Царството

37.

Когато излязоха от пазара на централния площад, Нанси осъзна, че е леко пияна. Две бири на три хиляди и шестстотин метра надморска височина не й подействаха толкова добре, колкото Джек Адамс беше обещал. Тя се олюляваше несигурно на краката си и контурите на сградите й се струваха неестествено остри на фона на лазурното небе.

— Не беше ли по-добре да изчакаме Гун да се върне? Нали искаме да тръгнем веднага щом се появи?

— Не се притеснявай. Той е ей там, в чайната „Мигу“. Не споменавай пред него онова, за което току-що разговаряхме. Няма да се зарадва на моите оценки за тибетския будизъм.

Джек закрачи по оживената пазарна улица и излезе на площада. Нанси го следваше бавно, когато изведнъж и въпреки състоянието си на опиянение, усети опасност. Само на няколко метра встрани един червендалест тибетец бързаше към нея.

— Американко, върви си у дома.

Тя се престори, че не чува. Извърна се настрани от младежа, но с крайчеца на очите си видя, че продължава да я наближава, а после й изрева яростно:

— Далай Лама е зло магаре!

Тя направи опит да се отдалечи, но младежът продължи да я преследва. Английският му беше добър, явно бе образован.

— Тибет вече е свободен! Не искаме монасите да ни карат да работим! Не искаме чужденците да върнат Далай Лама. Днес Тибет е свободен!

Изведнъж мъжът се оказа зад нея. Почувства ръцете му на раменете си и преди да успее да реагира, той я завъртя на сто и осемдесет градуса и я хвана за яката на ризата. Усети миризмата на алкохол в дъха му и силата на ръцете му. Очите му пламтяха гневно.

— Защо си дошла в Лхаса да посещаваш стари манастири, а? Защо?

— Не съм… Всъщност не съм ходила в никакви манастири…

Мъжът доближи лицето си до нейното. Нанси се опита да се дръпне, но той я привлече към себе си и оголи зъби, сякаш щеше да я ухапе.

— Манастирите са зли. Те ни потискат. Далай Лама е диктатор. Сега имаме народна демокрация. Всички хора са равни. Американците трябва да си стоят в Америка, а не да се опитват да връщат диктаторите в Тибет.

Мъжът имаше такъв вид, сякаш щеше да избухне в сълзи. В този миг до нея се озоваха Джек и Гун. Гун хвана решително, но внимателно ръцете на младия мъж и му заговори кротко на тибетски. Джек стоеше готов да се намеси, но изчакваше да види какво ще е въздействието на думите на Гун. Постепенно младежът отслаби хватката си, а Гун не преставаше тихичко да му говори.

Когато момчето отпусна ръце, Гун го прегърна през рамо и го отведе обратно на неговото място на бордюра. Нанси отново си пое дъх. Последните няколко минути бяха страшнички. Гун се върна и поклати тъжно глава.

— Лоша работа. Все повече и повече млади хора са така объркани. В училище им пълнят главите с това, че тибетската култура е само прикритие на клерикалноаристократичната експлоатация. Китайците им пълнят главите с комунистическа пропаганда и те започват да й вярват. Но когато пораснат, със сърцата си знаят, че това не е истина. Не е правилно да захвърляме миналото си. Така младите се оказват объркани и нещастни, напрежението е непрекъснато и на всичко отгоре няма работа и те пият, пушат и спорят…

— Смятах, че в Лхаса икономиката цъфти — каза Нанси, която се опитваше да забрави преживяното. — Смятах, че новият Небесен влак от Пекин до Тибет е осигурил работа и благоденствие?

— Наистина осигури, но не за тибетците. За да си намериш добра работа, трябва да говориш и пишеш на китайски. Повече от осемдесет процента от тибетците са неграмотни и малцина говорят китайски. Сигурно си видяла всички тези млади хора, които се разтакават из Лхаса, пълнят чайните, играят билярд и пият чанг, това е тибетската ракия… Много тъжно. Хубавото е, че повечето от тях са патриоти. Това момче е особено тъжен случай — то е изгубило гордостта си за Тибет.

Нанси погледна към тротоара. Младият мъж седеше с ниско наведена глава, сякаш светът му идваше в повече и животът най-накрая го беше победил.

— Какво ще стане с тези младежи? Ще си намерят ли работа? Дали ще успеят да се оправят?

Гун въздъхна дълбоко.

— Не. За гневни млади мъже, които не искат да научат китайски, работа няма. В нашата собствена страна ние сме второ качество хора. За Тибет е вече твърде късно. Превърнахме се в малцинство в собствената си родина. Не знам какво бихме могли да направим…

— Хората мечтаят ли още за свободата? Свобода от китайците и връщането на Далай Лама у дома?

— Не. Никой от тези, които познавам, не мечтае вече за това.

Той замълча и се загледа в златните ступи на покрива на двореца Потала, който се виждаше в далечината.

— Може би нашата карма е такава. Чувал съм неколцина монаси да казват, че китайците са нахлули в Тибет, защото тибетците е трябвало да бъдат наказани. Били сме се отдалечили твърде много от будизма, покварили сме се, а ламите станали алчни. Сами сме си го навлекли. Други твърдят, че всичко това е част от божествения план. Нахлувайки в Тибет и унищожавайки нашата родина, китайците са ни принудили да бягаме. И докато го правим, ще разнесем светлината на будизма из целия свят…

Джек Адамс го слушаше с видимо нарастващо раздразнение и в този момент го прекъсна рязко:

— Знаеш ли за какво ми напомнят тези налудничави приказки? Напомнят ми за онези евреи, които твърдят, че Холокоста бил нужното зло. Били ги избивали, защото са се отдалечили твърде от Тората, а нацистите просто са вършили Божието дело. И още — евреите са прогонени от Източна Европа, за да може Обетованата земя да бъде преродена в Израел… Не приемам доводите, които изискват масови убийства и разрушения, за сполучливата работа на Божиите закони, кармата или както щеш го наречи…

Гун погледна двамата чужденци и пусна лека усмивка.

— Е, не би могъл да ни обвиняваш, че се опитваме да намерим причината за разрушаването на нашата душа, нещо, което се случва от 1959 насам… Можем да си позволим да обмисляме причината… Иначе светът би изглеждал много потискащ.

Тибетецът вдигна рамене, а Джек го потупа по гърба.

— Гун, Тибет още не е минало. В никакъв случай. А сега хайде да вземем такси.