Дълга нощ в Париж

74

Госпожа Абади гледаше вечерните новини на два екрана едновременно. На малкия екран всяка вечер си пускаше новините от Израел, докато големият екран на сложния нов телевизор беше настроен на френския канал TF1, макар че любимият ѝ водещ Патрик Поавър д’Арвор бе сменен преди близо десет години.

Тя бе свикнала с това раздвоение на вниманието, откакто се бе убедила, че от френските медии не разбират какво преживяват израелците в резултат от войната в Газа. При една своя съседка и приятелка — госпожа Зербиб — бе видяла кутия за кабелна телевизия, с която се хващаха новините от Израел, и си бе поискала нещо такова като подарък за рождения ден от сина си. Той бе настроил телевизора да показва двата екрана, за да може да превключва от единия на другия, когато си поиска.

Но тази вечер, докато двете емисии течаха едновременно, на нея ѝ беше трудно да следи случващото се. Докато по френския канал повтаряха едни и същи кадри от ужасяващото престъпление на мост в центъра на Париж, а коментаторът правеше някаква странна връзка между него и отвличането на израелски турист същата сутрин, тема на деня за израелските новини бе инцидентът на летището, илюстриран със записа на израелския гражданин, отиващ на смърт, докато случилото се на моста беше представяно като реакция на израелската гледна точка за отвличането. Коментатор с побеляла коса, чието име госпожа Абади така и не можеше да запомни, съобщаваше с авторитетен тон, че имало факти, които нямал право да разкрива, но от достоверни източници в силите за сигурност знаел, че израелците нямали намерение да стоят със скръстени ръце — предупреждение, отправено колкото към терористите, толкова и към френските власти.

— Какво, вече и китайски терористи ли си имаме? — попита тя съпруга си, който дремеше в креслото.

Той ѝ промърмори да не говори глупости, надигна се и тръгна към спалнята. Госпожа Абади знаеше, че той се сърди на себе си, че е пропуснал гостуването на техния син, и реши да изчака до сутринта, за да повдигне въпроса.

Докато съпругът ѝ беше в банята, тя натисна копчето на дистанционното и превключи на френския екран, където вече говореха за нова атака на китайците, този път в хотел до Операта. Госпожа Абади помнеше предупреждението на президента Дьо Гол, че „когато Китай се събуди, ще разтърси света“, но по онова време тя още не знаеше, че това събуждане ще бъде придружено със серия от убийства в Париж. Дьо Гол ѝ липсваше, макар че към края на живота си той не беше чак толкова голям приятел на еврейската държава, колкото първоначално.

Тя се върна на израелските новини, но младата водеща вече бе преминала на темата за очакваната визита на швейцарски милиардер и крупен спонсор на министър-председателя. Господ здраве да му дава и да го пази от злини. В кадър се появи съпругата на министър-председателя, към която госпожа Абади не изпитваше чак такива симпатии. Водещата обяви, че тя нямало да бъде съдена за направените извънредни разходи в Монако, а присъстващият в студиото адвокат обясни на водещата, че госпожа министър-председателшата била жертва на лов на вещици.

Госпожа Абади изключи телевизора и започна да гаси лампите в апартамента. Докато гасеше тази в кухнята, тя хвърли бърз поглед през прозореца към езерото. Долу на крайбрежната променада двама китайци с костюми разговаряха по мобилни телефони.

Беше странна гледка, а като съвпадение изглеждаше още по-странно. Кретей се населяваше от имигранти от всякакви страни и култури, но досега не бе имало китайски бизнесмени. Госпожа Абади усети как по гръбнака ѝ полазват тръпки и отиде да седне на канапето в тъмната всекидневна.

Би било смешно да звъни в полицията — това беше повече от ясно. Затова се обади на госпожа Зербиб, която никога не спеше, но от апартамента ѝ не се долавяше и най-слаб шум; в това отношение тя беше идеалната съседка. Госпожа Зербиб вдигна слушалката на второто позвъняване:

— Добър вечер, госпожо Абади.

Двете все още се обръщаха една към друга на „госпожо Зербиб“ и „госпожо Абади“, макар да бяха приятелки повече от двайсет години.

— Добър вечер, госпожо Зербиб. Съжалявам, че ви досаждам толкова късно.

— Никога не ми досаждате, госпожо Абади.

— И все пак не е никак християнско да ви звъня в този час.

Двете жени избухнаха в смях. Това беше дежурната им шега още откакто госпожа Зербиб първа бе научила този френски израз.

— Просто съм малко притеснена, защото бях застанала до прозореца и видях двама мъже да оглеждат сградата, двама китайци, а след днешните нападения в Париж това ми се стори леко страшно.

— Напълно разбираемо — каза госпожа Зербиб, но госпожа Абади долови в тона ѝ известна нотка на учудване.

Тя бързо се коригира:

— Не, това определено са глупости. Съжалявам, че ви позвъних. Беше дълъг ден. А сега ще си лягам.

— Защо не дойдете да спите при мен? — предложи госпожа Зербиб, която не пропускаше случай да успокои собствените си страхове. — Ще се почувствате по-защитена. Все пак две тунизийски еврейки в разцвета на силите си, какво могат да ни направят някакви си китайски терористи?

Госпожа Абади се засмя от учтивост. Шегата на приятелката ѝ я бе притеснила още повече.

— Благодаря ви, госпожо Зербиб, но съпругът ми вече си е легнал, а аз никога не съм спала без него и нямам намерение да започвам сега заради двама китайци.

След продължително сбогуване тя набра номера на сина си. Обикновено избягваше да му звъни за щяло и не щяло, но тъй като бездруго беше в Париж, реши да пробва. Телефонът му не отговаряше и след петото позвъняване се включи гласова поща. Тя не остави съобщение.

Върна се в кухнята да си направи чаша чай от лайка с лимон. Докато водата завираше, погледна отново през прозореца. Двамата мъже бяха изчезнали.