Царството

48.

Монасите най-сетне бяха стигнали до убежището на Пещерата на магьосниците. Стените бяха покрити с древни рисунки на магьосници и шамани, които танцуваха около огньове с чудновата украса по главите, и ловци, преследващи отдавна изчезнали животни по Тибетското плато. Човешки и животински кости покриваха пода и огнищата на отдавна изгасени огньове рисуваха черни кръгове по сухия пясък. Въздухът беше изпълнен с миризмата на магии и смърт. Дори човек да познаваше пътя, всяка крачка напред изискваше огромни усилия, за да не се подхлъзне и загине мъчително в бездънните пропасти или да попадне в някой сляп коридор, от който не можеше да намери изход.

Заместникът на игумена знаеше, че не могат да се колебаят дори за миг. Лично игуменът беше казал, че ако бъдат подложени на преследване, трябва да потърсят убежище в Агарти, дълбоко в древната пещерна система. Нямаше да бъдат в безопасност, докато не потънат в тъмния лабиринт пред тях, но въпреки това се колебаеше. Горчивата истина беше, че не можеха да носят белия човек. Носилката нямаше да влезе в пещерите, а лекарят каза, че без нея той няма да издържи пътя. Макар да бяха стигнали чак до тук, носейки го като светец или цар на раменете си, трябваше да го оставят на вълците или на китайските войници. Мисълта, че трябва да го оставят да бъде заловен, изпълваше заместник-игумена с безкрайна мъка, но от друга страна, той изпитваше облекчение, че решението е взето вместо него от тежкото бягство и опасния терен на пещерите. Чужденецът беше опасен магьосник, физически слаб, но все още силен психически. Той не биваше да влиза в свещения град Агарти.

Заместник-игуменът се наведе така, че устните му почти опряха в ухото на белия човек. Заговори тихо, без да е сигурен дали мъжът е заспал или буден:

— Сега ще останеш тук да си почиваш. Аз тръгвам, известно време няма да ме има, но ти не се тревожи, ще се върнем за теб.

Докато изричаше лъжливите думи, усещаше как сърцето му се бунтува, но нямаше друг избор. След това пак така тихо зададе последния въпрос:

— Преди да тръгна, моля те, разкажи ми как избяга от Шангри Ла? И трябва… трябва да знам, видя ли Книгата Дзян?

Мъжът отвори очи. Тънките му като на скелет пръсти се преплетоха, сякаш се готвеше да се помоли. После се вторачи в тавана на пещерата и заместник-игуменът се зачуди какво ли вижда и дали знае къде е. Мъжът заговори:

— Ставам все по-слаб. Наближихме ли? Това ли е Агарти? Чувствам се много уморен.

Заместникът не отговори, защото не можеше да намери нужните думи. Ужасна тишина се спусна в пещерата. Дали белият човек не разбираше какво става? Дали не осъзнаваше, че ще бъде изоставен, че ще бъде зарязан да умре сам? След като помълча малко, може би очакваше някой да го успокои, и тъй като това не стана, чужденецът продължи своя разказ:

— Ще ти разкажа как избягах и ще ти разкрия ужасната истина за Книгата Дзян.

Отново настъпи мълчание, докато мъжът си събираше мислите и прелитайки през отминалите дни и нощи, не се върна в Шангри Ла. Тогава за последен път заговори:

— След като открих какъв ужасен край ме чака, реших като бъдещ крал да направя подробен оглед на манастира и околните земи. Може би е по-подходящо да кажа „подробен оглед на моя затвор“.

Заместник-игуменът потъна във виновно мълчание, радостен, че ще научи края на преживяното от чужденеца, и ужасен, че се налага да го изостави на произвола.

Харизматичният глас изпълни мрака:

— Спуснах се по стълбището до партера и след това заобиколих кулата, като смятах, че това е посоката към вътрешния двор и ужасната клада. Обаче стигнах до заключена врата. Нямаше друг начин, освен да помоля за помощ, затова се върнах обратно и започнах да крача по вътрешните коридори на манастира. Минах покрай трапезарията, сега празна, и през още няколко представителни помещения. Всичко беше много тихо, тишина, която ми се стори още по-заплашителна. Най-накрая минах през една врата и се озовах в предния двор, в чийто край се издигаше масивната двукрила порта, а встрани от нея се простираха назъбените защитни стени. Портата се пазеше от самотен шерп.

