Дълга нощ в Париж

56

Секретарят по военните въпроси беше застанал пред огромната карта на света, издание на „Нешънъл Джиографик“, която висеше на стената в кабинета му, и говореше по защитения телефон. Политическият съветник седеше на канапето зад него и напрегнато очакваше резултата от разговора.

— Министър-председателят ми каза, че изобщо не се безпокои — обяви секретарят.

Това си беше пълна лъжа, тъй като министър-председателят никога не споделяше чувствата си с него. Всъщност министър-председателят свеждаше до знанието му само онова, което бе нужно да знае, т.е. онова, което той бездруго бе в състояние да си набави от алтернативни източници. Но той обичаше да казва пред събеседниците си, че министър-председателят бил споделил с него това или онова, с надеждата да създаде впечатление, че между тях протича обмен на информация. Каза ми, че изобщо не се безпокои. Това от само себе си предизвикваше въпроса: А на теб какво каза?

По линията до него достигна равният глас на генерал Ротелман:

— Радвам се да го чуя.

Настъпи продължително мълчание. Секретарят си даваше сметка, че с лъжите си не убеждава никого, във всеки случай не и индивид с коефициент на интелигентност, какъвто се твърдеше, че притежава генерал Ротелман. Но човек можеше да се задоволи и с възможността да залъгва хора с доста по-нисък коефициент и пак да направи кариера. Секретарят приключи разговора и веднага позвъни на Зоро, заместника на генерал Ротелман.

— Генерал Ротелман ме увери, че сте в течение на нещата.

Оттам нататък беше лесно да се ориентира.

Той проведе още един разговор с военния аташе в посолството в Париж, който трудно се ориентираше в ситуацията в Йерусалим, и едва след това позвъни на министър-председателя, който беше на път за Министерството на отбраната. Разговорът продължи по-малко от две минути, но все пак му помогна да запази достойнството си в очите на съветника, който отчаяно си даваше вид, че не подслушва. Едва след цялото това представление секретарят си позволи да каже:

— Всичко е под контрол.

— Знаменити последни думи. И как така всичко е под контрол? Кое е под контрол, след като ние не контролираме нито един от възможните сценарии в тази история, след като не сме я създали и няма да сме ние тези, които ще я приключат? Ако приключи изобщо…

— Скоро ще приключи — отсече секретарят по военните въпроси.

— Дефинирайте „скоро“ — настоя съветникът. — Чичо Саул пристига другата неделя, а Шефа иска да остави тази история зад гърба си много преди това.

„Шефът“ беше неособено оригиналното кодово название на министър-председателя, а „Чичо Саул“ — това на неговия основен спонсор Саул Венгер, швейцарски милиардер, натрупал състоянието си от казина и кабелни телевизионни канали. Той посещаваше Израел всяка година, като през съответния период кабинетът на министър-председателя преустановяваше всякаква друга дейност, за да осигури успеха на визитата.

— Смятам, че въпросната история ще остане зад гърба ни още тази вечер — каза секретарят; в гласа му звучеше по-скоро надежда, отколкото увереност.

— А какво смята генерал Ротелман?

— Моята оценка се основава именно на разговорите ми с генерала. Докато Чичо Саул кацне, тази история ще е слязла от дневния ред и министър-председателят ще може да се концентрира върху други неща. Не забравяйте, че за Чичо Саул е планирана чудесна обиколка, посещение във военновъздушната база „Хацерим“, разговори с пилоти; ще му подарим за спомен голяма негова снимка до изтребител, проявена и рамкирана още там на място.

— Министър-председателят още не е одобрил конкретна програма за посещението му — каза съветникът. — Но има време за това. Засега трябва да се погрижим тази история да приключи. Разговаряхте ли с командващия звеното?

— Никой не е говорил с него, но доколкото знам, той трябва да кацне до няколко часа.

— Как е възможно да не се е свързал с нас досега? Колко часа трае този полет?

— Не знам изобщо къде е — призна си секретарят. — Вчера е излетял от Сан Франциско, но от службата му казват, че едва тази вечер щял да се прибере.

Съветникът замълча и се загледа в картата на стената.