Царството

Епилог

Ню Йорк

Търговците на сол бяха там, където Дзиен им беше казал. Бяха вдигнали юртите си от кожа на як върху ветровитото плато. Животните им хрупаха тревата под тънката снежна покривка, а буйните им деца тичаха като подивели кучета из лагера. Първоначално хората бяха подозрителни и враждебни и Нанси разбра, че двамата с Джек представляват странна гледка — западняци с окъсани дрехи, мълчаливи и объркани. Но след като ги дариха със златото и картичките, хората станаха достатъчно дружелюбни. Заведоха ги в юртата на старейшината, пълна с пушек и човешки сенки палатка. Старейшината беше възрастен мъж с гневно изражение. В пояса му бяха втъкнати ятаган и пистолет. Той прие даровете им и посочи двама млади мъже и един як, които да ги заведат до границата и да ги упътят по пътеката, която се спускаше в дълбока и тъмна клисура в подножието на Хималаите. Тя щеше да ги изведе на огрените от слънцето брегове на Брахмапутра.

Както им беше казал Дзиен, пътят беше труден, но най-сетне стигнаха до първото село и за дванадесет часа, благодарение на това, че различни земеделци ги качваха на стоп, се озоваха на железопътна гара в покрайнините на индийския щат Сиким. Чакаха да дойде местният влак, който щеше да ги откара до индийската национална железопътна мрежа. След още тридесет и шест часа друсане в претъпкани вагони най-накрая пристигнаха на делхийската централна гара със замъглени очи и все още невярващи, че са се измъкнали.

Вече бяха минали шест месеца и Нанси Кели бе оставила Индия зад гърба си. По-късно научи от Кришна, че индийската полиция е прекратила издирването на Херцог. Китайското правителство заяви, че го смята за мъртъв, макар трупът му да не беше намерен, или поне така твърдяха. Вероятно белоглавите лешояди още кълвяха костите му след неговото безименно въздушно погребение в Пещерата на магьосниците. Обвиненията в шпионаж бяха по-скоро забравени, отколкото официално отменени, но от полицията съобщиха на Нанси, че е свободна да си замине.

Единственото, което оставаше да направи, беше да се свърже с Мая. Прекара една мъчителна сутрин в обмисляне какво да й каже и накрая й писа, че е стигнала до Тибет и е намерила Херцог там. Той умираше, написа тя, и умря пред очите ми. Сега Мая трябва да занесе завещанието при адвокат и ще получи пари, за да отгледа тяхното дете. Нанси се спря за малко, преди да напише последното изречение, и след това се насили да го направи. „Антон Херцог — написа тя — умря с твоето име на уста. Последната му дума беше «Мая».“ Да, това беше благородна лъжа, но въпреки това лъжа, ала какъв смисъл имаше да разстройва жената, като й каже, че е стояла до смъртния му одър, а той нито веднъж не се е сетил за нея?

Качи се на първия самолет за Щатите. Гледаше втренчено през прозореца, докато самолетът рулираше по пистата под изгарящото делхийско слънце, и се питаше колко ли различен щеше да е животът й в Индия, ако не беше Антон Херцог.

Първоначално не можеше да осмисли какво се беше случило с нея, но нямаше как да отхвърли подозрението, че бе стигнала много близо до откриването на ужасяваща истина, истина, която беше опустошила тялото на Херцог, щом я бе осъзнал. Завиждаше на Джек за неговия мироглед, за пълния му отказ да приеме дори за миг, че в думите на Херцог може и да има частица истина. Както и да е, дори за нея тайните, истина или не, и тяхното въздействие бяха прекалено сложни, за да бъдат разгадани дори за цял един човешки живот. Двамата с Джек единодушно решиха да си мълчат за своето пътуване и най-важното — никому да не казват, че са намерили Антон Херцог. Беше се надявала, че като отиде в Тибет, там ще попадне на най-великата история в своя живот, и в определен смисъл това наистина се случи. Обаче по пътя към Индия, изливайки душите си и търсейки истината за съвместното си преживяване в пещерата, те осъзнаха, че никой няма да им повярва, а още по-малко да разбере. Най-великата история в нейния живот нямаше никога да види бял свят.

Тя се сбогува с Джек на перона на делхийската гара и обеща да му преведе парите по сметка. За миг и двамата застинаха в мълчание сред множеството на гарата. Джек я прегърна и я целуна по бузата.

