Дълга нощ в Париж

90

Доведоха Шломо в столовата, очевидно за да ѝ дадат да разбере, че вече няма право да нахлува в кабинетите на старшите офицери. Готвачът приготвяше закуска за онези, които скоро щяха да приключат нощното си дежурство: хляб, парче кораво сирене, супена лъжица полутечна извара и омлет, който изглеждаше повърнат.

Тя поне можеше да зачеркне халвата от списъка на веществените доказателства.

Ефрейтор Шломо Коен се оказа много висок, много слаб, много млад и много мургав, със сънлив поглед и застинало изражение; цялото му същество заявяваше безразличие към живота. Той седна на пейката от другата страна на масата, сякаш с Ориана щяха да си поделят закуската след края на смяната. После свали баретата, която бе нахлузил на главата си, и постави айфона си върху нея. Извади от джоба си войнишката си лична карта и я постави на масата, точно по средата.

Ориана взе личната карта и се престори, че я чете. Поради липса на по-добра възможност Зоро и главният офицер по мрежово разузнаване също седнаха на пейката. Ориана остана дълго време, вперила очи в картата.

— Можете да започвате — каза накрая Зоро.

Най-после тя вдигна глава и погледна право в очите войника, който потръпна, сякаш от токов удар. Целта ѝ беше точно това, знак, че няма намерение да се признае за победена.

— Вие ли сте Шломо Коен?

— Да.

— Казвали ли сте пред административния служител, че вашият съсед по стая, ефрейтор Владислав Йермински, има приятелка французойка, за която смята да се жени?

Както бе предполагала, Шломо Коен беше подготвен за въпроса. Тя го остави да говори на воля за уменията на Йермински да убеждава и как той — Шломо Коен — съжалявал, че се бил оставил да бъде подведен, че просто искал да помогне и най-вероятно Йерми просто имал за цел да си изкара една хубава ваканция в Париж, но той не го разбрал навреме.

Докато траеше този монолог, Ориана не си водеше бележки. Когато войникът приключи, тя го погледна отново и попита:

— Каква музика обичаше да слуша Йерми?

Шломо определено се учуди и погледна към двамата офицери, седнали от двете му страни.

— Какво значение има това? — изтърси, без да мисли, главният офицер по мрежово разузнаване.

Зоро понечи да се намеси, но реши да не се забърква в излишни конфликти.

— Ако това ще помогне на Специалната секция в разследването, склонен съм да разреша на военнослужещия да отговори.

— Йерми не харесваше никаква музика — каза Шломо и сви рамене, за да покаже, че това му е абсолютно безразлично.

— Но какво обичаше да слуша? Какво слушаше?

— Нищо не слушаше. Той е единственият в базата, който дори не сваля музика на телефона си. Като дете родителите му го карали да слуша класическа музика и оттогава той не може да я понася. Не обича да слуша никаква музика.

— А какво слушаше тогава? Новини? Мачове по радиото? Други радиопредавания? Лекции? Подкасти?

— Казвам ви: нищо. Не слушаше нищо. Обичаше тишината.

— Странно. Открих слушалки „Зенхайзер“ в шкафчето му. Да не искате да кажете, че ги е използвал за работа, когато е бил на смяна?

Зоро подскочи, сякаш ухапан от змия.

— Невъзможно, лейтенант Талмор. Това е в разрез с правилата.

— Същото важи и за пътуването в чужбина под фалшив претекст.

— Възможни са различни обяснения за тези слушалки. Може би без знанието на колегите си ефрейтор Йермински все пак е слушал музика на айпода си или на айфона си, или както там му викат.

— Това са слушалки с три цяло и пет милиметров жак. Вече почти не се произвеждат, а пасват само на много стара озвучителна техника, например на аналогови тунери. Не стават на айфон, айпад, айпод и други подобни.

— Тези слушалки не пасват и на нашите стандартни уредби — каза колебливо главният офицер.

Ориана вече виждаше как дивечът пада в капана.

— Значи могат да се използват на нестандартни уредби?

