Царството

32.

Стените на чайната бяха опушени от вековния дим на маслените лампи. Подът беше покрит с плочи, мебелите примитивни, но здрави: ниски дървени пейки и груби трикраки столчета. Имаше около половин дузина маси, около които бяха насядали млади мъже. Някои носеха евтини китайски костюми, а други — обикновени всекидневни дрехи. Неколцина бяха с меки шапки и както изглежда, всички пушеха. В тази чайна цари някаква атмосфера на бандитска заплаха, каза си Нанси и впи очи в пода, докато минаваше между пейките и столовете. В далечния край на помещението имаше нещо като малък бар, а зад него се виждаше врата, която очевидно водеше в кухнята. Малките прозорци приличаха повече на сиви петна в нездравословния сумрак.

Джек разговаряше с мъжа зад бара. Нанси стеснително прекоси помещението, за да се присъедини към тях, и въпреки сумрака усещаше, че докато върви, я оглеждат внимателно. Зяпаха я със сериозни лица и тя се опитваше да не среща очите им. Джек говореше на тибетски, така че когато стигна до него, трябваше да чака, без да разбира, като през цялото време си мислеше за онова, което беше открила, и какво ли означава.

Да, трябваше да признае, че съжалява за своята привързаност. Беше решила, че да намери Херцог щеше да е нещо полезно, по някакъв начин благородно, че ще направи добро на колега, от когото винаги се бе възхищавала, дори героизирала и обожествявала. Не си беше и помисляла, че той ще се окаже толкова неясна и обезпокоителна личност. Запита се дали да не каже на Джек онова, което беше научила, да признае своето объркване и страхове. С Херцог не са били големи приятели, но той вероятно знаеше нещичко за стремежите на Антон. Може би щеше да й помогне да осмисли информацията. Или просто да каже, че е решила да си върви. Джек нямаше да се трогне — просто щеше да вземе парите и повече нямаше да чуе за него. Тя се загледа в американеца, докато разговаряше с бармана, и се удиви за пореден път на неговата грубост, защото не показа с нищо, че забелязва присъствието й. В края на краищата тя беше негов работодател! Може би измъкваше полезна информация или пък просто разиграваше странните си мъжкарски игрички, а може и просто да се преструваше. Това я накара да въздъхне дълбоко и да завърти очи, надявайки се, че Джек ще забележи колко е отегчена.

Може би атаката й сработи. След около минута барманът излезе иззад барплота и ги поведе към последната свободна маса, като продължаваше да говори тихо с Джек. Появи се младо червенобузо тибетско момиче, което носеше две купи вдигаща пара храна. След него от кухнята излезе още една червенобузка, която държеше голям чайник, от който им напълни две големи чаши.

— Това са момос — каза Джек с усмивка и кимна към вдигащите пара купи с храна. — Тибетски кнедли. Хапни си, те ще ти помогнат да си възстановиш силите. Досега в „Синият фенер“ никога не са ме тровили…

Джек кимна с усмивка на келнерката. После се наведе през тясната маса и прошепна:

— Сега ще се срещнем с Гун Лобсанг, мой приятел и човекът, който урежда нещата за мен в Лхаса. Моля те, не казвай нищо, което би могло да го разтревожи.

— Разбира се — кимна Нанси. — Знам, че не съм много по тази част, но и не съм пълна глупачка.

— Чудесно, радвам се да го чуя — отговори той с лек оттенък на острота в гласа. — Просто помни, че човекът поема голям риск, като разговаря с нас.

— Добре — отговори, като отново преглътна раздразнението си, докато Джек се намести по-удобно и загреба пълна лъжица тестени топчета. Нанси въздъхна от гняв, а после се зае със своята собствена храна. Гореща, вкусна — точно от това се нуждаеше. Тя усети как духът й осезаемо се повдига, докато ядеше.

