Дълга нощ в Париж

35

Най-после Джулун видя реката. Отне им много повече време да стигнат дотам, отколкото бе смятал. На два пъти видяха полицейски патрули и се наложи да свиват в първата пряка. Накрая, когато вече бяха много близо, се заблудиха в комплекса на Националната библиотека и не намериха стълбите, водещи към брега на Сена.

Младият му подчинен не подозираше нищо. Дори сега, застанал пред моста в очакване на нареждания, той не предусещаше, че ще умре.

Колкото и да бе странно, Джулун беше този, който се поколеба. Вгледа се във водата, сякаш очакваше отговорът да изплува от дълбините. Беше си представял реката тясна, но със силно течение; във въображението си бе виждал някакви древни стълбища, спускащи се стръмно към пустия кей, където най-много да се мотаеха няколко просмукани с алкохол парижки клошари, заети всеки със себе си. А отгоре — масивен бетонен мост, разтърсван от грохота на превозни средства. Беше си представял онова, което искаше да види.

Вместо това се бяха озовали до дълъг пешеходен мост, модерен, построен от дърво, във формата на преплитащи се вълни. Под него мързеливо се влачеше широка река, пълна с туристически корабчета. Бреговете ѝ също бяха претъпкани с туристи, влюбени двойки, цели семейства.

Не видя парижки клошари, но по средата на моста беше застанал амбулантен търговец, облечен в дрипи, и изстрелваше нагоре цветни лазерни играчки, които описваха зеленикава линия във въздуха, преди да направят кръг и да кацнат отново в ръката му. Около него се бяха събрали очаровани деца, които с цяло гърло призоваваха родителите си да им купят нещо.

Очевидно на такъв мост не бе възможно да убиеш човек.

Той си помисли дали да не слязат долу на кея, но в този момент се зададоха двама полицаи на велосипеди; нужно бе да намери друго решение. На отсрещния бряг мостът извеждаше до голям парк; сигурно щеше да намери тихо кътче, където да спаси достойнството си и честта на организацията.

Той тръгна по моста; неговият подчинен го следваше мълчаливо. Странният вълнист дизайн на конструкцията забавяше крачките им. След две минути спускане поеха отново нагоре, докато се озоваха точно над средата на реката. Отблизо видя, че амбулантният търговец е китаец като тях, и дори му се стори странно познат.

Развълнуваните крясъци на децата се смесваха с пронизителния писък на излитащите играчки. Някакво неясно предчувствие така стегна гръдния му кош, че му беше трудно да диша.

Джулун се обърна и тръгна обратно към Националната библиотека, към брега, от който току-що бяха дошли, и след като мозъкът му осмисли смътното усещане, бързите му крачки преминаха в отчаян бяг. Той чу изненадания вик на младия си колега, но вече му беше все едно.

Играчките кръжаха в небето над главата му подобно на някаква плашеща абстрактна арт инсталация. Джулун вече почти бе стигнал до брега, но наклонът под краката му отново се промени; той се закатери нагоре към края на моста като вестоносец от китайската митология, възнасящ се към дворците на боговете.

Внезапно той чу остро изсвирване, погледна нагоре и видя зеления предмет, който летеше към шията му с умопомрачителна скорост; едва тогава се чу експлозия. Докато главата му отлиташе встрани, откъсната от взривната вълна, изригна пламък и в последния миг от живота си той изглеждаше като митологичното създание, чието име носеше — дракон с човешко лице.