Царството

9.

По времето, когато Нанси Кели стигна в кореспондентското бюро на „Интернешънъл Хералд Трибюн“ на Акбар Стрийт, слънцето отдавна бе превалило своя зенит. На таксито беше отнело почти един час да изпълзи покрай рикшите, кравите, просяците и отделни повредени превозни средства, които задръстваха и най-важните улици в Делхи. Първото нещо, което беше направила, след като завърши разговора с Дан, бе да звънне в бюрото.

Докато чакаше да се свърже, тя гледаше вторачено през стъклото, обезсърчена от бавното пътуване, и се питаше какво трябва да направи сега. Отвъд стъклото опърпаните обитатели на Делхи се бореха да оцелеят. Покрай колата мина, тътрейки крака, един старец, който влачеше на гръб безброй смачкани пластмасови шишета, измъченото му от грижи лице беше като карта на съсипания му живот. Една крава стоеше на кръстовището към съседната улица, принуждавайки колите да я заобикалят, като някои от тях едва не се блъскаха в сергията на разгневен зарзаватчия. Нанси наблюдаваше всичко това, но съзнанието й не го възприемаше. Всичко, на което беше способна, бе да превърта отново и отново разпита в главата си и нервно да опипва вързопа в скута си. Какво толкова може да е направил Херцог, питаше се тя, че да заплаши сигурността на две могъщи нации? Нима е разговарял с хора, с които не е трябвало? Да не би да е носил някакви политически послания на тибетските радикали? Не можеше да си представи подобно нещо. Днес трябва да си много зелен, за да позволиш да те заловят, докато вършиш подобни неща. А кой по-добре от него познаваше подобни капани?

Друга мисъл я измъчваше, истина, която инспектор Лал беше насадил в съзнанието й: за Херцог щеше да бъде много по-добре да дава обяснение в Индия, отколкото в Китай. Ужасяваше се да помисли какво може да му се случи, ако го хванат оттатък границата, независимо дали беше виновен или невинен. Спомни си за статия, която неин колега беше написал за използваните по време на китайската културна революция методи за разпит — съдържанието й беше достатъчно да те накара да изгубиш цялата си вяра в човечеството.

Най-накрая Нанси успя да се свърже. С отсечено „ало“ слушалката вдигна Кришна Мурти, тридесетгодишен индиец, прочут сред азиатските кореспонденти на „Трибюн“, защото беше най-добре осведоменият и най-четеният от всички тях. Преди да поеме за Делхи, Нанси беше обядвала в Ню Йорк с колеги, които бяха минавали през бюрото в Делхи. Когато попита с кого не бива да се кара, всички се съгласиха, че Кришна Мурти е ключът към успешния престой. Бил създател на чудеса от най-висш порядък, обясниха й те. Човек, който урежда нещата в стария смисъл на думата. Докато стискаше телефона в потната си ръка, а с другата крепеше вързопа.

Нанси обясни на Кришна коя е и се извини, че не се е обадила по-рано.

— Ще обясня с подробности, когато стигна в бюрото — каза и затвори, преди връзката да беше прекъснала. Сигурно, помисли си тя, Кришна Мурти ще бъде в състояние да хвърли известна светлина върху тайнствената дейност на Антон Херцог.

Индиецът я очакваше, когато бутна вратата на офиса със затъмнени стъкла. Слабичък, модно облечен, той протегна ръка и я поздрави:

— Госпожице Кели, радвам се да се запознаем. Малко след като говорихме, ми се обади Дан Фишър.

Без съмнение, да те инструктира да си седя на задника и да не предприемам нищо, което може да разклати лодката, каза си тя.

Кришна продължи:

— Той ми обясни всичко. Съжалявам, че посрещането ви в Индия е било такова.

