Царството

39.

Техният камион беше част от колона от четири машини, които бяха поели на изток от Лхаса през Тибетското плато към района Конгпа, а по-късно щяха да навлязат и в Китай. Пътят, който се влоши рязко веднага щом се отдалечиха на тридесетина километра от тибетската столица, се виеше покрай брега на Ярланг Цангпо. Цангпо се изкачваше стотици километри на запад от Лхаса, виейки се край най-святата планина в Азия — Кайлаш. Реката се подхранваше от глетчерите до гмурването си в Пемако, откъдето започваше шумното й спускане към безкрайните индийски равнини. Въпреки лошия и стръмен път шофьорите яростно пушеха цигара от цигара, докато въртяха воланите, за да се справят с острите завои. Появяващата се от време на време миризма на изгорели спирачни накладки се смесваше с несекващата воня на тютюнев дим, а лицата им постепенно се покриваха с мръсотия от прахоляка.

На пет часа път от Лхаса минаха успешно през първия милиционерски контролен пост. От малка дървена барака излезе мърляв милиционер и махна с палка на конвоя да спре. С цигара в устата, обгърнат от миризмата на чанг, той започна да преглежда документите им. Малко по-късно им махна да продължават, без да зададе никакви въпроси. В кабината се бяха натъпкали и тримата плюс шофьора. В мига, когато той натисна газта и се отдалечи от района на поста, Джек въздъхна театрално.

— Мисля, че въпросът се уреди. Сега милицията в Конгпа няма да бъде толкова внимателна.

— Конгпа? — поинтересува се Нанси.

— Това е следващата област между Лхаса и Пемако. Мястото е доста диво, там живеят множество бирмански и асамски етнически групи.

— Значи като Пемако?

— Не, не чак толкова диво, но въпреки това си е Дивият запад. Там цари беззаконие, бедността е голяма, много негостоприемно място. Не си заслужава усилията да бъде управлявано.

Гун през това време разговаряше с шофьора, но щом чу доводите на Джек, го прекъсна.

— Нанси, не го слушай. Това е истинският Тибет. Корави селяни. Там липсват всички удобства на монашеския живот.

Удобствата на манастирския живот, усмихна се тя вътрешно. Това трябва да е някаква шега. Животът трябва да е наистина много труден, щом тибетските манастири са се превърнали в символ на изнежен живот. В този миг Гун посочи към нещо напред по пътя.

— Погледни! Нали разбираш какво имам предвид?

До пътя стояха двама тибетци. Те можеха да са на всяка възраст от шестнадесет до тридесет години. Стояха и зяпаха минаващия конвой. Към ръцете и коленете им бяха вързани малки дървени плочки, за да пазят кожата им, когато коленичеха и се покланяха, а те го правеха след всяка направена крачка. Щяха да продължат да го правят, обясни Гун, чак до двореца Потала.

— Това имах предвид. Това са корави, религиозни хора. Истински тибетци.

Нанси обърна, глава, докато ги отминаваха. Двамата млади мъже отвърнаха на погледа й. Зад тях течеше Ярланг Цангпо, „пречистващата“, както й беше казал Джек, че я наричат местните, а от всички страни се издигаха красивите до болка планини и докосваха небесата.

Какво място, помисли си тя. Не е възможно човек да се озове тук и да не се промени напълно. Не е чудно, че Херцог се беше превърнал в толкова неразбираем човек, стоящ настрана от грижите на западната журналистика. Тя вече можеше да усети как всичко наоколо й влиза под кожата: кобалтовосиньото небе, кристалночистият въздух, голямата религиозност, близостта до природата, до живота и смъртта. Обстановката тук изтъкваше важните неща и караше обичайните грижи за материалното съществуване да изглеждат обикновени и незначителни.

Преди много години Феликс Кьониг сигурно също беше минал по този път. Опита се да си представи как ли е усещал Тибет. Нещо не се получи: реши, че е невъзможно да се правят предположения за мотивите на подобен човек. За нея той беше още по-неразбираем от поклонниците, край които току-що бяха минали. Как ли е оправдавал работата си за нацистката партия? Може би не е имал изход или просто не е мислил по този начин. Най-вероятно беше да е отказал да приеме действителността по онова време — искал е просто да работи, да замине за Тибет. Сигурно тук горе, на покрива на света, се е чувствал далече от войната в Европа. Може да се е опитвал да избяга от всичко това. Не беше ли твърде великодушна към него? Дали не е бил правоверен, някой като Гьобелс и Химлер, със своя собствена налудничава теория за произхода на германската раса? Решен да помогне на нацистите по единствения известен на него начин — като им съгради митология, закотвена в Хималаите и оправдаваща техните насилия? Нанси се въртеше в кръг. Имаше само въпроси, но не разполагаше с отговорите. В опит да се откъсне от гъмжащите в главата й мисли, тя се обърна към Гун.

