Царството

36.

Групата монаси беше спряла отново високо в планината близо до края на пояса от дървета. Бяха потърсили заслон от дъжда под група криви акации. Под тях долината беше покрита от висящи големи облаци.

Въпреки страха си заради усещането, че нещо ги преследва, Антон Херцог беше доволен, че спираха. Когато монасите го носеха, въжетата, които придържаха изтощеното му тяло към носилката, протриваха кожата му. Затова сега беше зачервена и кървеше. Освен това се беше уморил да се опитва да държи главата си неподвижна, докато го подмятаха насам-натам. Радваше се, че ще си отдъхне от тези неудобства. Опитваше се да диша по-бавно, да отпусне крайниците си. Може би бяха съвсем близо. Може би Агарти беше само на един преход от тук. Надяваше се да е така, защото знаеше, че няма да издържи още дълго.

Заместникът на игумена дойде при него, клекна до носилката и му предложи нова лула. Докато дърпаше и вдишваше сладкия дим, Херцог чу как старият лама се изправи и започна разговор с един от монасите. С усилие отвори очи. Двамата изучаваха карта. След около минута заместник-игуменът отново клекна до него, вдигна картата пред очите му и посочи с черен под нокътя пръст горния ляв ъгъл на измокрената страница.

— Това ли е мястото, където те намери китаецът? Там ли се отказа?

Херцог почувства как гъстият медоносен дим на опиума изпълва гърлото и дробовете му. Под въздействието на наркотика отново усети подтик да говори. Вратът вече не го болеше, разкъсващата болка в дробовете беше намаляла и се чувстваше отново изпълнен с покой и задоволство. Китаецът? Какво искаше да каже ламата? Какво знаеше за този странен китаец? Нима беше напреднал толкова много в разказа си за своето пътуване, че е казал на ламата и за странния китаец? Не можа да си спомни. Опиумът му отнемаше последните остатъци воля за съсредоточаване. Не отне обаче нищо от жизнеността на мисълта му. Сега съзнанието му се рееше, където си искаше, защото беше лишен от силата да го насочва по своята воля.

— Да — отговори той тихо, докато в съзнанието му изплува образът на елегантния китаец. — Китаецът. Точно така.

С нова настоятелност в гласа, заместник-игуменът го прекъсна:

— Моля те да се съсредоточиш и да погледнеш точката, която соча на картата. Това ли е мястото, където те намери?

Херцог наистина се опита да фокусира погледа си върху картата.

— Не зная. Той ме спаси. Отведе ме. Но пътуването беше по-дълго, отколкото осъзнавах. Не бях в добра форма. Трябваше да минем през висок проход. Проход, който беше много добре скрит. По време на изкачването ту заспивах, ту се будех, когато от време на време носилката се разтърсваше. А спускането беше толкова стръмно, че ме помолиха да сляза от нея. Всички бяхме вързани един за друг. Аз и китаецът в средата, а пред и зад нас — шерпи.

Игуменът се отчая.

— Кажи ми, разпознаваш ли нещо на картата? Изобразената тук местност напомня ли ти нещо? Подсказва ли ти къде си бил?

Обаче Херцог се беше унесъл. Той мърмореше отчасти на себе си и донякъде на доктора, който надничаше покрай заместник-игумена.

— Не знам, нали разбираш. След няколко минути пътеката напълно изчезна. Бяхме принудени да вървим по тясна скална тераса. В продължение на стотици метри напредвахме крачка по крачка по тази издатина, покрай челото на огромна висока скала. Долу, на около триста метра под нас, се виеше зелена, подобна на змия река, пробивайки си път през скалистия каньон.

Заместник-игуменът се вторачи в картата. В този сектор нямаше нито река, нито клисура, нито тераса. Той въздъхна и отпусна ръце. Тъжните му очи огледаха умиращия мъж. Херцог усети, че е разочаровал стария лама.

