Царството

2.

Беше през деня. Нанси Кели знаеше единствено това. Не си спомняше къде се намира, нямаше представа и колко е часът. Чукането започна отново. Над главата й висеше закачен за тавана вентилатор, големите му перки се въртяха мрачно, но не успяваха да предизвикат и най-малкото раздвижване на въздуха. За секунда се загледа объркано във вентилатора и тогава всичко си дойде на място. Намираше се в Индия, в Делхи, във фирмения апартамент. И някой чукаше на вратата.

Проклинайки напосоки, Нанси изстена от изтощение и се претърколи в леглото. Пердетата не бяха по-полезни от прозрачни бели чаршафи и стаята беше окъпана в светлина. Чувстваше се объркана и болна, а се намираше в Индия едва от няколко часа.

Не мога да се разболея толкова бързо, помисли си тя. Това би било много нечестно. Потършува по нощното шкафче, взе телефона си и се вторачи объркано в часовника, защото не беше сигурна дали беше сменила нюйоркското време с делхийско. Спомни си, че самолетът й беше кацнал посред нощ. Шофьорът я беше превел през тълпите просяци и чейнджаджии, които предлагаха настоятелно да й обменят доларите или да намерят евтина хотелска стая, до сигурността на очакващия ги „Мерцедес“. Беше се отпуснала на почти неудобно голямата кожена седалка и се вторачи през прозореца, докато зад него прелитаха цветовете и хаосът на делхийската нощ, сякаш беше телевизионен екран. Накрая колата се вмъкна в една пуста улица и я остави пред жилищната кооперация.

Нанси Кели беше дошла в Делхи, за да стане новата шефка на южноазиатското кореспондентско бюро на „Интернешънъл Хералд Трибюн“. Беше на тридесет години, твърде млада за този пост, но извади голям късмет с момента. Това беше нов етап в нейната кариера, както и в нейния живот. Надяваше се, че ще й помогне да остави зад себе си близкото минало и че екзотиката и силните усещания в Индия ще я улеснят да забрави последните няколко месеца в Ню Йорк. Месеци, които от време на време сякаш минаваха бавно като години.

Чукането продължаваше, но Нанси беше още твърде объркана и уморена, за да стане от леглото. Иконката за ново съобщение на телефония дисплей замига.

— Идвам, само минутка — извика тя тихо сред шума от чукането и отвори съобщението. Беше имейл от бившето й гадже Джеймс Лонг, кореспондент на „Трибюн“ в Буенос Айрес. Сърцето й се сви. Не можа да не си помисли, че е лош знак да получи първото си съобщение в Индия точно от него. Беше се запознала с Джеймс преди пет години, докато работеха заедно в нюйоркската редакция. Ходеха от три. Тя го обичаше, в това нямаше съмнение, но желанията им бяха твърде различни. Той искаше да има съпруга, която си стои у дома и гледа децата: това никога нямаше да бъде тя. Най-накрая обяви, че е намерил друга, от майчинския тип, които обичат да си стоят вкъщи. Беше я срещнал по време на едно от нейните чести пътувания в чужбина. Жена му беше аржентинка и Джеймс изглеждаше много щастлив. Скоро се освободи мястото в Буенос Айрес, той се кандидатира и го получи. Може би всичко това беше вярно, а може би се беше срещал с жена си от много повече време, отколкото той или Нанси бяха готови да признаят. Това се случи преди три месеца. Нанси би трябвало да предположи нещо подобно, но го прие твърде зле. Знаеше, че не си подхождат, но това не пречеше още да го обича.

„Скъпа Нанси, съжалявам, че не вдигах телефона, но както ти обясних последния път, когато разговаряхме, смятам, че е по-добре…“

Тя престана да чете и претегли телефона в дланта си, преди да натисне бутона „изтривам“.

Въздъхна облекчено, сякаш беше взела правилното решение кой кабел да среже и току-що е успяла да обезвреди бомба. Преди няколко месеца, отбеляза с чувствителността и празнотата, които идват след скръбта, отчаяно искаше да го чуе. Но сега почти беше успяла да си възвърне равновесието и последното, което би искала, бе да възобновят контактите си.

— Скъпи Джеймс — каза тя на глас, докато прозрачните бели пердета помръдваха леко от знойния делхийски ветрец, — сега разбрах, че ще настъпи денят, може би доста скоро, когато ще те преживея…

Успя да се усмихне насила и се огледа наоколо, сякаш наистина се надяваше да получи подкрепа от новата обстановка. По дяволите това чукане.

— Добре де, добре — каза Нанси и наистина се опита да се размърда. Свали краката си на пода и разтърка очи. Намираше се в една от най-омайните страни в света, пред себе си имаше интересна и трудна кариера, а миналото беше останало зад гърба й.

