Дълга нощ в Париж

91

Ърлан Шън се оглеждаше с изумление. Кретей бе известен като комунистическо предградие и всяка сграда наоколо беше бисер на пролетарската архитектура от 70-те години на миналия век. Някой тук бе доказал, че го е грижа за работническата класа, и вместо да ги наблъска в миниатюрни кутийки, наподобяващи клетки за бройлери, им бе построил жилища, които да им внушат усещането, че държавата наистина ги брои за нещо.

Резултатите бяха катастрофални, но това беше друга история. Отвъд езерото се редяха високи здания, прилични на зелки карфиол; вдясно от тях се извисяваше самотна кула, вероятно предвидена за ергенски жилища, а вляво някакви постройки извикваха представата за психеделични чудовища.

Госпожа Абади живееше на последния стаж на един сравнително нормален жилищен блок, доколкото сграда, боядисана в оранжево и бяло, може да мине за нормална. Врата с цифров код водеше към дворче с няколко входа, всичките заключени. Поне на теория.

— Сигурни ли сте, че е вътре? — попита повторно Ърлан Шън.

— Сто процента — отвърнаха едновременно и двамата дракони.

Ърлан Шън никога преди не бе работил с тях, а броят на гафовете, допуснати до момента в хода на операцията, ни най-малко не го успокояваше.

— Хайде да преговорим — каза отново той и двамата извадиха доклада от наблюдението.

— Апартаментът най-горе вляво, номер трийсет и пет. Името „Абади“ е написано на домофона долу, на пощенската кутия и на вратата на апартамента — каза по-високият от двамата, който нямаше командни функции, но явно се надяваше да ги получи като награда за направените открития. — Госпожа Абади излезе от сградата в осемнайсет часа и трийсет две минути, за да отиде до магазина на ъгъла. Сигурни сме, че беше тя, понеже продавачът я поздрави по име. Той предложи да ѝ достави покупките вкъщи, но тя отказа и натъпка всичко в кошниците си. Проследих я до входа на сградата, а след като влезе в асансьора, се убедих, че наистина ще се качи до последния етаж.

— Междувременно аз бях заел позиция на покрива и я видях как излиза от асансьора и се прибира в апартамента с покупките — намеси се другият, твърдо решен да не допусне партньорът му да си присвои всичката слава. — Със съпруга ѝ разговаряха на много висок глас, но тогава чух, че и телевизорът работи.

— За какво разговаряха?

— Не знам, не говоря френски.

Колегата му се възползва от възможността, за да поеме отново нещата в свои ръце.

— Преди два часа видях да светва лампата в спалнята, явно съпругът си лягаше. Това е прозорецът най-вляво, с цветята на балкона.

Безпокойството на Ърлан Шън се засили.

— Стоял си тук през цялото време и си наблюдавал сградата? Ами ако някой от съседите беше повикал полиция?

— Междувременно бях слязъл долу при него, защото двамата щяхме да изглеждаме по-малко подозрително, просто щяхме да се преструваме, че си говорим. Истината е, че никаква полиция не дойде. Тук от време на време минават патрулки, но никой не ни обърна внимание.

Ърлан Шън понечи да отговори, но устройството в джоба му забръмча. Беше нареждане от Мин и той го прочете няколко пъти, преди да потвърди.

— Трябва да се връщам в града — каза Ърлан Шън, вдигайки очи от дисплея. — Там става нещо важно и нямаме време за губене. Качвам се горе, вие чакайте тук, пригответе колата.

— Нямате ли нужда един от нас да ви помогне да я приспите? — попита първият дракон.

Ърлан Шън извади пистолета от количката си и го зареди.

— Това тук може да приспи лъвица — каза той. — А колкото и да обича сина си, госпожа Абади все пак не е лъвица.

Той тръгна към вратата на сградата.