— Ние нямаме нестандартни уредби тук — каза главният офицер, закопавайки се все по-дълбоко в гроба.

— Отделът ви разполага ли с аудиоапаратура, в която могат да се включат слушалки с голям жак?

Офицерът по мрежово разузнаване погледна към Зоро, който очевидно не знаеше какво да очаква. Седнал между двамата, войникът мачкаше баретата си в ръце. Накрая я пусна обратно на масата и започна да си играе с айфона. Ориана го наблюдаваше внимателно.

След мъчителна пауза офицерът по мрежово разузнаване заговори:

— Йерми използваше резервно аналогово оборудване; каза, че така по-добре разбирал китайския.

— Искате да кажете, че в нарушение на правилата за сигурност на информацията вие сте допуснали някой да донесе отвън оборудване, позволяващо правенето на копия от записи в най-секретния отдел на звеното?

— Става дума за магнетофон „Ухер“, може би на трийсет години. Не може да прави копия. Йерми получи позволение да прехвърли цифровия материал на аналогова лента веднъж, това е всичко.

— И кой отговаряше за описването и съхранението на записаните ленти?

— Йерми — отвърна офицерът по мрежова сигурност, сгърчвайки се под тежестта на думите си.

— Страхотно — каза Ориана.

Погледът ѝ внезапно се спря върху пръстите на ефрейтор Шломо Коен, които ловко прелистваха безкрайна поредица от снимки, качени в Инстаграм.

— Все още може да се твърди, че едва ли има връзка — каза Зоро.

— Човек може да твърди каквото си иска, както правите вие тримата тук — каза Ориана, без да отделя очи от телефона на Шломо.

Зоро загуби самообладание.

— Лейтенант Талмор, вашето нахалство е добре известно в целия разузнавателен отдел. Предупреждавам ви да внимавате.

— Напълно сте прав — каза Ориана с внезапно смекчен тон. — Имам нужда да запаля. Тук разрешено ли е да се пуши?

— Разбира се, че не — протестира с писклив глас главният офицер по мрежовата сигурност.

— В такъв случай ще изляза за няколко минути отвън. После ще се върна и ще приключим с разследването.

— Вие разпределяте времето си — тросна се Зоро. — Разследването приключва след петнайсет минути, а как ще ги използвате, си е ваша работа.

— Дадено — каза Ориана и излезе от вонящата на кисело столова.

Рахел я чакаше отвън.

— Добре ли сте, госпожо командир? — попита разтревожено Рахел.

Пръстите на Ориана разкопчаха джоба на сержантската ѝ куртка и напипаха вътре пакета „Голоаз“.

— Нищо ми няма — отвърна тя. — Всъщност вече разбирам какво търся тук. Допреди малко не знаех. Следствието е почти приключено.

— И сте решили да отпразнувате с една цигара?

— Не, Рахел. Ще празнувам по съвсем различен начин, когато имаме какво да празнуваме. А сега ми трябваше повод да изляза и да те видя.

— Защо?

— Искам да изнесеш незабелязано нещата, които оставих в джипа, и да ги прибереш в нашата секция в щаба. Вземи Томер, може и Борис, трябва ни човек с руски. Качвайте се в колата и тръгвайте бързо за щаба. Ще говоря с дежурния в шифровъчната и ще му кажа да те чака. По пътя ще обсъдим подробностите.

— Това е военен джип, госпожо командир. Не мога да карам с непозволена скорост.

— А защо според теб Абади ни прати тия готини мотоциклетисти, а, Рахел? Ще се движиш с полицейски ескорт чак до Тел Авив.

— А вие, госпожо командир?

— Аз ще ги забавя още малко, докато се отдалечиш на безопасно разстояние, след което изчезвам оттук — отвърна Ориана. — Колко трае една почивка за цигара?

— Четири-пет минути, може и седем — отвърна Рахел, докато изпращаше есемес.

— Значи с толкова разполагаш, за да организираш изнасянето на нещата — каза Ориана. — След седем минути се връщам вътре.

Рахел запали цигарата на началничката си и се затича към паркинга.