Царството

7.

— Как смееш да ме изпращаш тук?

Нанси почти крещеше в слушалката.

Пазачите на стъпалата пред полицейското управление загледаха унесено след нея, когато тя започна да се отдалечава по тротоара. Делхийската тълпа се разделяше пред нея; клиентите и търговците я съпровождаха с поглед, докато крачеше надолу по улицата. От другата страна на линията в Ню Йорк Дан Фишър, главният редактор на „Трибюн“, се опитваше да я успокои.

— Нанси, нямах представа. Слушай, тази сутрин имах посещение от ЦРУ. Нека ти обясня…

— Прекрасно, обаче се обзалагам, че не са те арестували, отвели в най-близкия участък и не са те заплашвали, че ще те напъхат за двадесет и пет години в някоя черна дупка в Калкута. Проказа? Да са те заплашвали, че можеш да се заразиш?

— Не, но, Нанси, изслушай ме…

— Как можа да ме изпратиш тук? Може би другия път ще ме пратиш в Северна Корея? Сигурно ще решиш, че за мен това не е било достатъчно голямо предизвикателство?

— Нанси, моля те. Позволи ми да обясня.

Тя се насили да млъкне и да го остави да поднесе извиненията си.

— До тази сутрин нямах представа, че нещата са се сговнили. Колкото ти си знаела, толкова и аз. Никога нямаше да те изпратя, ако знаех, че вестникът ще бъде забъркан в шпионски скандал между Китай и Индия. А що се отнася до Антон, това са пълни глупости.

— Ела да обясниш това на местното Гестапо.

— Трябва да знаеш, че индийците и китайците са пълни параноици. Непрекъснато се плашат едни други и търсят извинения да се хванат за гушите.

Нанси се умълча.

Дан Фишър продължи с обясненията:

— Тази сутрин ме събудиха двама офицери от ЦРУ, които обясниха, че са били задължени да ме посетят, защото били помолени от колегите си от индийското разузнаване да разследват Херцог. Казаха, че не вярват в обвиненията и че доколкото те знаят, Херцог никога не е бил свързан с някакви разузнавателни служби. Отговорих, че и аз съм сигурен в това. Антон ми е приятел. Познавам го от години. Това е най-смешното нещо, което съм чувал.

— Добре де, щом ти е приятел, защо не се опитваш да го намериш?

Нанси яростно замаха на едно наближаващо такси, което спря на улицата пред нея. Тя отвори вратата и се качи.

— Дан, почакай за секунда. Моля, можете ли да ме закарате до бюрото на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ на улица „Акбар“…

— Нанси, това не е първият път, когато се самоотлъчва. Такъв е неговият стил…

— Дан, не и за три месеца.

— Виж, от ЦРУ бяха пределно ясни. Най-добре е нищо да не се предприема.

— Тази теза е доста удобна за теб.

— Хайде, Нанси, това не е честно.

Изведнъж тя осъзна, че все още стиска платнения вързоп, в който лежи призрачната кост. Това я накара да се почувства много объркана. Усети, че поради бог знае каква причина не иска да каже на Дан Фишър за костната тръба. В този момент изпита подтик да нареди на шофьора да я откара някъде другаде, далеч от бюрото и далеч от аферата „Херцог“.

— Дан, чуй ме. Аз отивам в бюрото или някъде другаде, където няма да ме тормозят или арестуват. Ще ти се обадя след малко.

— Добре, скъпа, но ти добре ли си?

— Виж, добре съм колкото човек, когото са измъкнали от леглото, докато се е опитвал да се съвземе от часовата разлика, разпитвали са го и са го заплашили с доживотен затвор…

— Съжалявам… наистина съжалявам. Моля те, не се притеснявай. Ще използваме всички възможности, за да оправим нещата. Председателят на Комитета за външни отношения ще се свърже с индийския посланик. Успокой се и напиши някаква история с местен колорит и цветни снимки, за да се разсееш… Нещо за слоновете или земеделието… Ние ще оправим всичко. Обещавам ти това. Важно е да останеш там. Антон винаги е искал ти да го заместиш, ако някой ден изчезне. Така че направи го за него.

За секунда Нанси се почувства много зле.

— Какво искаш да кажеш? Че той е предложил да ме пратиш тук?

— Да. Аз винаги питам старшите журналисти кого да назнача, ако се появят свободни кореспондентски места. Винаги е твърдял, че ти си чудесен избор за работата в Южна Азия.

— Но той дори не ме познаваше. Срещала съм го съвсем рядко… Почти не сме разговаряли…

— Е, нали се сещаш, че Херцог четеше вестника. Четеше статиите ти.

