Дълга нощ в Париж

80

Към 23:40 ч. на дъската с оперативна информация в щаба на комисар Леже фигурираха общо пет убийства:

По това време вече самият Леже се чувстваше като труп. На първо място физически, защото беше изтощен след безкрайния ден, и със сигурност професионално, тъй като новооткритите обстоятелства в хотела вещаеха близкия безславен завършек на кариерата му. Той не само не бе успял да разбие въображаемите наркобанди на министъра си, но беше допуснал още един израелец да бъде отвлечен под носа му със същата примамка, и то по начин, който мозъкът му не побираше.

Ако блондинката така или иначе бе отвлякла израелеца от хотелската му стая в 17:20, защо бе нужно цял взвод китайски командоси да се връщат на местопрестъплението? За да приберат куфар, в който се съдържаше само най-базисно хакерско оборудване, един пуловер, малко бельо и тоалетни принадлежности? А пък ако израелецът е трябвало да бъде убит непосредствено след отвличането му, защо ѝ бе нужно на блондинката да го откарва с такси до гарата, вместо да му види сметката още в хотелската стая?

За да получи какъвто и да било отговор на въпросите си, Леже зависеше от градската система за видеонаблюдение, а в този натоварен час от денонощието двамата оператори не можеха да насмогнат. Във всеки случай, техниците не бяха успели да изолират достатъчно ясна снимка на жената в коридорите на хотела, а що се отнася до убиеца на моста — загадъчния китайски уличен търговец, — той беше с латексова маска на лицето, която правеше невъзможно разпознаването му от софтуера. Всички списъци с пътниците на всички влакове, потеглящи от „Сен Лазар“, бяха проверени от полицията, но без резултат. Къде ли се бе скрила блондинката, къде бяха изчезнали всички китайци и какво ли правеха в момента? Кого ли се готвеха да убият?

Отговорът не закъсня. Странно, заслугата не беше на някакъв алгоритъм, а на човешкия фактор: старши сержант Мохамед Юсефи, служител на Специализирания отряд за борба с наркотиците към 93-ти участък, разпозна на записа от камерите китайския амбулантен търговец, съответстващ на описанието, разпространено след убийството на моста.

— Имаме двойно убийство, очевидно след провалена сделка с наркотици — обясняваше с нескрита гордост служителят по телефона. — Два трупа на покрива, които явно са се пречукали един друг в спор за територии, но цялата работа изглежда леко странно, понеже единият е бил съгледвач на мароканска банда, докато другият е бил афганистански пласьор на лайна.

— На лайна?

Макар и уморен до краен предел, Леже се опитваше да следва мисълта му и се дразнеше от жаргона на наркополицаите, които го заимстваха директно от престъпния контингент.

— Хашиш, господин комисар. Снабдявал е клиенти в Париж. Няма рационална причина мароканците да го убиват в Гората.

— В каква гора? Изразявайте се по-ясно, сержант!

— Извинете, господин комисар. Свикнал съм да докладвам на капитана на спецотряда. „Гората“ е жаргонното име на Рю дьо ла Капсюлери до станцията на метрото „Галиени“, точно на границата на 20-и район и в съседство с квартал „Белвил“. Това е мароканска територия. Няма причина афганистанец да се опитва да продава хашиш тук, просто няма никаква логика.

Леже започваше бавно да проумява смисъла на чутото.

— Искаш да кажеш, че е убит заради друго?

— Да, господин комисар. Навсякъде в района има камери за видеонаблюдение, а аз взех снимки и от охраната на метрото. Ясно се вижда, че афганистанецът е бил проследен от спирка „Пер Лашез“, много преди да дойде насам. През цялото му пътуване, дори когато е следвал указанията на мароканеца да заобиколи комплекса, зад него се вижда някакъв китайски търговец с количка, натоварена със стока.

— А ти сигурен ли си, че е същият, който бе заснет на моста? Такива в Париж има с хиляди.

— Не и в моя район, господин комисар. При нас няма китайски търговци, никой няма да си купи картичка с Триумфалната арка или селфи стик, повярвайте ми. Въпросният търговец е проследил афганистанския наркопласьор, чието име според намерените у него документи е Уасим Зерак, до сградата, където е бил убит. Имаме основание да смятаме, че убийството дори не е станало на покрива, а долу в паркинга.

— А на записа вижда ли се къде е отишъл после търговецът?