— Не мисли за това, което Антон каза. В него няма и частица истина. Фактът, че умря там горе, е доказателството. Фактът, че си тръгнахме, показва, че притежаваме свободна воля. Ако Оракулът е пророк, той лъже.

С тези думи той си тръгна и се върна в своя свят на антикварна търговия, стари кости и горещи делхийски нощи. Тя го гледаше как се отдалечава и видя, че поклати глава, сякаш се опитва да пропъди спомените за онова, което беше видял.

Сърцето я заболя, докато го гледаше да се отдалечава. В известен смисъл беше започнала да се влюбва в него. При други обстоятелства сигурно щяха да имат връзка, може би дори романтична. Но тя не мислеше трезво. Той беше обвързан с всичко онова, което беше видяла, това сеизмично преживяване, което изтърпя и още не можеше да осмисли. И двамата имаха нужда да се откъснат от всичко, което се беше случило, и можеха да го направят само сами.

Нанси се върна в Ню Йорк, Бруклин, покритите с листа улици на „Парк Слоуп“, при своите приятели, при кафенетата и книжарниците, които познаваше толкова добре. Беше дошла пролетта, цветята вече цъфтяха в Сентръл Парк. Предложиха й отпуск, но тя отказа, защото се страхуваше да остава дълго време сама и предпочете да приеме работата на редактор. След това потъна с благодарност в ежедневните ритуали на спазените срокове, сутрешните съвещания, нарастващата лудост, когато наближаваше затварянето на вестника, пийването с колеги, вечерите с информатори и всички други успокояващи дейности. Постепенно започна да оставя зад себе си странното преживяване. Постепенно откри, че често не мисли за него и че понякога минаваха часове и дори дни, преди да се сети за случилото се. Някак си успя да го погребе. Разбираше, че това е единственият начин, ако иска да се върне към някаква нормалност: мирогледът на Херцог, неговият разказ в пещерата, неговата мечта, неговият кошмар, неговият свят, в който демони и Учители контролираха съдбата на човечеството, трябваше да бъдат заровени под нарастващата шумотевица на ежедневието. Колкото и да беше нездраво, изпитваше облекчение от мисълта, че Херцог е мъртъв. Не беше прав или беше луд, както каза Джек. Не е бил спасен от монаси от Шангри Ла и никога не е изпълнил съдбата, която смяташе, че му е обещана от Оракула. Това я улесняваше да гледа на разказа му като погрешен начин да се възприема и анализира светът, а на твърдението му, че е стигнал до Шангри Ла и че Оракулът и Книгата Дзян са едно и също, като на бълнуване.

И тогава един ден в края на лятото телефонът зазвъня. Беше седем сутринта, тя си беше у дома в леглото, слушаше радиото, което я беше събудило, и точно мислеше да става. Вдигна, питайки се не може ли да почакат, докато отиде на работа, и чу един глас, който й беше толкова познат и толкова важен за нея, че ръцете й се разтрепериха.

— Нанси, здравей, Джек се обажда — обяви гласът.

За миг тя изгуби дар слово.

— Нанси? — попита той отново, сякаш се безпокоеше, че връзката е лоша.

— Джек, каква изненада — успя най-накрая да каже, опитвайки се да вложи в думите си обикновена топлота. Стари спътници, това се опитваше да наподоби.

— Виж, съжалявам, че не се обаждах. Аз… може би разбираш защо. Причината да ти се обадя, е… Минавам през Ню Йорк. В момента съм на летището. Питах се дали би пила кафе с мен, разбира се, ако имаш възможност.

Тя се опита да се засмее на старомодната му учтивост, но се беше напрегнала, сякаш отново се намираше в джунглата на Пемако и не знаеше накъде да побегне. Страхуваше се да го види отново, страхуваше се да си спомни отново онези дни в Тибет, които толкова трудно бе успяла да погребе. Беше избрала съзнателно да приеме обикновения свят, да забрави всички познания за възможните други и това не беше изцяло отрицателна постъпка. Беше започнала да осъзнава, че си има и положителните страни: започна да приема историята, да възприема един по-обобщен мироглед и това вероятно беше единственият начин да запази разсъдъка си. Дори самата мисъл за Антон Херцог я разстройваше: оставен да умре сам в мрачната джунгла.

— Наистина би било чудесно да се видим, но тази сутрин ми е малко трудно — излъга тя. — Имам… много задачи.

— Хайде, Нанси, по едно кафе набързо. Няма да ти отнема много време.