Отново се почувства достатъчно силна, за да обмисля въпроса дали да не обясни някои неща на Джек, когато вратата се отвори и един висок млад тибетец влезе в чайната. Той носеше кожена каубойска шапка, която не свали, и грубо вълнено яке. Огледа помещението, очевидно преценявайки кой е тук, после се насочи към масата на Нанси и Джек.

— Таиш делек, Джек, отдавна не виждал.

Двамата мъже се прегърнаха за кратко.

— Кой е твоя приятелка?

— Нанси Кели. Дойдохме по обичайния път…

Тибетецът доближи молитвено длани и й отправи кратък поклон.

— Радвам се да се запознаем, госпожице Кели. След това се обърна към Джек и каза нещо на тибетски.

Американецът отговори на английски.

— Да, Гун, може да й се има доверие. Гарантирам за нея.

Гун я стрелна с поглед, после махна на едно от момичетата, които стояха зад бара, и поръча чай.

— Какво правиш отново в Тибет, приятелю? Не знаеш ли, че положението се влоши още повече? Миналия месец хвърлиха Тензин в затвора. Сега милицията арестува, когото си поиска, дори тибетските милиционери. А младите хора мислят само за пари, свободата вече не ги интересува…

— Да, Гун, капитализмът е такъв. Прави хората егоисти и ги кара да се интересуват само от тяхното собствено добро. Не знам дали Маркс е осъзнавал колко резултатно може да се окаже това за предотвратяването на революции, но виж, май китайците са го разбрали… — отговори Джек, като вдигна рамене.

Появи се келнерката с чайник и чаша за Гун. Той извади пакет цигари, сложи го на масата и подкани Нанси и Джек да си вземат. И двамата отказаха.

Когато си запали цигарата и дръпна дълбоко, Гун продължи:

— Единственото хубаво нещо е, че придвижването стана по-лесно. Днес всеки може да бъде подкупен. Разликата е само в цената…

Той отново си дръпна. Нанси изучаваше привлекателното му лице, за миг отвлечена от вътрешното си безпокойство поради неговото присъствие. Красив, но въпреки това преждевременно състарен. По принцип тибетците стареят много добре, по-добре от кавказците, но по лицето на Гун Лобсанг личаха следите на опасен и пълен със стрес живот. Джек кимна в съгласие.

— Значи можеш да ни вкараш в Пемако?

Тибетецът издуха дебела струя тютюнев дим през ноздрите и я загледа как се носи към купите с кнедли.

— Разбира се, ако наистина искате да идете в този ад. С камион до Поме, след това през прохода Су Ла от манастира Бхака. Мога да ви заведа до Поме, но след това трябва да се оправяте сами.

Сега Гун премина отново на тибетски. След като го слуша няколко минути, Джек погледна Нанси и се усмихна.

— Гун се притеснява дали си във форма, за да минеш през Су Ла. Въпросът е разумен, защото ако там се провалиш, може всички да умрем.

Нанси се обърна към тибетеца. Той й кимна и въобще не изглеждаше смутен.

— Няма защо да се тревожите за мен — отговори му сухо.

Обаче Гун продължи да я оглежда втренчено, вероятно я преценяваше, предположи тя. След това попита:

— Госпожице Кели, а защо искаш да отидеш в Пемако?

Въпросът я изненада. Не знаеше какво да каже и преди да успее да измисли отговор, Джек се намеси.

— Търсим Антон Херцог — той отиде в Пемако и досега не е излязъл от там. — Погледна към Нанси и вдигна рамене: — Съжалявам, госпожице Кели, но няма да лъжа Гун или който и да е от моите тибетски приятели. А между другото, Гун познава Антон.

Тибетецът дръпна отново от цигарата и отмести очи от Джек към Нанси.

— Значи си приятелка на Антон? — попита я той.

— Не приятелка, а загрижена колежка. И двамата работим за „Интернешънъл Хералд Трибюн“.

— И защо искаш да го намериш?

— Защото изчезна.

— Госпожице Кели, много хора са изчезнали. Защо точно него?