Тогава ми хрумна нещо. Прекосих двора и когато стигнах при шерпа, го попитах:

— Къде е царят?

Шерпът притисна длани една в друга и се поклони, а после посочи над главата ми:

— На върха на кулата, господарю.

Завъртях се на пета. Кулата се издигаше на фона на бледосиньото небе, а върхът й беше опасан от заплашително назъбена защитна стена.

— Мога ли да говоря с него?

— Не мога да отговаря на въпроса ти, господарю. Зависи от негово величество.

Тогава ми дойде на ум да го попитам още нещо.

— Би ли ми отворил портата? Искам да се разходя по защитната стена.

— Съжалявам, господарю. Не мога да я отварям за никого, освен за игумена.

— И за царя ли?

— Да, и за царя.

Мъжът беше нисък и набит, а в момента се усмихваше и покланяше. Ако се опитах да го нападна, той сигурно щеше да ми види сметката. Не можех да рискувам.

— Благодаря.

След това тръгнах към кулата толкова бързо, колкото разрешаваше приличието, защото в никакъв случай не исках да изглеждам забързан или отчаян. Въпреки това нито за миг не ме напускаше съзнанието, че времето изтича. Предполагах, че остават още три часа преди началото на церемонията.

Забързах нагоре по стъпалата, минах покрай вратата на моята стая и продължих нагоре, докато широкото стълбище се превърна в тесни стъпала, които се виеха нагоре. На последната площадка имаше врата. Тя беше открехната. През процепа влизаха слънчеви лъчи. Внимателно я бутнах да се отвори и излязох на покрива. Той целият беше опасан от зъбери и гледката оттук бе зашеметяваща, но нямах време да я погълна с очи, защото в същия миг, когато излязох на покрива, погледът ми се спря върху царя.

Изглеждаше точно така, както го беше описал игуменът: европеец, на вид не по-стар от петдесет и няколко. Беше облечен в бяла роба, обточена със златен кант, и се беше вторачил над зъберите, очевидно толкова омаян от гледката, че не усети моето присъствие. На главата му имаше златна корона, а на китките, врата и глезените — дебели златни халки, които проблясваха на слънцето.

Аз се спрях, дишайки тежко от напрягането по стълбите. Мъжът изглежда не ме беше чул въпреки шума, който вдигнах. Той продължаваше да се взира, неподвижен като статуя, а ръцете му висяха отстрани под тежестта на огромните златни гривни.

— Ало? — подвикнах внимателно аз. После, без да се замислям, заговорих на немски.

— Казвам се Антон Херцог.

Тогава мъжът бавно се обърна, за да се изправи срещу мен. Заради голямата тежест на златото движенията му бяха бавни като на дълбоководен водолаз. Забелязах, че златната гривна на врата му притискаше брадичката нагоре, което сигурно беше неприятно. Гледката на този окаян човек накара стомаха ми да се свие от страх, защото той беше точно това: нещастно човешко същество, облечено в насмешливо подобие на кралска изисканост, което очаква ужасната си съдба.

Сега, когато се беше обърнал към мен, можех да го разгледам, както трябва. Очите му бяха подобни на две празни пещери — лишени от светлина, лишени от душа, лишени дори от надежда. Неочаквано той заговори. Гласът му ме смая с дълбочината на тъгата в него.

— Значи е вярно. Ти дойде най-накрая.

Започна да ме обхваща страх, гласът ми трепереше.

— Чуй ме, нямам представа какво става тук. Трябва да ми помогнеш веднага да се махна от това място.

— Не мога да ти помогна. Та аз не мога да помогна на себе си дори.

Започна да ме обхваща паника. Имах чувството, че съм на прага на лудостта. В отчаянието си едва не се развиках.