Той знаеше защо проявява неохота. Беше сигурна, че я разбира. Това направи решението й по-лесно и се чу да казва:

— Пред „Бейгъл Зоун“, намира се на площад „Томкинс Парк“ в Алфабет Сити. Таксиджиите знаят мястото. Ще се видим там след четиридесет и пет минути.

Беше дълбоко обезпокоена, но не искаше да си го признае. Влезе да си вземе душ, облече се, излезе с бързи крачки от апартамента и си хвана такси. Денят беше прекрасен. Зелената трева на парка на площад „Томкинс Парк“ вече беше пълна с хора, които се наслаждаваха на утринното слънце и ясното небе: куриери с велосипеди, които чакаха следващата си задача, минувачи, които пиеха кафе и преглеждаха вестниците, търкаляха се мързеливо по моравите или водеха разговори на малки групи. Нанси намери свободна пейка и седна. Не се наложи да чака дълго. Таксито на Джек спря до бордюра почти пред нея. Той слезе и започна да се оглежда. Сърцето й прескочи, когато го видя — изглеждаше както обикновено: красив, пъргав и динамичен, но тя знаеше колко повече се крие под това мъжкарско държане.

— Джек, тук съм — извика Нанси с глас, който прозвуча остро и тревожно.

Той се обърна и се усмихна. Приближи се към нея с протегната ръка и когато стисна нейната, я придърпа към себе си и я целуна по бузата. Дъхът му беше топъл. Вълна на чиста близост я заля и това я обърка още повече. Тя се дръпна назад.

— Нанси, толкова се радвам да те видя — каза той и я огледа от горе до долу. — Добре изглеждаш.

— Имаш предвид в сравнение с последния път, когато и двамата бяхме умрели от глад в Тибет? Радвам се, че смяташ така.

Той се засмя весело и седна на пейката до нея. За миг и двамата потънаха в мълчание и тя забеляза, че Джек е несигурен как да започне.

— Какво те води в Ню Йорк? — попита, за да му помогне.

— Отивам в музея „Метрополитън“ във връзка с моите изследвания: палеонтология на Хималаите и така нататък.

— О, да, помня.

— Как е животът в слънчевия „Парк Слоуп“?

— Хубав, благодаря. В момента съм редактор. Не е толкова бляскаво като чуждестранен кореспондент, но нищо.

— Е, предполагам, това ти спестява сблъсъците с индийската тайна полиция — подхвърли той с усмивка.

— Да, сега съм изложена само на ежедневните опасности на безкрайните приказки в редакцията и по нюйоркските купони.

— Да, според мен и това са опасности — потвърди той. Тя кимаше и му се усмихваше, а през цялото време си мислеше, че това е лудост: те двамата споделиха толкова много неща, наистина бяха отишли до ада и обратно, а сега седят и си говорят по този надут формален начин. Това я разстрои и тя се ядоса на себе си, че не е способна да каже онова, което искаше.

— Съжалявам… — избъбри. — Всъщност не мисля това… И това не е, което е в действителност…

Той я хвана за ръката. Тя усети топлината на неговата кожа.

— Нанси, зная какво искаш да кажеш. Разбирам те.

— Аз се… опитах се да върна нещата в нормалното им русло. Месеци наред успявах да не мисля за това. То ме разстройва.

Джек я гледаше мълчаливо. Тя искаше да каже още нещо, но от устата й не излезе нито звук. Накрая той пусна ръката й и отвори чантата си.

— Искам да ти покажа нещо.

Извади един брой от сутрешния „Ню Йорк Таймс“ и го сложи на масата. После бръкна отново в нея и трудно измъкна една кутия. Бутна вестника настрана и внимателно сложи кутията на масата. Отвори я и отвътре се показа нещо, което приличаше на парче кост.

— Джек, за бога, какво е това? — попита Нанси, опитвайки се да си върне иронията.

— Човешки череп. Черепът на анатомично модерен хоминид. Един хомо сапиенс. Този череп може да се сложи на тялото на всеки днешен бял човек.

— Прилича на парче дърво.

— Причината е, че наистина през черепа расте дърво — пробило е темето. Ако го вдигна, можеш да видиш: това е част от черепа, а това дървото. Семето трябва да е попаднало в черепа преди много хилядолетия. Може би мозъкът е доставил влагата за поникването на семето, а може да се е събрала дъждовна вода в черепа, ако е бил обърнат. Както и да се е случило, черепът е играл ролята на един вид саксия.

