Дълга нощ в Париж

21

Навремето, когато баща ѝ я водеше тук, грозният мол на успоредната улица още не беше построен, нямаше пътни знаци и нищо не подсказваше, че тук има военна база. Идваха с колата в Северен Тел Авив по един полускрит в тревата път, покрай ягодови полета, където сега се намираше офицерският паркинг.

Това винаги ставаше по здрач, на отиване за школата по балет или за да преспи тя при някоя приятелка. След няколко остри завоя, на които главата ѝ се удряше в покрива на колата от дупките по пътя, пред очите ѝ се изправяше джунглата — фантастична плетеница от десетки антени, сложни като мрежи на космически паяци.

Ориана можеше да ги гледа с часове, но баща ѝ обикновено я оставяше в колата пред осветената джунгла за не повече от десетина минути и се връщаше, винаги без куфарче и документи в ръце. Беше приел доклада на подчинените си и им беше дал съответните нареждания. Когато стигнеха до школата по балет или дома на съученичката, тя едва се сдържаше да не им разкаже за тайната на баща си, там, сред ягодовите полета, северно от Тел Авив.

Къде изчезват тези изумителни усещания, когато вече не си дете? Като ученичка в гимназията баща ѝ я заведе в Ню Йорк. В таксито от летището тя се подготвяше за знаменития изглед към Манхатън с небостъргачите, които толкова често бяха споменавали у дома. На излизане от скучния тунел Ню Йорк се извиси пред очите ѝ и всичко беше точно както ѝ го бяха обещали — красиво и загадъчно, плашещо и ослепително, — но въпреки това я обзе леко разочарование, защото пейзажът на Ню Йорк се оказа не чак толкова главозамайващ, колкото джунглата от антени върху зданието на 8200.

В онези години никой не го наричаше „8200“, най-малко от всички баща ѝ, за когото то си оставаше „Звеното“. В техния квартал, населен главно с професионални пилоти и военни, му викаха „секретната база“ или „щабът“. В деня, когато излизащият в пенсия командващ звеното се появи на корицата на „Йедиот Ахронот“, баща ѝ отказа да отвори вестника, като само ѝ повтаряше: „Виждаш ли, Ориана? Виждаш ли? Това е началото на края на тази страна“.

Тя вече се беше превърнала в експерт в измамите. Майка ми е горе. Мама ще се върне скоро. Мама е при баба. Мама умря. Мама е в болница. Мама е на конференция в чужбина. Мама ще се смее на всичките тия клюки, като се върне.

Напуснаха кибуца посред нощ. Баща ѝ караше, брат ѝ, облян в сълзи, беше отзад. Тя седеше до баща си. И остана до него през годините, защото баща ѝ така и не се ожени повторно. Семейството се премести по-близо до антените, в твърде голяма къща с нови мебели. Майка ѝ остана в стария им дом в кибуца с младия си любовник палестинец, който преподаваше арабски на хонорар. Точно като история от левичарски израелски учебник.

Когато Ориана се връщаше у дома на всеки две седмици, следите от присъствието му в къщата бяха налице — мъжки сандал под леглото, странни драсканици в бележника до телефона, афтършейв в банята, да не говорим за историята на браузъра на компютъра. Навън неодобрителните погледи на съседите бяха повече от показателни.

Не ѝ пукаше. Беше по-щастлива в базата, можеше да плува в морето, да си купува модерни дрехи, да излиза. Бащата ѝ, изглежда, не страдаше и това беше достатъчно. Но нещата се промениха драстично след три години. Баща ѝ беше най-сериозният кандидат за важен пост — ръководител на преместването на разузнавателния корпус в пустинята Негев.

И тогава учителят по арабски се върна в живота им. В секретна докладна записка до ръководството се обясняваше, че полковник Талмор е споделял съпругата си с млад израелец от арабски произход, чийто братовчед е заподозрян във връзки с терористична организация. Следователно е възможно терористи да са имали достъп до дома му, личните му документи, телефона му и всичко, което е занесъл вкъщи. „Ролята на звеното за контраразузнаване е да събира информация и да я предава на съответните органи в подходящия момент, но в крайна сметка решението е ваше“. Така завършваше записката, подписана от полковник Ротелман, който вероятно вече се гласеше да оглави разузнаването.

