Царството

21.

Монасите се бяха спрели отново в недрата на джунглата под огромни надвиснали скали, обрасли с лишеи. Беше голямо облекчение да се измъкнеш от дъжда, който продължаваше да се излива върху листака на дърветата. Шумът от капките върху сочните листа беше толкова силен, че им се налагаше едва ли не да викат, за да могат изобщо да се чуват.

Изтощени, те лежаха изкривени в най-различни странни пози като трупове на бойното поле, опитвайки се да си починат колкото могат по-добре. Единствено заместник-игуменът беше останал прав, а очите му подозрително обхождаха гората. Учителката също беше нащрек, търпеливо клекнала, наблюдаваше бавното вдигане и спускане на гърдите на белия човек, като очакваше всеки негов дъх да бъде последният. Както беше наредил заместник-игуменът, тя не се бе отделяла от носилката му по време на похода дори когато монасите се хлъзгаха и залитаха, носейки го по хлъзгавата земя в гората.

Жената внимателно махна мократа хавлия, която покриваше челото и очите му, и започна нежно да попива водата по лицето. Точно в този момент комар кацна на ключицата му и започна да се върти около адамовата ябълка на мъжа. Тя остави леко кърпата и много предпазливо се опита да прогони насекомото.

Внезапно, както беше наклонена напред, очите на мъжа се отвориха. Жената замръзна. Никога преди не беше виждала сини очи, а тези бяха сини като скъпоценните живи корали или като тибетското небе през горещото лято, когато и капка влага не опетнява кристалночистата атмосфера. Тя изкрещя от ужас, и докато го правеше, почувства как неговите големи кокалести ръце се впиха в раменете й. Тогава завика още по-силно. На мига четиримата монаси скочиха на крака и хванаха ръцете на белия мъж. Учителката беше паднала на земята, където стенеше тихо, докато младите монаси се бореха да подчинят отвратителната фигура. Секунда по-късно пристигна заместник-игуменът. Белият човек се беше укротил, макар че дишаше учестено. Имаше оцъкления неподвижен поглед на човек в хватката на делириума. Със страх и голямо безпокойство в гласа заместник-игуменът се опита да поеме контрол върху случващото се.

— Кой си ти?

Никакъв отговор. Гърдите на белия човек се вдигаха и спускаха. Той бавно обърна глава, така че да може да гледа право към разпитващия го. В очите му сякаш имаше сълзи, но той се усмихваше. С екстаз в гласа каза:

— Бях в Шангри Ла!

Лекарят, който стоеше до заместник-игумена, се наведе към него и прошепна:

— Изгубил си е умът.

Гневно изражение пробяга по лицето на белия, защото изглежда беше чул думите на лекаря или най-малкото бе доловил неговото съмнение.

— Бях там.

След това от изтощение се отпусна напълно. Очите му се затвориха и се чу едва доловим шепот:

— Вървях по следите на Феликс Кьониг. Заместник-игуменът се наведе към него и молейки се мъжът да не изгуби отново съзнание, попита:

— Кой е Феликс Кьониг? Твой спътник? Жив ли е? Пронизващите сини очи се отвориха отново и макар главата да оставаше неподвижна, смайващите зеници примигнаха и се обърнаха, за да стоварят цялата си сила върху монаха:

— Феликс Кьониг не умря… беше пленен.

— От кого?

— От руснаците. Те го изпратиха в Сибир.

Заместник-игуменът си помисли, че белият или е полудял, или бълнува. Защото поне това беше сигурно: в Тибет нямаше руснаци. Той заоглежда мъжа внимателно и направи последен опит, като заговори бавно:

— Кажи ми кой си ти и какво правиш в Пемако?

— Бяхме в Шангри Ла. Видяхме Книгата Дзян.

Мъжът се умълча. Заместник-игуменът се обърна към лекаря монах и попита:

— Какво мислиш?

Той се намръщи.

— Фантазира, бълнува. Трябва да го накараме да хапне и пийне.

— Можеш ли да му дадеш нещо срещу треската?

— Да, но първо нека му задам един въпрос.

Абатът кимна. Лекарят клекна до носилката и приближи уста до ухото на чужденеца.

— Знаеш ли къде се намираш сега?

