Дълга нощ в Париж

10

Прословутият асансьор се оказа съвсем обикновен, с три бутона. Върху най-долния имаше буква „П“, за паркинг. Средният, за приземния етаж, където бяха изчезнали Янив Мейдан и неговата похитителка, беше обозначен със символ на самолет. На горния нямаше никакъв знак и беше покрит с червено тиксо; отстрани до него думата ТРАНЗИТ беше изтрита от панела.

Комисар Леже влезе неохотно в кабината. За него, както и за гостите му, беше повече от очевидно, че мястото на инцидента е само формално обезопасено. Полицаите, оставени да охраняват асансьора, сякаш никога не бяха инструктирани да не оставят пръстови отпечатъци. Те му отдадоха чест и той им отвърна след кратко колебание, оглеждайки се нерешително като изгубен турист. Не познаваше летището, определено не знаеше нищо за входовете и изходите му и това сложно разследване все повече му приличаше на заговор от недоброжелателни колеги, целящ единствено неговото дискредитиране.

Инспекторът от летището, придружаван от двама униформени, обясняваше нещата в движение. Терминал 2А на летище „Шарл дьо Гол“ всъщност не бил един терминал, а група такива, някои от които на значително разстояние един от друг. След рухването на терминал 2Е при ужасна злополука властите започнали да реконструират всички сгради.

Сега било ред на терминал 2А, поради което горният етаж бил затворен за външни лица.

— Както виждате — продължи инспекторът, който сам не изглеждаше особено убеден, — горният бутон е изключен. Работниците още го ползват, защото асансьорът е единственият начин да стигнат до етажа. Но пътуващите никога не го натискат.

Бутонът не светна, но асансьорът тръгна. Беше „изключен“ само на вид. Сякаш, ако не светеше, хората щяха да си мислят, че и не работи.

Вратите се отвориха към тънещ в мрак строителен обект.

— Преди ремонта този етаж се ползваше за топла връзка между две сгради — обясни инспекторът. — Сега е временен склад за строителни материали.

Етажът беше доста обширен, покрит с пясък и чакъл. Отдясно бяха наредени четири офис контейнера, боядисани в ярки цветове. Отляво имаше химическа тоалетна, а до нея — паркиран мотокар и изоставена количка. Не се виждаха никакви други работни инструменти.

— Има ли камери? — попита Абади.

— Не, разбира се. За какво са нужни камери тук? — отвърна Леже. — Това е строителен обект! Не минават пътници, само работниците. Така или иначе, законът за трудовите правоотношения ни забранява да ги наблюдаваме по време на работа, не че имаме причина да го правим.

— А къде тогава са те?

Беше ред на инспектора да отговори; той явно бе проучил въпроса преди идването им.

— Ремонтът се извършва в съответствие с цялостна стратегия. През последния месец хората работеха на съседната сграда. Връщат се тук след десет дни.

С други думи, идеално място за убийство. Абади пристъпи към мотокара и посочи с пръст бетонната стена в далечината.

— А каква е тази шахта там? Товарен асансьор?

— Тук няма товарни асансьори, само обикновени, които водят надолу — каза инспекторът; тонът му ставаше все по-малко учтив. — Това е шахтата за изхвърляне на химическата тоалетна. Не могат да ползват асансьора за отстраняване на пълния контейнер заради миризмата, затова строителят просто го изсипва в шахтата, когато се напълни, и качва следващия с асансьора.

Абади погледна надолу. Вонята беше непоносима, а височината — главозамайваща. Това не беше шахта, а отходна тръба, която се спускаше вертикално поне три етажа надолу. Всичко беше сякаш проектирано от архитект, който бе чувал за строителни площадки, но никога не бе виждал на живо такава.

— Вече проверихме всички възможности, полковник. Няма как да са се измъкнали оттук.

Намесата на Леже целеше да внесе успокоение, но безпокойството в гласа му се засилваше. Абади взе фенерчето на единия от полицаите и се опита да освети отвътре шахтата, но тя беше прекалено дълбока. Стените наистина бяха абсолютно гладки.

— Всичко отива в автоматизираната летищна система за отвеждане на отходните води, като събраните количества от цялото летище се изхвърлят на всеки час — каза инспекторът с нескрита гордост. — Долу няма охрана, понеже въздухът е токсичен, но така или иначе, никой не може да се измъкне през шахтата, освен ако не е гущер.

— Или труп — добави Абади.

Леже отново се намеси:

— Какви са тези драми, полковник Абади? Какъв труп? Някакъв пътник си направил шега, вероятно в този момент се забавляват с въпросната служителка. Не смятам, че жената, която видяхме на записа, изобщо е способна да повдигне такъв едър мъж и да го хвърли в шахтата. Но дори и да можеше, тя не би могла да се измъкне оттук, без да ползва асансьорите.

— А какво би ѝ попречило просто да повика асансьора и да слезе с него?

— Ами тогава щяхме да я видим на записа! — отвърна отчаяно Леже. — Каквото и да си мислите за моите полицаи, повярвайте ми, те могат да разпознаят една блондинка в червена униформа. Освен ако не се е хвърлила в шахтата с него. Самоубийство в стил Ромео и Жулиета на „Шарл дьо Гол“…

Мотокарът беше малък, двигателят му — студен. Химическата тоалетна до него имаше вид на чисто нова, а на вратата ѝ беше залепено строго предупреждение на три езика: НЕ СЕ ПРИБЛИЖАВАЙ. Заместникът на Леже коленичи отстрани и с пресилено старание надникна през долните отвори, за да провери дали вътре случайно не се бе скрил някой.

— Полицаите вече огледаха, вътре няма никой — каза той, като отупваше панталона си с ръка, сякаш за да покаже на този досаден полковник, че заради него сега трябваше да плаща за химическо чистене.

Абади застана пред вратата на тоалетната и с рязко движение ритна бравата. Вратата се отвори с глухо изтропване и преди французите да бяха имали възможност да реагират, той вече осветяваше с фенерчето вътрешността на кабината. Вътре нямаше никой, но съвсем неотдавна бе имало. Жена. Тоалетната беше запушена, отвътре се подаваха кичури на руса перука.

— Комисар Леже, чувам лай на полицейски кучета от подземния паркинг — каза Абади. — Може би е редно да ги качим тук? А междувременно нека сами да огледаме онези офис контейнери ей там.