Царството

4.

Стоманената врата се затръшна зад Нанси Кели и я поведоха надолу по дълъг, слабо осветен коридор с тухлен под. Докато стъпките й отекваха в стените, почувства как започва да я обхваща ужас. Изглежда щяха да я разпитват за Антон Херцог. Бяха подозрителни. Може би вече го бяха осъдили и сега просто трябваше да бъде намерен. И в двата случая бяха хванали погрешната жена за своя разпит. Тя нямаше да хвърли допълнителна светлина по техния случай. Въпреки че обожаваше Херцог като журналист, всъщност не знаеше нищо за човека. Представи си го заобиколен от почитатели в редакторската стая при една от редките си появи, омагьосвайки всички наоколо с необикновените си разкази. Що се отнася до личния му живот обаче, за действителния човек зад бляскавата фасада, за неговите подбуди и политическите му убеждения — тя не знаеше съвсем нищичко и това усещане за пълно невежество само засили нейния страх. Започна да й се струва, че пропада в някакъв кошмарен свят, че като Алиса в страната на чудесата навлиза в царство, в което точно защото не знаеше в какво е обвинена, никога няма да може да изчисти своето име.

Какъв избор имаше? От откровено враждебното отношение на капитан Хундалани личеше ясно, че вече е здраво затънала, макар точното й юридическо положение в момента да беше съвсем академичен въпрос. Истината беше, че я отведоха против нейната воля, без никаква възможност да поговори с адвокат, и само това имаше значение. По всичко личеше, че щеше да изчезне в адската дупка, наречена затвор, и никой нямаше да узнае… Може би точно това се беше случило и с Антон Херцог… Може би през изминалите три месеца гниеше в някоя препълнена килия на Делхийския централен затвор, измъчван от болести, и се чуди защо ли никой не си е направил труда да го намери.

Коридорът я отведе до друг коридор и после надолу по няколко стъпала, през няколко врати и накрая в част от полицейското управление, която приличаше повече на офис сграда, отколкото на затвор. Полицаят сикх почука на една безлична врата, отвори я и й махна да влезе.

Зад писалището седеше индиец на средна възраст с невъзмутим вид. Безличното му лице беше безизразно до степен на невъзможност да бъде запомнено. Нанси изведнъж си спомни нещо, което преди време й беше казал един от контактите й в ЦРУ, докато пиеха кафе на Таймс Скуеър: че всички действащи агенти приличат на нищожества, на банкови чиновници или на хората, които виждаш в чакалнята на лекаря. „Те са толкова обикновени, че никога не изпъкват сред тълпата. Всъщност дори когато са сами, човек не ги забелязва. Те са нашите най-ценни активи. Виждаш ги, но след миг съзнанието ти изтрива спомена.“

Само очите на мъжа бяха необикновени. Студенината в тях беше в пълна противоположност с иначе обикновения му външен вид. Гласът му я изненада. Той рязко издаде някаква заповед с раздразнение и нетърпение, каквито не беше очаквала.

— Свали й белезниците, няма нужда от тях!

Докато полицаят отключваше белезниците, мъжът стана, заобиколи бюрото и съвсем неочаквано издърпа стол за нея.

— Моля, госпожице Кели, седнете.

Нанси седна, още по-объркана от преди.

— Съжалявам, че трябваше да ви помоля да дойдете…

От думите тя настръхна.

— Не бях помолена, а ми беше заповядано — разтри китки тя. — А белезниците бяха напълно ненужни…

За миг мъжът сякаш изпита искрено съчувствие.

— Съжалявам. Тези млади офицери… понякога нямат и най-малката представа. Ще си поговоря с капитан Хундалани…

Нотката на съчувствие даде основание на Нанси да си помисли, че известна доза основателно възмущение е напълно оправдана.

— И какво си позволявате, да идвате посред нощ, да блъскате по вратата ми и да ме будите, за да ме арестувате? Нима се опитвате да ме сплашите?

Съвсем неочаквано черните очи на мъжа проблеснаха гневно към нея. Инстинктивно тя осъзна, че занапред ще трябва да бъде по-внимателна. Когато мъжът заговори отново, гласът му беше рязък и неотстъпчив:

— Госпожице Кели, тук не е Северна Америка. Индия все още не е богата страна. В Делхи нашата полиция е претоварена. Затова не разполагаме с много време. Мога да ви уверя, че сериозността на вашето положение напълно оправдава нашите действия.

Той бутна стола си назад, изправи се и се вторачи в нея със студенина, която граничеше с презрение.

