Дълга нощ в Париж

76

Блондинката занимаваше и Абади. Всъщност тя на три пъти атакува съзнанието му като духа на Хамлетовия баща: веднъж, когато я видя на записа да влиза в хотела с коса, прибрана под качулката, която закриваше и лицето ѝ. Беше облечена в черно и с нищо не привличаше вниманието, освен с ръста си и с огромната торба, която носеше.

За втори път му се яви на записа от камерата, поставена на етажа за конференции; тогава беше с червен костюм като онзи, заснет от охранителната камера на „Ел Ал“ на летището.

— Merde — извика в този момент Леже.

Тя изглеждаше някак различно от сутринта и определено нямаше нищо общо с първото си появяване в хотела. Сега беше неустоимо красива като модел в реклама на шампоан; лъскавата ѝ коса падаше на вълни под раменете, краката ѝ бяха безкрайно дълги.

При третото си появяване — в коридора към стаята на ефрейтор Йермински — обективът на охранителната камера се разфокусира. След като картината отново се избистри, в кадър се виждаше висока блондинка с къса червена униформа и обувки с висок ток в същия цвят, която тъкмо в този момент изваждаше от чантичката си върховния моден аксесоар: златен „Дезърт Игъл“. Абади моментално разпозна американската разновидност на израелския пистолет — оръжие с такава красота, че в днешно време нито един холивудски филм, нито една компютърна игра не минаваше без него. С пистолет в ръка жената изглеждаше нереално перфектна. Тя почука с позлатената дръжка и когато вратата се отвори, камерата улови за част от секундата профила на нещастната жертва и дулото, навряно в лицето му. Блондинката влезе в стаята и затвори вратата зад себе си.

Според часовника на охранителната камера жената остана в стаята точно четирийсет и три секунди — недостатъчно време за едно методично претърсване. Затова ли после китайците се бяха върнали на местопрестъплението? За да потърсят нещо, което Йермински бе забравил? Той излезе пръв от стаята с вдигнати ръце. Може би в този момент блондинката му каза нещо, защото Йермински внезапно свали ръцете си и забърза към асансьорите. Беше пребледнял, по джинси и пуловер, без яке. Тя пъхна пистолета в чантата си и продължи да го насочва в гърба на Йермински. Отстрани позата ѝ изглеждаше някак неестествена, но не чак дотам, че охраната във фоайето да намери причина да я задържи.

Докато хората на Леже крещяха взаимно противоречиви нареждания по радиото и задаваха размазаното лице на похитителката в програмата за идентификация, Абади бе насочил цялото си внимание към Йермински. Той крачеше бързо напред, леко объркан. Но нали в такива случаи инстинктът за самосъхранение кара жертвата да протака, да влачи безпомощно крака, дори да инсценира някой припадък? Да окаже каквато и да било съпротива, дори пасивна? Абади се запита от какво бяха направени днешните младежи. Тази сутрин Янив Мейдан бе тръгнал уверено към смъртта си по най-глупавия възможен начин, без да обръща внимание на червените лампички, мигащи над главата на блондинката, докато го отвеждаше към асансьора. Пет часа по-късно Владислав Йермински също така слепешком се бе оставил да бъде отведен към един друг асансьор.

— Налапа кукичката заедно с пръта, рибаря и лодката — каза Леже.

— Може би вашите хора по-лесно ще открият лодката, отколкото рибата — подхвърли оптимистично Абади.

— Изключено — отвърна Леже. — Искам да кажа, няма съмнение, че ще го открием, но няма да е жив. Ако китайците са възнамерявали да го убият на летището, едва ли ще се бавят сега, дванайсет часа по-късно.

Беше 23:30 ч., понеделник, 16 април.