— Трябва да се махаме от тук. Имат намерение да те убият още тази вечер. Ще те изгорят на клада…

Царят се вторачи в мен със своите мъртви очи. Изведнъж почувствах дълбоко съчувствие и ужасно съжалих за онова, което току-що бях казал. Сигурно нямаше нужда да го предупреждавам за съдбата, която го очакваше.

— Съжалявам, но и двамата трябва да се махнем от тук. Ти си германец, нали? Сигурно си дошъл с Феликс Кьониг.

Мъжът не обърна внимание на въпросите ми.

— Не мога да си тръгна, нито пък ти. Оттук няма път навън. Трябва да приемеш съдбата си така, както толкова много царе преди тебе.

Той замълча за малко и после заговори отново с треперещ от чувства глас:

— От толкова дълго време се подготвям за деня на твоето идване, но въпреки това още не искам да си вървя. Ако можех да поживея още няколко часа като владетел на света… още няколко дни.

Всичко в поведението и в думите му ме накара да си помисля, че му бяха промили мозъка.

— Слушай, трябва да престанеш да говориш такива неща. Не може да няма изход.

— Няма изход.

— А коприненото въже, с което се качих?

— Ще те спрат.

— А от задния вход по посока на Хималаите?

— Прекалено далече е. Стотици километри до първите туфи трева. Никой не е успявал. Но дори и да успееш, което е невъзможно, ще те върнат.

— Но керваните, които носят припаси от външния свят, успяват.

— Те са подготвени за пътуването. Пътуват с якове, натоварени с припаси и топли дрехи. Сам човек със сигурност ще умре в планината. Теренът е като лунната повърхност.

Започнах да се дразня от този упорит песимизъм.

— Как можеш да си стоиш и просто да приемаш онова, което ще ти сторят?

— Аз съм царят на Шангри Ла. Дойдох от Германия да спечеля монасите за нашата кауза, да намеря Книгата Дзян и да създам свръхчовека. Тази нощ ще се присъединя към Учителите в небесата.

Говореше като заложник, който повтаря като мантра онова, което неговите тъмничари са му набили в главата.

— Аз възнамерявам да избягам, дори да умра при опита. Ела с мен. Можем да вземем Книгата Дзян с нас.

Царят бавно вдигна тежките си китки на височината на гърдите и обърна длани, сякаш за пръв път имаше възможност да се възхити на златните си гривни.

— Тази нощ аз ще изгоря. Единственото, което ще остане от мен, са тези парчета злато и няколко кости, които ще бъдат разхвърляни по планинския склон извън манастирските стени. На сутринта ще стопят златото и ще го излеят наново, така че гривните да ти стават. Тогава няма да можеш дори да мечтаеш за бягство.

Беше прав, как можеше да се надява да отиде пешком, където и да било, особено из планинската пустош? Сигурно му беше струвало огромно усилие да се изкачи до площадката на кулата. Идеята, че би могъл да избяга по суша, беше направо нелепа.

— Можем да ги свалим…

— Не, не е възможно. Мога да ходя, където си искам в моето царство, освен в работилницата. А и не притежавам подобни умения. По-лесно би ми било да си отрежа ръцете и краката…

Какъв жесток и подъл начин да бъдеш затворен, казах си аз. Какви зли люде бяха тия лами от Шангри Ла, които се преструваха на светци, ръководещи света.

— Това място е зло. Тези монаси нямат сила извън стените на своята гомпа. Те са те затворили и възнамеряват да те убият…

— Това е лъжа — неочаквано се разпали мъжът. — Аз съм царят на Шангри Ла. Игуменът ни помогна, като използва Книгата Дзян. Помогна на германския народ да спечели войната!

Боже мили, помислих си аз, той е съвсем полудял. Дори не знае какво се е случило във външния свят. Искаше ми се да го раздрусам, за да се събуди.

— Човече, какви ги приказваш? Германия изгуби войната. Съюзниците победиха и вашата мечта беше разрушена… Монасите не са ви помогнали…

Царят ме погледна със странно изражение на лицето. Може би бях успял да пробия бронята му. Продължих да говоря, но с по-внимателен тон, защото се страхувах, че разкритията ми могат да предизвикат катастрофа.

