Еничар

Въпреки че бяха тежко ранени, Явуз Челик не позволи на момчетата да се качат на каруците. Хекиминът ги прегледа, превърза ги, а след това всеки продължи на собствен ход. Краката на повечето момчета се бяха обелили от непосилния поход. Цървулите и галошите, иначе удобни, сега им бяха направили рани. Ходеше се по цял ден, бързо. Най-важното нещо беше да не се закъснее. Всичко болеше. Краката се бяха налели с кръв и боляха, кръстът болеше, ръцете висяха безпомощно закачени на схванатите рамене и врат. Петко и преди се чувстваше зле, но сега му беше още по-трудно да ходи. Заради удара, главата го болеше ужасно. Простреляното рамо също го заболя. Отначало почти не чувстваше болка, но постепенно тя ставаше нетърпима. Това го накара да си спомни за момента, в който беше лежал и го бяха лекували в манастира. Стана му толкова мило и тъжно за братята от манастира.

В следващите дни момчетата от Козбунар много му помагаха. Дори и ранен, отнасяха се с уважение и страх към него. Всички те го признаваха за водач на групата. Бабаитите* на Васил бяха в немилост. Самият Петко се учуди, когато забеляза, че момчетата от Козбунар бяха заели техните места. Иван Саръто се грижеше много за стария си приятел. Той беше най-добре от четиримата участвали в побоя. Когато се пооправи, Петко забеляза уважението, което всички момчета му засвидетелстват. Първо той вземаше храната и я преразпределяше. Разрешаваше и възникналите между момчетата спорове.

Един ден Петко видя как Иван въздава справедливост. Приближи се до него и каза:

- Няма да сме по-добри, ако заместим Васил!

- Но, Кьосе Петко, аз се опитвам да бъда много по-добър и справедлив! Над никого не издевателствам!

- Не! - каза Петко. - Дори добрият тиранин е тиранин! Моята цел не беше да сменим Васил, а да осигурим справедливост на момчетата, защото хората, които са били унижени, когато получат сила и власт, стават най-жестоките тирани!

*бабаит - побойник, силен мъж

Така Петко въведе ред, в който всеки се чувстваше свободен в някакви рамки. Никой не ръководеше и не определяше какво да правят другите. Еничарите без това достатъчно пришпорваха момчетата. Така че тази свобода им беше добре дошла. С времето момчетата станаха много добри приятели, подкрепяха се и не се злепоставяха взаимно. Това не се нравеше на еничарите, които знаеха, че ако момчетата са разединени, ще им бъде по-лесно да ги управляват. Но Петко и Иван пресичаха всяка несправедливост, предателство или опит някой да се наложи чрез сила и не желаеха да са пред останалите момчета. Иван Саръсакалов ясно показваше, че се подчинява на Петко. Макар да не разбираше докрай неговите идеи, беше готов да смаже всеки, който оспори първенството на приятеля му.

След няколко дни се оказаха пред стените на голям град. От известно време се движеха в местност, осеяна с ниски хълмове. Отначало само отдалече виждаха високите минарета на някаква джамия. Когато пристигнаха, ги настаниха в лагер. Това беше сборен пункт на бъдещите еничари, намираше се близо до Ески сарай*. Тук щяха да получат началното си обучение. Казармите бяха много и оградени с високи стени. Помещенията, в които спяха и живееха еничарите, бяха прости и обикновени, без никакви украси и орнаменти. Такива бяха и философията, и животът на еничарите. Покривите им бяха високи, боядисани в снежно-бял цвят. Отдалеч корпусът на еничарите светеше и заслепяваше очите на селските момчета, невиждали дотогава такова чудо. Всичко беше толкова бяло, че те не можеха да вдигнат поглед и да видят накъде ги отвежда съдбата им.

Първите няколко нощи спяха в едно голямо помещение. Спяха направо на земята, но понеже се завиваха и постилаха отдолу, им беше доста топло. Петко беше толкова уморен, че след като легнеше, веднага заспиваше. Спеше толкова дълбоко, че не сънуваше или поне на сутринта не си спомняше нищо.

Сутрините бяха най-тежки. Старите еничари, които отговаряха за обучението на младите, се втурваха в помещението, в което спяха младежите, и с викове и ритници ги извеждаха веднага навън. Бързото събуждане, развиделява-щото се небе, дрезгавият мрак и кристалният студен ветрец бяха най-силните впечатления на Петко от първите му дни при еничарите. След това, тичайки под строй, момчетата се отправяха към голяма каменна чешма с дълго каменно корито. От него обикновено пиеха вода конете. Момчетата с викове и възклицания се насочваха към коритото и започваха шумно да се мият. Еничарите ги наблюдаваха и ако не харесваха усърдието, с което някое момче мие тялото, ръцете, лицето или краката си, с помощта на дълги дървени тояги го караха да се измие, като натопи главата и тялото си почти до кръста в ледената вода. След това измиване се изтриваха, докато кожата им не станеше чер-вена.

*Ески сарай - “Старият дворец” - бивша резиденция на султаните

Тъй като водата беше ледена, а раната на главата на Петко все още не бе зараснала добре, всеки допир с нея предизвикваше остра пронизваща болка, на няколко пъти той се опита да излъже пазачите и имитираше, че активно се мие, пръхтейки и плискайки водата около себе си. За съжаление тази негова хитрост винаги биваше разкривана и получаваше няколко удара с дървените тояги по още незарасналата си глава. Един път ударът беше толкова силен, че от главата му отново рукна кръв.

В корпуса на еничарите, освен на бойната и физическата форма, се държеше много и на религията. Към всяка орта* от млади еничари беше зачислен по един османски проповедник - молла. Моллата в корпуса на Петко беше млад мъж с голяма, кръгла глава. Той ходеше винаги с дълга бяла дреха и висока шапка с чалма. Чалмата правеше главата му да изглежда още по-голяма.

Младостта на моллата не му пречеше да се отнася сурово, дори садистично с младите момчета, поверени му да изучават Корана. Той беше преминал курс на сурово обучение в някакво много известно медресе** и постоянно повтаряше на младите еничари, че са тъпи и не могат да стъпят и на малкия пръст на обучаващите се в неговото медресе талиби***. Моллата много пъти повтаряше името на медресето, но Петко сякаш нарочно не можеше да го запомни.

*орта - еничарска военна част; отряд

**медресе - виеше учебно заведение за религиозно обучение

***талиби - ученици в медресе

Само веднъж моллата си позволи да им говори. Той каза:

- Християнството и това, в което вие живеете не истински живот. Това е само междинно състояние. Ние го наричаме джайхилия или “време на неверие”. То обикновено предхожда времето на исляма. Някога нашите предци също са живеели в джайхилия, както сте сега вие. Това е било преди да се появи Пророка. Затова ние го обичаме, защото той е донесъл за нас времето на светлината. Всеки народ има период, при който пребивава в заблуда и в джайхилия. Всички хора, които изповядват други религии освен исляма, са такива. Този период все някога ще свърши и над цялото човечество ще се възцари една религия. Това ще бъде Религията на мира (исляма). Джихад ще има, докато не настъпи това време. Докато има, джайхилия не може да има истински ислям. Истинският мир ще настъпи чак след като не останат заблудени хора. Това е задачата на джихад. Всеки мюсюлманин трябва да се бори, независимо чрез Малък или Голям джихад, това време да настъпи по-бързо, а дотогава ние сме в междинния период, в който има и джайхилия, и ислям. Един ден обаче джайхилията ще изчезне. И вие като нас ще разберете в колко голяма заблуда сте живели, защо Аллах ви е наказвал с пороци и ви е обливал със съмнения, насилие, поквара, порок и лъжа. Това е вашето така наречено Западно общество. Това е вашата цивилизация. Един ден обаче вие ще отворите очите си към правата вяра и тогава ще се смеете на това колко слепи и надменни сте били, когато сте смятали, че християнството или каквато и да е джайхилия е равна или дори по-добра от исляма. Един ден ще разберете, че това е било само междинен период за вас, време, което ви е било нужно, за да съзреете за истинската религия, така както се е случило с нас. И понеже аз съм от другата страна, само мога да ви уверя, че това е точно така.

Иначе заниманията с моллата бяха скучни и еднообразни. Отначало се учеха да четат и пишат с арабски букви, за да могат да разбират думите, написани в Свещената книга. През по-голямата част от заниманието моллата прочиташе някакво изречение от Корана, а еничарите го повтаряха стотици пъти и го произнасяха като отделна молитва. Докато правеха това, трябваше да клатят глава нагоре-надолу. Клатенето, освен че помагаше да се въведе ритъм в текста и той да се запомни и изговаря по-лесно, помагаше на концентрацията. Като клатеше главата си, Петко се изолираше от останалия свят. Всичко около него се размазваше и се превръщаше в нещо като пихтия, при което в главата му оставаха само думите от Корана. Освен тази официална страна, Петко беше сигурен, че клатенето на глава има и много по-проста причина. Така никой от младите еничари не можеше да задреме. Иначе след изнурителните занимания през деня, монотонното четене и повтаряне на сурите от Корана щяха да приспят всички бъдещи еничари.

Обучението на моллата се въртеше около една дебела дълга тояга, с която той безцеремонно ги налагаше. Петко също понасяше ударите и несправедливостта на моллата. Мюсюлманският духовник съвсем не беше благ човек, а възприемаше младите си ученици като врагове, с които воюваше. Дървената тояга в ръцете му явно беше ятаган, а основната му цел беше да порази всеки противник. Всеки удар на тоягата в главата на Петко предизвикваше само по-голяма съпротива и омраза на младежа към исляма. Още при събирането на момчетата всеки един от тях знаеше, че е задължително да сменят вярата си. Въпреки това всички смятаха само привидно да приемат исляма. Никой не искаше истин ски да смени вярата си. Тъй като този път по изричната заповед на султана и на агата на еничарите трябваше да се съберат само момчета от Румелия, всички те бяха християни и то източноправославни. Нито едно от тях не си представяше, че може да смени Христос с Мохамед. Те бяха искрени. Някои от тях дори казаха на Петко, че са готови да умрат, но няма да приемат исляма за своя религия. Всички се доверяваха на Петко, а и той се смяташе за по-сведующ в религиите. От момента, в който разбраха, че е бил в манастир, той стана техният свещеник. Все пак беше прекарал две години в светата обител. За момчетата той беше нещо като дякон. Никой не разбираше, че е бил само пандур и дори не е бил духовно лице в манастира. Особено категоричен в решението си да не изневери на вярата си беше Васил. Той навсякъде разправяше, как никой не трябва да приема наистина помохамеданчването. Постоянно обикаляше и агитираше останалите момчета да не предават правата религия на Господа наш Исус Христос.

- Който стане гъжвал*, ще предаде всички ни - заплашваше Васил. - Нека само привидно приемем исляма, без да променяме вярата в нашия Бог!

Васил пропагандираше неприемането на исляма. Тази мисия беше много опасна, защото, ако моллата или някой от еничарите разбереше, сигурно щяха да го убият на място. Тъй като всички знаеха, че Петко е тарторът на новите еничари, всичко, което Васил говореше, не можеше да става без той да знае. Така че при предателство или разкритие, Петко също щеше да бъде наказан.

Един ден моллата съобщи на младите еничари, че е определен денят, в който ще приемат исляма. Новината беше приета нееднозначно. Пове- чето като че ли се вцепениха, осъзнавайки безизходността на ситуацията. Те дълго седяха като зашеметени, без да могат да помръднат. Само Васил и още две-три момчета се разшаваха и с това искаха да покажат несъгласието си и че са готови да се борят. Моллата забеляза брожението сред младежите.

- Какво има? Тишина! - развика се той. - Никой да не говори!

Младият духовник бесен скочи и тръгна към Васил, който най-открито и шумно афишираше недоволството си. Въпреки че Петко беше от хората, които седяха като зашеметени и не помръдваха, когато мина покрай него, моллата вдигна тоягата си и с всичка сила го удари в главата. Дебелата тояга с трясък се счупи в главата на младия еничар, а острите краища и стърчащите трески раздраха лицето на младежа, минавайки през окото му. Безжизнен, Петко падна на земята.

Моллата се отправи към Васил, но той, като видя какво направи с по-силния от него, скочи и опита да се защити от остатъците на дебелата сопа. В момента в който моллата замахна с парчето останало от сопата и младият българин понечи да се защити, една твърда като желязо ръка го улови и го задържа, така че ударът се стовари право в черепа му.

* гъжвал - хулно название на мохамеданите, идва от гъжва - парче плат, което се увива около фес

Петко лежеше върху ледения каменен под. Доколкото успя да се ориентира, наоколо беше студено и влажно. Отвори още по-широко очите си, но не настъпи никаква промяна. Явно освен всичко, там, където лежеше, беше и много тъмно. Или… или беше най-мрачната и безлунна нощ, която е виждал. Петко се усмихна. А може би? А може би това беше адът? Мисълта и пронизващият студ го накараха да потрепери. В кой ли ад беше попаднал? Дали в християнската геена, или в мюсюлманския джендем? Съвсем скоро щеше да разбере каква е истината. Защото беше явно, че една от религиите не е вярна и лъже. Не може да има две учения, които да твърдят, че проповядват думите на Бог и двете да са верни, и да съществуват, при условие, че тези думи са различни. “Съвсем скоро ще се убедя каква е истината” - помисли си той.