— Не бива да забравяш, че бях изтощен. Когато най-накрая стигнахме отново до някаква пътека, аз рухнах от изтощение. Помогнаха ми пак да се кача на носилката, която шерпите по някакъв начин бяха носили през цялото ни ужасяващо пътуване. Веднага щом седнах на столчето, заспах. Събудих се отново едва когато се чуха радостните викове на шерпите, щом най-сетне видяха родното си място. Затова не мога да позная нищо на твоята карта. Трябва да разбереш, че не бях в по-добро състояние, отколкото съм сега…

Херцог потъна в мълчание. Заместник-игуменът върна картата на монаха. След това притисна длани една в друга. Искаше да научи още, да чуе какво е това място, макар че това беше забранено познание и изпитваше вина дори при мисълта да попита.

— Как изглеждаше техният дом? Моля, опиши го. Херцог повтори сънливо въпроса. Очите му се бяха вторачили с благоговение в небесата.

— Как изглеждаше? Това беше най-тучната и зелена долина, която някога бях виждал. Нещо поразително. Заобикаляха я високи върхове, но тъй като най-широката й част се простираше на не по-малко от два километра и половина, получаваше достатъчно слънчева светлина. Долу в долината можах да видя съвсем ясно манастир, заобиколен от жилищни сгради и селски къщи, а в полетата различих фигурите на много хора, които здраво се трудеха.

За миг се озова отново там и джунглата изчезна, болките, които го държаха здраво във физическия свят, избледняха и той се върна в миналото и красивата долина. Започна да говори, но можеше ли заместник-игуменът да го чуе? Описваше своите видения, спомени. Виждаше как китаецът гордо се усмихва. Той се обърна към него направо сащисан от благоговение и каза:

— Толкова е красиво!

— Благодаря — отговори китаецът. — Винаги е било така.

Внезапно очите на Херцог отново се фокусираха върху заместник-игумена. Вече беше сигурен, че говори, а не само сънува. Той събра всички сили и се вторачи решително в ламата.

— Опитах се да науча повече от китаеца. Казах, че това ми прилича на невероятно мирно място. Страдате ли от обичайните проблеми на обществото, попитах го аз.

Китаецът ми се усмихна гордо и отговори:

— Тук престъпления няма и болестите са непознати. Хората живеят пълноценно и дълго и умират в съня си. Нямаме нужда от техници, адвокати, почти не ни трябват лекари и със сигурност не ни е нужна никоя от онези прозелитски религии. Придържаме се към таоизма и животът ни минава в щастие. Благодарение на просто, но здравословно меню от ориз, пресни зеленчуци, никаква захар и съвсем малко сол, съчетано със здрава ежедневна работа на открито, човешкото тяло не заболява, не развива рак и други болести. Тук възрастните умират мирно в съня си, оттегляйки се кротко от живота, както са правили примитивните хора в продължение на милиони години по целия свят.

На всеки десет години получаваме сведения от външния свят. Въпреки това не смятаме, че в неговите дела има нещо, което да не може да се предскаже цяло десетилетие преди да се случи, и то без човек да се замисля кой знае колко. Въпреки че таоизмът никога не спира на едно място, той не се променя…

— Значи това не е манастир? — попитах аз и посочих с пръст основната сграда, която се издигаше между селските жилища.

— Не. Не и според модела в останалата част на Тибет. Това е обикновена къща. Надяваме се да окуражим Мъдростта да я направи свой дом, но не сме толкова самонадеяни да го направим и свой. От време на време го посещаваме и се опитваме да чуем онова, което Мъдростта ни нашепва.

— Значи ти не си учител, брат или член на религиозния орден в това царство?

— Това не е царство и аз не съм нито едно от изброените неща. Ние сме общност, която просто се опитва да съществува без необикновени страдания. Ние всички споделяме едно и също време и вършим същата работа, макар че поради моя начин на мислене имам естествено предразположение към учене и размишления, затова прекарвам повече време в тези занимания, отколкото останалите ми съжители. Но аз също работя на нивите, жъна и доя яковете.

Заместник-игуменът прекъсна Антон:

— Това прилича на някакво комунистическо общество. Сигурно се е случвало да се озовеш случайно в Червен Китай…

Херцог се усмихна.