— Япония, Германия и Италия бяха победени. Америка, Франция, Великобритания победиха. Руснаците превзеха Берлин и Хитлер се самоуби. Всичко свърши. Тези монаси не са ви помагали, а теб са те държали като затворник…

В този момент царят ми се изсмя. Смехът му беше с такава маниакална сила, че отстъпих назад към стълбището.

— Глупако, мозъкът ти е промит точно както искахме. Германия не изгуби войната. Кои три страни са икономически гиганти след 1945 година? В кои страни е най-голяма продължителността на живота, къде са най-големите технологични достижения, най-добрите университети и най-добрите инженери?

Аз го гледах потресен. Умът ми беше блокирал. Той ме погледна високомерно и за втори път глухият му смях отекна наоколо и се понесе над зъберите.

— Съединените щати, Германия и Япония. Те са победителите в тази война, а не така наречените „Съюзници“. Те договориха условията на мира помежду си. Точно така искахме да стане. Всичко това е предсказано много отдавна от Книгата Дзян. Трябвало е да бъдат основани три могъщи центъра, които да поведат човечеството напред: един в Азия, един в Европа и един в Северна Америка. Те са двигателите на световната материална култура, която, ако разцъфти напълно, ние ще пожертваме с цел да се освободи огромна психическа сила. Едва тогава ще можем да създадем истинския свръхчовек!

Едва успявах да сдържам нарастващия подтик да повърна. Отчаяно се опитах да измисля доводи, но след като заговорих, гласът ми започна да заглъхва…

— Бъркаш. Нацистите бяха победени. Хитлер умря в Берлин…

Царят ми се усмихна съжалително.

— Бедничкият. Колко нацисти бяха изправени пред съда? Една шепа. А и те бяха съдени и екзекутирани само защото не ни бяха верни, по никаква друга причина. А останалите? Някои дойдоха тук, други отидоха в Америка, но повечето останаха в Германия. Ние бяхме недосегаеми, защото спечелихме. А що се отнася до Хитлер, дори ти трябва да знаеш, че тялото му никога не беше намерено. Оттук следяхме всичко внимателно. Аз бях начело на големия триумф на германския народ. Мнозина бяха призвани да се пожертват и в известен смисъл е много подходящо, че и аз ще бъда добавен към този списък.

За първи път в своя живот се усъмних във всичко, което знаех. Започнах да се съмнявам в основите на митологията, която беше крепила свободния свят през последните шестдесет години: славната битка срещу злото, черните години, крайната победа. Защото наистина Германия, Япония и Америка господстваха над света и тяхната материална култура го беше завоювала от край до край. Техните машини, техните компютри, техните хора. Царят отново ми се усмихна и с тих покровителствен глас продължи:

— Не е нужно да се казва на победените, че са изгубили. Нека си живеят с каквито искат мечти, нека си вярват въпреки онова, което могат да видят със своите собствени очи: че са изгубили и че техните страни лежат на бунището на историята. Всичко това е нужно, за да се ускори идването на свръхчовека.

Имах чувството, че съм пропаднал в някаква бездна. Едва успях да прошепна:

— Значи Книгата Дзян направи всичко, предвиди всичко това?

Очите на царя ревностно заблестяха.

— Да, тя е тук. Намира се в нашия манастир. В нея се съдържа светът, тя свързва световете, прекрачва времето и пространството. Тя контролира всички нас. Тя те доведе днес тук, както ще доведе и другите. Освен това ще докара следващата световна война. Война, която ще бъде Gotterdammerung — Залезът на боговете. Война, за която вече засяваме семената. Ще предизвикаме масови човешки жертви и така ще се издигнем до следващото ниво на съществуване. Ти ще си царят. Ти ще преведеш света над пропастта. Ти ще бъдеш великият разрушител. Ще бъдеш Кали, ще въплътиш самата смърт!

