Дълга нощ в Париж

107

Генерал Ротелман тичаше по алеите в парка „Аяркон“ и разсеяно слушаше сутрешните новини. Говорителят обясняваше с обичайния си авторитетен тон, че трупът на Янив Мейдан бил идентифициран, а френската полиция все още разследвала обстоятелствата около убийството му. Това не беше лъжа, но не беше и новина. Случилото се — или поне онова, което те смятаха, че се е случило — все още не можеше да бъде съобщено на публиката. Генерал Ротелман пъхна слушалките в джоба си и погледна мъжете, които тичаха до него. Тримата се насочиха към езерото.

Спътниците му бяха на неговата възраст. Единият му беше съсед — живееха на една и съща улица в Рамат Ашарон, северно от Тел Авив, а децата им бяха съученици в един и същ клас. Мъжът беше председател на управителния съвет на голяма хранителна компания, основана още от дядо му. Другият беше негов приятел от армията; бяха завършили заедно военната академия и оттогава бяха неразделни. Приятелят му не само беше депутат в Кнесета, но и бе успял да се намърда в състава на Комисията по външна политика и отбрана.

И двамата членуваха в комитета по назначаването на генерал Ротелман за началник на Генералния щаб.

Такъв комитет всъщност не съществуваше, поне не официално. Което не му пречеше да работи неуморно в задкулисното, в онази зона на здрача, където се вземаха истински важните решения — на закрити дискусии, с есемеси, в среднощни телефонни обаждания, по време на сутрешното тичане в парка, на официални вечери, чрез назначения от вътрешния кръг, чрез определяне на бюджетни приоритети, чрез появи и изчезвания от новинарските емисии — в онази зона на здрача, където се създава усещането за легитимност.

Те имаха и един рекламен гений, един нашумял телевизионен коментатор и един също толкова нашумял адвокат — бяха общо осем души, всичките мъже, и за да оцелеят, трябваше да направят така, че един от тях да се изкачи колкото е възможно по-нагоре в йерархията на властта. От цялата група генерал Ротелман имаше най-добри шансове; на него биха заложили и хора, които не са комарджии.

Тримата спряха на обичайното място след моста.

— Кога ще съобщят новината? — попита депутатът.

— Може и да не я съобщят — отвърна генерал Ротелман. — Може да намерим достатъчно добро официално обяснение и всички да го преглътнат без проблеми.

— Дори американците?

— Не — отвърна генерал Ротелман. — Вчера останах с впечатлението, че американците вече знаят какво става. Очевидно на командващия Звено осем-двеста не му допада обстоятелството, че кабинетът на министър-председателя предава американски разузнавателни данни на частни лица. Може би американците сами са се досетили, че няма никакви ядрени сделки между Иран и китайски бизнесмени в Макао, а може и да не са. Но вече знаят, че ние сме поискали данните им от Макао само за да помогнем на основния спонсор на министър-председателя.

— И какво ще направят?

— Надявам се, нищо. Ако случаят си остане криминален и не привлече международен интерес, американците също ще си траят. Защото едно е ние да ги изпързаляме, а съвсем друго — целият свят да разбере, че сме ги изпързаляли.

— Не можем да поемем такъв риск — каза съседът на генерал Ротелман.

Неговият приятел военният се съгласи:

— Така е. Дори сега всичко да утихне, може да се разсмърди след пет години, точно когато обмислящ навлизането си в политиката. Не можеш да се замесваш в такива неща.

— Вече съм замесен. Вчера им докладвах.

— Казал си им онова, което си смятал, че е истина. Толкова. От сега нататък стой далече от тази история. Правителството няма как да назначи за главнокомандващ на Израелските въоръжени сили човек, който е прецакал американското разузнаване. Остави заместника си да се оправя, онзи там, как му беше името?

— Зоро? Той е пълен дебил — каза не без съжаление генерал Ротелман. — Изключено е да повярват, че той е бил способен да върти двойна игра с такива мащаби.

— А какво ще кажеш за мароканеца? Онзи, който командващият на звеното ти пробута, без да се усетиш.

— Не е мароканец, а тунизиец — отвърна генерал Ротелман. — Но проблемът е, че той е назначен лично от заместник-главнокомандващия.

— С него ще се оправим, когато му дойде времето — каза депутатът.

Потънал в мисли, генерал Ротелман не отговори. Накрая само кимна в знак на съгласие и тримата възобновиха бягането си за здраве.