Дълга нощ в Париж

27

Системата за защита бе задействала обичайните си сложни алгоритми. Нейният събеседник вече се виждаше на екрана. Полковник Зеев Абади гледаше право в камерата и по лицето му не помръдваше мускул. Не беше разрешено да разговарят около минута след началото, докато не получеха сигнал, че инсталирането на криптиращите файлове е приключило. Ориана винаги се чувстваше неловко в този интервал от време. Сякаш пътуваше мълчаливо с непознат в асансьора. Тя използва забавянето, за да помоли Рахел да ѝ направи кафе.

Значи така изглеждаше нейният бъдещ началник. Макар че определено приличаше на снимката от профила му, в която дълго се бе взирала след новината за назначението му, имаше и някои видими разлики. Първо, сега беше цивилен — с бяла риза, разкопчана на шията, под която се виждаше окосмен и загорял от слънцето гръден кош. Кожата му беше по-смугла, отколкото изглеждаше на снимките, може би защото погледът ѝ се спря най-напред върху светлите му очи, чийто блясък дори криптиращата система с ниската си разделителна способност не бе в състояние да прикрие. Секунди преди гласът му да се добави към картината, тя забеляза още една разлика между него и снимката: онази особена замечтана мекота в очите, която ѝ напомняше племенника ѝ от кибуца, докато гледаше птиците в небето.

— Здравейте, шефе — каза Ориана, давайки си сметка, че усмивката в гласа ѝ звучеше може би иронично, но без всякакво намерение да се променя само защото някакъв наперен фукльо бе нахлул внезапно в живота ѝ.

Ами да, човекът знаеше как да тероризира дори генерал Ротелман.