Колкото повече се движеше, толкова повече разбираше, че цялото тяло го боли, но главата го болеше най-много. Беше толкова силно ударен, че не можеше да седи и всеки път, когато се изправеше, залиташе и отново удряше лицето си във влажния, леден, каменен под. Мина доста време докато разбере, че до него лежи пихтиестото тяло на друг човек. Докато го опипваше, ръцете му се изцапаха с някаква гъста, лепкава слуз. Застави се да я близне и веднага усети соления и леко метален вкус на кръв. Отначало помисли, че човекът, лежащ до него в мрака, е мъртъв. Но след известно време той простена и така Петко разбра, че е жив. Допълзя до него. Бавно опипа тялото му. Където и да го докоснеше, изпитваше болка и тихо стенеше. Явно с бой го бяха превърнали в безформена купчина от човешка плът. Беше толкова студено, че през известно време през цялото тяло на Петко преминаваше конвулсивна тръпка, а мускулите му се бяха схванали. Човекът също трепереше неудържимо. Петко опита да го заговори, но разбра, че от студа или от удара в главата, не може да говори. От устата му излезе само едно тъжно мучене, а надебелелият му език безпомощно се опита да се обърне в устата му, но не успя. Човекът също не можеше да говори, а само тихо стенеше. По някое време почувства, че човекът мляскаше с уста. Опипа устата му и разбра, че лежащият до него отваря пресъхналите си устни точно като риба на сухо. Веднага се досети, че той моли за вода. Toгава Петко откъсна едно парче от дрехата си, попи от влагата на пода и изстиска това, което беше попило, в устата на безпомощно лежащия човек. Не можеше да разбере по колко капки капва в устата на ранения, но все пак се надяваше да му помогне.

Следващите дни бяха кошмарни. Петко се намираше непрекъснато на границата на кошмара и съня. Не знаеше кога е ден и кога нощ. Ту заспиваше, ту, както му се струваше, умираше.

Та какво е смъртта? Тя щеше да бъде награда след всичко, което преживя в този ад. Понякога в промеждутъците с ясно съзнание разсъждаваше, че може би в момента с окаяника не се намират в ада, а в чистилището. Може би двамата лежаха и чакаха присъдата на Бог за това как са изживели дните си и накъде да потеглят душите им. Той държеше да се докаже, че християнската религия е вярната и истинската. В този момент се сети, че ако се окаже, че светът е устроен по мюсюлмански, мястото му в джендема е сигурно.

Всичко това продължаваше дълго време. Купчината от кости и месо, която представляваше човекът до него, като че ли малко по малко се съвземаше. Сега, когато Петко наквасваше парцалчето с вода, той сам изсмукваше влагата, попила в него.

Студът и влагата сковаваха тялото на Петко. С времето той разбра, че му е много студено, а тялото и челото му горяха. Това му напомни, че е жив. Лежеше и нищо не се променяше. Вече не можеше да определи колко дълго продължава всичко това.

Най-накрая настъпи така дългоочакваният момент. Заслепи го ярка светлина. От толкова време беше тънал в мрак, че светлината като че ли разцепи съзнанието му. В ярката светлина видя някакви тъмни силуети. Петко вдигна глава и видя крилете и огнените мечове, които съществата държаха. Беше сигурен, че вижда Райските порти и архангелите Гавраил и Михаил. Те разговаряха нещо и гласовете им кънтяха като тръби. Постепенно започна да различава гласовете им. Единият от тях очевидно се караше на другия с резки думи и му викаше нещо. Това не можеше да бъде разговор между двамата архангели. Не можеше да повярва, че и ангелите се карат помежду си. Вниманието му се изостри, защото му беше интересно дали в момента не се определя неговата съдба. Затова Петко се заслуша в разговора. Колкото и да беше странно, отначало му се стори, а после беше съвсем сигурен, че архангелите разговарят помежду си на турски език. Вслуша се. Да, те наистина разговаряха на турски. Тук в главата на Петко се появи мисълта за ислямския рай, но много бързо осъзна, че всъщност това не са никакви архангели, а неговите началници от ени- чарския корпус. Когато двамата се приближиха достатъчно, той видя, че този, който се караше на другия, е самият Явуз Челик.

От светлината и от това, което беше преживял, на Петко започна да му става лошо и картината пред очите му се завъртя и размаза. В последния момент, преди окончателно да загуби съзнание, той обърна погледа си към купчината от човешка плът, за която се беше грижил. Веднага го позна по златистия перчем и русата къдрава коса. През цялото време се беше грижил за Васил. След това съзнанието му потъна в мрак.

Следващият път, когато отвори очи, около него имаше голяма промяна. Погледът му беше насочен към горящия пламък на една свещ. Светлината привличаше с неустоима сила погледа му. Въпреки че гледаше натам, той чувстваше, че мракът беше жив и там се движеха някакви фигури. По-късно разбра, че лежи в дървено легло, а около него имаше много хора, които се грижеха за него. Доколкото успя да се огледа, намираше се в огромна палатка с много легла, повечето от които бяха празни.

Следващите няколко дни Петко лежеше и възстановяваше силите си. Добрата храна и грижите на болногледачите направиха чудеса. Още на втория ден на посещение на болния Петко дойде командирът на еничарите - Явуз Челик. Всеки път младежът се преструваше на заспал. От разговорите, които улавяше между Явуз Челик и неговите подчинени, разбра, че той настоява за специално отношение към младия еничар.

Един ден до леглото му се изправиха двама мъже. Единият беше Явуз Челик, а до него сух и лек мъж, с мургав цвят на кожата. Главата му беше кръгла, а късата му коса караше темето му да просветва. Той беше по-нисък от Явуз Челик, но от всяко негово движение се излъчваше сила и сдържаност. Фигурата му беше малко вдървена и прекалено изправена, но излъчваше респект. Личеше си, че това е човек, свикнал да командва и да властва над околните. Мъжът имаше толкова силно излъчване, че си личеше как Явуз Челик се подчинява на всяко негово движение. Той peaгираше и на най-малкия му жест или мърдане на пръст.

- Мислиш ли, че това може да е той? - попита по-ниският мъж.

- Да, еничар ага! - отговори Явуз Челик.

Петко слушаше притихнал. Не разбираше смисъла на разговора, но разбра кой е човекът, който имаше такава власт над Явуз Челик. Това беше най-големият командир, самият ага на еничарите. Властта на този човек беше толкова голяма, че се равняваше на тази на Великия везир. Дори понякога агата на еничарите имаше повече реална власт от Великия везир и дори от самия падишах. Еничарите бяха най-добрата и боеготовна армия. Те изнасяха главната тежест на сражението, независимо срещу кой враг обърнеше султанът армиите си. От много години насам султанът можеше да управлява и властва над Империята на правоверните само ако има скритата благословия на агата на еничарите. Все повече мюсюлмани турци усещаха тази неприятна истина и се бунтуваха срещу огромната власт на еничарите, но нищо не можеха да направят срещу най-добрите воини на Аллах. Те все повече осъзнаваха, че техните султани са заложници на децата на покръстените друговерци, каквито представляваха еничарите. Наследниците на Осман, Ертогрул, Орхан, Баязид и Селим сега бяха зависими от волята на еничарите. А каква е волята на най-елитните воини решаваше именно този човек - агата на еничарите.

Петко не можеше да повярва, че до леглото му стои този човек. Сега разбра откъде идваше властта, която упражняваше над Явуз Челик. Откритието дотолкова го шокира, че от известно време Петко беше престанал да слуша разговора между двамата най-старши еничари. Като се окопити, младежът пак нададе ухо и се заслуша в разговора.

- Трябва да го контролираме - каза агата на еничарите. - Независимо дали е той, или не, ние трябва да го контролираме! Това е единственият ни шанс за спасение! Ти ще отговаряш за него! Бди над живота и здравето му, но не се привързвай към него, защото и в двата случая може да се наложи да го убием! Към това ще пристъпиш само по моя изрична заповед! Иначе, ако се случи нещо с него, ще държа теб отговорен за това!

Явуз Челик се поклони, за да покаже, че е разбрал думите, но и за да подчертае, че осъзнава сериозността им. След това двамата мъже продължиха разговора си, но тъй като говореха тихо и се отдалечаваха от леглото на преструващия се на заспал младеж, той вече не можеше да разбере за какво си говорят. Разговорът се запечата в съзнанието на Петко, въпреки че беше кратък. Така ден след ден той лежеше и многократно извикваше в съзнанието си образите на двамата еничари, като се опитваше да разбере за какво говореха те. Какво означаваха думите им? Каква връзка имаха с него?

Следващите дни от пребиваването му в лазарета бяха скучни и еднообразни. На посещение при Петко се изреждаха почти всички момчета от тяхната орта. От тях разбра, че Васил е много по-зле и лежи в съседна палатка. Най-много се радваше на посещенията на Иван, на Ахмед и на преводача. Сега, когато беше болен, той реши да се посвети на изучаването на турски език. Опитваше се също да научи и арабската писменост, но трудно му се отдаваше. Това, че беше грамотен и вече беше виждал тяхната писменост, отначало му помагаше, но по-късно спря неговия устрем, като че ли се удари в стена. Не можеше четливо да изпише завъртулките на буквите им, а най-много го затрудняваше писането отдясно наляво. Въпреки трудностите, продължи да се упражнява и да настоява да се научи. Това много радваше преводача и всеки свободен миг посвещаваше на младия българин.

Явуз Челик рядко посещаваше Петко, но той също помагаше на младежа да научи и да усъвършенства езика си. Вече беше късна есен, но все още някои дни бяха слънчеви и топли. Именно в такива дни Явуз Челик вземаше Петко и двамата, с дебели наметала, обикаляха и водеха дълги разговори. Слънцето, макар вече слабо, процеждаше топлина под дебелия шаяк и сгряваше изнурената снага на момчето. Петко не можеше да си отговори на какво се дължи вниманието на Явуз Челик към него, но и не се интересуваше особено. Важното беше, че това му помагаше. Тези разговори и разходки промениха отношението на останалите еничари към него.

Разговорите с преводача и с Явуз Челик, освен че му помогнаха бързо да научи езика, спомогнаха да се ориентира в законите, които управляваха корпуса на еничарите. Врмето прекарано в лазарета му помогна да се ориентира много по-добре от другите къде се намира и за всичко, което се случваше с него и около него.

От своите приятели научи как преминават дните им и все по-често имаше желание да се включи в техните редици. Отначало лежането му се услаждаше, но по-късно влезе в противоречие с живата му натура и ден след ден Петко очакваше да го освободят и да бъде рамо до рамо със своите приятели. Вече му беше тягостно да лежи. Всеки ден с надежда очакваше хекиминът да дойде и да го освободи.

Един ден и това се случи. Пак беше хубав слънчев ден. Имаше пълно затишие и въздухът не помръдваше. Слънцето напичаше и макар че въздухът беше доста студен, то успяваше да стопли земята и налягалите направо на нея негови приятели, които си почиваха. Всички много се зарадваха на връщането на Петко. Те вече се бяха сплотили и чувстваха, че още един силен мъж само може да им помогне. Мястото му на водач все още се пазеше и така Петко веднага се включи в ортата на бъдещите еничари.

Дните на младите еничари бяха много трудни. Чорбаджията* на ортата - Хамза, беше наложил желязна дисциплина. Той беше суров човек със страхотна военна подготовка. Говореше малко, но по всичко си личеше, че има богат боен опит. Той никога не разказваше, но си личеше, че е участвал и оцелял в множество тежки битки. За Хамза беше въпрос на чест да спазва устава на корпуса. Никой не смееше да провокира началника си. Всички чувстваха, че за него най-важното нещо са военните закони на еничарския корпус. Когато говореше за еничарите, в погледа на Хамза се появяваше фанатичен блясък. Той така успяваше да даде заповеди към младите еничари, че никой дори не си помисляше, че може да не ги изпълни. За качествата на чорбаджията като командир можеше да се съди по това, че когато Петко се включи в строя, неговите приятели и бивша рая вече бяха започнали да приличат на армия и войници. Всички млади еничари мразеха и се страхуваха от праволинейния си командир, но той се беше справил с поставената от командването на корпуса задача. Така, въпреки младостта си, Хамза беше назначен за чорбаджия.

Откакто се беше върнал от лазарета, отношението на чорбаджията към него се беше променило. Той като че ли угодничеше пред него. Това още повече затвърди водещото място на Петко сред своите другари. Отначало младежът не знаеше защо, но по-късно разбра, че това е заради отношението на Явуз Челик към него. Хамза беше от онези нещастни хорица, които малтретират подчинените си, но раболепно превиват гръб пред началниците си.

*чорбаджия - така се наричали командирите на еничарските орти

Петко въобще не харесваше Хамза и беше доволен, че чорбаджията не се занимава много с него. Иначе той беше много изобретателен и успяваше да изцеди докрай силите на младите еничари. Вечер всеки един от тях се чувстваше изтощен до смърт. Младите еничари се наричаха аджамиоглани. Това означаваше новобранец или млад войник. С времето Петко се запозна със структурата на армията на султана и корпуса на еничарите и разбра, че Явуз Челик е вторият по важност човек в корпуса и званието му беше паша - генерал. Той командваше бюлюка. Паши в армията на султана бяха пет-шест човека и всички бяха много богати и известни.

След като беше изписан от лазарета, Петко видя, че неговите приятели аджамиоглани са настанени в едно от казармените помещения. Това беше голяма правоъгълна сграда с висок таван. Постройката беше от груб дялан камък, затова вътре ставаше доста студено, особено през нощта. Всеки аджамиоглан имаше собствено легло, застлано с дебела плетена постеля и шаячна завивка. Това беше най-мекото и удобно легло, на което досега беше спал Петко. Като дете цялото семейство, бабите, дядовците, майка му, баща му и всичките деца спяха в една стая. Легла нямаше и вечер те се натъркалваха направо на пода, върху една тепана черга. Понеже бяха толкова бедни, че нямаха възможност да изтъкат черги от вълна, баба му и майка му бяха изтъкали чергите и одеалата от парцали. Сега това, да си има собствено легло и постеля, му се струваше страхотен лукс. На всички вече бяха раздали специални дрехи, които им бяха като униформа. Освен това всеки аджамиоглан имаше раница, в която имаше съдове за хранене, канче, манерка и лъжица. Петко също бързо се сдоби с раница и ново облекло. Двете ризи бяха ленени, но с много бял цвят и фино качество. Такива ризи можеха да си позволят само най-богатите чорбаджии от раята.