— Трябва да призная, че мотивите ми са много сложни — отговори Нанси. Щом младежът се готвеше да поеме голям риск заради нея, тя също трябваше да бъде колкото може по-искрена. Между другото, ако не беше, Джек щеше да го направи. Или поне така изглеждаше. — Искам да кажа, че самата аз не съм напълно сигурна. Обаче през цялото време имам силното усещане, че Антон Херцог се намира в ужасна опасност. Може би е опасен сам за себе си. Мисля, че е изгубен не само физически, но има още нещо, нещо по-лошо… Не мога точно да го обясня. Знам само, че има нужда от помощ.

— Не ми каза това в Делхи — обади се Джек, който сега я загледа настойчиво.

— Да, откакто пристигнахме, мислих много за това. Тя отвърна на погледа му, усети силата на недоверието и се опита да го успокои.

В този миг заговори тибетецът и Джек се обърна към него.

— Той мина оттук миналата година. Мисля, че беше през декември. Херцог е странен човек. Силен мъж. Ние, тибетците, го наричаме Белия магьосник. Видях го тук, в „Синия фенер“, да говори с разни хора.

Значи е бил тук, помисли си Нанси. Седял е на някоя от тези маси само преди три месеца. Какво ли е правил? Вероятно си е почивал, преди да поеме за безумното си търсене. Или пък е дирил следи. Сигурно е бил нервен или толкова потънал в мисли какво ще открие, че изобщо не е мислел за опасностите. Тя се замисли за него, този човек, на когото винаги беше гледала като на колега, въпреки цялата му интелигентност, със същите страхове, желания и професионални амбиции като нея самата. И се сети, че тогава беше от другата страна на света и не беше чувала и дума за Обществото „Туле“ и Книгата на промените.

— Защо не изчакате, докато се върне? Пемако не е екскурзионен маршрут — попита Гун.

Джек вметна сухо:

— И аз мисля така.

Нанси дори не си направи труда да отговори на американеца. Вместо това впи очи в Гун, докато му отговаряше:

— Не е толкова просто. Ако смятах, че е на някакво пътуване и се е забавил, нямаше да ме е грижа. Обаче, както вече казах, убедена съм, че нещо ужасно се е объркало. Той изпрати нещо като съобщение, което според мен е вик за помощ. По това време го почувствах като повик. Както казах преди малко, не съм напълно сигурна.

Гун я изгледа съжалително.

— Ако нещо се е случило с Антон Херцог, не виждам какво можеш да направиш. Съмнявам се, че си толкова добра алпинистка като него. Освен това той говори свободно тибетски и знае как да оцелява там. Изучавал е тантрическата йога. Може да се превърне в местен, ако има нужда, и да се появи след няколко години…

Нанси поклати нетърпеливо глава. Макар наскоро тя самата да се беше разколебала, готова да се откаже от пътуването, откри, че неговият песимизъм отново я разпалва.

— Знаеш ли къде е отивал? Каза ли ти, когато се видяхте? — попита Нанси.

Гун замълча за миг и поглади брадата си. Докато го правеше, тя забеляза, че на дланта му има белези от мъчителни рани, сякаш някога е била горена с цигари. Хрумна й, че вероятно е бил измъчван. Сигурно от китайците, предположи тя, но за какво? Какво ли е направил, за да привлече тяхното внимание?

Гун заговори бавно:

— Не. Не мога да си спомня какво каза. Сега всички са много потайни. Просто искаше да му помогна да намери превоз до Поме. Имаше си другар в пътуването.

Джек и Нанси попитаха едновременно:

— Кой?

Никога не й беше хрумвало, че Херцог може би не пътува сам или че някой друг е бил замесен в неговото търсене. Винаги го беше смятала за самотник. Гун Лобсанг издуха поредния облак дим, който напълно скри лицето му в сумрака на чайната. След това се наклони към тях и отговори с дрезгав шепот:

— Пътуваше с тертон Туптен Джинпа.