Царството

43.

Първите лъчи на слънцето се появиха рано, малко след пет и тридесет. Нанси се събуди замаяна и видя, че един от шерпите вече е станал и приготвя закуската. Тя се претърколи и облегна на лакът и откри, че е сама в палатката. На трепкащата дневна светлина видя, че нещата на Джек са спретнато сгънати, вече готови за тръгването им. Тя се измъкна от спалния чувал. В студения въздух от устата й излизаха големи кълба пара. Обу си обувките, навлече си чубата, после напъха ръце в ръкавите на палтото от овча вълна и изпълзя от палатката.

Закуската премина в мълчание. Всички стояха и загребваха цампа от алуминиеви чинии и пиеха чай с масло. Веднага щом палатките бяха сгънати, а чиниите и канчетата измити в рекичката, те тръгнаха. Предстоеше им тежкото изкачване. С всяка крачка вървенето ставаше все по-трудно. Белите дробове на Нанси вече не работеха автоматично. Тя трябваше да се насилва да си поема въздух при всяка крачка и да поема достатъчно кислород, за да може да се придвижва. След половин час такива усилия почти беше изгубила от поглед двамата шерпи. Джек крачеше на десетина метра пред нея, а третият шерп оформяше ариергарда, нащрек за възможни опасности, предположи тя. Макар Джек да не беше толкова далеч, за да не могат да си говорят, не можеше да става и дума за подобно нещо. Имаше нужда от цялата си енергия, за да не падне.

Час след час продължаваха да се изкачват. Дори когато спираха за малко да пият вода или чай, Нанси не казваше нищо, пестейки думите, защото беше твърде изтощена. С изкачването температурата падаше и сега вече беше под нулата, а по сипеите тук-там имаше сняг. В съзнанието й се въртеше мисълта, че проходът може да е затрупан изцяло със сняг. Тогава щеше да се наложи да се спуснат обратно, каза си тя обезпокоена. Другото притеснение беше височинната болест, която също можеше да сложи бърз край на нейните шансове да влезе в Пемако. В мига, когато усети симптомите, трябваше веднага да поемат назад и да се спуснат на по-малка височина. Трябваше да се надява, че ще извади късмет. По-точно, че всички те ще извадят късмет.

Към обяд наближиха горната част на прохода. На тази височина склоновете бяха голи. Само лишеите и мъховете успяваха да виреят тук. Мъгла беше обвила пътеката и се виеше около скалистата пукнатина, през която щяха да се изкачат към Су Ла. Нанси усещаше, че започва да я боли глава, и сякаш губеше способността си да определи дали е горещо или студено, макар температурата да беше доста под нулата. Това я тревожеше много и тя се опита да се възпротиви на сигналите, че тялото й не се справя, и да ги прогони.

Шерпът, който вървеше в края на колоната, се изравни с нея и се опита да я окуражи. Той май искаше да каже, че са близо до върха. Нанси се опита да се усмихне, но не успя. В следващия миг се подхлъзна и пред очите й притъмня. Следващото, което осъзна, беше, че седи в палатката и някой се опитва да налее горещ чай в устата й, а друг я разтриваше по гърба през чубата и палтото от овча вълна. За миг изгуби дар слово, чувстваше се объркана, а главата й туптеше, сякаш някой я беше ударил.

— Добре — каза Джек, — пийни още от това — и поднесе канчето с чай отново пред устата й.

Тя послушно отпи.

— Добре ли съм? — попита Нанси.

— Да, ще почиваме. Пийни още чай. Тялото ти има нужда от топлината.

— Височината ли е причината?

— Не мисля. По-скоро изтощението…

Тя се опита да обясни, че нищо й няма, че могат да продължат нататък, но изглежда, че точно тогава беше заспала отново. Нямаше представа колко е продължил сънят й, но когато се събуди, се чувстваше малко по-добре. Когато отвори очи, пред погледа й се изпречи толкова невероятна гледка, че й се стори като сън. Джек лежеше до нея, а тримата шерпи бяха клекнали около тях, опъвайки с гърбовете си брезента на палатката. Приличаха на лекари в операционната.

— Джек?

— Нанси, ти се събуди! Чудесно!

— Какво стана? Защо всички сте тук?

— Говорим си и поддържаме температурата.

— Кое време е?

— Сутрин.

— Все още?

— Ъъъ… Не. Ти спа цял ден и цяла нощ.

— Така ли?

— Как се чувстваш?

— Мисля, че малко по-добре. Виж, съжалявам за това…

— Няма защо. Хайде да закусиш и след това да се опитаме да продължим. До върха остават само още няколкостотин метра. Извадихме късмет, че се наложи да почиваме тук, защото е доста закътано.

Той започна да се измъква от спалния си чувал, а шерпите изпълзяха от палатката в снега, подобно на тюлени, които изскачат от дупката си в леда.

— Ще се върна след малко с нещо за закуска — каза Джек.

— Цампа?

— О, да, не се притеснявай. Няма да изчезне от менюто на този хотел.

Нанси успя да се изсмее, макар и дрезгаво. После се загледа как той изчезва през изхода на палатката. Чувстваше се малко по-добре. Усещането за изтощение беше толкова силно, сякаш не можеше да продължава повече. Да, наистина не беше продължила, напомни си тя. Тялото й просто беше поискало почивка от цялата лудория. То само беше решило, че му стига толкова, независимо какво искаше съзнанието й.

Сега, когато четиримата мъже бяха излезли, палатката беше много по-студена. Джек се появи и й подаде алуминиева чиния с цампа и канче с чай.

— Закон в хотела/болницата е, че трябва да опразниш и двете съдини. Никакви оплаквания и едва тогава ще преоценим твоя случай.

Това не е толкова лошо, помисли си Нанси с усмивка. Чувстваше се относително уютно и затоплена, а Джек й стоеше на крака, макар слугуването му да беше доста театрално. Сигурно се беше тревожил за нея. Много естествено, защото сигурно не искаше да изгуби човека с чековата книжка заради тази опасна планина. Винаги гледай работодателите ти да са живи — сигурно това е неговата мантра. Вероятно е несправедлива. Може би е бил искрено загрижен за нея. Тя започна да осъзнава, че той съвсем не е такъв наемник, какъвто го беше обрисувал Кришна.

Херцог трябва да е корав мъж, каза си тя, макар да е на шестдесетина години. Това изкачване беше достатъчно трудно дори за човек на нейната възраст, а й бяха казали, че той продължава да се катери по скалите. За да ходиш по планините, са нужни физическа сила и воля. На неговата възраст обаче силата на волята трябва да преобладава, за да компенсира напълно намаляващите сили на тялото. За да осъществи това изкачване на тази възраст, трябва да е човек с желязна воля. Или, сети се тя мрачно, магьосник, способен с магии да се катери по тези древни клисури, изкривявайки свойствата на материалния свят. Не, това не е възможно, но кое всъщност е възможно и кое не? Вече не знаеше и не можеше да си представи.