Еничарският чорбаджия беше въвел строг режим и беше забранил на аджамиогланите да ходят. Каквото и да правеха, те трябваше да тичат. Тази заповед беше нарекъл “млади кончета”. Така младите еничари постоянно тичаха. Тичаха между различните задачи, тичаха в строй, тичаха, когато трябваше да се движат и поединично. Тичаха, винаги тичаха. Толкова много Петко никога не беше тичал. Отначало му беше много трудно и се изморяваше, но пък това го караше след като вечер се прибереше в спалното помещение и легнеше в леглото си, веднага да заспи. Заспиваше, без да има сили да се притеснява и да осъзнае какво му се случва. Една вечер седна със своите приятели пред спалните помещения и се замисли. Всеки един от младежите започна да си спомня за родното село, за родителите, братята и сестрите си. Петко ги слушаше и също си припомни, но не само Козбунар. Мисълта за Гергина го накара да се усмихне. След това се сети за Георги и убийствата и челото му се намръщи. Но това не беше най-лошото. Лошо беше това, че като се сети за детството си, изведнъж си даде сметка къде се намира и още колко време трябва да остане. Отначало у Петко имаше някаква плаха надежда, че може да му се отдаде възможност да избяга. Но колкото повече време минаваше, започна да осъзнава, че това са само фантазии и никога няма да му се отдаде такава възможност. Трябваше да свикне с мисълта, че животът му коренно се е променил. Въпреки че се съпротивляваше, все по-често си даваше сметка, че ще живее и умре като еничар. Явно Бог му беше определил такава участ. Всички тези мисли му действаха потискащо и много го натъжиха. Чувстваше се уловен в капан и осъзнаваше, че няма да може да се изплъзне от него.

Същата вечер, след като всички си легнаха, Петко се въртеше неспокоен в леглото. Мислите не го оставяха на мира и продължаваха да го нападат като хищни птици. В този момент чу тих плач. Ослуша се. Някой или няколко човека в помещението плачеха. Силно се учуди, обърна се към Иван Саръто, който беше на съседното легло.

- Някой плаче - каза тихо той. Беше сигурен, че приятелят му не спи, защото от известно време го чуваше как сумти, пъшка и тежко се върти ту на една, ту на друга страна - нещо, което не беше характерно за него, който се славеше със здравия си сън.

- Така е всяка вечер - отговори Саръто.

Едва тогава Петко разбра колко уплашени и зле се чувстват неговите другари. За да не мисли много, от този ден започна да се “товари” и да не пропус-ка нищо от това, което чорбаджията на ортата ги караше да правят. В почивното време, тъй като беше много уморен физически, не можеше да се упражнява. Не желаеше и да изучава допълнително Корана. Затова реши да се занимава с изучаване на турски език. Ходеше при преводача, с когото бяха в много добри отношения, и така напредваше. Преводачът беше чул за доброто отношение на Явуз Челик към него и правеше всичко възможно да му помага. Той постоянно разпитваше Петко, за да разбере на какво се дължи това специално отношение от страна на пашата на еничарите към един аджамиоглан, но не можеше нищо да изкопчи. Самият Петко също не знаеше. Отначало той мислеше, че това е нормално, но преводачът му обясни, че не е чувал досега в еничарския корпус, от самото му създаване, да е имало такова отношение от страна на еничарските командири към един обикновен еничар, а още повече към аджамиоглан.

Съвсем скоро Петко започна да се отличава сред своите приятели аджамиоглани. Разговорите с Явуз Челик и преводача му помогнаха съвсем свободно да говори турски език. Освен това научаваше все повече за корпуса, което му помагаше да се ориентира по-добре и да се справя по-бързо и точно е поставените задачи.

За доброто говорене на езика му помагаше и приятелят му Ахмед, който заедно със Саръто непрекъснато се навърташе около него. Когато не желаеше другите да го разбират, а и за да се упражнява, Петко говореше с него на турски, въпреки че Ахмед вече доста добре говореше български.

Срещите му с Явуз Челик дразнеха любопитството на неговите другари и те често го разпитваха за какво си говорят. Петко не им отговаряше и това ги караше да се отдръпнат и да бъдат мнителни. Те не смееха да не му се подчиняват, но в същото време вече бяха по-хладни към него. Отначало това много дразнеше Петко, но по-късно проумя, че нищо не може да промени. Саръто му казваше всичко за настроенията на момчетата. Петко трябваше да знае за тях, защото беше определен от чорбаджията за най-старши отговорник сред новите еничари.

Петко наблюдаваше как отчаянието на талази обзема младите еничари. Колкото повече време минаваше, толкова по-слаби ставаха те. Строгото ежедневие, което водеха, все повече ги обсебваше и те сякаш все по-рядко се сещаха за своите близки и за родния си край. Младежите се сплотяваха и укрепваха приятелството си. Дори си изградиха неписан устав, на който се подчиняваха. Научиха се да се пазят взаимно, защитаваха се и се прикриваха пред командирите, когато се наложеше. Сплотиха се като юмрук. Те осъзнаха, че само така могат да оцелеят. Петко искрено се радваше на приятелите си, а освен това така на него му беше по-лесно като техен отговорник. Въпреки че трябваше да отговаря за момчетата пред еничарските командири и по-специално пред Хамза, Петко винаги се стремеше да предпази и оправдае другарите си. Той не се главозамая нито за миг и нито веднъж не се полакоми за власт. През цялото време помнеше, че е аджамиоглан и това да защитава приятелите си, считаше за най-важна свря задача. Въпреки натиска на командирите, нито веднъж не погледна на своите другари с очите на командир.

Това, което запомни най-ярко, бяха сутрините. Ставаха рано и веднага започваха да тичат. После се упражняваха и така цял ден. Сутрините, чистият и леден въздух, спящите още момчета и бойният строй бяха най-яркото нещо, което си спомняше от този период.

Аджамиогланите се хранеха три пъти на ден. В точно определени часове всички влизаха в огромно помещение, което служеше за столова. Когато времето беше лошо и навън имаше сняг или дъжд, то служеше и за тренировъчна зала. Помещението беше толкова голямо, че вътре можеха да се занимават всички млади еничари. Хранеха се върху грубо сковани дълги дървени маси. Те бяха направени така, че по най-бързия начин пейките и масите да се преместват в близост до стените и така се освобождаваше пространство за заниманията.

За да става по-бързо влизането в столовата, всяко еничарско поделение се хранеше на точно определена маса и всеки еничар си имаше точно определено място. Преди това още на входа всеки задължително измиваше ръцете и лицето си, не само заради храненето и хигиената, а и защото предстоеше молитва. След като се измиеше, всеки носеше канчето си и му сипваха храна от големия казан. Получаваше и комат хляб или ориз, след което се отправяше към масата си. Преди да започнат се хранят, моллата произнасяше благодарствена молитва към Аллах и едва след това всички сядаха и започваха да ядат. Хранеха се много бързо, поглъщаха храната като гладни птици. На това аджамиогланите се научиха, защото първите пъти ядяха нормално, но само след известна време, преди още да са се нахранили, старшите еничари им заповядаха да станат, да спрат да се хранят, а след това да изхвърлят храната си в големия казан за отпадъци. Оттогава младите еничари започнаха да се хранят много по-бързо. За да не останат гладни, те изгълтваха всичката си храна по най-бързия начин. Храната никога не им стигаше да се заситят. Петко осъзнаваше, че никога досега не е ял толкова много, но беше сигурен, че може да погълне много повече. Ако някой му предложеше храна, никога не отказваше и можеше да изяде и още, и още. Храня почти не оставаше. Отначало някои младежи се опитваха да подбират и отстъпваха това, което не харесваха, но след време всички осъзнаха, че яденето е за оцеляване. Понякога по-старшите еничари, които се хранеха много по-обилно, се приближаваха до гладните аджамиоглани, подхвърляха им някой комат хляб или дори мръвка и ги гледаха как се бият, борят и оголват зъбите си като малки вълчета.

Неведнъж тарторът на по-старшите еничари, човек с неприятно лице, дълги редки провиснали мустаци, изпъкнали очи и голяма глава, насърчаваше битките между аджамиогланите и ги предизвикваше. Той отделяше някоя хубава мръвка и я подхвърляше на младежите. Гладните момчета се унижаваха и се биеха до кръв. Това много дразнеше Петко. Беше му неприятно, че по този начин унижават него и другарите му. На няколко пъти той потърси помощ от Хамза и го търсеше с поглед, но видя, че чорбаджията беше видимо доволен и безучастно наблюдаваше всичко. Един ден Петко реши да се намеси. Той разбута купчината oт тела, борещи се за мръвката и, нанасяйки няколко удара, успя да я вземе. Когато разбраха кой се е намесил в борбата за кокала, момчетата веднага се оттеглиха. Те много добре знаеха кой е най-силен сред тях и не желаеха да се карат с него, а и много добре си спомняха какво се беше случило с Васил при последната му битка с Петко. Затова доброволно отстъпиха. Така всички притихнаха, а Петко остана изправен сред другарите си с голяма агнешка плешка в ръце, подхвърлена от по-старшия еничар. Двамата стояха и се гледаха. По-възрастният еничар беше разочарован, защото Петко му беше отнел възможността да наблюдава бой, но в същото време се възхити, защото осъзна силата на аджамиоглана. Наблюдавайки го, той като че ли виждаше себе си само преди няколко години. Еничарът се казваше Неджиб. Той си спомни как го бяха отнели от родните му Албански планини. Навремето той също беше водач на своите другари. Петко гледаше Неджиб с омраза. Нямаше да допусне така да се гаврят с него и приятелите му и да ги превръщат в животни, затова подхвърли плешката на приятеля си Иван и му каза да я раздели между момчетата. Това ядоса Неджиб ага. Той скочи и нанесе силен удар с опакото на ръката си. Петко видя удара, но осъзна, че нищо не може да направи. Вече знаеше, че има два вида съпротива и освен активно, чрез битка, действия или бягство, можеше да се съпротивлява и пасивно. Така Петко предприе пасивна защита. Неджиб го биеше и риташе, а младият българин се опитваше след всеки удар, който го поваляше, веднага да се изправя. Именно в това се състоеше твърдостта, която искаше да покаже на старшия еничар. Побоят продължи дълго. Хамза гледаше, но не се намесваше. Той беше доволен, че друг прави това, което сам трябваше отдавна да направи. Беше много хубаво, че друг ще постави на място човека на пашата. Чорбаджията въобще не харесваше това, че Петко е недосегаем и е протеже на Явуз Челик. Той мразеше това положение, но го беше страх от пашата, затова не смееше да направи нищо. Сега обаче му се беше отдала възможност чрез Неджиб да даде урок на младия българин.

Младите еничари наблюдаваха побоя със свити сърца. Те не харесваха това, че еничарският паша си говори с Петко, но се възползваха от свободата, която това осигуряваше и на тях. Никой не смееше да се отнася лошо с тях, защото знаеше, че чрез Петко пашата щеше да разбере за това. Освен това, без да осъзнават, те се присъединяваха към успеха и значимостта на своя приятел и се радваха на неговото положение и успех. Сега всеки удар на по-стария еничар беше удар по всеки един от тях. Приятелят им все още се държеше геройски, но всички чувстваха, че скоро ще се пречупи. Осъзнаваха, че това не бива да се случва, защото ще е лошо и за тях. Дори тези, които се страхуваха или не харесваха особено Петко, сега му съчувстваха. Без предварителна уговорка и команда, при поредния удар, те скочиха едновременно върху Неджиб ага. Действието на младоците беше толкова неочаквано, че свари неподготвени Неджиб и неговите другари. Никой не очакваше да се случи нещо такова. Откакто корпусът съществуваше, такова нещо не се беше случвало. За еничарите то беше немислимо. Само хора, които не знаеха какво представлява корпусът и къде са попаднали, можеха да нападнат така. Шокът у старите еничари беше толкова голям, че известно време останаха като вцепенени.

В следващия момент приятелите на Неджиб ага скочиха да го защитят. Как младите аджамиоглани смееха дори да помислят да не изпълнят заповед на по-стар еничар? На младоците, които дори още не бяха посветени, трябваше да се даде урок! Редът, който цареше в корпуса от стотици години, трябваше да бъде защитен. Това, което ставаше, беше нечувано досега. По-млади еничари да възроптаят срещу по-стари. Никой от тях не би посмял да възроптае срещу по-старите от тях еничари. Повечето от тях си припомниха времето, когато бяха аджамиоглани. Те дори не бяха помисляли да се опълчат срещу по-старите тогава еничари, а камо ли да им посегнат, или да ги нападнат. Сега те щяха да поставят новаците на мястото им.

По-старите еничари знаеха защо дисциплината се разваля. За никой от тях не бяха тайна близките отношения между младия българин, заради когото стана всичко това, и Явуз Челик паша. Именно тази близост и явно защитата, на която разчитаха, бяха накарали младоците да се възгордеят. Всички стари еничари обожествяваха пашата и не можеха да допуснат това, което се случваше в момента. От устите на много от тичащите към мястото на битката стари еничари се чуха думи като: “Бунт!”, “Разбойници!” и други.

Около Петко се беше развихрила люта битка. Неговите приятели се вкопчваха в прииждащите приятели на Неджиб. Въпреки жестоката съпротива, беше ясно, че старшите еничари са много по-силни и вещи в боя. Самият Неджиб се намираше на земята, а върху него се бяха скупчили пет-шест момчета, начело със Саръто. Неджиб се съпротивляваше ожесточено и наблюдавайки го, Петко си даде сметка колко силен е всъщност.

