Дълга нощ в Париж

15

Отначало на Леже му бе трудно да приеме самата идея за скрита камера, монтирана на такова място в нарушение на закона. След като постепенно истината проникна в съзнанието му, той не беше убеден, че ще му разрешат да види записа. Свърза се със съдия-следовател, който на свой ред позвъни в Министерството на правосъдието, откъдето дойдоха не особено ясните указания „да се действа в интерес на разследването и по лична преценка при отчитане на факта, че може да е застрашен човешки живот“.

Междувременно Абади и Чико останаха да чакат; мина близо час, преди Леже да се върне при тях, за да ги отведе обратно на горния етаж. Изглеждаше още по-съсипан физически и психически, отколкото преди обед. Гледаше само надолу, стиснал здраво челюсти.

Етажът вече беше осветен с полицейски прожектори; криминалисти с бели престилки ходеха насам-натам, оплакваха се, че мястото на инцидента е безнадеждно замърсено и събирането на улики не е извършено професионално. Израелците чуха как Леже изскърца със зъби, когато пресякоха полицейския кордон, за да отидат при офис контейнера на „Ел Ал“.

Вратата му беше отворена. На стените висяха плакати на израелското Министерство на туризма: „Йерусалим празнува своята 3000 годишнина“, „В Израел на корените ви ще пораснат крила“, „Израел — вашият истински дом“. Гола електрическа крушка разпръскваше жълтеникава светлина, на която канапето изглеждаше едва ли не приветливо.

На него, между двама нервничещи френски полицаи, седеше мъж, който едва ли можеше да мине за млад. Беше със сини очи и бяла коса и приличаше на герой от реклама на луксозни коли; ценител, отхвърлил конкуренцията, за да се спре накрая на лексус.

— Абади, позволи ми да те запозная с Рон Барак, отговорника по сигурността на „Ел Ал“ в Париж — каза Чико.

Рон Барак седеше с изправен гръб, балансирайки лаптоп на коленете си, и се оглеждаше предизвикателно наоколо. Трудно беше да се каже дали при появяването на другите израелци бе изпитал облекчение или разочарование. Английският на Леже, до момента твърде оскъден, чудодейно се подобри от пристъпа на ярост; дори ужасният му френски акцент сякаш отслабна.

— Полковник Абади, този човек на канапето, този индивид на име Рон Барак, е повикан за разпит. Той е израелски гражданин, пребиваващ в Париж със специална виза, и е задължен наред с другото да оказва съдействие на официални представители на Френската република. Но вече цял час той задържа доказателствения материал за отвличането, записан от камера, която тайно и неправомерно е поставил на летището, и отказва да ми го предостави. Съдията току-що разреши да го арестувам за възпрепятстване на правосъдието, но аз реших да удовлетворя молбата му и да извикам израелските следователи по случая като последен опит да го убедя да съдейства.

Нито едно мускулче не помръдваше по лицето на Рон Барак. Абади познаваше добре този тип хора и дори прочете мислите му: „Французите могат да вървят по дяволите, няма да проговоря. Да живее независимостта на «Ел Ал»! Кажете на майка ми, че съм останал докрай верен войник“. Той се запита с кого би предпочел да се озове на безлюден остров — с намръщения френски комисар или с този нахакан израелец. Най-вероятно щеше да остави сала си да потъне.

В известен смисъл отношението на израелския служител беше достойно за завист. Повечето хора, особено в град като Париж, са чувствителни към начина, по който ги виждат околните. Но за Рон Барак това съображение очевидно не съществуваше.

Той говореше английски с тежък израелски акцент:

— В десет и десет тази сутрин пътниците от полет номер триста и деветнайсет на „Ел Ал“ съобщиха, че един от тях, млад служител в софтуерна фирма на име Янив Мейдан, е изчезнал след неуспешен опит за шега в салона за пристигащи на терминал Две А. Трябва да се отбележи, че местната полиция не си направи труда да уведоми за изчезването службата за сигурност на „Ел Ал“ и трябваше да науча за това от самите пътници.

Дори Чико, който до този момент наблюдаваше невъзмутимо разиграващата се драма, си даде сметка, че подобен диалог едва ли щеше да допринесе особено за разследването.

— Сега, след като всичко това се изясни, компетентните власти в двете страни са одобрили предаването на записите от охранителната камера на местните следствени органи — каза той на Рон Барак с премерения тон на политик. — Предлагам също така да ги изгледаме незабавно. Всяка минута е ценна.

Но Рон Барак не се трогваше лесно.

— Дойдох на терминал Две А, но местните власти отказаха да ме допуснат до свидетелите. Едва след време се оказа, че изчезналият пътник се е качил на горния етаж, където понастоящем се съхранява кашерната храна за полетите на „Ел Ал“. От полицията поискаха да им предам охранителната камера, която бях инсталирал там за времетраенето на строителните работи, но аз, разбира се, отказах.

— Камерата е нерегистрирана, функционира без разрешение, действието ѝ не се отчита пред никого и тайно записва работещите и всичко ставащо на етажа двайсет и четири часа в денонощието в нарушение на законите за лична неприкосновеност и на изричните инструкции на френската полиция! — изкрещя Леже, който най-накрая загуби самообладание.

— Господ да ни пази от френската полиция — отвърна Барак и Абади се запита колко ли още време щеше да мине, преди той да спомене Холокоста. Минута? Трийсет секунди?

— Както казах, въпросът е изяснен — напомни Чико, вече с доловимо напрежение в гласа — и от вас се иска да предоставите записа на разследващия екип.

— Съжалявам, но тази работа не става така — отвърна Рон Барак. — Трябва да съгласувам с шефа по сигурността на „Ел Ал“. Аз не ви познавам, а това е собственост на „Ел Ал“. Не го приемайте лично.

— Позволи ми да ти обясня защо въпросът е личен — каза Абади.

Беше превключил на иврит и тонът му звучеше дружелюбно, за да приспи бдителността на домакините.

— Въпросът е личен, защото, ако не им дадеш записа до една минута, аз лично ще се погрижа достъпът ти до класифицирана информация да бъде понижен до отрицателна стойност. В Израел няма да остане нито един човек на ръководна длъжност, когото да не предупредя за теб. Ще откриеш името си в списъци на подозрителни лица, които дори не подозираш, че съществуват. Последният репортер от левичарската преса ще има по-висок достъп от теб. Това е моето обещание към теб, което го прави съвсем лично. Имаш трийсет секунди да вземеш решение.

Рон Варак изглеждаше изненадан. Отстрани едва ли не се чуваше как се въртят колелцата в главата му, докато се опитваше да реши дали Абади блъфира.

— Петнайсет секунди — каза Абади.

Точно както го бяха учили навремето в курса, Рон Варак направи бърза оценка на риска. След двайсет и пет секунди напрегната тишина той включи лаптопа си.