Царството

19.

Нанси отстъпи назад от ниската входна врата и стрелна поглед нагоре и надолу по опустялата улица. Все още никой не отваряше. Кришна чакаше в колата на двадесетина метра надолу по улицата. Беше отказал да дойде с нея до входната врата. Почти не бяха разговаряли, след като тя го убеди да отидат да видят Мая. Предположи, че той е силно разтревожен от развоя на събитията, а тя от своя страна не смееше да си отвори устата, защото я беше страх да не си промени мнението и да се откаже да я води у Мая.

Най-накрая чу някакъв шум и вратата се отвори леко. Видя, че от мрака вътре към нея наднича женско лице. Ако това беше Мая, беше по-млада, отколкото Нанси очакваше: на тридесет и няколко, предположи тя, с нежни черти и красиви черни очи. Жената изглеждаше уплашена. Нанси протегна ръка:

— Здравейте, казвам се Нанси Кели. Аз съм от „Трибюн“. Колежка съм на Антон. Вие ли сте Мая?

Жената не отговори, нито подаде ръка. Нанси зарови в джоба си за своята журналистическа карта, след това я вдигна така, че жената да може да я прочете и да види нейната снимка. Дали знае английски, запита се изведнъж Нанси. Изобщо знаеше ли с какво се прехранва Антон? Изправена пред мълчанието на жената, тя се усети, че може би избързва със заключенията. Може би Мая не знаеше нищо за професионалния живот на Херцог, възможно беше да разговарят на хинди или на някой индийски диалект. Вероятно усещането на Кришна беше правилно и бе по-добре да я оставят сама да тъгува. Не беше изключено изобщо да не е потънала в скръб, защото е свикнала с дългите отсъствия на Антон, докато той задоволява любовта си към приключенията. Нанси дори не би се учудила, ако Мая знае много добре къде се намира той. За пръв път се уплаши, че нейното нетърпение да намери Херцог се е превърнало в нахалство. Точно в този миг жената заговори:

— Какво искате? — Гласът й беше нежен и тъжен.

— Дойдох да ви видя заради Антон.

— Какво знаете за него? — трептеше гласът й, препълнен от чувства.

Внезапно на Нанси едва не й прилоша. Какво си въобразяваше, че върши, нахлувайки в живота на тази жена, за която не знаеше нищо? Жена със свои надежди и страхове?

— Мисля, че е в Тибет. Тревожа се за него.

Мая, сега Нанси беше сигурна, че това е тя, се поколеба.

— Влезте — покани я тя най-накрая, отваряйки широко вратата.

Нанси я последва. Щом тя се озова вътре, Мая се обърна и заключи вратата. Нанси видя, че ръцете й треперят, докато превърта ключа. След това видя нещо друго, което я накара да ахне от изненада. Мая беше бременна!

— Моля, седнете тук! — покани я младата жена, докато влизаше бавно в къщата.

Двете влязоха в затъмнена всекидневна. Щорите бяха спуснати. В помещението имаше две кресла и диван. Нанси с неловкост се настани на едно от креслата. Мая седна на края на дивана и зачака американката да заговори.

— Съжалявам, че ви изненадвам по този начин… — започна тя. — Колегата ми каза да ви оставя на мира, но аз не можах.

— Мъртъв ли е? Това ли дойдохте да ми кажете? — попита рязко Мая, а лицето й беше изкривено от нещо, което Нанси предположи, че е страх. Затова забързано поклати глава.

— Не.

— Тогава защо сте дошли?

Нанси си пое дълбоко дъх.

— Защото се опитвам да го намеря и си помислих, че може би знаете защо е отишъл в Тибет.

Мая изглеждаше унила. Вероятно всеки ден очакваше новини: или че Херцог е жив и добре, или че е в тибетска болница, или че е мъртъв. Всяка новина беше по-добра от никаква, а Нанси не знаеше нищо.

— Съжалявам, нямаме телефонния ви номер…

Мая се вторачи обезсърчена в пода и с една ръка започна внимателно да масажира корема си. Трябва да е в шестия или седмия месец на бременността, прецени Нанси. Дали бебето е на Антон? В този момент Мая вдигна поглед към нея.

— Не зная какво да правя — каза тя с тих и изпълнен с такова отчаяние глас, че Нанси не се въздържа, стана и я прегърна през раменете.

Разбира се, че детето е на Антон. И сега, когато него го няма, как тази жена ще го гледа? Докато милваше Мая по гърба и мърмореше успокоителни слова, стрелна поглед надолу, за да провери дали носи брачна халка, но пръстът й беше свободен. Та тя дори нямаше да може да получи пенсия от вестника!

— Не се отчайвай. Сигурна съм, че всичко ще се оправи — каза Нанси безпомощно.

