Царството

40.

Когато тръгнаха да се спускат от хладните висини на Тибетското плато, климатът започна да се променя. С него се смениха и флората, и фауната. С приближаването на Конгпа планинските склонове станаха по-полегати, а когато пристигнаха в Байи, грозен малък град при моста над река Нянг, навсякъде наоколо имаше гъсти гори, а влажността беше като в тропиците.

Пътят се беше влошил още, изоставени камиони, чиито шофьори бяха платили с живота си миг невнимание, лежаха по дъната на клисурите. Нанси забеляза, че шофьорът беше започнал да се поти, докато завърташе кормилото за поредния безмилостен завой. Направо се побърка, като си помисли, че всеки момент машината можеше да се наклони и да започне падане, което щеше да продължи стотици метри. Започна да й се вие свят, когато гледаше пропастта отстрани и металните останки на разбитите коли. Най-накрая водачът на конвоя отби на един паркинг встрани от пътя и обяви, че пътуването за деня е приключило. Нощта почти се беше спуснала.

Тримата слязоха от кабината. Част от сделката, която Гун беше сключил, включваше условието да получават храната си заедно с шофьорите. Скоро, за радост на Нанси, на близката полянка весело запламтя лагерен огън. Шофьорите бяха добродушна компания. Нанси си помисли, че сигурно младите тибетци им завиждат за техния начин на живот. Те можеха да пътуват, да видят останалата част от Тибет и дори Китай. Но макар да им плащаха добре по тибетските стандарти, шофьорите бяха много бедни.

Храната, която се готвеше на скарата над главните, беше цампа, смесена с яково масло. „Вкус, с който се свиква“, както се изрази Джек, който й се присмя, когато тя направи отвратена физиономия, щом опита гозбата. Обаче това беше единствената храна на разположение, защото не се беше сетила да вземе някакви провизии. Как би се зарадвала на блокче шоколад или няколко енергийни бисквити! Тя изгреба с лъжицата ечемичното брашно и после изпи водата, която имаше вкус на петрол. След това изгълта и няколко чаши чай с яково масло, който беше не по-малко противен. Тъй като не говореше и думичка тибетски, се почувства донякъде изоставена, защото Джек и Гун се заприказваха с шофьорите. Наблюдаваше напрегнато обагрените им в оранжева светлина от пламъците лица.

Всъщност е доста забавно, помисли си тя, макар това заключение да я изненада. Да, дори е приятно, ако успее да прогони черните мисли и заплашителния шепот от миналото. Нощта беше ясна и Нанси никога досега не бе виждала повече звезди. А свежият въздух беше толкова чист, колкото не си бе представяла, че е възможно.

Един от по-младите шофьори събра алуминиевите чинии, а най-възрастният обиколи кръга насядали и сипа по глътка чанг в празните им чаени канчета. Нанси отпи една глътка и обяви, че ще си ляга. Джек размени няколко думи с техния шофьор и се споразумяха, че тя може да спи в кабината. Мъжът я поведе към превозното средство под дъжд от шумни ръкопляскания и смехове от групата, които очевидно го караха да се чувства неудобно. Нанси също се почувства неловко, когато откри, че са й предоставили най-луксозното място за нощувка в лагера, макар че ставаше дума само за малък дунапренен дюшек и мазно одеяло. На лампата в кабината тя приготви чифт дебели чорапи — нощта щеше да е студена — и извади спалния си чувал. При това Оракулът изпадна от раницата. Нанси спря приготовленията си и се почуди дали да не се допита до него? Поседя малко, но не й хрумна никакъв въпрос. По-точно имаше хиляди, но те бяха толкова сложни, а мислите й толкова объркани, че не си струваше да занимава Оракула с тях. А и дали искаше да чуе отговорите, които можеше да й даде? Феликс Кьониг сляп егоист ли е бил, преднамерено наивен в своите научни мании? Антон Херцог луд ли е? Дали лудостта му е по наследство? Не можеше да си представи как Оракулът може да отговори на подобни въпроси.

Тя се протегна над дюшека и грижливо простря спалния си чувал. В този момент някой почука на вратата.

— Да?

— Всичко наред ли е? — попита Джек.

— Петзвезден лукс — засмя се тя. — Качи се, за да видиш какво изпускаш.

Той надникна иззад вратата и тя видя как очите му веднага се насочиха към Оракула, който лежеше разтворен на седалката.

— Май само аз съм запазил здравия си разум в Тибет — отбеляза Джек с уморена въздишка.

За миг тя се почувства неловко. Все едно я беше заварил да чете юношески любовен роман.