— И аз си помислих това в първия момент. Но после си спомних, че китаецът спомена пътя на Тао, погледнах надолу в долината и от съвършено терасираните оризови ниви и великолепната атмосфера на спокойствие разбрах, че това място със сигурност не е било никога докосвано от отровата на Културната революция. И че е много по-старо и мъдро от всякакви идеологии на Маркс и „великия кормчия“ Мао.

Но аз не търсех това. Освен ако скромността на китаеца не криеше факта, че иззад стените на Къщата на Мъдростта, както той я нарече, те тайно се опитват да влияят на световните събития с помощта на телепатия и древните практики на тантрическата йога.

Без да имам намерение да го обидя, по какъвто и да е начин, попитах китаеца какво се надяват да постигнат във външния свят. Опитва ли се тяхната общност да разпространява своите познания сред останалите? Напуска ли долината в мислите си, за да общува с други хора? Отговорът му беше прост и прям:

— Смятам, че ни разбираш погрешно. Ние не искаме да учим, когото и да било на каквото и да било. Гостите са добре дошли тук, за да научат как живеем, но дори за секунда не ни минава през ума да убеждаваме когото и да било, че нашият начин на живот е най-добрият. Мисля обаче, че разбрах за какво говориш. Ние тук в долината имаме познания за много неща и знаем много добре, че съществуват древни изкуства, които позволяват на хората достъп до нематериалните сфери на този свят, да се протягат надолу и да правят внушения на други съзнания. За да стигнат тези внушения до всички хора, трябва да бъдат направени под формата на символи, а не на думи, защото иначе само говорещите даден език ще ги разберат. Между другото, символите са много по-могъщи.

Но да се занимаваме с подобна дейност е против клетвите на нашия орден, защото подобно поведение е много далече от таоизма. Та как биха могли хората да живеят щастливо, ако ги движат само нашите неосъзнати от тях внушения и не са решили сами как да действат? Вместо това ние насочваме нашата енергия към задачата по откриване и подхранване на истинския таоизъм. И тъй като Тао бяга от теб, когато се опитваш да го намериш, и идва при теб, когато се отдръпваш от него, смятаме за най-добре да не се опитваме да го намерим. Просто се опитваме да работим успоредно с него.

Ние съсредоточаваме нашата енергия, за да живеем според Тао, и ако успеем, знанието за нашия щастлив живот ще изтече от високопланинската ни долина в онези под нас. Оттам то ще набере сили и ще се превърне в голяма река и накрая ще се спусне до земите по-надолу и ще стигне самата Брахмапутра. И нейният разлив ще нахрани цяла Индия и целия свят. Тао ни учи, че дори да седиш в мълчание в тиха стая, ако мислиш правилните мисли, ще бъдеш чут на хиляди километри.

Херцог замълча. Сега отново се усмихваше, а погледът му беше мечтателен. Може би е забравил ужаса на опасното си положение, каза си ламата. Според него въпреки опиума промените в настроенията на чужденеца бяха необясними, но искаше да научи още.

— Повярва ли му, когато ти каза тези неща? Съгласен ли си, че чрез подобно бездействие може да се постигне доброто?

Немощен смях се понесе от напуканата уста на Херцог.

— Не. Целите му бяха похвални, но до ден-днешен не вярвам, че могат да бъдат постигнати чрез подобни методи. Ако вие в манастира Литанг, който е отдалечен само на няколкостотин километра от това място, не сте чували за него и за неговото учение, ми се струва твърде невероятно в Индия, да не говорим за Ню Йорк или Лондон, някога да чуят за тази идилична общност. И дори това да стане, ще отнеме цяла вечност да се покръсти светът и да заживее като хората в долината. Светът е зает със своите собствени планове.

Херцог спря, за да се изкашля, след това вдигна очи, а усмивката му беше напълно изчезнала.

— Знаех, както Феликс Кьониг преди мен, че само активната намеса и умелото използване на изгубените арийски изкуства, които са притежание на царството Шангри Ла, могат да променят човечеството за добро и да го издигнат на по-високо еволюционно равнище. Бях попаднал в долина на аскетични монаси, отдадени на съзерцателен мистицизъм и размишления върху Тао. Колкото и великолепна да беше тази общност, аз не търсех това място и го казах направо на китаеца.