Кришна я въведе в стаята. Индиецът имаше умни очи и мило лице, а присъствието му действаше успокоително в офис, който имаше вид, сякаш скоро е бил плячкосан. Освен стотиците фигурки и каменни статуи, на които Нанси вече се беше насладила във всекидневната на апартамента на вестника, имаше и две бюра, покрити с бумаги, няколко телефона и компютри. Пред бюрата беше разположен голям, доста изтъркан кожен диван, върху който имаше купчини списания. Кришна се втурна напред, за да разчисти място за нея. Нанси се тръшна на износената кожена седалка, съкрушена от умора и нерви. Докато тя се съвземаше, Кришна се запровира през безредието и отиде до една отворена врата. Зад нея имаше второ помещение. Той бързо нареди нещо на хинди и после се върна при Нанси.

— Поръчах ви чай. Преди малко се обадих на председателя на Клуба на чуждестранните журналисти, за да помоля да подадат официално оплакване до правителството. Освен това от името на вестника подадох допълнително оплакване до кабинета на вътрешния министър.

— Благодаря. Радвам се, че се измъкнах оттам.

— Можем ли да ви вземем нещо за ядене? Сигурно сте гладна. Съмнявам се, че са ви дали нещо за хапване в полицейското управление…

— Да, благодаря, наистина бих хапнала нещо… Каквото и да е…

Няколко минути по-късно от другата стая излезе жена с поднос, на който имаше голяма чаша вода, купичка с подправен чай и триъгълни хапки самоса с пълнеж. Нанси започна настървено да се храни. Кришна си беше придърпал стол и я гледаше как яде с тревожно изражение на лицето, а от време на време отпиваше глътка чай. Чакаше я да започне да разказва. Тя си избърса устата със салфетката и се опита да си събере мислите.

— Кришна, много ти благодаря. Съжалявам, ако имам малко странен вид…

— Моля те, не ставай смешна. Искаш ли още нещо?

— Не, това беше напълно достатъчно. Онова, което всъщност искам, е да науча нещо повече за Антон Херцог.

Кришна кимна предпазливо. Нанси продължи:

— Можеш ли да ми помогнеш?

Той изглеждаше притеснен, сякаш би предпочел тя да поиска обиколка на Делхи и съвет в кои бакалии да пазарува, къде да се отбива да хапва или нещо друго, все тъй несъществено.

— Какво точно искаш да научиш?

— Ти си работил в близко сътрудничество с него. Ти си човекът, който най-добре трябва да познава неговите навици, предпочитания, какво е имал намерение да направи.

— Не толкова добре, колкото може би си мислиш. Да, аз наистина работя с него от години…

Той замълча, защото се надява, че ще сменя темата, помисли си Нанси. Но тя не го направи и зачака търпеливо да й каже нещо повече.

Кришна се размърда неспокойно на стола.

— Виж, Антон е странен характер.

— Какво искаш да кажеш?

— Той обича Индия, в това няма съмнение. Вярва в нея и отчаяно иска да разкаже на света за страната и да осигури справедливо отношение към нея… Но трябва да знаеш, че е труден човек. Може да бъде малко хладен…

— Хладен?

— Не, не хладен. Не това е точната дума. Съжалявам, не се изразявам достатъчно разбираемо. Нямам предвид, че не е дружелюбен, напротив. Безброй пъти съм се радвал на неговото гостоприемство. Освен това той ме обучи. Не мога да кажа нищо друго, освен хубаво за човека. Той е и отличен началник. Но има нещо, може да се нарече, непознаваемо у него. Това е единственият начин, по който смятам, че мога да го изразя.

— Защо според теб е изчезнал?

— Не знам. Нали това се опитвам да ти кажа. Не го познавам толкова добре, въпреки всичкото му дружелюбие и факта, че съм седял на няколко метра от него през всичките тези години.

— Не е ли споделял нищо за личния си живот?

— Не, нито за чувствата си, за семейството или за миналото си. Мога да ти разкажа какви са любимите му занимания, къде сядаше да пийне и от коя страница започваше сутрин да чете „Трибюн“. Как се отказваше от кафето за три месеца и после отново започваше да го пие в продължение на следващите три. За неговите слабости и ритуали, но неговото вътрешно аз беше затворено за мен.

