докато вървяха, Джек обясни, че след китайско-индийската война в Пемако винаги е имало войници заради все още спорния въпрос за границата, но обикновено те стоят в Меток или се движат по един или два добре известни патрулни маршрута близо до Дошанг Ла. В градината те предадоха своите вещи на шерпите, после се сбогуваха с Гун, който щеше да преспи в гомпата и на сутринта да намери превоз обратно за Лхаса. Той им пожела късмет, стисна ръката на Нанси и потупа Джек по гърба.

— Късмет — повтори и на двамата. — Ще имате нужда от него!

Пресякоха моравата, а на другия край Нанси се обърна, за да погледне още веднъж манастира, и видя Гун, застанал мирно като войник и притиснал длани със затворени очи, сякаш ги благославяше.

На смрачаване вече бяха излезли от гората и направиха лагер на една мъхеста полянка край пътеката. Разполагаха с две палатки: едната за шерпите, а другата за Нанси и Джек. Подредба, която я накара да изпита известно неудобство, но едва ли можеше да възрази. Малко поточе ромолеше в края на полянката и оттам се откриваше красива гледка надолу към гората и долината отвъд. С падането на нощта Нанси се уви с палтото от овча вълна и се опита да погълне още една чаша чай с масло от як. Когато Джек завърши разговора си с шерпите, дойде при нея.

— Точно направих преглед на възможното меню с нашия главен готвач — каза той шеговито.

— О! За предястие бих искала пушена сьомга, а за основно макарони с доматен сос.

— Съжалявам, госпожице, но вече свършиха. Предлагаме само продукти с произход от як. Ще имаме истинска номадска тибетска вечеря.

— Прекрасно, направо ще умра от нетърпение — кимна Нанси.

— Не се тревожи — успокои я той, когато се отпусна до нея. — Оттук не е много далече. Добре ли се чувстваш?

Това беше първото мило нещо, което й беше казал от тръгването досега, и Нанси се оказа прекалено изненадана, за да отговори. Когато се посъвзе, отвърна бързо и с известно чувство на неудобство.

— Благодаря, добре.

— Мислех — продължи Джек — да тръгнем към манастира Литанг, но ако Антон изобщо не е стигнал дотам, няма много смисъл.

— Какви градове има в Пемако?

— Само Меток, ако може да се нарече град. Но няма да ходим там. Има и още няколко селища, но са твърде близо до Меток, така че не бих рискувал да вляза в някое от тях.

— Защо?

— Защото смятам, че Антон също е избягвал Меток и околностите му.

— Тогава накъде ще тръгнем?

— Да започнем с отшелническите килии Манделдем. Зная, че там му харесваше. Спомням си, че няколко пъти изпадаше във възторг. Според мен мястото е по-скоро ужасно — купчина тухли и капещ покрив, изгубено в джунглата и заобиколено от рододендронови храсталаци. Предполагам обаче, че някой може да го е видял там. Така че просто ще подушим наоколо, за да видим какво можем да открием. Шерпите знаят пътя и маршрутът дотам е сравнително лесен. Надолу по реката, освен ако не искаш да се изкатериш по склоновете на долината до някоя от отвратителните колиби, които се използват за трансцендентална медитация и тантрическо усамотение. Местните твърдят, че една нощ, прекарана в медитация тук в Пемако, струва колкото сто нощи медитация, където и да е другаде…

Нанси си каза, че това не звучи толкова нелепо. Дори тук, на границата на областта, пейзажът вече й оказваше странно въздействие. Древната гора и невероятният простор сякаш усилваха усещането й колко е малка и крехка. Същевременно се чувстваше част от същата необятност, която я плашеше. Докато гледаше скалите и горите, разбра, че е създадена от пейзажа специално, за да му се възхищава. Тя беше природата, която разглежда себе си.

Това я накара да пожелае да крачи вечно из мъгливите долини и тъмните гори, пътувайки от гомпа на гомпа с надеждата, че един ден ще постигне единение с енергията около себе си. Знаеше, че йогините се надяват точно на това, когато предприемат своите далечни поклонения, зависейки от милостинята и благоволението на непознати, спейки по хълмовете и из долините и разнебитените отшелнически килии. Внезапно всичко придоби смисъл за нея: пейзажът изискваше подобно посвещаване и внимание, той заслужаваше да бъде обхождан от краката на поклонници за вечни времена.

Но къде в цялата тази красота и тайнственост се намираше Антон Херцог?