Царството

52.

Нощта, пещерата, мракът — всичко беше преобразено, всичко друго потъна в забрава, щом Херцог ги отнесе на крилете на своята баснословна, фантастична, невероятна история, която започваше от малко австрийско село, стигаше до Аржентина, до Америка и накрая до Тибет. Нанси затвори очи в мрака и виденията заиграха пред нея. Тя се превърна в Антон Херцог, видя неговия млад баща, трудолюбивия професор от Мюнхен отпреди толкова години. Прекоси десетилетия заедно с него и цели континенти, измина целия път, докато не пристигна в Изумрудената долина и ужасното царство Шангри Ла. И с него научи истината за света от устата на царя и за ужасната съдба, която го очаква, ако не съумее да избяга.

— Взех раницата си от моята килия в центъра на Шангри Ла и се спуснах обратно на приземния етаж.

Гласът му ечеше в главата й. Това беше и нейно пътуване.

— Нямаше никого наоколо, щом започнах да проучвам коридорите и пасажите. Попаднах в двор, в центъра на който се издигаше манастирския кладенец. Като работех трескаво от страх, извадих малко вода. Беше студена, кристалночиста и сладка като вино и напълних манерките си. Тук извадих голям късмет, защото до стената беше оставена цяла торба с цампа. Изхвърлих всички лични вещи от раницата — четка за зъби, бинтове и безполезните карти, и я напълних до горе с цампа. Кесията, в която беше прахта от чулен метока, бях вързал за врата си — тя беше най-ценното ми притежание. Продължих проучванията си и попаднах на помещение, в което имаше градинарски сечива, включително няколко зимни вълнени чуби и една мазна шапка от якова вълна. Премерих чубите, взех най-голямата и напъхах шапката в джоба й. Сега вече бях подготвен и едва ли някога щях да бъда по-готов. Оставаше само да намеря Книгата Дзян.

Не ми отне много време, за да открия библиотеката. Подобно на привидение, което тормози полуразрушен замък, се плъзгах безшумно по коридорите и през помещенията, когато най-накрая попаднах в голяма стая с лавици за книги покрай стените. В центъра на помещението стоеше златен аналой. Втурнах се натам, за да открия, че върху него не лежеше книга. Всеки сантиметър от лавиците покрай стените беше пълен с хиляди и хиляди древни томове. Щеше да ми отнеме седмици, за да ги претърся, а аз разполагах само с няколко минути. Въздъхнах отчаяно, но си спомних, че разказът на царя за Книгата Дзян ми прозвуча повече или по-малко глупаво: книга, написана върху плочките на коруба от костенурка, каза той, след това преписана на кожа и накрая на пергамент. Книга, която съдържала мислите на вселената, която си говори сама. Лудост и черна магия, напомних си отново аз, като го произнесох на глас. После се завъртях на пета и започнах да търся път за измъкване.

Предполагах, че ще трябва да се кача на манастирската стена и после да скоча или да се спусна от другата страна. За тази цел щях да имам нужда от въже. Обаче на практика всичко се оказа много по-лесно. Излязох от пасажа в заден двор, а в далечния му край видях врата. Впуснах се натам, без да допускам дори за секунда, че може да е отключена, но за всеки случай натиснах дръжката. Вратата се отвори и разкри пред очите ми планинския склон отсреща. Направо не можех да повярвам на късмета си, но бързо осъзнах, че монасите са си позволили да бъдат толкова небрежни, защото бяха напълно убедени, че никой никога няма да се опита да избяга, нито пък нежелан посетител ще се появи от недрата на негостоприемната планина.

Вече започваше да се смрачава, когато тихо се измъкнах през вратата и я затворих безшумно зад мен. Чист, неподправен страх изпълваше всяка моя клетка, когато закрачих по каменистата земя. Ако ме хванеха сега, повече никога нямаше да имам възможност да избягам и ужасната ми съдба щеше да бъде подпечатана. Когато стягах презрамките на раницата си, забелязах на земята нещо да проблясва. Наведох се. Това беше мундщукът на костена тръба и внезапно разбрах, че в подножието на замъка лежаха кости. Кости и още кости, а аз стоях до глезените затънал в древни останки. Стоях в гробището на царете на Шангри Ла. Вдигнах тръбата и я сложих в раницата. Така щях да имам някакво доказателство за ужасното си пътуване, ако успеех да избягам.

След няколко минути вече се бях отдалечил на повече от половин километър от гомпата. Обърнах се да я погледна за последен път. Кулата се очертаваше на фона на сумрачното небе. Дали беше плод на въображението ми, или наистина видях фигурата на окаяния цар, вторачен в първите вечерни звезди в очакване на ужасния си край? Може би го бях спасил — когато открият, че съм избягал, няма да има детрониране и ще може да живее до идването на следващия посетител. Можеше да продължи да поддържа ужасната си заблуда още малко — щеше да властва още няколко години над света или над онова, което смяташе, че управлява.