Очите на мъжа се отвориха и затвориха отново и с едва доловим шепот той каза:

— Разбира се. Германия. Преди Втората световна война. Феликс Кьониг учил в Мюнхенския университет… Професор по ориенталски езици. Бил е толкова добър студент… говорел всички езици на света. Не е бил войник…

Двамата тибетци се спогледаха смаяни, докато слабият глас заглъхна и млъкна. Заместник-игуменът каза, без да е сигурен какво да прави:

— Приготви му лула.

Лекарят го стрелна с поглед.

— Лама, лулата ще облекчи болките му и ще го разприказва, но също така ще го накара да сънува.

— Това е риск, който трябва да поемем.

Лекарят бръкна в торбата си, извади дълга лула, малка кесия с тютюн, в която имаше още кибрит, метални карфици и малки мазни топчета кафеникавожълт опиум. Заместникът на игумена се наведе към мъжа и прошепна в ухото му въпроса, на който всяко човешко същество може да отговори, стига да му е останало и зрънце разум:

— Как се казваш?

Закъснял беше. Човека вече го нямаше, унесен в собствените си блянове. Ламата поклати глава, след това се обърна, за да огледа заливаната от дъжда джунгла, защото гадене започна да се надига от стомаха му. Отново сведе очи към подобната на труп фигура. Виждаше се как широките кокалести гърди се вдигат и спускат. Къде ли се намираше сега този объркан човек? Какво ли сънуваше в обятията на треската?

Антон Херцог, защото така се казваше синеокият, приличен на труп мъж, който лежеше на влажната земя под скалната козирка, сънуваше голям град. Виждаше, чуваше и подушваше Мюнхен пред себе си: широките булеварди, елегантните предвоенни мостове, които прехвърляха Изар, тълпите безработни хора в техните тъмни дрехи. Той никога не беше ходил в Мюнхен, но Феликс Кьониг му го беше описвал хиляди пъти, така че сега беше превозен дотам през очите на Феликс. Това беше Мюнхен от тридесетте години. Феликс винаги беше описвал него, защото по това време бе живял и работил там в разцвета на своите сили — като световноизвестен учен. По онова време градът бил мрачен, изчерпал своя късмет, без работни места, без пари за нови дрехи, дори нямало средства да бъдат поправени улиците — светът бил в лапите на Голямата депресия.

Антон Херцог остави джунглата и монасите далеч зад себе си и в своя сън крачеше по сумрачните коридори на Мюнхенския университет, докато не стигна вратата на Феликс Кьониг. Ето го сега там, седнал на неговото писалище, заобиколен от прашни книги на санскритски, тибетски, бутански, китайски и множество по-малко известни диалекти. В представите на Херцог, Феликс Кьониг беше мускулест млад мъж с къдрава руса коса и красотата на момчурляк, който чете внимателно древните книги. Интелектът му беше забележителен, дори във виенската гимназия учителите се възхищаваха на неговата способност да се съсредоточава и на мозъчната му енергия. Веднъж беше казал на Херцог, че тези сили си е спечелил при жътвата на плодородните полета в родното си село, където като малък по цял ден се е трепел на слънцето.

В съня си Херцог можеше да вижда над градските покриви. На юг над Алпите се зараждаше буря. Вотан, древният германски бог на войната, се пробуждаше от дълъг сън. Мътеше се Втората голяма война — война, която щеше да запрати Феликс Кьониг до ада и обратно. Горкият Феликс не подозираше нищо и беше доволен да работи в библиотеката, за да задоволява своите частни интереси в областта на историята и произхода на германските народи, дълбоко омаян от древните тайни като мечтата за Атлантида. Младият учен седеше на бюрото си, задълбочен в древните текстове на отдавна отмрели цивилизации.

В този момент обаче Антон Херцог усети дъжда по лицето си. Къде беше? В Мюнхен или в Тибет? Той отново отвори очи и почувства как тибетският доктор нежно попива водата с хавлията, видя черната скала на издатината над себе си, заобикалящата ги джунгла и неспирния дъжд. Не искаше да бъде отвличан от виденията и сънищата си; не искаше да си тръгва. Искаше да стигне до вратата на Кьониг. Той изстена, протестира, опита се да извие лицето си настрана, но лекарят не искаше да го остави на мира. После почувства ръцете, които го сграбчиха за раменете и го изправиха да седне. Лекарят натика мундщук на лула между устните му и го накара да вдиша. Той изпълни желанието му, дим изпълни дробовете му и сякаш се заизвива и в мозъка, като заглуши болката и скри всички възможни причини за тъга.