Нещата се бяха наместили почти свръхестествено. Свободното място в Индия беше обявено точно същата сутрин, когато тя реши да отиде някъде в чужбина. По-точно Дан Фишър, главният редактор, който беше прескочил от Париж, я беше потупал по рамото и я бе поканил в своя кабинет. Антон Херцог, нейният герой, идолът на всички от „Хералд“ и най-дълго задържалият се кореспондент в Делхи, се беше изгубил три месеца по-рано. След двадесет години на своя пост, се беше изгубил без никаква следа в тибетските планини. Дан Фишър беше чакал дълго, но накрая управителният съвет го натисна: трябва да се намери човек, който да заеме мястото. Индия беше най-важната страна в Азия и вестникът не можеше да чака до безкрайност Херцог да се върне. Затова предложиха работата на Нанси. Дан дори не си направи труда да го обяви на таблото за свободни места във вестника — факт, който тя би сметнала за много по-озадачаващ, ако не се радваше толкова много на възможността да се махне от Ню Йорк. Постът беше висок, а тя никога не беше стъпвала в Индия, но Дан я успокои, че има силни поддръжници във вестника, хора, които се възхищават на нейното перо и на уменията й да разследва. Разбира се, това, че няма партньор, било в нейна полза — обвързаните хора винаги срещат големи трудности с преместването. Обаче тя щеше да седне на голям стол, пошегува се Дан, докато топло й стискаше ръката. Антон беше легенда и Нанси трябваше да даде най-доброто от себе си. Беше се усмихнала благодарно, смаяна от странния и щастлив развой на събитията. Това бе огромна възможност и тя със сигурност нямаше да възразява срещу непривичната процедура по назначението.

Що се отнася до горкия стар Антон, суровия шестдесетгодишен мелез между аржентинка и американец, всички се надяваха да е поел на някоя от периодичните си екскурзии и рано или късно да се появи отново. Той беше човекът, който вдъхнови Нанси да стане журналистка, но въпреки възхищението, което изпитваше към него, тя не го познаваше добре. Винаги беше обичала неговите истории и винаги щом вземеше вестника, първо търсеше неговите статии. Истината беше, че има възможност да го срещне само няколко пъти. Антон се появяваше рядко в редакцията и когато това се случваше, Дан Фишър го посрещаше като кралска особа и рядко допускаше някого другиго до него. Няколкото пъти, когато Нанси бе имала възможност да разговаря с Херцог, той беше толкова любезен и окуражаващ, толкова скромен. Но по време на тези срещи тя беше по-скоро омаяна, отколкото доволна. Надяваше се, че няма да мине много време и той ще се появи в делхийското бюро. Без съмнение, с още няколко истории в джоба, които ще му спечелят поредните награди. Този път тя щеше да е първата, която ще ги чуе.

Обаче имаше и обезпокоени гласове. Някои от близките приятели на Антон, останалата част от старата гвардия в нюйоркската редакция, започваха все повече да се тревожат, че може да се е случило нещо друго. Обичайно бе да се обади на някого от тях, да изпрати пощенска картичка или нещо подобно. Този път обаче не получиха никакъв знак от него. Разказваха, че на млади години Антон бил отличен планинар, а освен това инат. Не беше твърде трудно човек да си представи, че се е изсилил при катерене някъде, без съмнение с недостатъчно екипировка, като разчита единствено на своя ум и сили. Той беше кореспондент от старата школа — говореше няколко азиатски езика и притежаваше обширни познания за Индия, Китай и Тибет. Безброй пъти беше отказвал повишения и вдигане на заплатата, за да може да продължи да върши онова, което обича. Да работи на терена сам, да гони истории и да поема рискове, които биха уплашили репортери, наполовина по-млади от него. Антон със сигурност беше легенда и може би това беше причината никой да не иска да предположи най-лошото.

Нанси едва не подскочи. Чукането беше станало по-силно и един глас с индийски акцент викаше нейното име през отвора за пощенската кутия. Тя хвърли телефона на леглото и стана. Порови в куфара си, намери чифт камуфлажни панталони и чиста риза и ги облече. Грабна един ластик и върза гъстата си кестенява, дълга до раменете коса на хлабава конска опашка. Погледна се в огледалото и видя, че изглежда уморена, но това не я изненада кой знае колко.

Излезе в коридора и изведнъж пред нея се откри зрително поле към основния хол. Когато пристигна, беше твърде уморена, за да огледа. Но сега гледката я удиви. Помещението преливаше от древни каменни статуи и фигурки. Буквално всяка повърхност и всяка маса, а имаше доста антикварни маси, бяха претъпкани със статуи. Някои скулптури представляваха глави на Буда в естествен ръст, други — грижливо изсечени търговци от Пътя на коприната, яхнали камили. Общото впечатление беше удивително: сякаш си надникнал в склад на „Сотбис“. Очевидно Антон Херцог е бил познавач…

— Госпожице Кели, ако сте вътре, моля, бихте ли отворили вратата?