Единственото време, когато е споменавал за семейството си пред мен, беше в началото на неговия престой тук, когато бях току-що дошъл в кореспондентското бюро. Разказа, че баща му е умрял, преди той да се роди. Бил убит в битката за Сталинград в средата на Втората световна война. След войната майка му емигрирала от техния роден Мюнхен в Аржентина. След това не е споменавал нищо повече и аз усещах, че не мога да настоявам.

Кришна започна да подрежда някои от струпаните на бюрото листове и изпод тях се показа потъмняла сребърна рамка около избледняла черно-бяла снимка на жена.

— Това е майка му, Ана Херцог.

Нанси се наведе и започна с интерес да разглежда снимката. Русите коси на жената бяха вдигнати на кок. Носеше бяла блуза, закопчана до шията. На снимката изглеждаше на средна възраст: красива, с черни очи, високи скули и много бледа прозрачна кожа. Взе снимката от Кришна.

Много лош късмет да изгубиш съпруга си, преди още да си родила детето си, помисли си тя. Какво ли е било да се грижиш за бебе, когато мъжа ти вече го няма, а цяла Европа е обхваната от пламъци? Трябва да е била корава, в това нямаше съмнение. Виждаше го през нежната й красота и прозрачна кожа. Но от друга страна, толкова хора са изпадали в същото положение. Просто хорските очаквания е трябвало да бъдат по-скромни: да се измъкнат и да оцелеят сред ужасите на войната. Ден за ден. Най-голямата победа била да продължаваш да живееш. Нанси остави рамкираната снимка на масата.

Кришна продължи:

— Смешното е, че макар да няма спомени от Германия, защото е прекарал много малко време там, той е истински германец…

Кришна стана и отиде при бюрото на Херцог, което беше нелепо затрупано с листове, сякаш беше изсипал папките си навсякъде преди последното си заминаване.

— Ето Гьоте: „Събрани съчинения“, Шилер: „Събрани съчинения“, Ницше: „Тъй рече Заратустра“.

Нанси стана, за да погледне отблизо. Истина беше: поизносени томчета на немските класици бяха разхвърляни по плота. Приличаше на писалището на човек, който страда от носталгия. Можеше да си представи как късно през нощта Антон седи на бюрото си и слуша Баховите сюити за виолончело, четейки Гьотевия „Фауст“, докато си представя, че е далеч от горещината и прахоляка на Индия.

Кришна продължи, като взе да се въодушевява от задачата си, сякаш беше забравил напълно казаното от Дан Фишър.

— Не са само книгите. Подозирам, че и душата му беше немска, и имаше темперамента на германец. Всъщност смятам, че Антон притежаваше всички добри качества, приписвани на германците: страст, точност и такова въодушевление — беше като природна стихия, когато спореше за нещо, в което вярваше. А когато говореше за вселената и мястото на човека в нея, звучеше като някой индийски гуру.

Кришна вдигна очи към нея и се усмихна.

— Това го могат само германците! Беше музикален, и то много. Толкова добър пианист, че би могъл спокойно да концертира.

Нанси кимна сякаш на себе си. Животът можеше да бъде толкова суров към хората, като постоянно прогонва тях и техните семейства, изтръгвайки ги от корените им. Херцог беше герой за толкова много хора, не само за нея, но сега, когато гледаше разхвърляните по бюрото листове, тъжната снимка на неговата майка и томчетата със съчиненията на немските класици, можеше да види човешката страна на мита. Тогава започна да изпитва засилващото се усещане, че той вероятно е бил силно объркан човек.

— Има ли си приятелка?

Странно беше да задава тези въпроси за човек, пред когото винаги се е прекланяла.

— Не. Всъщност не знам. Вероятно нищо сериозно.

Тя почака малко, но изглежда Кришна не искаше да навлиза в тази тема.

— Никога?