Мая поклати глава, а лицето й продължаваше да е отчаяно въпреки бодряшки обнадежденото изражение на американката.

— Не, той няма да се върне.

— Какво искаш да кажеш?

Сълзи се стичаха по бузите на Мая.

— Каза, че това е най-голямата история в неговия живот. Най-голямата история, която светът някога е чувал, но най-вероятно няма да успее да се върне. Заяви, че трябва да опита, защото светът има правото да знае истината…

Тя замълча, съкрушена от чувствата си.

— Каква история? Какво искаш да кажеш? За какво всъщност говориш? Имаш предвид статията за топенето на глетчерите?

Мая избърса сълзите си и се съвзе достатъчно, за да може да говори.

— Не, няма нищо общо с глетчери — те бяха обичайната му работа. Ставаше дума за нещо много, много по-голямо.

Тя стана, отиде до шкафа в далечния край на стената и се облегна на нея. Силно объркана, Нанси я наблюдаваше как клекна и издърпа най-долното чекмедже. То беше пълно със спретнато изгладени и сгънати ленени покривки. Мая внимателно извади няколко слоя салфетки и покривки за маса и ги сложи предпазливо върху шкафа, след което измъкна кафяв плик с размери А4.

— Остави ми това. Каза, ако не се върне до два месеца, да го отворя. И ако не се е върнал дотогава, да забравя за него и да продължа напред.

Тя почтително положи плика на дивана.

— Отваряла ли си го?

— Не, защото много се страхувах, че ако го отворя, той няма никога да се върне. Опасявах се, да не би да го прокълна.

Хиляди мисли профучаха през главата на Нанси, цялото й внимание се съсредоточи върху безобидния плик за писма.

— Какво може да има в него? — помисли тя на глас.

— Не знам.

Нанси вдигна очи към Мая, но младата жена не искаше да срещне погледа й.

— Мая, трябва да погледнем. Трябва да го отвориш. Антон го няма вече от три месеца. Вътре може да има нещо, което да ни помогне да го намерим.

Когато Мая се разплака отново, Нанси пак я прегърна през рамото и се опита да я утеши.

— Моля те, не плачи. Ще го намерим. Обещавам ти. Затова дойдох да се срещнем. Аз се опитвам да помогна. Трябва да го отворим, защото вътре може да има нещо, което да ни насочи.

Хълцането на Мая постепенно престана. Нанси отново повдигна внимателно въпроса:

— Мая, чуй ме, трябва да го отвориш. Това е за доброто на Антон.

Мина известно време, преди Мая да заговори:

— Моля те, отвори го ти. Аз няма да мога.

Нанси не се нуждаеше от повторна покана. Тя грабна плика, внимателно разлепи самозалепващото се капаче и извади съдържанието. Писмо, дълго няколко страници, една снимка и няколко малки метални предмета. Тя разгъна листата. Най-отгоре бяха написани съдбоносните думи „Последна воля и завещание на Антон Херцог“. Сърцето й започна да блъска. Нанси стрелна поглед към края на страницата. Един индийски адвокат беше изпълнител, а втори адвокат от същата фирма бе присъствал на полагането на подписа от Херцог. Завещанието беше кратко и делово. Всички статуи и антики трябваше да получи Делхийският музей, а съдържанието на индийските му и американски банкови сметки, възлизащо на около 70 000 долара, трябваше да получи Мая. Останалата част от писмото представляваше списък на антиките, които Херцог държеше в апартамента и в кореспондентското бюро. Нанси прехвърли вниманието си върху снимката. Тя беше черно-бяла, избеляла и скъсана по краищата. Висок, слаб и красив мъж на петдесетина години стоеше на стъпалата пред някаква сграда. Подпираше се на бастун. На лицето му грееше усмивка. Над входа на сградата се виждаше надпис „Хотел Буенос Айрес“. Нямаше нищо друго. Обърна я. Отзад имаше надпис: „Феликс на рождения ден на мама, 1957. Б.А.“.

Щастливите дни в Буенос Айрес, помисли си Нанси. Обаче кой беше Феликс? Тя бръкна отново в плика. Ордени. Два стари военни медала. Тя ги извади и разпозна единия веднага и това я накара да трепне. Беше железният кръст, отличието, което се раздаваше на войниците от германската армия. Обаче, когато видя направата на втория медал, изгуби напълно самообладание. Формата беше проста, но тя имаше чувството, че някой е изсипал течен лед в нейните вени: той представляваше кама, издигната над свастика. Също такава украсяваше мундщука на костния тромпет. Нанси се опита да се съвземе, но Мая вече беше забелязала моментната й паника.

— Какво не е наред? Какво видя?

— Нищо, съжалявам.

— Какво пише в писмото?

— Това е завещанието на Антон. Оставил ти е пари, за да можеш да се издържаш.