Петко беше ударен толкова лошо, че едва се държеше на краката си. Неджиб го беше удрял толкова пъти, че чувстваше, че следващото му поваляне ще е последно. Той само стоеше и наблюдаваше това, което се случваше. Виждаше лицата на другарите си. Познаваше всяко едно от тях. Ушите му бяха заглъхнали и не чуваше нищо, а движенията на всички като че ли бяха забавени. Виждаше изкривените от злоба лица на прииждащите приятели на Неджиб ага. Всичко ставаше толкова бавно. След като остана известно време така, изведнъж в главата му се появи една мисъл: “Трябва да направя нещо, за да спася своите другари!” В главата му се изясни и той ясно прозря положението. Аджамиогланите не бяха организирани и щяха да бъдат пометени от прииждащите старши еничари. Суматохата беше голяма. Всеки боец се бранеше и действаше самостоятелно. Въпреки тежкото си състояние, Петко трескаво мислеше какво да предприеме. Веднага разбра, че не е възможно да организира и да въведе ред в действията на своите приятели. В това, което правеха, имаше нещо отчайващо. Личеше си, че се бият не само заради момента, а се борят за свободата си. Но нямаха план какво точно да направят. Това притесни Петко, който разбра, че битката може да прерасне в бунт на аджамиогланите, а той самият не беше подготвен за такова развитие. Тъй като не успя да организира своите приятели, Петко реши да действа по втория възможен начин, да поведе приятелите си в атака, дори с цената на саможертва. Младият аджамиоглан си даде сметка, че ако не може да поведе тактически хората си, ще ги поведе чрез духа и примера, който им дава. Петко събра всичките си сили и в последна атака скочи срещу прииждащата сган от еничари. Предпочиташе да умре тук и сега, така нямаше да го направят еничар и мюсюлманин. Поне щеше да умре с чест.

Освен Петко, друг един човек в столовата също проумя, че невинната битка бързо може да прерасне в метеж. Всичко това го хвърляше в ужас. Това беше Хамза, който доскоро беше наблюдавал всичко съвсем спокойно, но събитията изведнъж започнаха да се случват светкавично и излязоха от контрол. Сега чорбаджията с ужас наблюдаваше как неговите подчинени са в основата на това голямо сбиване. Много добре знаеше, че всичко това ще се разчуе и няма да остане скрито. Знаеше колко суров е пашата на еничарите и беше сигурен, че всички аджамиоглани ще бъдат наказани жестоко, дори със смърт. На него наказанието също нямаше да му се размине. Затова Хамза се втурна в центъра на битката. Чорбаджията беше решил веднага да се потуши неподчинението и поне да се предпази от по-голямо наказание. Така, без да вади ятагана си, се втурна към най-активния - към тартора на подчинените си.

За секунди цялата столова се беше превърнала в бойно поле. Младите еничари, водени от Петко, се защитаваха, а останалите ги атакуваха. Старшите еничари превъзхождаха новаците не само в брой, но и по сила, умения и тактика, дисциплина и лични воински качества. Всеки един еничар можеше съвсем свободно да се справи с трима-четирима аджамиоглани.

Един човек се беше спотаил в сянката на една колона, наблюдаваше организираните действия на старшите еничари и изпитваше радост и гордост. Те действаха като мравки - бързо, организирано и много точно. Наблюдателят веднага разбра, че чорбаджията води нападателите. Въпреки че еничарите действаха без говорене и знаци, личеше си, че те през цялото време общуват помежду си и подържат непрекъсната мислена връзка. Тази практика се тренираше непрекъснато от еничарите. След многогодишни упражнения, по време на битка и чрез специални дервишки практики и концентрация всеки еничар се учеше да подържи мисловна връзка с останалите еничари и командирите си. Човекът изпитваше искрена радост, защото виждаше, че усилията му не са отишли напразно. Всички еничари бяха негови ученици и поведението им го караше да се гордее с тях.

Човекът зад колоната беше Явуз Челик. Той беше сигурен, че надмощието на старите ще дойде твърде бързо. Не желаеше да се намесва, но виждаше злобата и омразата, изписана по лицата на нападателите. Виждаше как в очите на аджамиогланите се появява надеждата за свобода. Всичко това го притесняваше. Корпусът трябваше да действа единно, като юмрук. Това бяха най-добрите воини в света. Някой ден тези воини, които сега се изправяха в битка един срещу друг, щяха да са paмо до рамо и да си помагат, дори да се жертват заради другарите си. Конфликтът трябваше по най-бързия начин да се овладее, преди доверието между поколенията еничари съвсем да се загуби и да е невъзмож- но вече да станат приятели.

Явуз Челик знаеше и още нещо, поради което конфликтът се бе разгърнал толкова бързо и всички аджамиоглани бяха скочили като един! Досега, при всички девширмета, бъдещи еничари се събираха от всички народи, вземащи участие в Османската империя, освен мохамеданските. В корпуса имаше гърци, българи, сърби, арменци, перси зороастрийци* или манихеи. Знаеше се, че на девширме се събира кръвен дам от всички немохамедани, освен цигани и евреи.

Така сред по-старите еничари имаше хора от всички гяурски народи. Новият рекрут обаче беше събран само от един народ и това бяха българи от Руме-лия. Смяташе се, че от този народ и от тази територия произлизат най-добрите воини еничари. Заповед за това беше дадена от самия султан Ахмед III. Той беше решил така, защото много добре си спомняше големия метеж на еничарите, започнал в средата на юли 1703 година. Въпреки че именно благодарение на това въстание Ахмед III се възкачи на престола, след като неговият брат Мустафа II беше унизен и свален от трона, новият падишах не прости неподчинението на еничарите и в следващите години екзекутира всички еничари, взели участие в метежа срещу брат му. На заточение бяха пратени войски, за които имаше дори само подозрение, че са подпомагали разбунтувалите се еничари. За да! запълни освободените места в еничарския корпус, султанът беше заповядал те да се попълнят с най-добрите и верни еничари, а именно - българи от Румелия. Той изрично забрани да се събират гърци, които бяха известни със сплетните си и това, че винаги правеха заговори. Султанът се нуждаеше само от воини, които спешно да попълнят бойните орти (аджамиоглани), а не от ичоглани, тези, които стават администратори и прислужници. Най-добри аджамиоглани ставаха българите, затова целият рекрут беше събран от един народ и то от едно място.

*Голяма част от персите вече са приели исляма, но една малка част от тях все още изповядват древната си религия - зороастризъм. Именно те били вземани за еничари.

Сега битката, освен всичко останало, беше и по народностен принцип. Българите от новия набор срещу всичките останали народи на Империята. Явуз Челик знаеше, че това не е добре и трябва веднага да се спре. Затова пашата на еничарите започна отсечено да се навежда и въртейки се в кръг, шепнеше, навярно някаква молитва към Аллах. Така пашата започна да излъчва силни импулси, водещи до помирение. Всеки еничар, освен че се учеше да воюва и да побеждава всички, които му се изправят насреща, се учеше и на най-важното умение за всеки воин, а именно да подчинява и успокоява противниците си, като им отнема бойния дух и така да ги побеждава, без дори да използва ятагана си. Сега пашата използваше именно този похват. Той изпращаше силни вълни на помирение, а приемаше цялата агресия върху себе си. Хората обаче бяха много, а настървението им беше голямо, затова пашата не успя бързо да умиротвори воюващите. Цялото усилие от това да поеме гнева върху себе си го изтощи и скоро той рухна. Следващият път, когато погледна към битката, видя как в яростта и безсилието си Хамза посегна и извади ятагана си. От одеве битката се беше водила само с удари с ръце и крака и борба, но без някой да си позволи да извади оръжие. Това все пак беше просто стълкновение. Всички стари еничари осъзнаваха, че ако извадят ятаганите си, ще стане касапница.

Явуз Челик познаваше разрушителната мощ на ятагана и знаеше какво ще стане, ако чорбаджията го развърти. Първата цел на Хамза беше Петко. Командирът на младите еничари явно беше решил да приключи веднъж завинаги с протежето на пашата. Той замахна и вдигна високо ятагана си. Бутащите се един в друг хора му пречеха да замахне широко, затова вдигна оръжието нагоре. Явуз гледаше с широко отворени очи. И тогава, когато той очакваше сигурната смърт на Петко, се случи нещо неочаквано. Младият аджамиоглан нанесе удар в сърцето на Хамза. Това беше възможно поради високия замах, при който Хамза беше разкрил гърдите си. При нанасянето на удара Явуз Челик видя, че в ръката на Петко блесна нещо. Това обясни защо след удара Хамза се олюля, изпускайки ятагана назад, и падна на колене. След това настъпи истински ад. Старите еничари видяха всичко това. Видяха рукналата кръв от устата на падналия им другар и побесняха. Те бяха въоръжени, а младите, освен кинжала на Петко, нямаха друго оръжие. Очакваше се голяма сеч. Явуз Челик усети, че ако не се намеси, скоро всичките аджамиоглани ще бъдат изклани като добичета.

Само това, че еничарите бяха много близко един до друг и че всеки един от тях пожела да съсече пръв Петко, спаси младия мъж, който от безсилие беше паднал на колене, точно срещу окървавеното тяло на Хамза. Петко се беше примирил с участта си и очакваше смъртта. Затворените му очи бяха отправени към Бог, а устните му шепнеха: “Господи, Исусе Христе, приеми мене, грешния раб, твой Петко Боляров!”

Всеки еничар, преди да приеме исляма, беше изповядвал някаква вяра, затова веднага всички разбраха, че Петко се моли. Християнска молитва в сърцето на еничарския корпус! Това беше нечувано! Всички еничари ревяха: “Смърт! Смърт на нечестивците!” и сечаха наляво и надясно. Те бяха толкова разгневени, че не просто убиваха младите момчета, а отсичаха главите им с един удар.

Явуз Челик скочи с извадени във всяка ръка ятагани. Без да нарани никого, той бързо си проправи път и съвсем скоро се озова до Петко. Са вещината на голям майстор на ятагана успяваше да отблъсне атаките на налитащите по-стари еничари. Те усетиха присъствието на пашата и майсторската му и ожесточена съпротива. Респектът, който изпитваха към командира си, беше толкова голям, че атаката бързо стихна.

- Навън! Веднага! - извика пашата.

Той знаеше, че това е единственият начин да подчини най-добрите воини на света. Тези заповеди отрезвиха разбеснелите се войници, защото освен да бъдат добри воини, тяхното обучение включваше преди всичко да се подчиняват. Това беше толкова дълбоко вкоренено в тяхното поведение, че те веднага се подчиниха, въпреки омразата и настървението си. Подчинението, дисциплината и готовността да изпълняват заповеди, въпреки всичко, ги беше спасявало много пъти, в най-тежки и заплетени ситуации, по време на битка. Сега това спаси живота на аджамиогланите. Явуз Челик беше решен дори да влезе в битка с еничарите, ако те откажат да се подчинят. Беше готов да пожертва живота си, но да запази този на Петко. За това беше получил заповед от самия ага на еничарите.

Следващите дни Явуз Челик наказа всички виновници за стълкновението. Всички младши командири също бяха наказани. Виновниците бяха затворени в кауша. Пашата наложи железен режим на различните еничарски поделения. Всеки ден имаше походи, тичане и занятия до пълно изтощение. Това бързо успокои духовете.

Аджамиогланите бяха дали доста жертви. Първите няколко дни те бяха потресени. Всеки беше загубил свой приятел и беше пречупен вътрешно. Изправили се срещу гнева на еничарите, те бяха погледнали смъртта в очите. Сега всеки един от тях разбираше, че единственият начин да останат живи е като станат еничари. Всички идеи за фиктивно приемане на исляма и бягство се изпариха.

Погребенията на мъртвите аджамиоглани и на Хамза бяха в един студен и мрачен есенен ден и останаха незабелязани от бъдещите еничари.

Петко, Неджиб ага и Васил бяха единствените хора в лазарета. Васил все още не беше напускал лазарета. Той беше чул за битката в столовата и разпитваше Петко за това. Искрено съжаляваше, че не е бил там, за да вземе участие в нея. За първи път в очите му Петко прочете уважение за това, което беше направил.

Явуз Челик ги посещаваше доста често и разговаряше ту с Неджиб, ту с него. Петко очакваше да му се кара, но нищо такова не се случи. Пашата говореше съвсем спокойно, все едно, че битката между аджамиогланите и старите еничари не се беше случила. След няколко дни тримата бяха достатъчно здрави и бяха изписани. Петко се радваше, че вече няма да вижда албанеца, защото по-старшият еничар го гледаше с неприкрита омраза. Той не казваше нищо, но недвусмислено показваше омразата си към българина. Никога досега в живота си Неджиб ага не беше претърпявал такова унижение. По-добре да го бяха убили. Смъртта на Хамза също го караше да мрази аджамиогланите и най-много неговия убиец, който лежеше на съседното легло. Единственото, което спасяваше Петко, беше фактът, че до леглата на двамата пашата беше назначил пазач, който не откъсваше поглед от тях. Това беше едър арап, вероятно негов много доверен човек, защото иначе Неджиб ага можеше да влезе в заговор с него. Това като че ли беше същият онзи арап от Козбунар, който после беше назначен за куруджия. Петко го познаваше отнякъде, но не можеше да се сети откъде.

Въпреки охраната, Петко не спеше. По цяла вечер лежеше буден в леглото си и беше готов да действа и при най-малко подозрение, че животът му е застрашен. Той осъзнаваше, че е в опасност. Знаеше, че пазачът също е от старите еничари и със сигурност е приятел на Неджиб. Затова му нямаше никакво доверие. В редките моменти, в които се унасяше, сънуваше как двамата - Неджиб и арапът, го пробождат с ножовете си или как го душат и веднага се събуждаше от тези кошмари. Така че изписването от лазарета доста зарадва младежа, защото вече нямаше да е близо до омразния Неджиб.

Двамата аджамиоглани бяха приети радушно от приятелите си. През последните дни лично Явуз Челик беше водил аджамиогланите и те бяха разбрали колко по-леко им е било с бившия им командир. Пашата беше суров, строг и не търпеше възражения. Той така изтощаваше младите еничари, че няколко от тях бяха умрели на полигоните пред очите на останалите. Всички младежи се страхуваха от страшния Явуз и не знаеха живи ли са, или мъртви, толкова голямо беше изтощението им. Затова те много се зарадваха на приятелите си. Всеки един от тях имаше нужда от подкрепа. Всички осъзнаваха, че Петко и Васил са най-силните и смели сред тях и не само ще им помагат, но и ще ги организират и водят. Освен това знаеха за добрите отношения между пашата и Петко. Можеше и сега приятелят им да умилостиви суровия командир.

