Еничар

че ли очакваше някоя част от тялото му да липсва.

- Ибрахим, чакат ни големи дела! - каза пашата и потупа раменете на младежа.

Второто нещо, което попита, беше:

- В тебе ли е камата на ал-Хадад?

Ибрахим въздъхна с облекчение. Бръкна в кожената чанта, извади камата така както си беше в канията и я показа на пашата. Явуз Челик беше не по-малко доволен от него. Той я пое в ръце, огледа внимателно канията, след това извади острието и отново го прибра.

Следващите дни в казармите течаха трескави приготовления. Момчетата отново бяха събрани. Две от момчетата от Козбунар въобще не се появиха. Останалите много добре знаеха какво означава това. Те скърбяха, но се опитваха да забравят. Срещата с Рефик беше вълнуваща. Двамата приятели се прегърнаха, а после весело се смяха. Смееха се безпричинно, само защото им беше толкова драго да се видят и отново да са заедно. Ахмед също се появи, макар и с малко закъснение. Отначало двамата приятели се натъжиха, когато не го видяха. Явно и двамата бяха имали опасения, че слабичкото турче може да не е издържало на изпитанията. Сега обаче видяха строен, красив момък, с широки рамене. Отначало не можеха да повярват, че това е Ахмед. Тримата отново бяха заедно. Бахтияр също беше тук. Беше станал огромен и много силен. Той се приближи и макар и сдържано поздрави. Ибрахим също отвърна на поздрава. Той почти беше забравил лошото, което бе видял от русолявия мъж.

Първите дни момчетата си почиваха, къпеха се, раздадоха им нови униформи. Всички разказваха за домовете, в които са били. Някои бяха имали повече късмет, други - по-малко, но общо взето всички бяха жестоко използвани. Единствено Ибрахим нищо не разказваше. Спомените за семей-ството, за Бурчин и за смъртта на Кабил бяха болезнени за него. Другарите му разбраха, че нещо лошо му се е случило и не го разпитваха много.

Момчетата много се зарадваха на Неджиб ага. Когато сухият, изпънат като струна арнаут се изправи пред тях, извади ятагана си и го вдигна нагоре за поздрав, младите еничари в един глас буйно завикаха:

- Неджиб! Неджиб! Неджиб!

Гледката беше впечатляваща. Ибрахим беше най-близо до командира. Въпреки твърдостта му, докато се намираше в Диарбекир Ибрахим бе осъзнал, че арнаутинът е бил добър командир и истински учител, а неговата безкомпромисност е била за негово добро. Трябваше да мине време преди момчето да разбере това. За да изрази уважението си към Неджиб, Ибрахим се отпусна на коляно. Неговите другари, като го видяха, веднага то последваха. След миг всички момчета бяха на коляно, със сведена глава пред своя командир. Тази сцена беше много позната на Ибрахим и той си спомни за онази вечер преди две години, когато еничарите ветерани бяха приветствали по същия начин Явуз Челик. И като че ли да направи приликата още по-пълна, Неджиб ага започна да крещи с пълно гърло: “Аллах акбар! Аллах акбар!” Отначало възгласите се смесиха, но скоро всички момчета подеха новия възглас. Гласовете им бяха силни и мощни. Въздухът трепереше от силните им гласове, а земята сякаш се тресеше. Гласът на Ибрахим се сля с виковете на своите другари. Той почувства как тези викове отиват към Аллах. И ако някога Бог можеше да ги чуе, то щеше да бъде в този момент. Това беше възможно най-силната молитва. Това беше начинът воините да отправят своята молитва и благодарност към Аллах. Ибрахим ясно почувства разликата и предимствата на сектата на бекташите пред традиционния ислям. Беше спазвал всичките изисквания на суната, докато беше живял със семейството на Кабил в Анадола, но нито веднъж за тези две години не бе изпитал и капчица възторг като този, който сега изпитваше. За тези няколко мига Ибрахим стана отново мюсюлманин, бекташ и еничар, нещо, което почти беше загубил. Чуваше и чувстваше другарите си и внасяше своя принос във виковете. Това бяха неговите йолдаши. Това беше той. Те бяха еничари. Те бяха едно цяло, а човекът пред тях беше техният командир.

Следващите дни момчетата щяха да се готвят за церемонията по окончателното им включване в корпуса на еничарите. След това за няколко седмици щяха да получат обучение и да тръгнат в битка.