— Много съм благодарен да науча за вашата прекрасна долина, обаче моето намерение е да стигна до царството Шангри Ла. Можеш ли да ми помогнеш? Можеш ли да ме упътиш?

За първи път, откакто се срещнахме, китаецът изглеждаше натъжен.

— Да, ако настояваш, можем да ти покажем пътя. Но бихме те посъветвали да останеш при нас. Помогни ни със силата си тук; в долината ще бъдеш щастлив и твоят пример ще последват и други. Шангри Ла не е добро място. Те са поели по път, различен от нашия. Не искат да образоват човечеството чрез личния пример, а чрез упражняването на власт и магия. Готови са да използват всякакви методи, дори такива, включващи сили, които според нас са извън техния контрол. Остани тук. Нашата долина е мирна и щастлива.

Той беше добър човек и ми беше неприятно да настоявам, но аз нямах намерение да се откажа от живота и да се превърна в монах земеделец, колкото и да беше прекрасна долината. А що се отнася до неговата оценка за Шангри Ла, тя беше такава, каквато можеше да се очаква от оттеглил се монах, който се бои да се замесва с външния свят, затова му казах:

— Ще ти бъда много благодарен за помощта.

— Така да бъде. Но трябва да те предупредя, че ако си тръгнеш, никога повече няма да можеш да се върнеш, защото не е възможно да ти нарисувам карта, нито да ти обясня как да попаднеш отново тук. За странник ще бъде невъзможно да намери пътя, по който дойдохме. А нашият керван излиза във външния свят само веднъж на десет години и освен ако човек не се нуждае спешно от помощ, не бихме я натрапвали, нито бихме позволили да бъдем видени…

По някаква причина почувствах как ми се свива стомахът.

— Но аз мога да се върна от Шангри Ла, нали? Просто ще вървя по следите, оставени на тръгване оттук.

— Уви, това е невъзможно — усмихна се китаецът.

— Защо?

— Защото по пътя може да се пътува само в едната посока.

— Как така?

— Ако си готов, да вървим. Ще ти покажа.

Надигнахме се да вървим и почти веднага странното чувство на съжаление започна да ме напуска. Нали отивах в Шангри Ла! Щях да стигна до мястото, което толкова дълго се бях стремил да достигна.

— Къде точно отиваме? — попитах аз, когато се качихме на малка двуколка, теглена от млад женски як.

— Там — отговори той и посочи към черните заострени скали в края на долината. — Там горе.

Загледах се във върховете на планината, които бяха обвити в мъгла. Сигурно сочеше към скрития вход на някоя пещера. Помислих си: тъмният вход в пещера, която постепенно ще се превърне в тъмен проход, който накрая ще ме изведе в царството Шангри Ла. Обаче какъв е тоя път, по който може да се минава само в едната посока? Хрумна ми, че може би е подземна река. По нея със сигурност не би могло да се плава в двете посоки.

Заместник-игуменът отново беше взел картата и започна да я оглежда за долина със съответстващите размери, запушена в единия край от високи скали. Междувременно Херцог продължи с описанието на своето пътуване:

— Двуколката потракваше и не мина много време, докато прекосим тучните ливади и сочните оризища в края на долината. Откъдето и да минавахме, хората спираха работа, махаха ни с ръце и възхваляваха китаеца. Няколко пъти се спирахме, за да ни черпят с парчета пресни плодове, а китаецът подемаше приятни разговори със своите съжители от долината.

Накрая пътят се стесни и стигна до основата на високите скали, които се издигаха сякаш без край в небесата. На млади години бях опитен алпинист, но колкото и да оглеждах лицето на скалата, не видях никакви пътища нагоре! Със същия успех можеше да е и парче черен лед. Обърнах се към китаеца.

— И къде е входът?

— Моля за минутка. От шестдесет години не съм идвал тук.

Той започна много бавно да обикаля наоколо. Имаше вид на човек, който се е съсредоточил дълбоко. Осъзнах, че сигурно се е заел с форма на медитация, защото очите му бяха впити в някаква точка на около метър от лицето му, а изражението му беше отнесено. Изпаднал беше в дълбок транс, после изведнъж спря, протегна ръка и каза:

— Ето тук.