Ударите в гърба във всяка голяма организация са изкуство — трябва да има и емоционална страна. И така някакъв некадърник получи поста, а баща ѝ рак. Ориана не подозираше Ротелман. Всичко, което знаеше, беше, че един ден баща ѝ беше там, за да я закара за тестовете преди назначението ѝ, а три месеца по-късно беше мъртъв.

Ориана се бе надявала никога повече да не се върне тук — във въпросника за предпочитанията си в наборния център бе написала „всичко без 8200“. Когато пристигна на курса за офицери от разузнаването, след като бе служила в Отдела за защита на информацията, върху протокола от интервюто ѝ на ръка бе написано: „Поради обстоятелства от лично естество офицерът се освобождава от разпределение в звеното, където е служил покойният ѝ баща“.

Но поредица от трусове бяха разклатили основите на Звено 8200 — поток от събития, които можеха да бъдат предотвратени, стига някой да бе забелязал навреме светналите сигнални лампички. Офицер педофил, внезапна вълна от убедени противници на войната, стотици новинарски репортажи по света, отразяващи изтичането на класифицирана информация от американската им партньорска служба — Агенцията за национална сигурност. Изведнъж за 8200 започнаха да пишат по вестниците, и то не само ласкави статии в раздела за авангардни технологии.

Главнокомандващият Израелските въоръжени сили реши да създаде Специална секция, чиито служители моментално се насочиха към Ориана — кадет с изключителни постижения в курса, превъзходен млад изследовател в отдела, успяла да разреши случаи, с които далеч по-опитни колеги отдавна бяха отказали да се занимават. „Тук имаме четири отдела — обичаше да казва началникът ѝ на официалните си гости, — сигурност, анализи, дистанционна обработка на данни и Ориана“.

И въпреки всичко тя се чувстваше някак странно, идвайки отново тук по новия асфалтов път. Войниците на входа на базата познаваха колата ѝ от разстояние и затова спазиха стриктно реда, включително проверявайки служебната ѝ карта и багажника. Това бе цената, която Ориана плащаше за собствената си непреклонност по отношение на сигурността, макар че в конкретния случай подобен педантизъм я вбесяваше — оставаха само десет минути до защитената видеоконферентна връзка с Абади, а тя искаше междувременно да разбере какво се бе случило в секцията в нейно отсъствие.

Дежурен сержант беше Рахел — единствената, която можеше да я накара да се усмихне дори в противен ден като този. И наистина, Ориана едва бе престъпила прага на кабинета си, когато Рахел изригна в един от характерните си оживени, леко несвързани монолози, които тя наричаше „доклад до командира“.

— Госпожо командир, госпожо командир, елате бързо, имате заповед за защитен разговор с новия шеф. Седнете пред екрана. Заповедта е от него, така че той ще ви се обади. Трябва също така да подпишете, че сте получили три инструкции, които пристигнаха на ваше име. Как да ви ги прочета, по реда на постъпване или по ранга на подателя? Всъщност в случая е едно и също. И така, почваме. Седнахте ли вече? Едно кафенце за начало? Не? Добре, защото и без това нямаше как едновременно да ви правя кафе и да ви чета доклада. Е, да почвам ли? Първата инструкция е от командващия: вие вече не сте шеф на Специалната секция, защото алфа-мъжкарят полковник Зеев Абади е решил да встъпи по-рано в длъжност.

— Знам, Рахел, получих копие от имейла. И не си спомням в него новият шеф на секцията да се описва като алфа-мъжкар.

— Защо да го описват, като към имейла има снимка? То си е очевидно. Сякаш не ни стига една радост за окото като вас, ами сега и такъв мъж… Аз ще си остана грозното патенце на секцията. Вече сериозно мисля да подам молба за преместване на друга работа.

Рахел, която все се жалваше, че е ниска и дебела, понеже се била метнала на майка си, въртеше мъжете от базата на пръста си, сякаш беше супермодел. Ориана отделяше значителна част от работното си време, за да стимулира самочувствието на любимата си следователка, но сега моментът не беше подходящ.