Накрая Неджиб каза:

- Еничари…

Момчетата се вкамениха. Те знаеха, че са еничари, но за пръв път някой командир от корпуса се обръщаше така към тях. Мечтата им се беше сбъднала. Вече бяха мъже. Бяха станали част от най-прославените и велики воини на света. Те бяха успели. Вписването в списъците на корпуса на еничарите щеше да бъде само формалност, по-важното се беше случило току що. Техният командир ги беше признал и приел в корпуса на еничарите. Те вече не бяха аджамиоглани, а еничари. Чорбаджията продължи:

- Да, така ще ви наричам вече! Защото всеки от вас е заслужил да бъде тук, борил се е и е оцелявал! И за да бъдем тук всички ние, това означава, че имаме подкрепата и благословията на Аллах! Направете така, че да запазите благосклонността на Аллах към себе си, защото скоро предстои най-важното нещо в живота ви, първата ви крачка в пътя ви като воини, а именно - първата ви битка!

Сега вече момчетата крещяха, подскачаха от радост и се прегръщаха. Някои плачеха от възторг, други падаха на колене и търсеха общение с Аллах. Тримата приятели - Ибрахим, Рефик и Ахмед се бяха прегърнали. Тогава Рефик извика: “Винаги заедно!” Скоро и Ибрахим, и Ахмед подеха неговите викове. Приятелите им, дочули какво викат тримата, започнаха да реват с пълно гърло същото. Скоро всички момчета викаха това.

Тази нощ беше дълга и щастлива. Еуфорията държа момчетата до сутринта. Никой не успя да заспи. На другия ден започна обучението за церемонията. Момчетата бяха уморени и не можеха да изпълнят точно заповедите, но командирите бяха благосклонни и никой не беше наказан. Следващите дни подготовката течеше с пълна сила. Момчетата бяха облечени с красиви униформи, с високи бели шапки, обкантени със златно везмо. Те сякаш изведнъж станаха войска и това си пролича, когато им раздадоха новото оръжие - нови копия и нови ятагани. Сегашните оръжия бяха по-добри от тези, с които вървеше подготовката в Едирне. Говореше се, че са от личната оръжейница на негово Величество султанът

Отначало се занимаваха само със строяване и прегрупиране. Парадът на еничарите беше впечатляващо и величествено зрелище. При него гражданите на Истанбул излизаха на Ат мейдан и наблюдаваха воините, които осигуряваха сигурността на империята, величието на султана и налагане на исляма над покорените народи. При тази церемония щеше да се извърши втори подбор. Най-красивите и умни младежи щяха да бъдат отделени. Те щяха да бъдат оформени в корпуса на ичогланите. От тях щеше да се подбере личната прислуга на султана. Много от тях щяха да останат слуги в многобройните сараи на султана. И само малцина - по-надарените в изучаването на чужди езици и писането, както и тези със склонност към водене на сметки, щяха да бъдат назначени като писари. Те щяха да имат пряк достъп до султана. Именно тези няколко човека щяха да имат възможност да се доберат до политическа, административна и военна кариера. Всички знаеха, че фактически именно това съсловие от ичогланите упражнява властта в империята. Показателен беше фактът, че от четиридесет и осем Велики везири, управляващи империята между 1453 и 1635 година, двадесет и двама са били славяни, българи, гърци и албанци, преминали в исляма чрез девширме.

Вечерта преди чикма Ибрахим изпита силна тревога. Всички момчета се бяха събрали и правеха последни почиствания на дрехите и оръжието. Повечето си говореха за Анадола. Всички бяха единодушни, че престоят в турските и кюрдските семейства, вместо да ги привърже към правата вяра, ги беше накарал да намразят турците, кюрдите и правоверните мюсюлмани. Традиционният ислям много приличаше на християнската вяра, която се изповядваше в родните им села. Хората бяха вярващи и последователи, без въобще да разбират в какво вярват и на кой бог се молят. Момчетата обаче започваха по-високо да ценят сектата на еничарите, а именно бекташи. Сре-щайки се с други молли и шейхове, те все повече ценяха мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди. Вместо да изпитат преклонение и респект към турците, те бяха намразили заради деспотизма, тъпотията и мракобесието им. И именно обидата, която всички бяха изпитали, сега прерастваше в боен дух. Ибрахим беше учуден как потисни¬чеството и омерзението в него прераснаха в надменност и се трансформираха в бойна злоба. Момчетата все по-ясно започваха да разбират, че няма да влизат в битки и да се бият заради други. Те нямаше да бъдат последователи и да защитават чужди интереси. Те бяха елитът. Щяха да се бият заради собствената си кауза - тази на бекташите. Те бяха братя и йол- даши и щяха да търсят и намират подкрепа помежду си. Турците и мюсюлманите не управляваха Империята на падишаха. Те само потискаха раята, но всъщност еничарите бяха начело. Турците и мюсюлманите бяха тяхна рая - на еничарите, а те стояха на върха на империята.