Той пуши от лулата, докато тя се изпразни, и тогава монасите му позволиха отново да легне. Чуваше гласа на лекаря, който му задаваше въпроси. Искаше да говори, да помогне на монасите, да им разкаже какво беше видял, да им каже кой е и защо бе последвал Феликс Кьониг. Опита да съсредоточи поглед върху лицето на лекаря, но всичко, което виждаше сега, беше размазано петно.

Въпреки това ясно виждаше Феликс Кьониг в кафенето на Мюнхенския университет да разговаря с двама мъже. Той започна да описва сцената на лекаря или поне това си помисли, че прави. Знаеше кои са тези двамата, защото Феликс Кьониг толкова често беше описвал тази сцена: Карл Хаусхофер и неговият студент помощник Рудолф Хес. Хаусхофер, старши професор и човек със странни окултни наклонности и огромен интелект, войник с високи награди и пророк за германския народ; и Хес, един от демоните, които ще повлекат любимата му Германия в пропастта на войната, един от най-близките на Хитлер палачи.

Беше твърде рано за Кьониг да знае всичко това и дори докато Херцог си мислеше, че говори на лекаря, му се искаше да извика, за да предупреди младия мъж, да му каже да се пази. Бягай от тях, му се искаше да извика. Но те говореха спокойно, тези дяволи в човешки образи, и обясняваха на Кьониг, че имат нужда от ръкописи, преведени от тибетски и китайски, и че в близко бъдеще планират да изпратят експедиции в Тибет. Ако на Кьониг му харесва подобна работа, би могъл да придружи Хаусхофер при една от тях. Младият Феликс преглеждаше документите, ръкописи, никога преди невиждани, изписани на отдавна забравени езици, които обясняваха произхода на арийската раса и мита за Шангри Ла — рая в облаците. Феликс Кьониг никога преди това не беше виждал първични документи като тези. Били истинска съкровищница. С тях можеше да изгради името си на учен и да се обезсмърти завинаги. Сега Херцог се опитваше да каже на лекаря, че в този момент беше започнало всичко, че след месец Феликс Кьониг участва за пръв път в срещите на Обществото „Туле“, езотерична група мъже с жажда за истинско познание на миналото. Пред очите на Херцог преминаха видения: И Дзин, Оракула, с който запознали Феликс Кьониг в Обществото „Туле“.

Тогава Херцог успя за пръв път да види ясно лицето на лекаря. Той се беше навел над него и с тревожен глас го питаше:

— Тези мъже какво са се надявали да намерят в Тибет?

Заместникът на игумена беше коленичил до лекаря и слушаше ужасен. Антон Херцог, понесен високо на опиумните криле, започна да говори още по-велеречиво:

— Те вярвали, че преди много хилядолетия в Далечния изток е съществувала високоразвита цивилизация. Тя била дело на хората, които избягали след рухването на древния Му или Лемурия, както е също известен големият континент, който съществувал някъде в Пасифика зад така наречения Тихоокеански огнен кръг11. Тези бегълци от Му са древните арийци, предците на германските народи, и преди много еони установяват новата си родина в онова, което сега е пустинята Гоби. Те изграждат процъфтяваща цивилизация, отличавайки се възхитително от провалените раси на по-низшите народи, водещи неспокойно съществуване из останалите части на света…

Заместник-игуменът слушаше със зло изражение, докато Антон Херцог говореше. Няколко пъти се беше опитал да прекъсне противния западняк, да зададе въпроси, за да открие смисъл в потопа от странна информация. Обаче съсипаният мъж изглежда чак сега го чу. Едва сега се обърна и се заслуша във въпроса му.

— Защо е рухнала под вълните тази тихоокеанска цивилизация?