— Абсолютно, господин комисар. Измъкнал се е незабелязано от комплекса, но аз го видях отново на записите от метрото. Качил се е на линия три от станция „Галиени“, сменил е влака на „Ар е Метие“ и е слязъл на „Рамбуто“.

Леже може и да не разбираше особено от наркотици, но познаваше Париж добре. Не беше нужно да поглежда картата, за да си представи маршрута на убиеца и да разбере логиката му. Имаше едно-единствено обяснение — убиецът трябваше да стигне до местоназначението си колкото се може по-бързо, а дори през нощта с метрото беше по-бързо, отколкото пеша. Онова, което Леже не разбираше, бе защо тази припряност да стигне до спирка, която обслужва главно центъра „Помпиду“?

— Не ми прилича на ценител на модерното изкуство — промърмори той.

— Да не говорим, че по това време музеят е затворен — отвърна полицаят отсреща, посочвайки очевидното, за голямо раздразнение на Леже.

Заместникът му закрещя команди във всички посоки и отново настана пълен хаос. В стаята нахлуваха следователи с доклади, снимки и бележници; техници бодяха червени карфици по картата на града; отвън долиташе какофония от полицейски сирени, докато вътре по радиостанцията ехтяха истерични полицейски доклади. Пет минути по-късно бюлетинът с оперативна информация бе допълнен със следното:

След по-малко от десет минути докладваха за още един труп. И единствената нишка, която ги свързваше, бе загубена.

Леже изпита отчаяние — не толкова заради появяването на нови трупове върху дъската му, колкото при мисълта да съобщи на полковник Абади, че обектът на издирването вече се намира на някоя от масите за дисекция в Института по съдебна медицина на брега на Сена. Предпочиташе преди това да се обади на своя червенокос израелски колега. Дежурният в посолството на Израел прехвърли разговора към мобилния телефон на Чико и когато той отговори, Леже остана с впечатлението, че току-що го е събудил.

— Сигурно ли е, че е той? — попита накрая Чико.

— Нищо не е сигурно — отвърна троснато Леже. — Трупът още не е идентифициран.

— Господин комисар, с вас се знаем от години. Моля ви да ме държите в течение на всяко развитие по случая. Важно е.

— По случая има много развития. Държа в течение полковник Абади.

— При цялото ми уважение към полковник Абади, не той е представителят на израелската полиция във Франция. Моля ви да ме информирате за всичко, особено ако е свързано с Владислав Йермински, независимо дали е жив или мъртъв. За всичко!

При нормални обстоятелства Леже би му треснал телефона. Но сега обстоятелствата не бяха нормални, а и колко ли врагове беше безопасно да си създаде в един град, който и без това не се славеше с дружелюбност? Ето защо той натовари заместника си да информира Чико за всякакви новини и, разбира се, само след няколко минути заместникът позвъни на Чико, за да го уведоми, че дежурният съдебен медик дори не бе изчакал да привърши аутопсията, за да представи предварителния си доклад: трупът на неизвестния индивид бил прекарал във водата минимум три дни.

Полицаят, случил се най-близо до дъската, изтри Неидентифициран субект №8 — времето на падането му във водата го дисквалифицираше от високата чест да бъде включен. Но в този момент телефонът иззвъня отново и макар разтворът да беше лаконичен, той даде отговор на всичките им предишни въпроси: защо спирка „Рамбуто“, къде бяха китайците, кой с кого беше свързан. Полицаят, изтрил предишната жертва, взе маркера и добави нова:

След като се свърза с Чико, заместникът на Леже позвъни за пореден път в Института по съдебна медицина, чиито служители звучаха по-изнервени и от шефа му. Средно на ден там постъпваха два до три трупа за аутопсия. Шест трупа за едно денонощие вече налагаха намесата на профсъюзите.

Заместникът приключи рязко разговора и се строполи на стола пред бюрото на шефа си. После зачете написаното в бележника си с равен официален тон, сякаш репетираше за изслушването пред следствената комисия.

Танцувай така, сякаш никой не те гледа, но когато докладваш, докладвай така, сякаш си пред комисия в пълен състав.