Петко и Васил бързо се ориентираха. В интерес на оцеляването на всички новобранци, Петко реши да се помири с Васил. Той не знаеше дали Васил го помнеше от мазето и дали знаеше, че дължи живота си именно на него.

На следващата сутрин пред еничарите застана самият Явуз Челик и съобщи, че поради смъртта на стария им командир от днес назначава нов. Петко слушаше внимателно думите на своя покровител. Още от Козбунар си личеше, че младият българин по някакъв начин допадна на Явуз Челик. Сега това, че той каза “смъртта”, а не убийството, се стори добър знак на Петко. Той очакваше наказание и знаеше, че това ще се случи или тази сутрин, или никога. Пашата продължи да говори, но все не споменаваше нищо за наказанието на Петко. Той продължи с това, че се налага да се вземе нов рекрут, ново събиране на девширме, поради големия брой жертви, дадени в размириците. Щеше да се събере от района на Филибе. Петко очакваше най-накрая да чуе какво ще е наказанието. Тръпнеха и неговите другари. Наказанията можеха да бъдат много тежки, дори смъртни. За тяхна радост обаче, Явуз Челик се готвеше вече да приключи речта си, без дори да спомене за скорошния бунт и наказанията, които всички очакваха.

- И накрая - каза Явуз Челик, а високият му глас отекна над притихналите аджамиоглани - ще ви запозная с вашия нов командир. Представям ви чорбаджията Неджиб ага.

Отнякъде се появи сухата и изправена фигура на Неджиб. Младежите, които само за миг въздъхнаха с облекчение, че им се е разминало наказанието, сега отново се свиха от притеснение. Това беше най-лошото, което можеха да си представят. Повечето се опитваха да си спомнят по колко удара бяха нанесли на бъдещия си командир и се молеха дано той да не ги е запомнил. Най-притеснени, разбира се, бяха Петко и Иван Саръсакалов. Те бяха сигурни, че за тях пощада няма да има.

Още същата сутрин пашата тръгна за ново девширме и го оглави лично. Това може би беше знак за Неджиб да прави каквото си иска с аджамиогланите. Петко остана без никаква подкрепа и защита. Беше сигурен, че Неджиб ще се разправи с него, докато благодетелят му се върне от девширмето. Отдаваше му се много удобен случай. Петко беше сигурен, че има някаква договорка между Явуз Челик и Неджиб ага. Пашата не можеше да не се досеща, че след неговото оттегляне ще настъпи терор над аджамиогланите.

Въпреки очакванията, нищо такова не се случи. Неджиб ага водеше корпуса от новобранци спокойно, сякаш без особен ентусиазъм. Още същия ден той заведе момчетата на една поляна и ги накара да седнат. Всички тръпнеха и очакваха мига на разплатата. Неджиб беше облечен с пищна дреха, а от кожения му пояс стърчеше прекрасна гравирана дръжка на ятаган. Тя беше от слонова кост и момчетата се възхищаваха на филигранната й украса и красивите златни орнаменти, но и изпитваха страх, защото виждаха оръжието, което може би щеше да причини смъртта им. За голяма изненада обаче, Неджиб не извади ятагана си, а със съвсем спокоен и уравновесен глас заговори:

- Ние, еничарите, сме най-добрите воини в света! Но не само днес сме най-добрите! Ние сме най-добрите от всички воини, които някога са съществували! По-добри сме от воините на Искендер (Александър Македонски), Чингиз хан, Ксеркс, Цезар и всички други! Ние сме събрали знанията на всички тези народи, но следваме пътя на Аллах на земята. Създадени сме по волята на Аллах, по времето на негово величество султан Мурад I Повелителя. Нека Аллах му даде безсмъртие! Мурад I водил тридесет и осем войни и не загубил нито една от тях. Той покорил България и Гърция под османска власт и бил велик воин, като баща си Орхан и дядо си Осман - първият султан и гази*. Нека Аллах ги дари с вечен живот в отвъдното!

Неджиб ага замълча за миг, за да види какво впечатление предизвикват думите върху подчинените му. Всички те го гледаха с огромен интерес. Никой не беше очаквал, че този сух и суров мъж може да говори по такъв начин. И не само това. Начинът, по който говореше Неджиб, разкриваше пълния контрол, който арнаутинът можеше да упражнява върху себе си. Всички очакваха, че неприкрито ще покаже омразата си към хората, които го бяха унизили само преди няколко дни, но нищо такова не се случваше. Това сякаш беше друг човек, който не знаеше нищо за онези събитията. Въпреки омразата си към Неджиб, Петко не можеше да не признае неговото добро отношение и да не се възхити на самоконтрола и самодисциплината на новия чорбаджия.

- Негово величество Мурад I възложил на кадъаскера Чандарлъ Кара Халил и на Рюстем паша да създадат така наречената “йени чери” (нова войска). Това е началото на нашия прославен корпус. Отначало аджамиогланите били обучавани във военно дело, но те при всеки удобен случай бягали и се спасявали по родните си места. Затова, за да се спре всичко това, първоначално не ги обучавали във военни дела, защото, обучени в еничарските умения, те ставали опасни воини и било много трудно да бъдат озаптени. Днес, за да се избегне това, се налага младите аджамиоглани да живеят две-три години в Анадола в турски, тюркменски или кюрдски семейства. Там те учат нашите порядки и приемат исляма.

*гази - воин на правата вяра

Неджиб ага спря и като че ли се замисли и си припомни своето детство.

- Всички ние сме минали по този път. И много от вас ще загинат, защото ще бъдат редовно пребивани. Ще ви впрягат вместо магарета и ще завиждате на магаретата, защото към тях ще се отнасят по-добре, отколкото към вас. Ще ядете това, което ядат животните, защото никой няма да ви храни. Ще бъде и много по-трудно, а родните ви места ще бъдат том кова далеч, че след три години няма да сте сигурни дали някога сте имали предишен живот или това е бълнуване и фантазия. Ще се научите да говорите много добре турски и ще отвикнете от собствения си език. Едва след това ще постъпите на военно обучение тук в казармата и ще се превърнете в най-добрите воини. След ада, тук ще ви се стори рай. Отново ще се съберете и може би аз ще съм ви командир. Ще се обучите на всичко, което един еничар трябва да знае. Но без да сте били в Анадола и да са ви счупвали костите от бой, няма да можете да станете воини, за щото не познава ли воинът труда, болката и изтощението, не може ли да превъзмогва страданието, глада, студа и самотата, не е ли оцелявал там където вълците умират, не може да бъде истински воин! Ако не сте преживели всичко това, няма да бъдете толкова твърди, колкото трябва!

Неджиб явно си спомни своите преживявания, защото изведнъж думите му се объркаха и загубиха гладкостта и подредбата си.

- Гладът е най-страшен! Той ще ви превърне в зверове! От глад ще бъдете готови да делите ядене дори с вълка и ще ръфате суровото месо на умряло животно, а вълкът ще бъде ваш брат! Но ако се наложи, и в него ще впиете зъбите си, и ще го изядете, за да оцелеете!

После новият чорбаджия се овладя и продължи:

- Едва след обучението си тук, в Едирне, ще бъдете разделени. По-сил- ните и издръжливи ще останат в корпуса и ще бъдат “меча на исляма” или “роби на Портата” - най-добрите воини на света. Вие ще станете последовате-ли на футвата*, ще бъдете обучавани в най-сурова дисциплина и обучението ви ще продължи точно хиляда и един дни. Ще се учите на подчинение и презрение към богатството. Няма да имате родина и родители, към които да ви привързват чувства. Няма да имате семейство и жена, които да обичате, защото привързаността и любовта правят воина слаб и зависим. Вие ще бъдете светци и няма да изпитвате нито едно от чувствата, които са накарали Иблис** да падне от небето. Вие ще бъдете ученици и ще изпълнявате всичко, което по-старите ви заповядат.

*футва - мюсюлмански воински закон на честта

**Иблис - Шейтан, Дявол, Сатаната, ангел изгонен от рая, защото отказал да се подчини на божията заповед да служи на Адам

Най-умните и красиви от вас ще бъдат изпращани в султанския дворец и ще се наричат ичоглани. Отначало те ще бъдат прислужници и ратаи. От тях ще се подбере Личната прислуга на султана. Някои ще си останат цял живот прислужници, а други ще имат привилегията да говорят със самия султан. Нерядко везири, дори Велики везири са ставали издигнали се ичоглани. Кой знае, някой от вас може да е следващият Велик везир на Империята.

Когато говореше за ичогланите, на челото на Неджиб се появи дълбока вертикална бръчка, която недвусмислено показваше отношението му към администрацията. Той беше воин и презираше всички плъхове, скрити на топло покрай харема на султана.

Младежите слушаха думите на чорбаджията и първоначално се зарадваха, защото разбраха, че той няма дълго да ги командва, а ще ги преместят в Анадола. След думите му за Анадола обаче, и това какво ги очаква там, всички се уплашиха. Въпреки че думите на Неджиб не бяха изречени с омраза, те успяха да уплашат всички. Това не направи никакво впечатление на албанеца и той продължи:

- Целият този ред цареше в корпуса до днес. Повече от триста години е било така, но днес получих заповед. Лично нашият височайш командир, агата на еничарите Кубилай Юндер, слава и чест към гордия владетел, който обединява хората за велики дела, избраник, винаги заслужаващ благосклонност, богохраним владетел, нареди този ред да бъде нарушен.* Лично той ме назначи и ми заповяда да наруша традицията. Дано Аллах ми прости. Той изпрати моя учител Явуз Челик паша, да събере новото девширме. Не знам с какво сте толкова специални, че заради вас да се наруши закон, издаден от самия Хюдавендигяр (султан Мурад I Повелителя), но сигурно има нещо във вас - като каза това, Неджиб безпомощно отпусна ръце и така започна обучението на аджамиогланите.

Досега всички момчета бяха в едно голямо военно формирование, на което казваха орта, но всъщност то беше много по-голямо от орта и не можеше лесно да се командва. Затова го разделиха на няколко по-малки военни подразделения, които вече бяха истински орти. На всяка орта Неджиб постави за командир някой от по-старшите еничари. Така започна военното обучение на момчетата. Чорбаджията знаеше, че аджамиогланите ще продължат военното си обучение само докато Явуз Челик не се прибере с попълнението и не се набере пълният брой от липсващите хора. Беше сигурен, че веднага след това момчетата ще се отправят към Анадола, затова не си даваше много зор. Ако не се беше случило това в столовата, вече всички аджамиоглани щяха да са по домовете на турските семейства. Но бунтът налагаше промени и Неджиб си даваше сметка за това. Никога досега не се беше случвало такова нещо. Никога досега не се беше пипало толкова меко от страна на агата и пашата. Неджиб си спомняше много добре как ги бяха обучавали тях, как ги убиваха и смазваха от бой за нищо. Досега никога не се беше случвал бунт от новобранци. “Ако бяхме ние, щяха да ни избият до крак!” - помисли си новоназначеният чорбаджия.

* автентично, така официално се представял агата на еничарите

Той много добре си спомняше разговора с агата на еничарите, кога то го повишиха в длъжност и му заповядаха да води аджамиогланите, без никакви гаври с тях. Той се подчини и сега изпълняваше всичко това. Но все още беше в недоумение и не можеше да разбере какво се случва около него. Затова реши да изпълнява, без да се замисля.

Същият ден заведоха момчетата на бербер*, който първо подстрига главите им с ножица, а след това ги обръсна. Дадоха им по един сапун и на няколко души - по един бръснач. От този ден нататък те трябваше да бръснат редовно главите си. Останалите еничари се бръснеха при специални бербери, но за аджамиогланите това не беше предвидено.

Петко се чувстваше странно. Досега винаги беше имал дълга коса и усещането на гладкото му теме го изненада. Той пипаше главата си, а тя като че ли беше чужда и от дърво. На всичко отгоре, дали от притеснение, или от това, че нямаше коса, главата го заболя. Имаше момчета, които опитаха да се съпротивляват, но с няколко удара командирите им ги вкараха в берберницата. След подстригването като че ли се виждаха за пръв път. Толкова странно изглеждаха без коси. Петко трудно разпознаваше някои свои другари.

След бербера се отправиха към хамама**. Помещението беше топло, а вътре се стелеше гъста, топла, влажна мъгла. В пода бяха издълбани правоъгълни дупки, пълни с вода, в които момчетата се къпеха. Навън беше студено и бръснатите им глави бяха замръзнали. В банята Петко за пръв път от много време насам се отпусна. Поливаше се с топлата вода, а тялото му стенеше от натрупаната болка и умора, които го напускаха. Мускулите му се отпуснаха и по жилите му се разля блаженство. За миг забрави, че е еничар. Тъй като в банята бяха влезли само аджамиоглани, а техните командири бяха останали отвън, момчетата започнаха да си говорят. Досега те бяха толкова строго следени от командирите си, че дори по цял ден в строя рамо до рамо не бяха имали възможност да си кажат каквото и да е. Сега сякаш се виждаха за пръв път от много време. Някои се ръкуваха, други се прегръщаха. Всички се радваха, че са заедно. Всеки се радваше, че е жив.

* бербер - бръснар, понякога служил и като лекар и зъболекар

**хамам - баня

В друго помещение на хамама имаше огромен плитък басейн. Водата в него също беше топла. Постепенно всички момчета влязоха там. Топлата вода като че ли ги прегръщаше с нежна прегръдка. Беше им толкова приятно. Всеки опитваше да се потопи повече. Накрая само кръглите им бели глави останаха над водата. Така те бяха много смешни, защото лицата им - тъмни и обгорели от слънцето и обветрени от студа и вятъра, смешно контрастираха на бялата кожа на току що избръснатите им глави. Всички изглеждаха така, сякаш имаха странна бяла шапка на главата. Като се погледнеха, младежите неволно се смееха един на друг.