Докато стоях с този човек, чиито златни окови блестяха на слънцето така, че от тях се излъчваше остър и болезнен блясък, се уплаших, че напълно съм изгубил здравия си разум. Чувствах се много малък и имах усещането, че се плъзгам в мрака. Пътуването ми дойде в повече, десетилетията проучвания, меток чуленът, смъртта на тертона, изумрудената долина, разлагащите се човешки глави плюс клетката с човешки размери — не можех да понеса повече, но гласът на царя продължаваше да бумти в ушите ми.

— Книгата Дзян идва от дълбините на миналото. Тя е помогнала на човека да излезе от състоянието си на дивак, в което се намирал много отдавна. Нашата работа наближава своя край. Ще ми се да можех да го видя. Ти ще имаш тази чест. Ти и твоята царица, която също призовахме.

— Черна магия — стиснах аз главата си. — Това е черна магия…

— Не. Това е гласът на вселената и всички, които надникнат в книгата, попадат под неин контрол. Книгата е отговорна за всички наши действия и мисли. Тя контролира всички ни…

За малко царят потъна в мълчание. Приличаше ми на религиозен маниак. Трябваше да взема положението в свои ръце. Трябваше да докажа, че той греши. Едва не се разкрещях:

— Кой е създал Книгата Дзян? Човеците или не? Ако са те, тя може да греши.

— Не. Не е написана от хора. Сама се е написала. Тя представлява гласът на вселената, който си говори сам.

Бях смаян и изгубих дар слово.

— Какво искаш да кажеш?

— За пръв път се появява върху плочките на костенуркова коруба преди много хилядолетия. Мъдреците разпознават мъдростта в нея. Преписват я на папирус. Постепенно нейната сила започва да нараства. Започва да замисля своите планове. Които са я слушали, успявали. Направени са още преписи и силата й растяла непрекъснато.

Внезапно, докато той редеше тези думи, аз се почувствах така, сякаш съм се събудил от кошмар. Царят се смали пред мен до размерите на обикновен смъртен. Костенурчи коруби? Древни мъдреци? Книга, чиято сила нараства и тя започва да чертае планове? Разраства се от писаното върху черупката на костенурка? Това бяха пълни глупости. С облекчение осъзнах, че няма защо да го слушам и секунда повече.

Единственото, което трябваше да направя, беше незабавно да си тръгна. Беше ясно, че този луд цар няма да е способен да избяга. От една страна, златните гривни го правеха невъзможно, но от друга, съзнанието му беше съсипано. Нямах намерение да чакам, докато ме украсят със златни окови. Трябваше да прогоня налудничавите му слова от ума си и да се съсредоточа върху бягството си.

Обърнах се и поех надолу по стълбището в кулата, а думите на царя продължаваха да отекват в ушите ми, докато бързах надолу. Беше ми хрумнало нещо: все още имах малко от чулен метока на тертона Туптен Джинпа. Макар още да не се бях възстановил от въздействието на отварата от стритите билки при последната им употреба, трябваше да рискувам и отново да ги използвам. Надявах се — това беше отчаяна надежда, но единствената, с която разполагах — че ще ми помогне да прекося планината и да стигна до най-близкия път или населено място. Ако се провалях, поне щях да умра по чукарите по начин, който аз съм си избрал. На чист въздух, а не в гнусната клада. А преди да си тръгна, ако изобщо беше възможно, щях да открадна Книгата Дзян.

Заместникът на абата, потънал в Шангри Ла заедно с чужденеца, беше омаян от всичко чуто. Белият мъж бе понесен от опиума: беше голям оратор, тевтонски минезингер, който плете красива и странна приказка, привличаща слушателите. Обаче зад тях двамата мракът ги викаше. Дълбините на пещерата ги зовяха към забрава. Ти не спаси този човек, каза си заместникът, а го предаде. Историята на бягството, която чужденецът разказваше, щеше да свърши тук, на това древно място. Щеше да бъде предаден отново, както вече му се беше случило. Заместник-игуменът потрепери в мрака и вдигна очи нагоре към вековните скали, докато гласът на умиращия бял човек изпълваше нощта.