— И между другото, не бих позволил на северноамериканка да критикува нашите методи. Смятам, че един на всеки трима чернокожи в Америка е прекарал време в затвора. На мен това не ми звучи като справедлива и добре работеща система.

Макар да беше уплашена, Нанси бе решена да не го показва.

— Съветвам ви да предадете оплакванията си в американската легация. Колкото и да съм съгласна с вашата загриженост за американското правосъдие, аз съм журналист, а не съдия.

Който и да беше този мъж, той определено не беше в настроение да продължат обсъждането на ареста й. Когато отмести поглед от нея, тя разполагаше с няколко секунди, за да си събере мислите. Споровете с него нямаше да й помогнат. Очевидно беше с висок чин и тя подозираше, че би могъл да направи каквото иска с нея. Преди да може да каже нещо, той заговори:

— Аз съм инспектор Лал. Тук сте заради аферата „Херцог“.

Сърцето й се сви. Аферата „Херцог“ — звучеше сериозно. По-лошото беше, че всеки път, когато някой споменеше Антон Херцог, изпитваше усещането, че индийците вярват в близостта между нея и предшественика й и че тя вече е запозната с подробностите на онова, което те разследваха.

Заекна в отговор:

— Чуйте, вече казах на капитан Хундалани, че нямам ни най-малка представа за какво говорите. Бегло познавам Антон Херцог. Изпратиха ме да го заместя. „Триб“ — „Интернешънъл Хералд Трибюн“, е голямо международно издание. Трябва да ми позволите да говоря с адвокат или с представител на нашето посолство.

Мъжът я огледа със студени втренчени очи, преди да се обърне към полицая, който стоеше на пост до вратата.

— Моля, повикай господин Арумагум.

Полицаят излезе и мъжът се върна на мястото си. В гласа му имаше студенина, която я изплаши до дъното на душата.

— Госпожице Кели, адвокатът вече е на път. Мога ли да ви помоля да се опитате да отговорите на моите въпроси, когато дойде? Не ми се иска кой знае колко да ги задавам, но това е важно. Повярвайте ми, работата е много сериозна. Ако предпочитате да слезете долу в килиите и да премислите — това е ваше право. Ще се опитаме да не забравим за вас. Съветвам ви да не докосвате никого долу, за да не хванете проказа.

Студени мравки запълзяха по гръбнака й. Вратата се отвори и полицаят влезе, следван от нисък плешив мъж с уморен вид на около петдесетина години. Кожата му беше много мургава, а на носа му се крепяха очила със силен диоптър. Инспектор Лал го представи с махване на ръката — жест, който сякаш разкриваше, че за него всичко това е маскарад и напразно губене на време.

— Госпожице Кели, това е вашият юридически представител, господин Арумагум. Моля, задайте му какъвто въпрос искате.

Нанси погледна отчаяно уморения възрастен човек, който седеше до нея. Не вдъхваше и капка надежда, но той беше всичко, което щяха да й позволят. Едва успявайки да прикрие своето отчаяние, тя попита:

— Какво става? Имат ли право да ми причиняват подобно нещо? Трябва да ми помогнете…

— Госпожице Кели, заповядайте моята визитка.

Тя едва не му се развика от безсилие.

— Не ви искам визитката. Искам да изляза от тук. Просто ми кажете какво става…

Объркан, адвокатът прочисти гърлото си. Инспектор Лал беше скръстил ръцете си на гърдите и наблюдаваше размяната на реплики със смесица от отегчение и нетърпение. Господин Арумагум обясни:

— Задържана сте по подозрение в шпионаж. Съответно всичките ви обичайни права са суспендирани в съответствие с член 3, параграф 7 от Закона срещу тероризма и шпионажа от 2005 г. Може да бъдете задържана без съд в продължение на сто и тридесет дена. След това съдия ще прецени дали все още представлявате значима опасност за държавата, за да разреши задържането ви за още сто и тридесет дни. Нямате право на посещения, нито да бъдете пусната под гаранция. Максималното наказание за шпионаж е смъртна присъда, а за съучастие в шпионаж — двадесет и пет години. Мисля, че са ви задържали по подозрение в съучастие в шпионаж.

На Нанси се стори, че лицето на господин Арумагум се е сляло със сивите стени, а гласът му се носеше някъде отдалече. В продължение на минута лактите й останаха подпрени тежко на плота на масата пред нея и тя реши, че може единствено да захлупи лице в дланите си. После вдигна глава и погледна инспектор Лал. Гласът й се пречупи.