Близо до Петко се подаде главата на Васил и зададе въпроса, който беше на устните на всеки младеж.

- Какво ще правим?

Тъй като той гледаше към Петко, всички младежи погледнаха към него. Така Васил призна първенството в йерархията на по-младия воин. Всички лица гледаха Петко с въпрос и надежда.

- Ако останем тук, ще ни избият! - продължи да говори Васил. Побоят и лежането в кауша не бяха пречупили твърдия характер на младежа.

- С бунт и бягство нищо няма да направим! Видяхте, че нищо не успяхме да постигнем! Следващият път няма да ни се размине толкова леко - каза Петко.

Всички заклатиха разбиращо главите си.

- Трябва да се държим един за друг, ако искаме да оцелеем - продължи Петко. - Ще чакаме и ако се отдаде някаква възможност, ще се възползваме!

- Ако избягаме и се приберем по селата си, ще предизвикаме гнева върху нашите семейства - каза някой. - Имената ни са записани!

Над водата се стелеше мъгла и понеже всеки се опитваше да се потопи колкото се може повече, много от хората въобще не се виждаха. Петко не успя да различи кой точно каза последните думи, но това безспорно бяха думи, които бяха застинали на устните на всеки.

- Налага се да изчакаме - спокойно отговори Петко.

Той осъзнаваше колко уплашени са другарите му. Знаеше, че се чувстват в безизходица и че в такава ситуация всеки е готов да рискува. В момента най-важното нещо беше да успокои хората.

- Няма какво да чакаме! Да се организираме! Ще отнемем оръжието на постовете и за три-четири дни сме си у дома - Васил настояваше се подготвят за бягство.

Това, което говореше на момчетата, звучеше толкова примамливо. Наистина, бяха само на три-четири дни от родните си села. Ей къде са Станимака и Филибе. Момчетата се оживиха. Свободата им се стори толкова близка. В очите им се появи блясък. Петко почувства, как всички се оживиха. Дочуха се гласове за по-бързо бягство и дори различни планове как да се избяга.

- Приятели, да се успокоим! - Петко реши да върне разума на приятелите си. - В момента, след стълкновението, всички са нащрек, не ще можем да избягаме! Васил говори така, защото не участваше в битката и не знае какво представляват еничарите!

Отначало гласът на Петко почти не се чуваше, но постепенно страхът и трезвият разум накараха аджамиогланите да замълчат. Всички бяха навели глави и си даваха сметка, че в думите на Петко има много истина и разум.

- Освен това Явуз Челик събира още момчета и неминуемо ще ни се изпречи на пътя. Така съвсем скоро ще се озовем с една еничарска потеря зад гърба ни и с еничарите на пашата, чакащи ни отпред! Грешка е! Не бива да бягаме!

- Той е подлога на пашата! - извика Васил. - Затова не иска да избягаме! Иска да стоим тук и да ни командва! Него ли ще слушате?

Васил се беше изправил в цял ръст и обвинително сочеше към Петко.

- Да избягаме ви казвам, докато е време! Само след няколко дни ще ни пръснат из Анадола и там ще измрем като кучета! Как ще избягаме от там? Никога няма да видим родните си места!

Гласът на Васил се извисяваше. Младежите ту бяха обземани от надежда, ту си припомняха къде се намират. Сега бяха обзети от отчаяние. Всеки си даваше сметка, че ако не избягат сега, докато все още са близо до България, отидат ли в Анадола, връщане назад нямаше да има.

Изведнъж силен глас се разнесе из хамама. Кръвта на всички ce смрази. Младежите толкова се бяха разгорещили, че не бяха усетили как командирите им бяха влезли в банята и скрити в парата ги бяха подслушали. Сега от парата изплуваха като богове едрите фигури, облечени в пищни ярки униформи и въоръжени до зъби.

- Ти! - сочеше Неджиб ага към Петко. - Беше прав! Разсъждаваш като истински командир! Съвсем правилно оцени ситуацията. Мислех да те сменя като отговорник на аджамиогланите, но ще те оставя. Ако някой избяга от корпуса, теб ще държа отговорен за това!

Петко почувства как другарите му се отдръпват от него. Похвалата на чорбаджията настрои всички срещу него. Те осъзнаваха, че той ще бъде пречка за свободата им. Други бяха сигурни, че е ухо и око на пашата, а сега вече и на чорбаджията.

- Бързо навън! - извика Неджиб.

Неговите командири подеха заповедта и се опитваха по най-бързия начин да изгонят младежите от водата. Те бързаха, но подът беше много хлъзгав. Еничарите ги притиснаха и ги изведоха като стадо овце, a дългият кожен бич плющеше по голите им гърбове.

Неджиб ага заповяда, освен косите си, да обръснат и мустаците, и брадите си. За Петко това не беше проблем. Докато дереше меката нежна кожа на лицето си, се сети за прякора, с който доскоро го наричаха козбунарските овчари - Кьосе.

Когато излязоха от банята, им раздадоха нови дрехи. Това беше униформата на аджамиогланите. Вече бяха войници. Това, което другите еничари получаваха след три-четири години, младежите получиха веднага. Дрехите бяха много здрави и удобни. Петко беше виждал шалвари и отначало тези гащи му се сториха много неудобни. Постоянно изпитваше усещането, че е гол. Но с времето оцени свободата на движение, която шалварите му осигуряваха. Съвсем скоро дотолкова свикна с тях, че не можеше да си представи обратно да облече тесните си абени гащи или потури.

Най-ценното, което получиха този ден, беше красив кожен пояс. Той беше направен от дебела твърда кожа. Поясът беше широк и когато Петко го стегна над широкия си вълнен пояс, почувства сила и твърдост. Като че ли коженият пояс, стягайки кръста му, предаде допълнителна сила във всяко движение. Този пояс се наричаше силях. В него имаше място за ятаган, за два пищова, джепане и нож. Силяхът беше украсен със сребърни капси и беше много красив. Петко го сложи и за пръв път се почувства еничар. Разбра как се чувстват еничарите.

Силяхът подейства странно на аджамиогланите. Всички те се напериха и като че ли изглеждаха по-високи. Идеята, че вече са воини, си личеше и в движенията им. Те като че ли станаха по-решителни и завършени. Един пояс ги накара да се превърнат от приведени нещастни гяури в младши еничари - аджамиоглани. Гласът на Неджиб ага отекваше дълбоко в главите им: “Вие сте част от най-добрите воини на света! Най-добрите воини живели въобще някога!” Като облякоха новите униформи, за пръв път разбраха, че са еничари. Те бяха страшилищата за всички армии! Те бяха победителите! Да, точно те! Съвсем скоро щяха да всяват страх и ужас във всички, срещу които се изправят.

Петко, а и останалите момчета, докосваха кожата на силяхлъка и осъзнаваха, че им липсват оръжията.

“Ако сега имах и ятаган, щях да се почувствам истински воин!” - помисли си Петко, пипайки мястото, където трябваше да постави канията на страшното еничарско оръжие. Сега, когато се чувстваше воин, пожела да има и оръжие, което да го превърне в еничар.

Следващите дни аджамиогланите започнаха сериозна бойна подготовка. Освен че тичаха, изпълняваха строявания, учеха се да се престрояват от един вид строй в друг. Прегрупиранията и тактиката бяха скучни. Аджамиогланите ги правеха в студ и виелици. На широкото голо поле бръснещият леден вятър беше още по-студен. Краката и ръцете на повечето изтръпваха и се вкочаняваха от студа. Беше много трудно бързо да се прегрупираш, когато не чувстваш краката си. Агите - младшите командири на корпуса, се бяха “въоръжили” с дълги гъвкави пръчки, с които обилно налагаха изоставащите млади еничари. Но най-страшен беше тежкият кожен бич на чорбаджията. Ударът с него беше толкова силен, че караше ударения да падне на колене, а след това беше много трудно да се изправи.

В заниманията на открито студът беше толкова страшен, че въпреки топли-те дрехи, тялото на Петко непрекъснато трепереше. Понякога той търсеше някъде в гърдите си поне малко топлинка, за да стопли останалата част от тялото си. Коремът му неистово трепереше и тресеше неудържимо цялото му тяло. Гърбът му се стягаше и стоеше непрекъснато схванат и вдървен. Скоро Петко разбра, че най-опасното нещо, което може да се случи, е да се разболее или да настине. Лекарска помощ или почивка не се полагаше, освен ако боецът не е в много тежко състояние и не може да стои на краката си. Който се разболееше или наранеше, дори най-леко, скоро рухваше съвсем.

Изключително трудно беше, когато тичаш и усърдно изпълняваш заповедите на агите и чорбаджията, и се изпотиш, а след това спреш на място. Студът пронизваше телата на аджамиогланите и в тях като че ли се забиваха ледени остриета. Понякога студът беше толкова лют, че на Петко му идваше да изкрещи, но дори за това нямаше сила.

Спалното помещение не се отопляваше, затова Петко се завиваше с одеялото и всичките си дрехи, дишаше отдолу, и колкото и да беше студено, успяваше да се стопли. Обикновено спеше свит на кълбо. Беше виждал как овчарските кучета спят зимата направо върху снега и особено, когато вали сняг. До сутринта се превръщаха в малки снежни купчинки. Кучетата се свиваха на кълбо, използваха големите си рунтави опашки, за да се завият с тях и се топлеха, като издишаха топлия въздух в кръга, който образуваше тялото им. Петко беше сигурен, че ако легнат изпънати, ще умрат. И той като кучетата се научи да спи на геврек и да се топли с дъха си. Използва и още някои тънкости, с които да се предпази от студа. На това го бяха научили по-възрастните мъже от рода. За да запази топлината, всеки път преди да легне размачкваше ушите си. Трябваше да прави това толкова енергично, докато ушите му не се зачервят, не омекнат и не започнат да греят. Също така, за да понесе по-леко студа, трябваше да пие повече вода. Неговите предци неведнъж бяха оцелявали в снежни виелици и при голям студ. Сега Петко се сети за всички неща, които някога му се бяха стрували незначителни и излишни. Използваше всяко знание, за което се сетеше. Едва сега разбра колко полезно е всичко, което бе научил от баща си и дядо си. Беше им благодарен за пореден път. Наученото от тях го спасяваше.

Освен маневрите и строевата подготовка аджамиогланите започнаха да изпълняват и чисто воински задачи. Те вече даваха караул и пазеха, както целия корпус и главния вход на крепостта, така и помещението, в което спяха. Вече им поверяваха копия, с които да стоят на пост, но все още нямаха достъп до никакво друго оръжие.

Дежурствата и безсънните нощи каляваха воините. Само за няколко седмици те като че ли пораснаха и сякаш дори остаряха. Беше толкова тежко, че момчетата много бързо се превърнаха в мъже. Всички станаха много по-сериозни и концентрирани. Отнасяха се с много по-голяма отговорност към нещата, които вършеха. Дори думите и жестовете им станаха някак по-стегнати и резки. От доскорошните момчета от раята започнаха да надничат бъдещите еничари. Вече беше много лесно да се разбере какви еничари ще бъдат аджамиогланите.

Явуз Челик беше искрено изненадан като се върна и видя драстичната промяна, която беше настъпила в доскорошните метежници. Имаше надежда за този набор еничари. Новите попълнения, които пашата доведе, бяха отделени в специална орта, но също бяха под командването на Неджиб ага, така че момчетата контактуваха с тях. Аджамиогланите бяха силно изненадани колко странни изглеждаха новите момчета. Всички те бяха чистички, бели и такива едни пухкави и меки. Петко гледаше новите момчета и видя колко много са се променили всички за тези два-три месеца. Бяха станали сухи, жилави, обветрени и тъмни. Бяха като кучета. Нямаха скрупули, бореха се за оцеляването си като съвсем естествена част от живота. Вече никой не си спомняше какво е да живееш просто ей така, да се разхождаш или да седнеш и да постоиш. Животът за тях вече беше само оцеляване. Никой вече не си спомняше да е имал друг живот преди този в корпуса. Вече никой не плачеше и не помисляше за бягство. Всички бяха виждали толкова много смърт и бяха загубили близки другари. Толкова бяха свикнали с побоя и смъртта, че съвсем спокойно гледаха на възможността да загубят собствения си живот. Натискът и законите на еничарския корпус бяха толкова големи, че те се бяха примирили. Ако съдбата пожелаеше смъртта им, те щяха да я приемат безропотно. Бяха се научили, че и да мислиш за това, и да не мислиш, разлика няма. Но вместо да се тревожиш напразно, по-добре запази силата си и я вложи в момента, от който зависи оцеляването ти. И никога не го мисли предварително. Тук никой не можеше да се презапаси със сигурност. Аджамиогланите разбраха: в този свят, освен смъртта им, няма нищо сигурно. Бъдеще няма и никой не може да разчита на него. Никой не може да се предпази предварително от риска и опасността. Риск и опасност има и трябва да ги приемаш, и да живееш с тях. Бягството от една пропаст те кара да полетиш в друга. Затова трябва да си нащрек и да следваш билото без резки движения, и да приемеш факта, че винаги си на ръба и само за миг може да се озовеш отвъд.

Петко осъзна, че приятелите му са вече почти завършени воини и имат духа на воините, дори и без оръжие.

Сълзите и смехът им бяха забранени. Очите им като че ли пресъхнаха, а устните не можеха да се усмихнат. Наставниците бяха господари на телата и душите им. Те постоянно напевно повтаряха своите поучения. Техните възпитаници не трябваше да бъдат чувствителни към глад, жажда, студ, жега, болка и страх. Духът трябваше да тържествува над тялото! Скоро на Петко му стана ясна тактиката на обучение в корпуса. Момчетата се подлагаха на тежки физически и психически натоварвания. Обучението се водеше до пълно изтощение. Вечерта биваха изпращани на най-страшни места, без никакво оръжие, само с голите си ръце и глава. Караха момчетата да ходят сред змии, да се изправят пред вълци и мечки. Всеки страх трябваше да напусне бъдещите еничари още в началото на обучението им. Младежите трябваше да загубят страха си, както от болката и смъртта, така и от животни и духове. Еничарите бяха воини, които воюваха във всички светове. Те се изправяха срещу хора, но трябваше да са готови, ако се наложи, да се изправят и срещу Шейтан, джинове и демони.