Гласът беше силен и нетърпелив. Тя клекна пред отвора на пощенската кутия и видя чифт кафяви очи.

— Да?

— Полиция. Аз съм капитан Хундалани. Моля, отворете вратата.

Очите изчезнаха и капитан Хундалани се изправи.

— Ъъъ… Добре.

Нанси освободи трите брави и отвори малко вратата. Когато видя, че двамина от тримата индийци носеха полицейски униформи, отвори широко, за да ги пусне да влязат. Третият мъж носеше безупречен черен костюм. Капитан Хундалани беше около тридесетте и гладко избръснат, като се изключи един малък, грижливо подрязан мустак. Нито той, нито полицаят се усмихваха. Капитанът започна:

— Госпожице Кели, съжаляваме, че трябва да ви обезпокоим, но работата не търпи отлагане.

— Ами… Добре — отговори Нанси, — влезте. Може би тук — и тя посочи към всекидневната. — Заповядайте, седнете, където искате. Апартаментът не е мой… Той принадлежи на господин Херцог, колегата ми от „Хералд Трибюн“. Или по-точно той живее тук… Всъщност жилището е на вестника. Обаче господин Херцог го няма…

Капитан Хундалани я прекъсна. Гласът му беше хладен и равен:

— Да, ние знаем това, госпожице Кели. Точно то е причината да сме тук… Моля, ще разберете, че най-добре е да изчакате, докато обясним.

Нанси си помисли, че в гласа му има отсянка на заплаха, която нямаше как да се сбърка. Не можеше да си представи каква е причината. Едва ли трябваше да очаква неприятности, защото не се е регистрирала в полицията. Намираше се в града едва от няколко часа. С усещането за паника, която се заражда някъде в стомаха й, тя намери един тапициран с коприна стол, древен и много красив, но нямаше време да мисли за това сега, и се отпусна на него. Господин Хундалани и другите полицаи все още стояха и я гледаха намръщено.

— Госпожице Кели, бихме искали да дойдете с нас… За да отговорите на няколко въпроса.

По лицето на капитан Хундалани не се забелязваше и следа от дружелюбност. Тя усети как вълна от адреналин се надига у нея.

— Какво? Защо? Аз съм в Индия едва от няколко часа. Сигурно ще ми позволите да взема душ и да се преоблека, преди да се регистрирам.

Гласът й беше тънък и слаб — чуваше се как говори и имаше усещането, че не тя произнася думите. И тогава, за неин пълен ужас и удивление, й просветна какво в действителност се случва.

— Арестувана ли съм?

Капитан Хундалани замълча за миг, подбирайки внимателно своите думи.

— Не, госпожице Кели, не и ако дойдете с нас.

Гърлото й беше пресъхнало.

— Какви ги говорите? Аз съм само от няколко часа тук и през повечето от тях спах. Как е възможно да съм извършила нещо незаконно?

— Нашето разследване засяга вашия колега господин Антон Херцог. Отнася се за действителната причина за неговото пребиваване в Индия и Тибет.

— Сигурна съм, че това е много завладяваща тема. Антон е обаятелен човек, но не виждам как мога да ви помогна. Никога не съм била в Индия, а него не съм виждала от месеци. Аз съм тук, за да го заместя, а не да отговарям за неговите простъпки, каквито и да са те. — Тя огледа нервно помещението и струпаните статуи и антикварни мебели, всички свидетелстващи за личността на отсъстващия Херцог. — Каквато и да е причината, не може да нахлувате тук и да ме отвеждате… Оставете ме да се обадя в бюрото, имам нужда от адвокат.

С ъгълчето на очите си забеляза, че полицаят е сложил ръка на белезниците, които висяха от колана му. Нанси не можеше да повярва, че това се случва, а най-плашещото беше, че изглежда нищо не можеше да направи.

Парализирана от развитието на нещата, тя остана неподвижна, когато полицаят свали белезниците от колана си и ги заключи около нейните китки.

— Но аз нищо не съм направила. Имам нужда от адвокат — повтори тя вяло и осъзна, че звучи като малко дете, неспособно да осъзнае логиката, по която го е застигнала вината, и твърде наивно да разбере нарушението, което е извършило.

В този миг капитан Хундалани се усмихна: усмивката беше студена, неискрена и високомерна.

Той дори не си направи труда да спори.

— Опасявам се, че това няма да е възможно, госпожице Кели. Сега, когато решихте да ни сътрудничите, можем ли вече да тръгваме? Нещата ще бъдат много по-лесни, ако бъдем приятели.