— Къде научи английски толкова добре?

Шофьорът смени скоростта, защото започнаха да изкачват хълм, и двигателят изрева яростно. Гун трябваше да крещи, за да го чува.

— В Дарамсала, в Маклеод Гандж.

— О, значи си бил в Индия? А защо се върна?

— Липсваше ми семейството… Освен това разбрах, че и да избягаш от неприятностите си, това не ги оправя.

— Не знаех, че е възможно да се върнеш.

— Да, не би трябвало да е възможно. Китайците са параноични за хора, които се връщат оттам…

— Как го направи?

— Както всички останали. Вървях пеш.

— Не е ли опасно?

— Днес няма нищо безопасно.

Джек беше чул разговора им и се намеси:

— Гун, разкажи й какво ти се случи на връщане.

Гун се засмя.

— Не!

— Какво се е случило? — задълба Нанси, заинтригувана от неговия отказ.

— О, нищо особено…

— Моля, разкажи ми!

— Ако действително искаш да знаеш, ще ти разкажа, но няма да ти хареса.

— Нищо, разкажи ми.

— Ами бях изминал целия път през високопланинските проходи. Вървях вече от двадесет и един дена, бяха свършил цампата, нали си чувала, ечемичното брашно, с което се храним на път, и точно се готвех да легна на склона, когато ме арестуваха неколцина китайски войници…

— Ужасно! Как ги убеди да те пуснат?

Гун се изсмя истерично, с висок, почти налудничав смях, който обърка Нанси.

— Не съм ги убеждавал. Просто ме хвърлиха в затвора в Дронгпа — една страховита дупка.

— О, боже! И как успя да се измъкнеш?

Джек също се усмихваше сега с крива усмивка и гледаше Гун с присвити очи. Той му направи гримаса и продължи разказа си:

— Ами бях отчаян. Почти бях стигнал и много ме беше яд на мен самия, но не знаех какво да правя. Тогава ме сложиха в килия с един възрастен тибетец. Той ми каза: „Ако искаш да излезеш, има само един начин. Намери цигара и си изгори гениталиите с нея“.

Нанси изкриви отвратено лице. Това да не би да е някаква шега, запита се тя. Погледна към Джек, който се хилеше неприятно.

— Вярно ли е?

— Да.

Чувствайки отвращение и неловкост едновременно, тя все пак успя да измисли въпрос:

— Ако си изгориш гениталиите, как, по дяволите, това ще ти помогне да избягаш?

— Ами възрастният човек каза, че ако го направя както трябва, ще прилича на тежко венерическо заболяване и затворническият лекар просто ще ме изхвърли…

Лицето на Нанси все още беше изкривено от отвращение.

— Направи ли го?

— Да, разбира се. Бих направил всичко. Първо направих опит върху ръката си.

Той протегна дланта си и тя видя отблизо белезите, които вече беше забелязала. Лъскава набръчкана кожа — всяко изгаряне образуваше ужасяващо правилен кръг.

— Ужасно — каза тя, Гун кимна и продължи:

— След това направих онова, което ме посъветва дядото. То ме разболя, получих треска, потече гной и избиха циреи…

Нанси чак отскочи назад.

— Сигурна съм, че е било гадно. И какво каза лекарят?

— Хвърли едно око и каза на сержанта да ме пусне, защото след седмица-две ще съм мъртъв и ако умра в затвора, ще бъде лошо за него.

— Това е най-гадната история за бягство, която съм чувала…

Джек продължаваше да се усмихва неприятно.

— Гун — обади се той, — никога не съм знаел, че можеш да бъдеш толкова обаятелен с жените.

— Предупредих я, че няма да й хареса, нали?

— Следващия път ще се съобразя с твоето предупреждение — кимна Нанси с мрачна усмивка.

Тримата потънаха в мълчание, докато камионът продължаваше пътя си с клатене и друсане.