— Съучастник в шпионаж? Това е лудост…

Настъпи поредното пълно, плашещо мълчание и тя го наруши, опитвайки се да не позволи на отчаянието й да пропълзи в гласа:

— А посолството? А моят вестник? Настоявам веднага да се свържете с тях!

— Ще бъде направено — отговори господин Арумагум с равен глас, което подсказваше, че знае колко безполезни ще бъдат предприетите стъпки.

Инспектор Лал кимна в отговор, след това каза с дразнещ сух глас:

— А сега, госпожице Кели, можем ли да започваме? Той отвори дебелото досие, което лежеше на бюрото пред него, и надникна вътре през очилата си.

— Следвали сте в Париж, в Сорбоната. Вярно ли е?

Полагайки усилия да запази непокорството си, тя отговори.

— Да.

— Били сте там от 1997 до 2000 година, нали?

— Да.

— И твърдите, че не познавате господин Антон Херцог?

Тя отново каза умолително:

— Да. Срещала съм го няколко пъти. В редакцията. Той не ми е приятел, дори не е човек, с когото работя.

Нотка на нетърпение се промъкна в гласа на индиеца:

— Госпожице Кели, наистина е важно да бъдете напълно честна в своите отговори. Ще задам само още веднъж този въпрос. Но първо, нека ви кажа, че ние знаем, че Антон Херцог една година е преподавал в Сорбоната: от 1998 до 1999; получил е година отпуска от „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и уж е водил курс по писане. Второ, знаем, че е бил председател на комитета, който ви е дал стипендията за стажант-репортер, когато сте започнали във вестника. А сега вие идвате тук, за да поемете неговата работа. На мен ми приличате по-скоро на протеже, отколкото на човек, който изобщо не го познава.

Нанси Кели поклати глава удивена. Обвинението им беше мършаво, предположенията всеобхватни. Това беше нелепо, но инспектор Лал се беше вторачил в нея, сякаш сега трябва да направи пълни самопризнания. Опитвайки се да запази спокойствие, тя отговори:

— Не съм срещала Херцог, докато бях в Сорбоната. По онова време не ме интересуваха особено водещите журналисти. Бях просто средностатистически студент, който си предава курсовите работи със закъснение и виси по баровете. Както и да е, дори да го бях познавала в Париж, какво толкова? Това не би ме превърнало в протеже. Много хора познават Херцог. Той е журналист с международно признание, и то заслужено. А това, че съм получила работата му, отново нищо не доказва. Освен това я получих по заслуги. Не мога да си представя какво се опитвате да кажете.

Мъжът я изгледа почти съжалително, след това прелисти страница в дебело досие.

— Госпожице Кели, знаете ли, какво е правил господин Херцог в Индия и Тибет?

— Да, разбира се, че зная. Писал е репортажи за „Трибюн“. Напоследък проучваше въпроса с топенето на глетчерите на Тибетското плато… Това вършеше, когато вестникът изгуби връзка с него…

Тя замлъкна под гневния вторачен поглед на инспектор Лал.

— Продължавайте — подкани я той презрително.

— Тибетските глетчери се топят, а те снабдяват с вода седемте свещени реки в Азия: Жълтата река, Ганг, Брахмапутра… Това същевременно означава, че осигуряват питейна вода на 50 процента от световното население. Ако глетчерите изчезнат, реките ще пресъхнат и няма да има питейна вода за хората. Ще настъпят суша, глад и войни. Важна статия…

— Значи това е прикритието на Херцог?

— Неговото прикритие? За какво му е? По това работеше, поне доколкото аз знам. И това наистина е всичко, което знам. Главният редактор на „Трибюн“, Дан Фишър, ми го разказа. Защо да ме лъже? Това е вършил Херцог, когато вестникът изгуби връзка с него. Не е известно неговото местонахождение, поне доколкото аз знам. Ако вие имате представа къде може да бъде, ние от „Трибюн“ ще се радваме да го чуем.

Господин Лал отново прелисти страницата и каза с нисък глас:

— Госпожице Кели, повярвайте, че много бихме искали да знаем къде е той. Наистина много.

В продължение на около минута те седяха в мълчание. Господин Лал бавно прелистваше страниците в досието, докато не стигна до края на папката, след това рязко я затвори и вдигна поглед.

— Това е безсмислено.

После се обърна към полицая сикх и нареди:

— Моля, вземете пакета за госпожица Кели.