За допълнително каляване на воините беше използвана и работата. Най-унизително за всеки еничар беше да го накараш да върши земеделска работа - да оре или да копае. Работата, която вършеха аджамиогланите, въпреки че не беше земеделска, си беше тежка и изнурителна, още повече, че навън беше люта зима. Младежите чистеха сняг, помагаха при приготвянето на храната, пренасяха продукти и помагаха във всичко, за което се искаше силен гръб.

Отначало Петко се чувстваше странно заради обръснатата глава. Винаги му беше студено и главата го болеше. Ушите му вечно замръзваха. Когато сложеше шапка, тя не можеше да се намества повече, тъй като залепваше така, както я поставеше. Като спеше, наболата му коса стържеше във възглавницата и му беше трудно да се обръща. По-късно свикна с всичко това.

Докато снегът беше по-малко, продължаваха да провеждат военно обучение, но най-накрая настана такъв студ и навя толкова много сняг, че вече беше невъзможно навън да се водят занятия. Следващите месеци аджамиогланите се посветиха на изучаване на Корана. Агите присъстваха на заниманията с религията. Вече беше напълно невъзможно да се съпротивляват. Моллата все така продължаваше да налага с пръчка младите аджамиоглани, но този път върху гърба и главата на потърпевшия се стоварваше и пръчката на чорбаджията, който отговаряше за ортата.

Всички забелязаха, че вече има промяна в отношението на моллата към тях. Освен четенето и изучаването на Корана, следобед младежите

се събираха и един по-възрастен молла започна да им изнася лекции. Това вече беше съвсем различно. Младежите бяха закопнели за разговори и сега това много им хареса. По-късно разбраха, че старият молла е старши молла на целия еничарски корпус.

- Ислям означава мир - бяха първите думи на моллата. - Нашата вяра е най-истинската и директна към сърцето на нашия бог Аллах. Мохамед - пророкът на нашата вяра, е последният печат в книгата на Бог. Аллах е изпратил Мохамед, за да сложи печат и край на Книгата на живота.

Ние, мохамеданите, знаем, че ислямът е най-съвършеното и последно божие учение. А Бог, преди Мохамед, е изпращал много пророци и всеки един от тях е носил различен път, по който хората да могат да постигнат единение с Бог.

И Бог изпратил Дауд (Давид), Ибрахим (Авраам) и много други пророци, но въпреки че хората им се кланяли, всеки един от тях познавал само пътя, който Бог му отредил.

Досега вие бяхте християни и вярвахте в една голяма лъжа, че християнската религия е правата вяра и само вие славите Бога по истинския начин. Затова се наричахте православни християни. Но вие вярвате в това, защото знаете твърде малко. Вяра има там, където липсва знание. Човек може да вярва в каквото си пожелае. Освен да вярваш, трябва и да изучаваш света. Ако само изучаваш света, ще бъдеш еретик и неверник, но ако останеш само с вярата си, няма да се доближиш до Бог, а ще останеш все така далеч от неговата светлина. Така че сляпо вярващият християнин с нищо не е по-добър от сляпо вярващия мюсюлманин. И двамата са еднакво далеч от Бог.

Запомнете, бъдещи еничари, колкото по-малко знае човек, толкова по-ограничени са неговите духовни търсения и по-убеден е, че познава истинската и права религия! Именно тези хора са агресивни и се борят да превърнат хората около себе си във вярващи. Те разглеждат човешките души като агнета и се борят да привлекат към себе си колкото се може повече вярващи. Но човек не е животно и няма значение към коя религия се брои и колко вярва, а колко познава Бог и света и в какво вярва.

Моллата изгледа смълчаните момчета. Те го гледаха притихнали, омагьосани от неговите думи. Отдавна никой не им беше говорил, а моллата имаше дарбата да говори толкова ясно и разбрано и в същото време толкова красиво. Мекият му ясен глас приласкаваше бъдещите еничари. Той се отнасяше с тях като с хора. В думите му, освен гордост и мъдрост, се чувстваше и преклонение пред момчетата. Те чувстваха това и реагираха по същия начин към този старец. Всички харесваха снежнобялата му дълга брада и младежки усмихващите се живи очи, които ги наблюдаваха под бялата шапка с преметнат назад дълъг бял ръкав.

Момчетата, за пръв път от много време насам, се почувстваха хора. Новият молла накара чорбаджиите да излязат от мечета* и им забрани да ги бият в негово присъствие. Петко веднага го хареса, в думите му имаше толкова много истина. Когато той говореше за вярата и познанието, младежът веднага се сети за манастира и за борбата между книжниците и иноците, битката между черквата и скрипторията. Вече беше виждал това. Моллата беше прав. Всяка негова дума беше отговор на въпросите, които толкова време си беше задавал. Те даваха отговор и на книгата, от която все по-рядко четеше. Затова момчето притихна и се вслуша в думите на мъдреца.

- Всеки - говореше той - вярва, че неговата вяра е истинската, а всички други учения са грешни. Това е добре, но е погрешно. Низшите духом хора, независимо евреи, християни или мохамедани, смятат така. Това е причината да има религиозни войни и нетърпимост. Ние, бекташите, знаем, че това не е така.

Петко за пръв път чуваше думата бекташи и не знаеше какво означава, но по никакъв начин не можеше да прекъсне моллата, затова продължи да слуша като омагьосан.

- Може би и вас са ви учили да мразите мохамеданите. От малки вашите попове ви учат, че пътят на Христос е верният път, че трябва да бъдете примерни и ревностни християни. Вие наричате мюсюлманите - гъжвали. Те ви наричат гяури. Това е пътят на омразата. Омразата води до гибел не толкова този, когото мразят, а този, който я изпитва и спотайва в сърцето си. Ето, вие сте научени да мразите и смятате, че единствено вие сте прави и знаете истината.

Думите на моллата бяха толкова силни и огнени, че развълнуваха насяда-лите момчета. Откакто бяха в корпуса, те се бяха научили да се свиват, да отстояват и запазват възгледите си, когато ги атакуват. Всеки беше изградил броня около себе си, но сега този старец ги провокираше по един много по-мек начин. Той сякаш ги атакуваше отвътре. Говореше за неща; в които те вярваха, засягаше устоите, върху които те бяха градили крепостта и защитата си. И огненият оратор беше толкова прав във всяка дума, която казваше.

*мечет - училище за религиозни цели

Последните думи на моллата бяха:

- Ето, вие сте научени да мразите и да смятате, че единствено вие сте прави и знаете истината!

След това ораторът направи дълга пауза и огледа притихналите младежи. Погледът му беше едновременно строг и питащ.

- А знаете ли всъщност истината? Как мислите? Знаете ли, че трите религии вярват в един и същи Бог?

Сред момчетата се чу ропот. Това беше нечувано. Как някой въобще можеше да твърди такова нещо. Всички седяха като онемели. Никой не вярваше, че християните и мюсюлманите вярват в един Бог.

Някога евреите, чрез своите пророци Мойсей, Исая, Илия и други, получили познания за Единния бог. И Бог им разкрил истинското си име, но им завещал да не споменават напразно името му. Така евреите скрили истинското име на Бог. И само малцина посветени го знаели. И всички се страхували да не бъдат изпепелени, защото това име криело толкова много мощ. И за да наричат по някакъв начин своя Бог, те го наричали с имена, които разкривали различни негови качества. Наричали го Йехова (Всесилен), Яхве (Милосърден), Елохим (Съдия на хората), Саваот (Господар на всички войнства), Адонай (Господар на всичко). Имало и по-малко известни имена като Ерех апаим (Претърпелив), Шаддай (Създател), Ел- Елен, Бел-Баал, но всички знаели, че това не са истинските имена на Бог.

Християните също пазят в тайна истинското име на Бог, те го наричат Бог-Отец, но и те знаят, че това не е името на Бог.

Единствено мюсюлманите наричат Бог с истинското му име. Сега аз ще ви кажа коя е най-голямата тайна на евреите, а тя е, че истинското име на техния бог е Ел или Ил. На арабски това име се произнася като Ал, оттам Аллах. Това е истинското име на Бог. Този Бог за трите религии е един.

Младежите слушаха и не можеха да повярват на това, което чуваха. Нима беше истина?

В края на лекцията се появи Неджиб ага. Той засвидетелства уважението си към мъжа и го нарече мавляна*. Така момчетата разбраха, че старецът се нарича мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди.

Сутрин моллата ги караше да запаметяват текстове от Корана, а следобед мавляна говореше с тях. Определено лекциите на мъдреца имаха много по-голям смисъл и много повече се харесваха на момчетата. Моллата, с ограничеността, фанатизма и безсърдечността си, само настройваше младежите срещу исляма и мюсюлманските духовници. Мавляна, с добрия си нрав и мъдрите думи, омагьосваше момчетата. Всички с удоволствие и вълнение отиваха на неговите лекции, а в свободните часове обсъждаха и разсъждаваха върху думите му. Преди лекция момчетата се опитваха да отгатнат за какво ще говори мавляна този път. Лекциите, освен на знание, учеха момчетата и на мислене. Повечето от тях бяха неграмотни и най-учените хора, които познаваха, бяха селските попове. Сега обаче виждаха и слушаха истински учен човек и светец. Сравнение между мавляна и селските попове не можеше да се прави. Следващата лекция мавляна започна също както първата.

*мавляна - духовен и религиозен учител в медресе. Учител в някои от мюсюлманските секти.

- Ислям означава мир.

Думите на мавляна бяха толкова силни, че се отпечатваха в детските глави като изсечени в мрамор.

- Ислям означава мир. И никой няма да си позволи да ви покръсти в правата вяра чрез сила. За да бъдете в еничарския корпус и в нашия орден, трябва да приемете истината на нашия пророк Мохамед. Но никой няма да ви накара да направите това насила. Защото нашият пророк и водач ни е посочил пътя, по който да се борим за налагане на вярата. Този път е наречен джихад*.

Малкият джихад е вътрешната война, която всеки човек води вътре в себе си, защото вярата се постига и отстоява с усилие, а не е ширк**. И всеки правоверен ежедневно спазва строго законите, предадени ни от Пророка, но това не е леко и приятно. За да накараме други хора да приемат вярата на нашия Пророк, всеки мюсюлманин е задължен да води достоен и праведен живот, който да го издигне над нивото на останалите хора и те, виждайки неговата извисеност и духовна чистота, да бъдат като него. Малкият джихад се гради не върху насилието, а върху личния пример. Той изисква вътрешна убеденост, дълбока вяра и непрекъсната битка с шейтана в себе си. Малкият джихад е поход, който всеки правоверен поема в себе си, всеки сам се бори с трудностите и препятствията, които се изпречват на пътя му. Малкият джихад е в основата на душата на мюсюлманските бойци. Човек, свикнал да бъде безупречен във всяко нещо, което прави в ежедневието си, пренася това отношение и във воинските си дела. Именно на Малкият джихад се крепи силата на правоверното оръжие. Малкият джихад е в основата на Големия джихад.

Големият джихад е войната, която ислямът обявява на всички неправо-верни религии.

Петко слушаше внимателно. Сега схвана някакво противоречие. Досега никой не си беше позволявал да прекъсва мавляна и той не знаеше дали е редно, но реши да опита. Вдигна ръка, която ораторът веднага забеляза, и го посочи със знак да стане.

- Учителю - с най-дълбоко уважение каза Петко, - нали вие казахте, че ислям означава мир?! Защо тогава е нужен Големият джихад?

Мавляна с нищо не показа, че въпросът го е стъписал или сварил неподготвен. Той направи плавен жест към младежа да седне и отговори:

- Ислям е вътрешният мир и спокойствието, които настъпват в душата на всеки правоверен, щом изповядва правата вяра. Мир ще има, когато всички хора приемат исляма в сърцето си. Докато стане това, ще има и Голям джихад. Някой ден, когато всички хора приемат правото учение от Големия джихад, вече няма да има нужда от него и той ще отпадне. Но дотогава вие ще бъдете хората, бранещи територията на вярата, както с ятаган, така и с Коран.

* джихад - свещенна война

**ширк - езичесво, многобожие

Затова всеки еничар не е просто воин. Вие сте хората, призвани да бъдете пример за всички мюсюлмани. Всеки еничар трябва да бъде духовен водач и дълбок познавач на постулатите на вярата. Всеки един от вас, за да се нарече еничар, трябва да изгради храм в душата си и да бъде духовен баща и учител на себе си, а после да стане духовен водач и на останалите хора. Вие сте хората, които чрез силата си и личния си пример ще “обръщат” останалите народи в правата вяра. Повечето от тях първо контактуват с вас дали на бойното поле, или когато сте сред тях, И често вие сте единственото нещо, което другите народи ще познават от исляма. Затова трябва да бъдете най-добрите и винаги за пример. Ще се налага да разговаряте и да спорите с много умни хора и трябва да сте по-умни и по-добре подготвени от тях, а вярата ви трябва да бъде по-силна от тяхната, защото иначе ще се разколебаете и те ще успеят да ви “разклатят”. А няма по-слаб от разколебания воин.

Понякога в битка ще ви се налага да убивате хора, които много цените и цели народи, които са свети. И ако нямате познанието, вярата и убедеността твърде скоро тези битки ще отнемат душата ви и ще станете жестоки и празни, загубили себе си и посоката си. Няма по-слаб воин от “празния” воин. Не може да спечелите битка, ако не знаете защо я водите. Не може достатъчно да се отдадеш и да жертваш себе си, ако не си убеден в правотата си.