Ибрахим се канеше да разкаже за корупцията, на която беше станал свидетел. Тогава и останалите момчета заговориха за това. Така се разбра, че това е по-скоро правило, отколкото изключение.

След това изведнъж Бахтияр каза:

- Аз съм спокоен. Мен няма да ме изберат за ичоглан и ще си остана еничар в корпуса.

В следващия момент всички младежи твърдо заявиха, че не желаят да бъдат избрани за ичоглани. Всички искаха да станат воини и да не бъдат отделени като писари. До този момент Ибрахим не се беше замис¬лял за тази възмож-ност. После се сети, че именно той беше любимецът на мавляна. Спомни си беседата с Явуз Челик паша и неговата убеденост, че именно Ибрахим е Махди. Припомни си думите на пашата да пази живота си и колко важен е той. Знаеше, че мнението на Кубилай Юндер е същото, но все пак видението на агата съветваше да не се намесват в живота му.

В това време Бахтияр продължи да говори:

- Аз знам кой ще бъде избран за ичоглан утре, така че да му се порадваме за последно! Внимавайте какво говорите, защото от утре той ще е важна клечка и всичко ще зависи от него! Кой знае, след време може да стане наш командир!

Всички момчета започнаха да изказват най-различни предположения, но Бахтияр ги отхвърли и най-накрая посочи към Ибрахим. В следващия момент всички започнаха да се съгласяват с него. Всеки се сещаше за най-различни неща, които според тях доказваха със сигурност, че именно Ибрахим ще бъде избран за ичоглан. Той можеше да говори на различни езици, беше грамотен, любознателен и любимец на пашата. Накрая всички бяха единодушни, че именно той ще бъде избран. В първия момент Ибрахим опита да се оправдае, но скоро разбра колко безсмислено е това. Всички бяха сигурни, че ще станат еничари, но Ибрахим беше притеснен. Все повече му ставаше ясно, че наистина той е най-вероятният избраник за ичоглан или поне един от избраниците. И Явуз Челик, и Кубилай Юндер можеха да се застъпят за него и да се опитат да запазят живота му. Те имаха достатъчно влияние и власт да го насочат към ичогланите. С всеки изминал миг Ибрахим ставаше все по-неспокоен и притеснен. Той копнееше за битки. С цялото си сърце желаеше да бъде еничар. Младата му кръв кипеше. Никога досега не се беше замислял, че животът му може да премине в някой сарай, по цял ден да пише и да прислужва. Не, това не беше живот за него! Той искаше да обикаля света, да воюва и да побеждава! Нямаше да допусне да подрежат крилете му преди още да е полетял! По-добре да умре, отколкото в последния момент да го спрат! Именно това бяха мислите, които цяла нощ го занимаваха.

Така настъпи важният ден на чикма. Всичко мина добре. Церемонията беше величествена отстрани, но на еничарите им остана само дългото стоене прави мирно. Затова по време на церемонията всички биха толкова уморени и подтиснати. Няколко от най-слабите им другари дори загубиха съзнание. Докато церемонията продължаваше, Ибрахим виждаше в очите на другарите си притеснение да не би и те да се окажат на земята. Той също беше притеснен. Може би и в неговите очи се четеше същото притеснение, защото забеляза как другарите му го окуражаваха с погледи.

В началото на церемонията се изказа кой ли не. После моллата чете дълъг откъс от Корана. На момчетата им се стори, че текстът няма край. Те отдавна вече нито слушаха, нито чуваха. Най-накрая настъпи моментът, в който да се отделят ичогланите и всички като че ли излязоха от вцепенението. Ибрахим очакваше някакви хора от канцеларията да тръгнат и да си избират ичоглани. Той си спомни за Козбунар как Явуз Челик го беше избрал и сега очакваше да се случи същото. Нещата обаче стояха по друг начин. Пред групата момчета застана толмачът. Това беше същият преводач от Козбунар, човекът, който по-късно беше учил Ибрахим на турски. Младият еничар се зарадва да го види. В следващия момент той започна да чете имената на хората, които щяха да продължат живота си в султанските сараи. Ибрахим изтръпна. Той знаеше, че толмачът е доверен човек на Явуз Челик. Беше сигурен, че името му е в списъка. Трябваше да поиска разговор с пашата. Това беше човекът, който можеше да му помогне. Сега съжали за това, че не беше опитал предварително. Тези мисли и сигурността на Ибрахим, че именно той ще бъде следващият, му попречиха да се притесни, че с Ахмед ще бъдат разделени, когато чу да произнасят името на турския младеж. Все пак щеше да е по-поносимо, ако са двамата с Ахмед. В следващия момент преводачът спря да чете. Момчетата, чиито имена бяха прочетени плачеха, а техните приятели се опитваха да ги успокоят. Ахмед също беше разстроен. Ибрахим и Рефик се опитваха да го насърчат и да му вдъхнат оптимизъм. Ибрахим много добре разбираше как се чувства приятелят му. Само преди миг той се бе поставил на негово място.