Антон Херцог не знаеше или не можеше да си спомни. Обаче беше чувал за вярването в цикличното отсяване на човешките раси, което бавно, но сигурно пречиства човечеството до деня, когато щеше да се роди свръхчовекът, арийският свръхчовек, който щеше да бъде световен Месия — един германски Исус. След това каза, че в съответствие с тази теория, при алхимическото прочистване на господарската раса чрез последователни опити тази втора цивилизация по-късно била унищожена при огромен катаклизъм, за който се подозира, че е бил от ядрен произход. Тучните земи на господарската раса били превърнати в днешната пустиня Гоби. А оцелелите, арийските царе, се разбягали на запад и юг и основали нова столица — огромно ново царство под Хималаите, откъдето можели да продължат да управляват света. Името на тази нова столица било Шангри Ла. Някои казвали, че лежи на югозапад от днешната Лхаса, близо до манастира Шигаце. Други източници твърдят, че е под голямата планина Канченджунга, а трети — че се намира в Афганистан или Непал. Накрая, през май 1935 година Кьониг се присъединил към първата експедиция на „Туле“ до Тибет, продължи Херцог.

Заместникът на игумена слушаше ужасен.

— Значи целта им е била Шангри Ла!

— Да — потвърди Херцог. — Искали са да открият местоположението на Шангри Ла и да установят връзка с Учителите. И най-важното: да открият изгубената мъдрост на арийската раса. Мъдростта от самата Лемурия, която щяла да обясни как всеки човек може да бъде превърнат в свръхчовек, част от усъвършенстваната господарска раса, предопределена да управлява света. Първо се отправили към връх Кайлаш и Шигаце на запад, а после към планините северно от Лхаса, преди накрая да попаднат в малко проучвания район на Пемако. Тук те изчезнали…

— Къде са отишли? — попита заместник-игуменът.

— Пет месеца по-късно — отговори Херцог, по чието лице сега се стичаше пот, така че лекарят се опита да го охлади отново с мокрия парцал, — Феликс Кьониг влязъл в немското консулство в Бомбай. Сам и сякаш не на себе си. Не можел да обясни какво се е случило с другите членове на експедицията и отказвал да говори за това къде е бил, но направил изявление, че Германия върви в грешна посока и че германският народ е подведен. Качили го на борда на кораб за Хамбург, при пристигането си бил арестуван и отправен в приют в Алпите, бил уволнен от армията и лишен от всички привилегии — един съсипан и изтощен човек. Тогава се появява лъч светлина: Ана, жизнено двадесет и две годишно момиче, което единствено между хората успява да го утеши и разсее. През 1944 година двамата са женени.

В този момент Херцог вече беше облян в сълзи и пот и обърна едва виждащите си очи нагоре. Там беше листакът на джунглата. Или може би елите по Баварските Алпи? Нямаше представа. Лекарят отново избърса челото му, а Херцог каза:

— Всичко, което казвам, е истина. Истина. Вярвате ли ми?

Ламата погледна мрачно към доктора, а той отвърна на неговия поглед. Известно време никой не проговори. Херцог се потеше и плачеше в пристъпа на треската. Макар че в известен смисъл, помисли си заместникът на игумена, започва да звучи все по-смислено и по-смислено. Независимо че онова, което разказваше, бе толкова странно.

— Вярваме ти — тихо отговори той и Херцог изви очи към него — яркосини, но пълни с влага.

— Тогава трябва да ви кажа, че Кьониг се замесил в заговор за убийството на Хитлер. Когато тайната полиция дошла у тях, той бил женен само от три дни. Дори не били имали време да регистрират брака си в кметството. Полицаят буквално е трябвало да го откъсне от ръцете на неговата Ана. Предложили му ужасен избор: или Аушвиц, или Руския фронт. На следващия ден през ноември 1944 година Кьониг, с чин лейтенант, бил спуснат с парашут в „чувала“ — обсадения триъгълник окупирана от германците земя на запад от Сталинград. Поел командването на единадесет млади мъже, никой от тях на повече от осемнадесет. Бил видян за последен път да командва набег преди разсъмване. Целта била завземането на приземния етаж на разрушен универсален магазин — още една жертва на жестоките сражения на Източния фронт…

С това Антон Херцог най-сетне се беше изтощил. Заместник-игуменът успя да зададе със заекване един въпрос:

— Значи Феликс Кьониг е умрял и това е бил краят на мечтата за откриване на Шангри Ла?

Херцог въздъхна дълбоко. После се насили въпреки умората да каже:

— Не, нищо не разбираш. Той ми разказа всичко това, той ме научи на Книгата на промените. Аз му обещах, че също ще стигна до Шангри Ла. Феликс Кьониг ми беше баща.