Дълга нощ в Париж

22

Рю Рабле е една от най-малките улици в Париж, само с четири сгради, но се намира в един от най-скъпите квартали в Европа, непосредствено до „Шанз-Елизе“.

— Първата сграда на Рю Рабле номер едно била собственост на Густав Айфел, който живял там до смъртта си — обясни ентусиазирано брокерът, но клиентите не реагираха. — Впоследствие зданието било съборено и на негово място построили скучната административна сграда, покрай която минахте. Втората била притежавана от баронеса Жерар, племенница на Франсоа Жерар, официалния художник на Наполеон и крал Луи Осемнайсети.

Отново нямаше никаква реакция. Брокерът започна да се изнервя, но реши, че за тези пари трябва да продължи с лекцията по история.

— След смъртта на баронесата нейните дъщери узнали, че им била завещала единствено дома си и нищо друго. Те го продали и на негово място сега се издига нова сграда, която поради огромните си размери е вписана върху два парцела — Рю Рабле номера две четири. От хиляда деветстотин двайсет и пета година в нея се помещава аристократичният Жокей Клуб, едно от средищата на френския антисемитизъм от деветнайсети век. А точно отсреща, на номер три, като божие наказание се намира израелското посолство.

Вече напълно изнервен, брокерът реши да не споделя, че собствениците на последната сграда, на Рю Рабле №6, където се намираха, ужасно се затрудняваха да намират наематели — като една от причините бе, че улицата беше денонощно блокирана от охраната на посолството. Самото то се виждаше отлично през прозореца. Но в момента вниманието на брокера беше изцяло погълнато от договора в ръцете му.

Той не можеше да повярва на късмета си. Наемателите представляваха един от най-големите доставчици на мобилни телефонни услуги в Хонконг. Поради наплива на китайски туристи в Париж те планирали да подобрят покритието си във френската столица. Брокерът се бе опитал да събуди у тях интерес към някои други имоти в Осми район, но те държаха да започнат с офиса на Рю Рабле.

В неговата професия внимателно подбраното облекло беше от решаваща важност. На работа той държеше да се облича в безлични сиви костюми, които — макар и шити от изключително скъп шивач — да не карат клиентите му да се чувстват засенчени. Но с клиенти като тези подобна опасност не съществуваше.

Жената, на около петдесет години, беше облечена с класически „Шанел“. Тя не говореше френски, или по-точно, изобщо не говореше. Дори когато се здрависа с него, не си направи труда да свали огромните си очила; златната емблема проблясваше при всяко поклащане на главата ѝ.

Мъжете бяха по-млади. Единият от тях, облечен от глава до пети в черно на „Армани“, не проявяваше интерес към преговорите и през цялото време остана до отворената врата. Другите двама бяха с тъмни костюми, подчертаващи белотата на ризите им. И двамата бяха сравнително високи. По-високопоставеният, който говореше отличен френски, беше с консервативен костюм, черен на дискретни бели райета. Другият беше с втален двуреден костюм и донякъде напомняше на гангстер от старите филми. На всеки няколко минути той вадеше кутия цигари от вътрешния си джоб с театрален жест, сякаш беше пистолет.

Бяха готови да платят исканата цена от две хиляди евро на квадратен метър — точно два пъти по-висока от реалната, която собствениците очакваха да получат за имота си. Казваха, че възнамерявали да инсталират в офиса само микро антени — оборудване, което не изискваше специално разрешение от Министерството на съобщенията или Парижката община. При това бяха готови да платят авансово наема за една година!

Единственото им условие бе да се нанесат незабавно. Поставянето на антените на фона на затъмнените прозорци, но без да увреждат фасадата, щяло да отнеме приблизително четири часа. Той обеща да говори с портиера, за да няма оплаквания от съседите заради шума, което беше без особено значение, защото по това време на денонощието никой уважаващ себе си французин не беше в офиса си. След като подписа пръв договора, той им подаде писалката си „Монблан“, която използваше при специални случаи.

Жената я изгледа презрително и извади от чантичката си черна платинена писалка „Омас“. С нея попълни и чека, издаден от голяма търговска банка в Хонконг. Той погледна сумата, преди да ѝ подаде двата комплекта ключове. Тя не отговори на поздравленията му, а мъжът, който говореше френски, сърдечно го изпрати до вратата.

На излизане от сградата брокерът не забрави да поговори с портиера и накрая се озова отвън на улицата. По негови изчисления комисионата му за един час работа възлизаше на сто хиляди евро. Брокерът мина покрай сградата на израелското посолство, този път без обичайното раздразнение. Полицаите на изхода на Рю Рабле вдигнаха бариерата и той закачливо им отдаде чест. Само страхът, че китайците можеха да го видят от прозореца, го спря да изпълни няколко танцови стъпки от радост.