— Не беше гей, ако това имаш предвид. Понякога имаше приятелки, но нищо специално. Не бих казал, че му бяха интелектуални партньорки. Освен това имаше и други жени.

Тя въздъхна дълбоко. Всичко беше толкова объркващо. Както и да е. Какво общо може да има германското у Антон с факта, че тя беше завлечена в полицията и обвинена в комбина с него и в шпионаж? Тъжен възрастен мъж със страст към Тибет. Какво повече можеше да научи? Може би нищо. Точно в този миг погледът й се спря върху една особено захабена книга, която гордо се мъдреше в средата на бюрото. Имаше такъв вид, сякаш е била разгръщана с религиозна отдаденост.

— Коя е тази книга?

— Това е И Дзин — „Книга на промените“, както се нарича на английски. Четеше я всеки ден, без да пропусне нито веднъж.

— Аха, чувала съм за нея. Това е книга със загадки, нали?

— Не. Със сигурност не е просто книга със загадки. По-скоро може да се каже, че това е азиатската библия.

Нанси се почувства неловко. Тя болезнено осъзнаваше относителното си невежество в областта на индийската и азиатска култура.

— Наистина?

— Да, това е изключително влиятелно съчинение. Кришна замълча, сякаш събираше мислите си.

— Това не е книга „за“ каквото и да било. Тя е Оракулът.

Нанси трудно успяваше да скрие своето неверие.

— Оракулът? Значи ти помага да видиш бъдещето? Нещо подобно на хороскоп?

Кришна поклати глава и млясна неодобрително с уста и Нанси разбра, че книгата се ползва с много по-голяма почит от хороскопите на Запад.

— Съжалявам — побърза да каже тя. — Извинявай за неуместните ми въпроси.

Кришна се усмихна.

— Онези, които я използват, се кълнат в нея. Тя е много голяма сила в съвременния източен живот. В трудни моменти японското правителство често се съветва с нея. Всички водещи бизнесмени в Хонконг и Сингапур я ползват непрекъснато. Дори съм на мнение, че добива все по-голяма популярност и на Запад.

— Това е много необичайно.

Беше нелепо да си представи успели, облечени в костюми бизнесмени и политици да използват гадателска книга. От друга страна, имаше достатъчно западни политици, които правеха същото, но обикновено не го обявяваха на всеослушание.

— Може ли да хвърля едно око?

Кришна взе книгата и й я подаде. Докато се опитваше да потисне своя скептицизъм, Нанси отгърна напосоки една страница. В горния край имаше странна диаграма, състояща се от шест прави линии, подредени една над друга. Всяка беше дълга около пет сантиметра. Някои от линиите бяха непрекъснати, други имаха малък процеп по средата. Под диаграмата имаше име, а под него — загадъчен текст, който й напомни за гатанките, които учеше като дете. Кришна се наведе към нея и посочи диаграмата.

— Това се нарича хексаграма. Съществуват шестдесет и четири възможни съчетания от непрекъснати и прекъснати линии, което означава, че във вселената могат да съществуват само шестдесет и четири хексаграми. Всяка си има име. Всяка от тези шестдесет и четири хексаграми представлява един етап от безкрайния цикъл на промени, които засягат всички неща във вселената. Във всеки миг от времето можем да определим в коя точка от цикъла на промените се намираме, като начертаем хексаграма и се посъветваме с Оракула за нейното определение. Ето, виж, този текст под хексаграмата я обяснява. Ако искаш да се посъветваш с Оракула, първо му задаваш въпрос, а след това създаваш хексаграма. Някога са го правили, като са хвърляли нагоре четиридесет и девет клечки от бял равнец. В зависимост от това как падат, те представят една от възможните шестдесет и четири хексаграми. Днес обаче хората просто хвърлят шест пъти монета. Антон го правеше всяка сутрин. Ези означава непрекъсната линия, а тура прекъсната. Това е много по-лесно.