— Скоро ще започнеш да вземаш решения според броя на чайните листа в чашата — предупреди я той.

— Действа — каза тя твърдо. — Не бих повярвала, докато не опитах лично. Той наистина действа и отговаря на въпросите, които му задаваш.

— Сигурно.

Джек започна да търси нещо в джоба на тапицерията на вратата.

— Опитвал ли си?

— Не, това не е по моята част. Разбира се, Антон ми е казвал безброй пъти колко жизненоважен е Оракулът и знам, че половината Азия е съгласна с него, но аз се държа настрана от подобни…

— Е, би трябвало да опиташ.

— Не, благодаря. Просто не разбирам защо изобщо ще ти помага? Ето това не разбирам. Може просто да ти обърка главата, като отговори на въпроса ти така, че да те прати по грешен път и да ти съсипе живота напълно. Просто не разбирам хората с оптимистичната и користна вяра, че всички непознати сили във вселената се опитват да им помогнат. Защо го допускат? Аз лично смятам, че е точно обратното.

— Кришна каза, че понякога Оракулът ти казва неща, които не искаш да чуваш.

Джек се усмихна.

— А може би подсъзнателно искаш да ги чуеш. Въпросът е, че съзнателно смяташ, че не желаеш да ги чуеш…

— Добре де, дори това да е истина, Оракулът все пак ти помага да влезеш в своето подсъзнание.

— Или да налагаш, съзнателно или не, върху странните му текстове своето собствено мнение. Нещо като затваряне кръга на информацията. Освен това смятам, че е по-разумно човек да остави подсъзнанието си на мира. Може би има причина всички тези тъмни пориви да са потиснати в него — последното, което ти трябва, е да ги измъкнеш и да ги оставиш те да започнат да взимат решенията.

Нанси помаха към него с книгата.

— Проблемът ти е, че се преструваш на велик светски човек, а всъщност си кон с капаци. На моменти си суеверен като старомоден селянин от Юга, който не желае да се довери на непознатото. Момчето може да излезе от Орегон, но Орегон не иска да излезе от момчето, а, Джек?

Това го накара да се засмее.

— Права си. Аз съм просто един досадник. Вярно, че съм пътувал повече, отколкото ти с цялото ти самодоволство на аристократка от Източното крайбрежие. Вярно, че си направих труда да науча всичко възможно за този район на света. Но толкова се радвам, че ти успя да дойдеш от своя малък нюйоркски анклав да ми кажеш какъв провинциалист съм. Това направо ме разби!

— Добре де, добре, не казвам, че аз съм по-добра от теб.

Той й се усмихна. На него наистина не му пука какво си мисля за него, заключи тя. Всъщност правилно, защо да му пука?

— Може би е най-добре да постигнем съгласие да не се съгласяваме един с друг — подхвърли Нанси, която усети нещо като привързаност към този непостоянен мъж. Той беше като времето и това я накара отново да се усмихне: бурно, след това слънчево, после върху ти се изсипва град. Но в края на краищата това нямаше значение. Дори не я дразнеше вече.

— Добре, все пак ти си шефът — съгласи се той и тя почувства, че и той не се дразни.

— Да, можеш да се сещаш за това по-често. Аз съм онази с чековата книжка, нали схващаш?

Той се усмихна.

— Добре. Сега, ако Оракулът няма нищо против, отивам да си легна.

С тази последна реплика Джек се сбогува с нея и блъсна вратата на кабината да се затвори.

Нанси се напъха в спалния чувал, но знаеше, че няма да заспи бързо. Въпреки това й беше приятно да лежи изтегната след цял ден лашкане свита на седалката в камиона. Замисли се върху казаното от Джек и се запита дали в него има някаква истина. Дали Оракулът е просто начин за изваждане на несъзнателните подтици на дневна светлина. Ако беше така, а й звучеше доста правдоподобно, защо да е толкова лошо? Не е ли по-добре да познаваш своите най-съкровени мисли и страхове, отколкото да си затваряш очите? Ами ако те победят? Превръщаш ли се във фанатичен последовател, във Феликс Кьониг? Нацист с воля за власт? Или дори в Антон Херцог? Това ли имаше Джек предвид?

Тя остави Оракула на полицата до спалния чувал. Забеляза, че се отнася към него внимателно, сякаш беше бомба с часовников механизъм. След това отново си легна и се опита да мисли за нещо друго. Утре, ако всичко върви добре, най-накрая ще стъпи в Пемако. И по пътя трябва да види действаща гомпа, далеч от бдителното око на китайската властова централа в Лхаса. С тези мисли тя остана още малко будна, може би няколко минути, преди сънят да я обори.