Отидох при него напълно объркан какво иска да каже. После, за мое удивление, видях, че ръката му държи копринена нишка. Беше толкова фина, че едва се виждаше с просто око. Сега успях да видя, че се издига нагоре в небето, макар че я изгубих от очи само след няколко метра. Но реших, че трябва да се спуска от върховете на черната скала, издигаща се стотици метри над главата ми, и че е закрепена по някакъв начин там.

Китаецът дръпна здраво, но внимателно конеца. За секунди жестът му събуди у мен спомена за звънаря на дървената черква близо до дома на моите родители в Пампас. Не знаех какво да кажа, а очите на китаеца бяха затворени в съсредоточение.

След това за мое удивление забелязах множество нишки да се появяват над главата му. Някой или нещо високо в небето над нас развиваше копринените конци. В смаяно мълчание гледах как полуневидимите нишки една по една се навиваха на земята около краката ни. Продължиха да се спускат, докато земята около нас се покри с тази призрачна паяжина. След около пет или повече минути копринените нишки се сплетоха във въже. Ламата кимна с глава и остави въжето да се спуска, докато не се нави няколко пъти на земята, след което го дръпна два пъти и изведнъж всякакво движение спря. Коприненото въже висеше във въздуха.

— Моля, вдигни си ръцете — обърна се китаецът към мен.

Наблюдавах го как прокарва въжето под мишниците ми и го завързва на гърба ми.

— Достатъчно здраво ли е? — попитах аз с истински страх, защото всъщност то изглеждаше доста тънко и не беше ясно как ще издържи моето тегло.

— Да.

След това, без да каже нищо, той вдигна ръка и дръпна два пъти силно въжето. След секунда усетих как то ме стяга под мишниците и краката ми се отделиха от земята. Само след секунди китаецът се беше смалил до размерите на кукла. Видях го как се обърна и се качи на двуколката. После се смали дотолкова, че ми беше трудно да го различавам. Въжето ме издигаше все по-високо и по-високо. Долу можех да виждам цялата долина и изведнъж за мой ужас си спомних какво беше казал Феликс. Спомнял си смътно, че е гледал с копнеж над парапетите на Шангри Ла и си е мечтал да полети надолу към Смарагдовата долина. Обаче сега вече беше късно да направя каквото и да било.

Издигах се все по-нагоре и по-нагоре, подобно на паяк, който се качва по своята нишка, през воали от мъгла и облаци. Понякога минавах опасно близо до лицето на скалата, а друг път се реех из редкия въздух на три метра от него. Най-накрая след около шест минути или малко повече по моя преценка, вече можех да видя края на моя полет. Над мен въжето минаваше по колело, закрепено на дървено рамо, което излизаше от края на скалата. Бях само на шест-седем метра от края и бързо се изкачвах. Усетих приток на адреналин. Кой ще ме посрещне горе?

После изведнъж се оказах на върха на скалата, вторачен в назъбени каменни стени. И тогава за мой вечен ужас видях, че на всеки зъбер, закрепена върху няколко остриета, стърчеше гниеща човешка глава. Изревах от ужас, заритах с крака и се опитах да заплувам обратно във въздуха. Беше нелепо и безсмислено — прост израз на физически ужас. Няколко секунди се люлях във въздуха като безпомощна муха, хваната в паяжината. Виждах зад назъбената крепостна стена неравна земя, а отвъд нея се издигаха черните стени на манастир, от средата на който се издигаше също черна кула.

Изведнъж вече не бях сам. Появи се един ориенталец на петдесетина години. Беше облечен в копринена роба от деветнадесети век. Той протегна ръка и се наклони към мен, след което каза на английски със силен акцент:

— Добре дошъл в Шангри Ла. Ламите те очакват. Моля, хвани се за ръката ми.

Нямах друг избор въпреки лудо биещото ми сърце, така че направих, каквото ми казваше, и стиснах ръката му. След миг вече бях стъпил на сигурната пътека зад зъберите на крепостната стена. Мъжът забеляза, че лицето ми е призрачно бледо и че не мога да откъсна очи от ужасяващите човешки останки. Махна с ръка във въздуха. Английският му беше ужасен и неравен, но напълно разбираем.