— Значи е знаел, че ще дойда в Делхи?

— Не, как би могъл? Никой не е бил във връзка с него, откакто изчезна. Имах предвид, че пред мен винаги те е препоръчвал. Настоятелно и страстно. Като че ти си единствената, която според него може да свърши работата. Затова толкова се зарадвах, че ти също поиска мястото, когато се появи тази възможност.

Нанси поклати объркано глава. Дан Фишър не знаеше, че костената тръба бе адресирана до нея, и не беше осведомен за инсинуациите на инспектор Лал. Тя започна да приема, че Херцог по някакъв начин е знаел, неизвестно как точно, че тя ще дойде в Делхи. Може би беше толкова уверен в своето влияние върху главния редактор, та просто е предположил, че точно тя ще дойде да го замести. Може и да беше преднамерен риск от негова страна, просто за всеки случай. Да я изненада, да я обърка. Но защо, защо му е да прави подобно нещо? Нямаше смисъл в това. За миг Нанси си помисли, че ще повърне; след това се усети странно пасивна, сякаш беше манипулирана от неразбираеми за нея сили. Тя си спомни своя подтик да отиде в Индия, живите повтарящи се сънища за високопланинските зелени долини на Тибет, за факта, че Херцог наистина я беше избрал за стипендията в Сорбоната, а сега очевидно и за това. Но тогава си спомни защо беше току-що освободена от полицейско управление и гневът й се събуди наново.

— Дан, това разбира се, е много ласкателно. Не знам как, по дяволите, да го разбирам, но със сигурност съм изумена и възхитена. Но каквато съм си припряна, започва да ме човърка мисълта защо просто не пуснем материал за изчезването на Антон? Да разкажем на света, че е изчезнал, че индийската полиция е напълно безконтролна? Да разбъркаме малко нещата и да видим какво ще изскочи?

— Нанси, моля те, имай още малко търпение. Да, може и това да бъде нашата тактика. Но в момента се нуждаем от помощта на тези правителства. Сега не е моментът да ги дразним.

— Повярвай ми, на мен инспектор Лал и неговите приятели ми се струват доста разсърдени. Дан, не те разбирам. Той ти е приятел, част от нашия екип, а ти го оставяш сам.

— Нанси, трябва да ми позволиш аз да взема решението. Разбирам мисълта ти, но аз взимам решенията и зная какво правя. Просто се опитай да се успокоиш. Обещай ми, че поне ще се опиташ.

— Разбира се, ще се успокоя. Веднага ще се оттегля в някоя йогистка школа в Керала и ще се заема да сравнявам ащанга с хата7, ако това е, което искаш. Моля те, дръж ме в течение дали има напредък в тази история. А ако изчезна, знаеш къде да ме търсиш: в проклетата черна дупка в Калкута.

Вероятно Дан Фишър се тревожеше най-много за възможните заглавия: „Журналист изменник от «Хералд Трибюн» арестуван за шпионаж“ — това едва ли би се харесало на акционерите.

Херцог винаги е бил труден за оседлаване кон. Тя имаше чувството, че Фишър от години гаси пожарите след него. Нанси харесваше Дан Фишър. Някой ден щеше да го сметне за приятел. Той беше отличен журналист, кипеше от амбиции и кураж. Беше едва на четиридесет и две, не много по-стар от нея, и имаха много общи приятели. Весел, бърз като светкавица и необикновено способен. Вдигаше огромни купони и омайваше всички. Избираше каузите си много внимателно и знаеше, че всеки е заменим — вестникът беше на първо място и акционерите със сигурност не биха искали шумна и явна кавга с китайското и индийското правителство, мислеше си тя с все по-силно гадене. Тя би могла да предизвика ефекта на доминото и други правителства да оттеглят подкрепата си за „Трибюн“. А това вече би могло да навреди на продажбите.

Нанси въздъхна дълбоко и затвори очи. Денят беше зноен и усещаше как потта се стича по врата й. Някъде в подсъзнанието й се въртеше мисълта сама да напише статията за Херцог, но какъв беше смисълът? Дан щеше просто да я свали. С всичките си способности и политически нюх той беше разбрал, че Херцог се е превърнал в лоша новина. Имаше план, но той не включваше международно оповестяване. Поне това беше сигурно. Когато Нанси отпусна глава на мазната облегалка, се почувства уморена и уплашена, но най-много се радваше, че в момента не беше на мястото на Херцог. Той се превръщаше все повече в изоставен самотник, който ужасно се нуждае от приятели. И каквото и да разправяше Дан Фишър за дразненето на властите, нейната съвест нямаше да й позволи просто да загърби съдбата на Антон Херцог.