Но съществуваше и възможността да се втурнат да ме преследват и тази мисъл ме накара да се запрепъвам колкото може по-бързо нагоре по скалистия склон към онова, което се надявах да е клисура, която води към някой проход. Придвижването беше болезнено. Разреденият въздух съдържаше малко кислород и усещах как белите ми дробове се свиват напразно, докато крачех с усилие. Час по-късно все още се изкачвах и зяпах за повече въздух. Последните сиви остатъци от деня се готвеха да се стопят и аз реших да спра и по първите звезди да установя местоположението си и да запомня различните планински върхове, преди да изчезнат в мрака. Използвах възможността да смеся малко цампа с вода и чулен меток, така че да поема първата доза от магическото лекарство на тертона. После отново се обърнах към сипея и поех нагоре, но вече по-бавно в спускащия се мрак.

При зазоряване бях стигнал върха на прохода и пред мен лежеше ширналото се плато, което царят описа толкова точно, че прилича на лунната повърхност. Това беше възможно най-лошият терен за човек, който иска да върви бързо, защото земята беше осеяна с дупки и камъни с различна големина: от ябълка до човешка глава, а аз вече се чувствах необикновено уморен. За да укрепя духа си, спрях на малка почивка и погледнах назад към клисурата. Видимостта беше добра, виждах последните няколко километра на моето изкачване и нямаше признаци някой да ме преследва. Това означаваше, че ако монасите решат да тръгнат сега, щях да имам най-малко дванадесет часа преднина.

Подтикван от най-силния мотив на света — страха за собствения живот, осъзнах, че най-големите опасности лежат пред мен, а не зад гърба ми. Нямах никаква представа къде се намирам и накъде отивам. Подозирах, че съм някъде на запад и малко на юг от манастира Литанг, в гънките на могъща планинска верига, вероятно на повече от сто и петдесет километра от долината Цангпо. Обаче подобни разстояния нямат значение в Хималаите. Тук не може да се върви по права линия. Напредва се с безкрайни зигзаги нагоре и надолу по планинските склонове и през високопланинските проходи, където се изисква просто да прекосяваш долина след долина. Не знаех колко долини лежаха между мен и Пемако, но предполагах, че вероятно не са по-малко от десет. И като добавим десетте или повече прохода, ме чакаха неизвестен брой плата като това пред мен плюс безкрайно разнообразие от други препятствия: дълбоки ледени реки без брод, непроходими клисури, покрити със сняг висини и хиляди начини да си изкълчиш глезена или счупиш някоя кост… А всичко, с което разполагах, беше компас, звездите на нощното небе, десетина литра вода, чулен метокът и брашното.

В положение като моето не си заслужава да започнеш да пресмяташ трудностите. По-разумно е просто да вървиш и да се съсредоточиш върху тежката задача да намериш най-бързия път. Поне чулен метокът започна да действа. Имах болки в краката и стъпалата от ударите в камъните, но сега започнаха да заглъхват. А и въпреки тежкото си положение, се улавях да мечтая — сигурен знак, че халюциногенът започва да действа. На обед се почувствах така, сякаш бях изпил бутилка шампанско на екс. Духът ми беше висок, крачките бързи, главата ми — почти празна откъм мисли. Всичко, което трябваше да помня, беше да взема още малко чулен меток на здрачаване. Нямах никаква представа колко време можех да продължавам така, докато най-накрая не вляза със залитане в някое село или не падна мъртъв на голия сипей.

Слънцето падаше от небето, бавно описвайки дъга, луната изгряваше и се изкачваше високо на нощния небосклон, после отново изчезваше като актьор от сцената. Показваше се отново, проблясвайки над скалистото плато. Аз залитах надолу в клисури, заобикалях големи скали. Минах покрай кръг от огромни камъни, които ми напомниха за Стоунхендж и Карнак в Бретан. Седнах с гръб на най-големия мегалит и си представих хората, които може би са го построили много, много отдавна, и се почувствах невероятно самотен и лишен от надежда. Всичко наоколо беше толкова огромно, а аз напредвах като мравка през могъщите скалисти каньони, над които се простираше безкрайното небе. Слънцето залезе кърваво.