— Съжалявам за страховитата картина. Нужна е за отблъскване на нежеланите посетители. За вас в кулата е приготвена стая. Смятам, че ще я намерите удобна.

Реших, че най-доброто поведение бе да излъчвам целеустременост и решителност. Не можеше да се каже, че обяснението му за отвратителната изложба на глави е задоволително. Може и да бяха човешки плашила, обаче оставаше въпросът чии са били главите? Как жертвите са стигнали дотам, че да бъдат обезобразени по този начин.

— Бих искал веднага да говоря с игумена на това място.

Ориенталецът не се усмихна.

— Ела в кулата. Ламите ще те приемат там.

Той ми махна да се спусна по стъпалата. Видях, че водят към скалистата земя, която се простираше между крепостната стена и манастира. Бях безпомощен, застанал с отсечените глави от едната страна и неизвестното бъдеще от другата. Затова се подчиних на поканата му. Когато минах край него, забелязах, че носи меч, който със сигурност не беше предназначен само за украса.

Заедно прекосихме голата земя до манастирските порти, по които той заблъска силно с юмрук. Крилата им се отвориха навътре, разкривайки мрачен двор. Пазачът беше нисък и набит шерп. С изключение на него дворът беше напълно празен. Последвах моя сега мълчалив водач през двора, после през една сводеста врата, надолу по няколко каменни коридора, през няколко вътрешни двора и накрая в подножието на голямата каменна кула. Широко стълбище се извиваше величествено във вътрешността на кулата, а площадките и вратите следваха на равни интервали. Започнахме да се качваме по каменните стъпала, докато се озовахме почти на върха на кулата. В този момент ориенталецът отвори една врата и ме покани с жест да вляза.

— Моля, измий се. Отдъхни.

Какъв избор имах? Никакъв. Дори да си бях пробил път насила покрай него, къде можех да отида? На крепостната стена? Нямаше начин сам да се спусна с коприненото въже, дори да приемех, че никой няма да се опита да го среже, докато се спускам. А да се опитам да избягам от манастира през високите Хималаи, щеше да си е чисто самоубийство. Не можех да оцелея повече от няколко дни без нужните за целта дрехи и провизии.

Поех си дълбоко дъх, наведох се под ниската врата и влязох в малко, подобно на килия помещение. Точно се готвех да се обърна и да попитам кога ще получа аудиенция при игумена, когато чух вратата да се затръшва и превъртането на ключ в бравата. Обърнах се бързо, но беше твърде късно. Единственото, което чух, беше шумът на стъпки, които се отдалечаваха. Докато клатех глава на собствената си глупост, се обърнах да огледам по-внимателно помещението. Имаше легло, маса, стол, кана, пълна с вода, и леген. И прозорец. Впуснах се към него. На него имаше решетка от ковано желязо. Надникнах през нея в манастира долу. Прозорецът се намираше на много по-голяма височина, отколкото смятах. Имах отлична гледка към покривите и двора точно под мен. Не гледах към предния, а към вътрешен двор, нещо като светая светих.

Притиснах буза в кованото желязо и видях нещо, което накара кръвта ми да изстине като водата, която капе от хималайските глетчери. Група шерпи се трудеха усърдно, трупайки снопи вършини в основата на клада, а на върха й стоеше най-страховитото нещо, което някога бях виждал: дървена клетка с човешки размери.

Беше очевидно, че работеха по изпълнението на тази задача от половин час, което по моите изчисления беше точно времето от мига, когато моят приятел китаецът от долината под нас за пръв път дръпна ужасната нишка. След осъзнаването на този факт започнах да крещя от ужас. Мисля, че произведох някои прочувствени и безсилни думи: Не, боже мили, не! Но през по-голямата част от времето само стенех като животно.

Заместник-игуменът се дръпна ужасен. Никога досега не беше чувал подобна страховита история. Възможно ли е това място наистина да съществува? По смъртнобледите страни на чужденеца се стичаше пот, докато си спомняше кошмарното си преживяване — за него то беше напълно истинско и замайващо сините му очи бяха разширени от страх.