— И?

— Съчетанието е съвършено. Дървото и костта значително подобряват сигурността на датирането.

Той я погледна, сякаш очакваше да му зададе въпрос.

— Това е най-възрастната кост на хоминид, откривана някога в Азия. Това търсих през всички тези години. С нея моята работа завършва и доказва доста убедително, че аз съм прав. Модерният човек е крачел по земята още преди четвърт милион години. Няма да спечеля пари от това, но поне ще знам, че съм прав. Днес ще я занеса в музея. Няма да ми повярват, но въпреки това ще им я покажа.

Той се усмихна извинително.

— Та това е чудесно! Поздравления. Благодаря, че ми я показа.

Но не можеше да разбере какво означава всичко това. Видя, че изражението му се промени, изгуби цялото си повърхностно спокойствие. Ръцете му се плъзгаха над костта, сякаш се страхуваше да я докосне. Най-накрая заговори:

— Нанси, трябва да знаеш, че има много малко хора, които разбират моята работа. Да не говорим да вярват в нея. Всъщност имаше само един човек… — Той се вторачи в черепа на масата. — Пристигна по пощата преди две седмици, адресирано до дома ми в Делхи…

Изведнъж Нанси не искаше да слуша повече. Тя вдигна ръка, сякаш това можеше да го спре. Мина й мисълта, че трябва да стане и да си тръгне, но нещо я задържа на мястото й. А Джек продължаваше, устата му се движеше и тя трябваше да чуе какво й разказва.

— Изпратено от Поме, близо до гомпата Бхака, значи — от Тибет. На него беше закачена бележка, адресирана до теб. Съжалявам, но я прочетох, преди да разбера, че не е за мен. А може би така или иначе щях да я прочета. Не знам. На нея бяха изписани точната дължина и ширина на някакво място. Пишеше и нещо друго.

Той остави парче хартия на масата и й махна да го вземе.

— Отново играя ролята на пешка — каза и успя да пусне бледа усмивка.

Нанси взе бележката и прочете текста. След това я хвърли, сякаш й беше припарило на ръката. Слънцето грееше ярко. Навсякъде около тях се разгръщаха сцени на обичайно спокойствие — минаваха хора, носещи чаши с кафе и вестници, сякаш в живота не съществуваха никакви тайни. Повече от половин минута Джек Адамс я изчака да каже нещо и най-накрая вдигна неловко рамене и започна да прибира костта.

— Съжалявам, че дойдох. Реших, че може би ще искаш да я видиш. Сметнах, че така ще престанеш да изпитваш вина. Обаче може би само съм влошил нещата за теб…

Бележката лежеше в скута й, едно незабележимо парче хартия, но тя не поглеждаше към нея.

— Виж, това нищо не означава. Един Господ знае как е оцелял. Мога само да предполагам, че местни хора са го намерили. Това означава единствено, че е жив и луд. Напълно луд.

Нанси откри, че все още не може да говори. Затова само бавно поклати глава.

— Съжалявам, ако само съм влошил положението — повтори Джек и на лицето му беше изписано толкова силно разкаяние, че тя го хвана за ръката.

— Не, не, не е това. Благодаря, че дойде. Постъпил си правилно.

След това внимателно взе бележката и я прочете отново. За Джек шестте думи, които съдържаше, означаваха, че Херцог е луд и затънал в налудничавите си мечтания. Но за нея — и заради това те с Джек така й не се разбраха взаимно дори след всичко, което изтърпяха заедно, защото между тях остана една съществена пукнатина — те означаваха, че нейната мечта за нормалност е разбита и че повече нищо няма да е същото. Тя се беше променила, всичко се беше променило, и то завинаги. Тревожно огледа площад „Томкинс Парк“. Колко му оставаше на света да живее? Дни? Седмици? След това погледът й попадна на заглавието на първата страница от вестника, който Джек беше оставил на масата: „Американската флота предупреждава за нова кубинска криза, докато Китай прави обръч от атомни подводници около Тайван. Президентът обеща да използва атомни оръжия, за да защити островната нация“. Внезапен порив на вятъра подгони боклуците надолу по тротоара. Черни облаци покриха слънцето и на площад „Томкинс“ стана сумрачно. Залезът на боговете. Докато Джек я гледаше, прочете думите в бележката, сякаш бяха някаква магия. Светът беше под властта на тази магия и тя осъзна, че никой не може да избяга от нея.