— Питам се защо го е правил? Странно е да вършиш подобно нещо, щом не е част от родната ти култура. Къде се е запознал с тази практика?

— Нямам представа, но не правеше нищо, без първо да се допита до Оракула. Хората смятат неговите напътствия за много успокояващи.

— Те обаче се основават на случайна подредба, нали така?

— Да, но това не е съвсем вярно. Нищо в природата не е напълно случайно. Ако погледнеш течението на водата или формата на линиите в дънера на дърво, на пръв поглед изглеждат случайни, но фактически са подредени по начин, който надхвърля нашите възприятия. Това е „подреден хаос“ — неговите правила ни се изплъзват, но не могат да се изплъзнат на Оракула.

Китайците наричат този порядък в безпорядъка Ли. Според някои хора Оракулът просто превежда в думи Ли, така че човек може да разбере къде се намира в постоянния процес на космически промени и да действа по съответния начин. Затова ако слушаш Оракула, ти един вид се вслушваш в гласа на вселената. Или поне това твърдят мъдреците…

Кришна затвори книгата и вдигна очи към нея.

— Антон познава много добре азиатската култура, особено тибетската и китайската. Той сигурно знае за Ли, така че намира смисъл в Оракула. Вероятно по време на пътуванията му някой го е научил как да го използва.

Да, доста странен човек, каза си Нанси. Странен, но много интересен. Нейната собствена самоличност беше толкова ясно изразена: тя нямаше съмнение откъде идва и накъде върви, коя е родната й култура, но с Херцог изглежда не беше така. Човек можеше да отдаде тази склонност към гадаене на несигурност или слабост в характера, макар че вярно беше точно обратното. Антон Херцог беше много обаятелен, имаше силна, властна и доминираща личност, която впечатляваше всички, с които се срещаше. Обаче имаше ли човек в „Трибюн“, който го познаваше истински? Тя огледа хексаграмата пред себе си. Дали можеше да й каже какво крие бъдещето? Има ли истина в нейните думи?

Нанси се намръщи.

— Антон наистина ли я е използвал всеки ден?

Кришна кимна.

Тя сведе очи и се вторачи в износената кожена подвързия на странната книга. Мълчаливо върна Оракула на мястото му в средата на бюрото на Херцог, внимателно, сякаш полага спящо животно и се страхува да не се събуди. Когато остави книгата, Кришна се изправи.

— Има нещо, което мога да ти покажа, за да разбереш Антон по-добре. Видеофилмче, което засне преди време… Имам го оттатък на дивиди. Ще ида да го взема…

Щом Кришна излезе от стаята, книгата отново привлече погледа на Нанси.

Някак си беше завладяла нейното въображение. А тя имаше отчаяна нужда от помощ какво да предприеме нататък. Мисълта, че Оракулът ще й осигури достъп до някакъв присъщ на вселената глас, й се струваше невероятна, но доста съблазнителна. В този миг беше забравила мъките, преживени в полицията, и дори съдбата на Антон Херцог. Единствено искаше да разбере дали Оракулът наистина работи. Нали не би могъл да навреди, каза си тя, докато се настаняваше на стола на Херцог и наместваше Книгата на промените в средата на плота. Сложи лявата си ръка върху корицата, сякаш щеше да се кълне на свидетелската скамейка в Библията. После много бавно си намисли въпрос.

Оракуле, наистина ли работиш? Наистина ли имаш достъп до истината на този свят?

После се зае да извърши казаното от Кришна: подхвърли шест пъти монетата и си отбеляза резултатите на лист хартия. Така успя да направи своята първа хексаграма. Известно време я оглежда. Нищо не й говореше — беше просто сбор от прекъснати и непрекъснати линии. Тя отвори книгата и внимателно затърси в нея, докато не я откри.

Това беше хексаграма 50: Тинг — „Котелът“.

Нанси зачете тайнственото послание, изписано под нея.

Нанси прочете няколко пъти текста, а бръчките на челото й ставаха все по-дълбоки.