— Значи е мъртъв, така ли?

— Не. Не знаем подобно нещо. Направил го е за всеки случай, ако нещо му се случи. Това не означава, че е мъртъв. Не бива да губиш надежда.

Видя, че Мая се готви отново да избухне в плач. За да я отвлече, тя бързо й подаде снимката.

— Познаваш ли този човек?

Мая я разглежда известно време, след това поклати глава:

— Не.

— Името Феликс говори ли ти нещо?

— Не.

— А тези неща?

Тя погледна медалите и кимна.

— Да, Антон ги държеше в чекмеджето на бюрото си. Веднъж го попитах какво представляват, а той отговори, че са семейно наследство и че един ден ще ги даде на нашето дете.

Мая се изчерви и замълча, а ръката й продължаваше да милва издутия й корем. Сърцето на Нанси продължаваше да блъска. Беше сигурна, че медалът с камата над свастиката беше със същата направа като този върху мундщука на костния тромпет. Обаче не можеше да каже защо е така. Кой беше възрастният човек на снимката и беше ли свързан с медалите? Дали някога са били негови? Очевидно беше много важен човек, но със сигурност не бащата на Антон, защото би било твърде странно да наричаш баща си по малко име, когато в същото изречение назоваваш майка си „мама“.

О, какви си ги измисляше. Нали Кришна беше казал, че бащата на Антон е паднал в битката за Сталинград през 1944. Може би това беше неговият пастрок или някой чичо.

— Мая, много те моля, опитай се да си спомниш. Антон споменавал ли ти е някога върху каква статия работи?

— Не, той говореше много рядко за работата си. Понякога разказваше по малко, но този път не ми каза до последната минута, че заминава, а тогава беше толкова различен от обикновено. Обясни ми, че трябва да замине за доброто на човечеството. Чувствал се много зле, но това трябвало да бъде направено.

Мравки пропълзяха по гръбнака на Нанси. Казаното й прозвуча като Светия граал на журналистиката. Най-великата статия на Антон Херцог — тя можеше да стане и нейна, ако имаше куража да се възползва от случая. Усети как пулсът й заби учестено, докато двете противоположни страни на нейния характер се бореха една с друга. Страната, която беше готова да поема рискове, да бъде безскрупулна, тази страна, която я направи отличен журналист, вече мечтаеше за славата. Това щеше да й осигури бляскаво име завинаги. Можеше едновременно да спаси Антон и да обере международните награди. По-консервативната и чувствителна нейна страна се опитваше да обуздае амбицията й, защото съзнаваше, че не знае почти нищо за случващото се. Освен че Херцог е издирван с обвинение за шпионаж и че само преди часове тя самата седеше в полицейското управление и я плашеха с десетилетия затвор.

Както винаги, Нанси стигна до компромис със себе си. Същият компромис, който винаги правеше и който непрекъснато водеше живота й към приключения. Той й позволяваше да се преструва, че не взима прибързани решения. Щеше да продължи да разследва аферата „Херцог“. Вече имаше прекалено много неща, за да може да ги пренебрегва, твърде много странни съвпадения и смайващи следи. Не можеше да изостави Антон на съдбата му, макар че Дан Фишър искаше от нея да направи точно това. Нямаше да напуска Делхи — засега нямаше да пренебрегва предупреждението на полицията. Само мисълта, че може да види отново вътрешността на полицейското управление, я изпълваше с ужас. Знаеше, че ако я приберат втори път, дълго няма да види дневна светлина.

— Мая, не бива да се тревожиш. По един или друг начин ще разбера какво се е случило с Антон.

Някой беше пуснал радио в съседния двор. Успокоителните звуци на индийска струнна музика прогониха погребалната атмосфера. Нанси беше доволна. Мая взе плика и двете тръгнаха към коридора. Нанси отвори вратата и излезе на улицата. Въздухът беше горещ и задушен. Радваше се, че се е измъкнала от потискащата прашна вътрешност на къщата — място, излъчващо безпокойство и болка.

Точно се готвеше да се сбогува, когато Мая прошепна:

— Не се обръщай, те следят и теб.

Нанси се паникьоса.

— Какво? Кой? — прошепна тя, впила поглед в очите на жената.

Мая огледа улицата почти без да помръдва глава. Сега, опитвайки се да се преструва, че търси своя шофьор, Нанси също огледа улицата. Модерно на вид комби със затъмнени стъкла беше паркирано тридесетина метра надолу по улицата. Когато пристигнаха, него го нямаше. То изглеждаше напълно не на място в подобен беден квартал. Цялата й увереност и безразсъдство се стопиха на мига. Тя се обърна отново към Мая и осъзна, че жената ужасно се страхува.

Индийката наведе глава и прошепна:

— Не зная кои са, но ме следват навсякъде. Довиждане.