— Рахел, моля те да не наричаш нито мен, нито която и да било друга жена „радост за окото“. Можем ли да минем към доклада? Нямаме много време.

— Виждате ли как се отразява на всичко? Това, че съм толкова грозна. Не че съм искала да ви обидя, но просто… как да го кажа? — очаквам известен спад в производителността ми след неговото пристигане и исках да ви предупредя. Може така да се притесня, че да започна да заеквам и да си забравям мисълта.

— Съмнявам се това да се случи — каза Ориана и включи екрана.

— Чакайте, не го четете, аз съм тази, която трябва да ви докладва, важно е!

— Хайде тогава! Първата инструкция е от командира на звеното и с нея ми се съобщава, че Зеев Абади встъпва в длъжност. Какво гласи втората?

— Втората е от генерал Ротелман: забранява ви се да работите със Зеев Абади.

— Какво?

— Във входящата ви поща е, официално писмо. Замразява назначението на Зеев Абади, понеже не било обявено по надлежния ред, така че междувременно от Специалната секция се иска да не работи с новия завеждащ до второ нареждане от генерал Ротелман, потвърждаващо назначението.

— Шегуваш се, нали?

— Не. Дори личният му секретар се обади, за да се убеди, че съм получила писмото. Каза, че се опитал да се свърже с вас, но телефонът ви не отговарял. Аз му обясних, че изключвате мобилните си устройства, докато шофирате, което ме побърква, защото понякога се налага да ви предам спешно съобщение и трябва да чакам, докато спрете на бензиностанция или нещо такова…

— Рахел!

— Да, госпожо командир?

— Ти каза, че четеш съобщенията по реда на постъпването им или по ранга на подателя, нали?

— Казах ви, госпожо командир, че в случая това е едно и също.

— Тоест, Рахел, третото съобщение е с подател, стоящ по-високо от началника на военното разузнаване?

— Да. Третото съобщение пристигна преди петнайсетина минути и е от заместник-главнокомандващия на Израелските въоръжени сили.

— Какво?

— Да! Пише, че сте длъжна да работите с породистия мъжкар и да игнорирате писмото на генерал Ротелман, понеже той лично бил решил да замени шефа на Специалната секция и да назначи Абади в съответствие с Вътрешния правилник на Генералния щаб или нещо такова. Между другото, писмото е с копие до генерал Ротелман, така че положението е доста неловко.

— Доста неловко — повтори Ориана, първо, защото мозъкът ѝ бе временно блокирал с оглед на последните развития, и, второ, защото забележката на Рахел беше напълно уместна.

— Неговата заповед също пристигна като официално писмо, включително с електронния печат на подателя. Наистина е от кабинета на заместник-главнокомандващия. Само че не се обади личната му секретарка.

— А, така ли?

— Не, той лично беше на телефона. Е, секретарката го свърза.

— Какво?

— Именно. Самият Ноам Зеел. Пита коя съм и аз му казах, че съм дежурният сержант на Специалната секция към Звено осем-двеста. Пита кога ще бъдете в кабинета и аз отвърнах, че току-що сте тръгнали от Генералния щаб и ще бъдете тук малко преди четири за видеообаждането. После пита дали съм получила имейла и аз казах: да, и тогава той ми каза да се погрижа да го видите още с пристигането си. И аз му казах: разбира се, шефе, разчитайте на мен, шефе!

— Рахел?

— Да, госпожо командир.

— Разговаряла си със заместник-главнокомандващия на Израелските въоръжени сили?

— Да, щура работа. Кой знае още какво ще ни донесе днешният ден!

— Кой знае още какво ще ни донесе днешният ден… — повтори замислено Ориана.

На екрана се появи съобщение.

Подателят беше полковник Абади, новият ръководител на секцията, очевидно специално назначен от заместник-главнокомандващия на Израелските въоръжени сили.

— Приемате ли разговора? — попита я компютърът.

Ориана вече съжаляваше, че не бе поискала кафе. Тя се изправи на стола си, впери поглед в обектива на камерата и натисна „Да“.