— Господин комисар, картината вече започна да се изяснява. Преди по-малко от четвърт час китайският убиец е ликвидирал момиче, което е чакало при фонтана пред центъра „Помпиду“, в съседство със спирката на метрото, където за последно е бил засечен от камерите. Оръжията на убийството са били примитивни, но смъртоносни — качил се е на покрива на близкия музикален център и с помощта на дълъг кабел и удължител с много гнезда е потопил няколко електрически уреда — бързовар, тостер и три лъчеви печки — във фонтана. Точно в този момент момичето е било с ръка, потопена във водата, и не е имало никакъв шанс.

Леже се чу да пита:

— Убедени ли сме, че тя е свързана с цялата тази история?

— Засега в нищо не сме убедени, господин комисар — отвърна заместникът му; Леже не можеше да каже със сигурност дали повтаря чинно думите му, или му се подиграва. — Но в портфейла на жертвата открихме използвани билети за метрото до „Шарл дьо Гол“ и обратно с дата и час, съответстващи по време на сутрешното отвличане, а на телефона ѝ — множество съобщения от Уасим Зерак, жертва номер пет. В едно от тях той я пита дали всичко е минало добре, съобщението е изпратено буквално минути след отвличането, след което обещава да ѝ плати, вероятно с дрога. Отишъл е да я купи на паркинга, където е бил убит от същия извършител.

— И ние, разбира се, нямаме никаква представа къде може да се намира извършителят в момента, нали?

— Имаме снимките от камерите в метрото. Разпратих ги до всички полицаи в Париж. Мрежата за видеонаблюдение не е особено полезна през нощта, но софтуерът би могъл да го разпознае утре по зазоряване, ако все още се навърта наоколо.

Колко ли души още щеше да убие китаецът дотогава? Той вече бе съсипал кариерата на Леже. Сега комисарят разбираше огромната грешка, която бе направил, обръщайки се за помощ към израелците. Сътрудничеството с Абади не му бе донесло никакви резултати, а фалшивата история, съчинена от министъра за някаква мащабна сделка с наркотици изведнъж придобиваше неочаквана правдоподобност. Само че той вече не беше в състояние да обясни за какво бе пропилял цяла вечер; можеше направо да си пише молбата за напускане.

Леже хвърли поглед през големите прозорци към реката. Вдясно Айфеловата кула прорязваше нощното небе с лъч светлина. Леже вече беше почти убеден, че по някакъв начин, пряко или косвено, полковник Абади е в дъното на цялата тази история. Щяха ли да се случат всички тези убийства, ако Абади не бе дошъл в Париж? Дали наистина беше следовател от някаква секретна израелска военна част, а не командир на наказателния отряд китайци, който се подвизаваше из града му?

Възможността това да бе именно така внезапно го заслепи, все едно Айфеловата кула бе светнала с лъча си в очите му. Също като кулата съмненията му бяха огромни, безпрецедентни, невероятни и напълно реални.

Леже се обади в импровизирания кризисен център в Гранд-Отел. Отговори му някакъв инспектор, който по гласа си беше по-млад дори и от сержанта от звеното за наркотици. Откога всички в този град бяха толкова млади?

— Какво прави той?

— Кой, господин комисар?

— Полковник Абади, разбира се. Какво прави полковник Абади?

— Допреди малко провеждаше видеоразговор с онзи негов шантав телефон, а сега пише нещо на него. Междувременно гледа отново и отново записа с блондинката, без изобщо да обръща внимание на докладите, които се опитваме да му представим.

Леже си припомни думите на Абади от първото отвличане: „Не харесвам блондинки. Още по-малко в яркочервена униформа с къса пола“. Ако трябва да приключим с бедното момиче, може би ще е по-уместно Абади да поиска да види трупа ѝ, вместо да гледа сто пъти записа, помисли си комисарят.

— Иска да говори с вас, господин комисар.

С усилие на волята Леже се отърси от мислите си.

— Кой?

— Полковник Абади, господин комисар. Помоли да говори с вас. Да го свържа ли?

Както всяка нощ в полунощ, Айфеловата кула блестеше в ярки светлини за радост на туристите. По цялото протежение на Сена проблясваха светкавици на фотоапарати. Леже изръмжа в слушалката, че няма нищо против, след което изслуша с нарастващо изумление думите на Абади.

Когато Леже отново погледна навън през прозореца, Айфеловата кула все така си блестеше в далечината, предизвикателно изправена, сияйна и непостижима. И тогава, една минута след полунощ, той получи прозрение: Абади беше пратеник на боговете, дошъл да го спаси от собствените му грешки.