Затова тук ние ще изковем душата ви и ще я превърнем в непобедимо, калено острие. Внимавайте във всяка дума, която чувате, защото в битката е еднакво опасно да изгубиш както ятагана си, така и душата си! И когато счупят твоя ятаган, ще потърсиш и ще намериш нов, но когато се счупи душата ти, не може да си намериш друга! А “счупеният” човек е духовно мъртъв и никога не ще намери покой.

След това мавляна даде почивка на учениците. Някои излязоха навън, да се освежат и порадват на снега. В мечета беше топло и приятно. Думите на учителя правеха дълбоко впечатление на Петко и той много искаше още малко да си поговори с него. Затова единствен той остана в топлата стая, сложи още няколко цепеници в печката и седна на мястото си. Наблюдаваше мавляна, който със сгънати крака се беше облегнал на напечената стена. Петко седеше и притихнал наблюдаваше достолепния старец.

- Искаш ли да попиташ нещо? - гласът на стареца беше спокоен, равен и много дълбок.

Петко реши да се възползва от отдалата му се възможност да поговори с мъдреца. Отвън се чуваше глъчка от неговите другари, които се биеха със снежни топки. Бъдещите еничари бяха довчерашни деца и това си пролича сега, когато бяха отпочинали и сити и по цял ден седяха на топло. Енергията, която бяха натрупали в дългите часове на лекции и седене, изби в буйна игра. Момчетата се разделиха на две групи, които набързо построиха крепости от снега и всеки атакуваше другите. Те толкова се вживяха в битката, че забравиха, че се намират само в кратка почивка. Чорбаджиите отначало само наблюдаваха и се радваха на момчетата, но по-късно сами се включиха и поведоха неопитните още воини.

Мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди прояви разбиране към младежкия ентусиазъм и остави момчетата, без да ги прекъсва. Петко се възползва и проведе доста дълъг разговор с мъдреца, без да бъдат обезпокоявани.

- Учителю, не разбрах каква е връзката между вярата и воинските умения? - престраши се да попита младежът.

- Ислямът дели света на две части. Първата част е джайхилията. Джайхил означава невежество, но още и езичество. С джайхил се обозначава невежеството на хората по отношение на съществуването на един единствен Бог – Аллах. В епохата на джайхилията с термина джаха се е отбелязвала неконтролируемата ярост при най-малка и дори незначителна външна провокация. В древни времена именно джаха е била основата, върху която са се градили воинската чест и умения.

Ти ще попиташ как така джаха от буйна ярост се е превърнала днес в невежество. Тъй като подобна невъздържаност замъглява съзнанието на човека и го лишава от възможността за рационално съждение, затова днес тя стои в основата на термина невежество. Времето на езиче ството в исляма се нарича джайхилия, а всички практики се наричат ширк. Воините, които се изправят срещу вас, не могат да ви победят, защото тяхната вяра е ширк и бойните им умения също са ширк. След Мохамед идва вярата в Единния Бог. Тази вяра се нарича тауахид*. В основата на мюсюлманските воини седи вярата в Малкия и Големия джихад. Именно затова воините на вярата винаги побеждават гяурските армии.

*тауахид - монотеизъм, единобожие

Мавляна продължаваше да говори, а момчетата едно след друго се връщаха от щурата игра навън. Повечето от тях влизаха възбудени и шумни, но веднага разбираха сериозността на думите на мавляна, сядаха и се заслушваха. Отначало, тъй като целите бяха мокри, сядаха да се посгреят и да се изсушат до загрятата до червено печка. Топлината и царящият полумрак придаваха задушевна и магична атмосфера на мечета.

Когато се върнаха всички момчета, мавляна Йенишехирли Абдаллх ефенди започна да говори все по-бавно, сякаш, съобразявайки се, че говори пред хора с различно ниво на възприемане. Така той даваше шанс и на най-бавните, и с не толкова пъргав ум момчета, да разберат. Речта му от лична и диалогична премина в проповед. Петко усети това. Мавдяна започваше издалеко, позволявайки и на тези, които все още не знаят добре турски език, да разберат смисъла на думите му.

- Ислямът не е противник на различните религии и на християнството. Шериатът позволява на всеки човек, желаещ да живее в мир с останалите, да живее на територията на нашата империя. Единственото изискване към тях е да плащат джизие*. Ако те правят това, не е проблем да живеят спокойно в нашата империя и свободно да изповядват своята религия.

Сега ще ви поговоря малко за християнството. Този, когото вие доскоро смятахте за свой Бог и наричахте Исус Христос, всъщност е юдей и се е наричал Йешуа бен Йосиф**. Ние го наричаме Иса и не би трябвало да се нарича бен Йосиф, а както ние го наричаме на майчиния род, защото при евреите родът се наследява по майчина линия. Коранът учи, че Иса, роден от Марйам ал-Батул (Девствената) не е и не може да бъде син на Бог. Представете си, Бог е Вселената. Как човек може да бъде Божи син? Бог е незримото, неизказаното. Смешно е да се твърди, че Аллах може да има за син човек. Разбира се, в един друг план всички ние сме синове на Бог, но това не бива да се разбира дословно.

Та Иса не е син на Бог, а пророк и расул*** на Аллах и от думите, които Аллах му е изпратил, е написана книгата, наречена Инджил (Евангелие). Инджил частично потвърждава истинността на това, което до него е било възвестено в Таурат****, но Иса не е и не може да бъде Бог, защото Бог е само един.

Като спомена името на Бог, мавляна поглади дългата си бяла брада и съвсем тихо като че ли на себе си произнесе: “Аллах, единственият и всемогъщият!”

- “А Иса е само роб, на когото е дарена милост и комуто ние дадохме благодат и го сторихме пример за синовете на Исраил.” (Коран 43; 59). Но както е казано в сура 43; 57:”…ето - твоят народ му се подигра!” И Иса разбрал, че не бива ново вино да се налива в стари и вмирисани мехове. Затова бил нужен нов закон и нова религия, и така Аллах му изпратил нов знак.

* джизие - данък в Османската империя, плащан от немюсюлмани

**ибн, бин - на арабски “син на”, бен - на еврейски “син на”. На еврейски името на Исус Христос ще бъде Йешуа бен Йосиф, защото Исус е син на Йосиф. На арабски името му ще бъде Иса бин Марйам, защото е син на Мария.

***расул - посланик

****Таурат - Тората. Избрани книги в основата на Стария завет. Смята се, че са написани от Мойсей. Тук мавляна говори за това, че Старият завет легитимира Христос ка¬то божи син и дава основа, а Евагелията са думите и делата на Христос.

Наистина, трите вери - юдеизмът, християнството и ислямът, са три различни нива на разбиране на извечната божествена книга. Въпреки че се наричат с различни имена: при евреите - Тора, при християните - Библия, а при мюсюлманите - Коран, това е една и съща книга. Тя е изпратена на хората по различно време. По-висшата истина от трите учения е ислямът. Ислям означава покорност, мир, подчинение на Бог.

Ето ви един малък пример - сабат. Някога може би е имало причина в този ден да не се върши нищо, но с времето всичко това се е изгубило. А и каква може да бъде причината цял един ден от седмицата да не правиш нищо? Юдеите са я забравили, но равините настояват и до днес сабатът да се спазва. Да не говорим, че това е светотатство, защото хората, опитвайки се да се уподобят с Твореца, почивали от работа в седмия ден. Кълна се в Аллах, с всичко това те само доказали, че вече не отличават истината от лъжата.

Иса бин Марйам отменил сабата. Той изцелявал в събота. Като дете именно в събота той създал от глина истинска птица и й вдъхнал живот. Затова юдеите го обвинили в тежък грях, но не успели да го осъдят, защото всички разбрали, че е вдъхнал живот, а това не е лошо.

А всички различни религии се градят върху различна основа. Християнството например се гради върху чувството за вина. То цялото е изградено върху чувството на вина от първородния грях. В Стария завет се разказва как някога хората живели в рая, но Адам и Ева опитали от Дървото на познанието. Бог се разгневил и ги изгонил от там. Именно това бил първородният грях. От този момент всички хора се раждали с бремето на този грях. Спасителят според християнството бил изпратен на земята да умре на кръста и да поеме върху себе си именно този първороден грях от всички християни. Това е заложено в основата на християнството.

Тогава хората получили свободната воля, защото Адам и Ева взел първото свободно решение. Оттогава хората имат право на свободна воля, която винаги е в противоречие с божията воля.

Отначало християните изграждат някакво измислено чувство за вина, а после дават пътя към неговото спасение. Но след като чувството за вина не съществува реално, защо е нужен пътят?

Докато мавляна говореше, за учудване на всички до него се появи самият паша на еничарите Явуз Челик. Всички бяха толкова прехласнати от думите на учителя, че никой не беше усетил присъствието му в мечета. По начина, по който Явуз Челик се намеси в разговора и по това как гой беше приет от мавляна, си пролича, че пашата заема равен или по-висш сан от него. Пашата говореше не лошо, но сега, когато заговори след мав- ляна, всички разбраха колко по-рязък и остър беше неговият говор.

- Учение, основата на което е чувството за вина и изкупление, не може да бъде опора за воините! Затова воините християни са по-слаби от воините мюсюлмани. А вие след време ще бъдете най-добрите воини. Затова не може да останете християни. За да бъдете най-добрите воини, трябва да приемете най-доброто учение - исляма. Това сме ние еничарите. Ние сме мечът на исляма! - като каза всичко това, Явуз Челик направи едно темане*. Изглеждаше сякаш поздравява и се покланя на върховния бог Аллах за това, че пази и закриля воините еничари. Но в същото време като че ли се поклони на момчетата, които някой ден щяха да се превърнат в най-страховитите воини на света.

Колкото и да беше деликатен жестът, всички го забелязаха. Това изпълни момчетата с гордост и възторг. Поклон от един толкова велик воин беше голяма чест. Момчетата знаеха, че с нищо не са заслужили това, но в душата на всеки един от тях се промъкна желанието да направят така, че в бъдеще Явуз Челик да ги поздравява за това, което са, а не ще бъдат. Всяко момче вече мечтаеше един ден да се превърне в най-страховит воин. Всеки щеше да трепери от тях и да се съобразява със силата и волята им. Те наистина щяха да станат мечът на исляма!

Мечтите на бъдещите воини бяха прекъснати от мекия глас на мавляна. Старецът продължи:

- Докато християнството се опира на чувството за вина, то юдеизмът се изгражда върху чувството за страх. Страхът е в основата на вярата на евреите. Страх от Бог. Именно затова евреите смятат, че Бог е Жесток, Наказващ, Всесилен, Всемогъщ. Това е Бог ал-адха, който иска жертви. Жертвоприношенията не били само на животни, но и на хора. Чували сте за това, което Бог накарал Ибрахим да направи със сина си, а именно да го пренесе в жертва. Страхът е направил така, че богът на евреите да изглежда страшен и зъл.

Явуз Челик отново се намеси:

- Страхът също не може да бъде основа, от която да израснат смели и побеждаващи воини. Евреите винаги са били добри търговци и пастири, но никога не са се славили като добри воини. Ислямът дава най-добра основа на воините си. Повечето еврейски пророци са били земеделци и скотовъдци, Христос е бил дърводелец, а нашият пророк Мохамед, Аллах да го дари с вечен живот, е бил воин и е удържал много победи над неверниците. Това е така, защото в основата на исляма стои радостта. Радостта от приемане на истинското учение и постигане на висше ниво в религиите. Мюсюлманите сме най-близо до спасение на душата си от останалите религии. Пие сме най-близко до рая и нямаме страх и притеснение да умрем. Смъртта в битка е нашето спасение. Нашата вяра ни освобождава от страх, притеснение, вина. Тя ни дава свобода и радост. Всичко това ни помага да бъдем безкомпромисни воини и да се отнасяме безцеремонно с друговерците и враговете на исляма. Това е така, защото ние превъзхождаме всички други вери и нашият пророк Мохамед, да е свято името му, ни е дал това предимство. Именно затова трябва да изучавате религия и да приемете исляма! Това е нашето най-добро оръжие и вие трябва да го приемете!

*темане - поклон, поздрав

Запомнете, всеки един от вас трябва да приеме исляма чистосърдечно и доброволно!

Последните думи накараха момчетата да се разшават и да зашумят. В техните души непрекъснато се сблъскваха двете желания - да бъдат най-добрите воини на света и да запазят старата си вяра. Когато слушаха за еничарите, те се изпълваха с мечти, но с всяко напомняне, че трябва да приемат исляма, осъзнаваха цената, която трябва да платят. Така битката в душите им продължаваше.

Мавляна изчака ефектът от думите на Явуз Челик да утихне и продължи:

- Така евреите са донесли на света учението за вярата. Юдеизмът носи на хората идеята за Единния бог и вярата. Иса е донесъл на човечеството Пътя на любовта и ненасилието. Той проповядва добрина и опрощение. Но най-близо до воините стои Мохамед, който чрез пророчествата си свежда на хората, освен учението за вярата и любовта, също и Пътя на воина. Затова Пътят на нашата религия е изразен чрез джихад.

Мавляна замълча и остави момчетата да осъзнаят смисъла на думите му. Те го гледаха втренчено и стояха неподвижни, като вцепенени, а времето сякаш бе спряло да тече. Мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди разбра какво въздействие е предизвикал върху момчетата, затова продължи:

- Иса ибн Марйам разкрил на света истината, че за вярата няма варвари, скити, елини и юдеи, а заветът на Йехова е бил договор само между него и левитите юдеи. Иса ибн Марйам обещал да даде на всички хора, които желаят, независимо откъде произлизат, да вкусят от “съкровената манна” (Апокалип-сис, 2; 17), а в Тората е забранено на хората да вкусват от дървото на познанието и да знаят какво е добро или зло. Преди Бог искал ал-адха (жертви), а Иса ибн Марйам се отвратил от тях, искайки милост, а не жертви. Богът на Тората позволявал на яхудите* да дават пари на заем и да живеят от лихварство, а Иса ибн Марйам изгонил търговците от храма. Затова и за още много други неща той бил разпнат - така разказва Инджил. Всичко това мюсюлманите приемат за истина и почитат Иса като равен на Мохамед.