Нямах представа колко дни продължавам така. Прекосих голяма степ, оголена като кост от силния вятър. Спуснах се в клисурата, която предполагах, че ще ме смъкне право в дълбините на преизподнята, изкачвах планина след планина, пълзях през разни проходи, докато най-накрая залитнах надолу по един сипей и стигнах края на буйна гора на дъното на долина. Не знаех къде се намирам, но имаше корени и дървесни кори, които ставаха за ядене, а от глетчерите се спускаха малки поточета, чиято студена вода разхлаждаше болезнено сухата ми уста. Най-накрая, вече на прага на пълното изтощение, видях най-необикновената гледка, която някога се беше изправяла пред мен — дори по-шокираща от самия цар на Шангри Ла или ужасната клетка, която трябваше да стане негова погребална клада. Намирах се на високо, оголено от вятъра плато, но в далечината виждах нещо, за което в своето изтощение и лудост си помислих, че е бостанско плашило. Висока фигура, тънка като пръчка, застинала в пълна неподвижност, сякаш не усещаща студ и горещина. Приближих се и помахах с ръка. Нямаше отговор. Стигнах при човека — монах, самотен отшелник, напълно луд. Само Бог знаеше какво прави тук, на километри от всичко. Монахът стоеше на един крак в позата на жерав, ръцете молитвено събрани, десният крак изпънат, а левият свит и опрян в слабините. Направо не можех да повярвам на очите си. Долепих се до лицето му и се опитах да привлека вниманието му. Може би имаше малко храна и вода и би могъл да ми каже къде се намирам. Нищо не можах да получа от него! Нищичко! Молих се, крещях и накрая се разплаках в краката му, но той нито веднъж не ми отговори. Просто продължаваше тъжно да мърмори молитви под нос. Вероятно беше тук от дни или седмици — не можех да определя. Не носеше със себе си и троха хляб, нито зрънце цампа, дори бутилка с вода нямаше. Нищичко, освен дрипите, с които беше облечен.

Може би си мислеше, че съм демон или халюцинация. Никой не прекосява това плато, особено пък бял човек. За него не съществувах. Приех това като знак, че човечеството ме е изоставило. Дори ми хрумна, че вероятно съм мъртъв и затова той не ме вижда. Бях орисан да продължавам да бродя като дух и никой никога нямаше да научи каква е моята съдба и какво откритие съм направил. После ми хрумна една последна идея или по-точно, тя се появи право в главата ми или още по-точно, появи се една хексаграма, отговаряйки на моя въпрос: Какво да правя?

Оракулът говореше с мен. Нали разбирате, вече нямах нужда от гадателните пръчици и самата книга. Вече бях в съзвучие с неговите сили и сега той ми говореше направо и от дългите години практика знаех точно какво иска хексаграмата да направя. Извадих костената тръба, намотах около нея верижката на журналистическата си карта, после бръкнах в раницата и извадих химикалка. Бях изгубил дневника си и нямах дори късче хартия, но за щастие на дъното до чулен метока напипах малка картичка с Далай Лама. Винаги, когато пътувам, нося картички с Далай Лама — те са превъзходни подаръци, особено след като разпространяването на неговия образ в Тибет е забранено и заради това хората ги ценят още повече. На гърба написах няколко последни думи. Подозирах, че вече са намерили мой заместник в Делхи и бе съвсем естествено да предположа, че това си ти, Нанси. Затова пратката беше адресирана до теб. Дан Фишър винаги ми е обещавал, че ще се вслуша в съвета ми.

Обаче веднага щом осъзнах това, ми просветна защо следях кариерата ти през всички тези години. Предполагах, че го правя, защото си добра журналистка, най-подходящата кандидатка да ме замести в работата. Истината е, че Оракулът имаше намерение ти да си моята царица и както винаги, беше почнал своите машинации много отдавна. Използвал ме е да те насочвам, оставяйки ме да си мисля, че върша това по своя собствена воля. Аз обаче го бях подвел. Бях съсипал грижливо изработените му планове. Щях да умра тук в пустошта и ти никога нямаше да успееш да стигнеш до Шангри Ла.

След това приложих едно тайно докосване, което бях научил при изучаването на древните Ба Гуа23. Докоснах врата на монаха точно под лявото му ухо и произнесох своята заповед: „Занеси тази тръба на Далай Лама в Индия, той знае какво да направи с нея: ще я предаде на полицията“. Техниката за внушения Ба Гуа е много силна, но не знаех дали ще успее да проникне през лудостта или хипнотичното състояние на монаха. Ала трябваше да опитам. След това, когато стигнах до точката да рухна окончателно, се обърнах и поех по голото нажежено плато, макар крайниците да ме боляха ужасно, оставяйки лудия монах щръкнал в нажежената камениста пустош.

Положението ми беше сериозно. Тялото ми бе изразходвало всички свои резерви и мускулите ми се смаляваха с всеки изминал час. Дори чулен метокът изглежда вече не ми действаше. Въпреки това, дори в този най-мрачен миг получих утеха. Нямах и най-слаба представа къде съм и когато паднах в едни шубраци, се търколих на малка полянка. За мое удивление и радост в нейния център имаше тлеещ огън. Бях паднал тежко и щом се озовах на полянката, едва събрах сили, за да пропълзя до огъня, но някак си успях да го направя. Като стигнах до него, паднах напред. Претърколих се на гръб и се замолих собственикът на огъня да се върне, преди да съм умрял.

Малко по-късно се събудих и видях двама души, които стояха до мен. И двамата бяха облечени в мръсни дрехи от якова вълна и ботуши от якова кожа.

Не бяха тибетци. Сигурно бяха от някое от множеството местни племена, които все още живеят в отдалечените долини и изповядват древни анимистични култове, пребивават в сурова диващина. Когато ме видяха, че отворих очи, веднага измъкнаха кукрите си от коланите и замахаха срещу ми. Аз се свих от страх и с крайчеца на очите си видях, че това ги успокои. Започнаха да си шепнат на странен език, който изобщо не можах да разпозная. Тогава по-възрастният прибра ножа си, свали своя мях за вода от колана и като протегна ръка към мен, каза нещо, което не разбрах. Аз се насилих да се усмихна, макар че дори този най-основен жест ми причини големи болки. След това с благодарност изсипах малко вода в устата си. Възрастният мъж ме наблюдаваше внимателно и когато видя, че свърших с пиенето, се опита отново да ме заговори, този път на развален и със силен акцент китайски.

— Добре?

— По-добре, но не много. Моля, накъде се намира гомпата Литанг?

Това предизвика нова порция мляскане и съскане между двамата диваци, после възрастният попита отново на китайски:

— Имаш злато? Сол?

— Нищо нямам, но ако ме заведете в Литанг, там ще ви платя.

Не бях сигурен дали въобще са ме разбрали. Двамата отново започнаха да обсъждат нещо. После отидоха при огъня и започнаха да го ръчкат с ножовете си. Един господ знаеше какво възнамеряват да правят. По-възрастният се върна и застана до мен.

— Слушаме кост — каза той тайнствено. — Костта каже.

Кимнах, за да покажа, че съм го разбрал, и си помислих с тъга колко щастлив щях да бъда, ако сега Оракулът беше с мен. Какво ли не бих дал, за да можех през изминалите няколко дни да поискам неговия съвет. Вероятно нямаше да изпадна в такава ужасна беда, ако не бях решил да го оставя в Делхи след последното положително предсказание, с което ме удостои, карайки ме да замина за Шангри Ла. Но тогава се запитах, признавам, в моето страдание подложих на съмнение дори мъдростта на Оракула, защо ме беше изпратил там? Какво се надяваше да науча? Като изключим колко погрешни са моята обсебеност и неестествено голямата ми гордост?

С ъгълчето на очите си наблюдавах двамата как разпалват огъня с клонки, които слагаха върху тлеещите въглени. Щом се разгоря весело, единият грижливо постави върха на копие в средата му. Клекнаха около него и застинаха в мълчание, очаквайки някакъв символ или знак, който щеше без съмнение да реши моята съдба. След известно време по-възрастният издърпа върха с дълга пръчка обратно на тревата и с много мляскане и съскане на своя странен език те успяха да напъхат дръжката на копието в отвора на острието.

Трудно мога да опиша онова, което се случи, не защото беше по някакъв начин невероятно или трудно за вярване, а тъй като сърцето ми направо щеше да спре от ужас. По-младият бръкна в торбата си и извади оттам предмет, предмет, който при други обстоятелства не би имал никакво значение за мен, но в този ден, по това време, след ужасното изпитание, което бях изтърпял, и след кошмарните истории, които бях чул от устата на лудия цар, предизвика пристъп на неподправен страх у мен.

Това беше коруба на костенурка.

Той я сложи на земята с извивката нагоре, протегна ръка над нея и измърмори някакви думи. Другият мъж, който сега размахваше копието, заби решително нажеженото острие в лявата страна на корубата. Чу се силен пукот и двамата започнаха внимателно да се взират в обезобразения предмет. По-възрастният разчисти сухите листа и парчетата от клони и кора в краката си и за мой най-голям ужас започна да чертае някакъв символ в пръстта. Без съмнение това беше хексаграма.

Тук завършва моята история, защото в този миг всички сили ме напуснаха и изгубих съзнание. Свестих се след много дни вързан за тази носилка, носена от монаси бон из джунглата.

Първото нещо, което направих, когато се свестих, беше да заплача с горчиви сълзи, защото вече знаех, че никога не съм бил автор на своята собствена съдба. Че през всички тези години съм бил пионка в една много по-голяма игра и че царят на Шангри Ла каза истината: Книгата Дзян беше направлявала всяко мое действие. Тя ме беше ръководила през целия ми живот и онова, което през цялото време бях смятал за инструмент на предсказанията, се оказа врата към най-чистото зло.