Така завърши чикма. Вечерта в одата беше изключително тъжно. Ахмед и останалите избрани за ичоглани плачеха. По някое време в помещението влезе Неджиб ага.

- Всички еничари да се строят отпред!

В помещението беше толкова тягостно, че момчетата се зарадваха на чорбаджията. Всички имаха нужда от малко дисциплина.

- Еничари, поздравявам ви! - каза Неджиб, а момчетата започнаха да викат за поздрав. Само ичогланите не бяха вдъхновени.

- Момчета, от днес вече сте истински воини! - продължи албанецът. - Надявам се всичко, което научавате по време на обучението си, да ви бъде от полза и аз да съм ви помогнал…

След това Неджиб започна да разделя момчетата. Колкото и да бе чудно, той им даваше възможност да се разместват. Момчетата знаеха много добре структурата на еничарския корпус. Всички млади еничари бяха оформени в огромна самостоятелна орта, чийто командир беше Неджиб. Те знаеха, че общият брой на ортите в еничарския корпус е сто деветдесет и осем. По-нататък те щяха да се групират в по-големи подразделения: секбани, бюлюци и джемаати. Казармите на еничарите се намираха основно в три града: Истанбул, Едирне и Бурса. Ибрахим вече беше живял в две от казармите. Ибрахим, Рефик и всички момчета от Козбунар се събраха в една орта. Ахмед седеше отстрани и тъжно наблюдаваше приятелите си. Ибрахим отиде при другарите си, въпреки че Неджиб не съобщи името му. Реши, че е станала някаква досадна грешка, която албанецът щеше да поправи.

След като се разпределиха по орти, въпреки че беше доста късно, чорбаджията поведе момчетата към складовете за оръжие. Всеки млад еничар трябваше да си избере сам задължителни оръжия. Момчетата бързо се въоръжиха. Макар и еднакви, задължителните оръжия все пак имаха някаква разлика. Затова беше добре момчетата сами да избират оръжието си. Ибрахим вече имаше толедска рапира и камата ал-Хадад. Хвана няколко пищова за ръкохватките, но не ги хареса. Едва петото или шестото оръжие ’’заспа” в ръката му. Ибрахим се прицели. Това беше неговото оръжие. При пушките младежът се опитваше да избере полека и къса. За съжаление всички те бяха не по-къси от неговия ръст. От старите еничари Ибрахим беше чувал, че трябва да си изберат по-леки пушки, защото в походите много щяла да им тежи. Най-накрая избра една тънка пушка, но и тя му се струваше тежка. Представяше си след два дни носене как щеше да му натежи.

След като се въоръжиха със задължителните оръжия, бюлюкът по орти се отправи към друг склад, в който се съхраняваха нестандартни оръжия и всякакво трофейно оръжие, пленено при битките с най-различни народи. Тук момчетата трябваше да си изберат лични оръжия. Неджиб ага се беше оттеглил настрани и ги беше оставил сами да избират, без да им се бърка. Той им беше казал само да не прекаляват и да мислят, че трябва да го носят в походите. Много от тях търсеха оръжията, с които бяха въоръжени още преди да отидат в Анадола, защото бяха свикнали с тях.

Ибрахим не желаеше да взема допълнително оръжие, защото имаше камата на ал-Хадад и толедската рапира. И тъй като не беше чул името си, реши да обърне внимание на чорбаджията за това.

- Чорбаджи, не чух името си?

- Знам - каза Неджиб. - После Явуз Челик иска да се явиш пред него.

- А мога ли да си запазя рапирата? - попита Ибрахим.

- Ти не вземай никакво оръжие! - каза чорбаджията.

- Как?… Защо? - опита се да попита момчето, но Неджиб се обърна, показвайки, че разговорът е приключил.

Ибрахим остави пищова и пушката, взе кожената чанта, в която отдавна вече нямаше акчета, а само книгата и черният камък. Сребърните монети той отдавна бе предал на командирите. На еничарите беше забранено да имат пари. Без да се сбогува с приятелите, Ибрахим тръгна към сарая на Явуз Челик паша. Неджиб ага беше упътил младия българин къде може да го намери.

Слугите отведоха Ибрахим до пашата. Той седеше върху килим направо на земята. Доколкото Ибрахим можеше да разбере, пашата се молеше. Въпреки че не беше време за молитва, Явуз Челик беше отделил време да общува с Аллах. Младежът не се учуди, защото знаеше за обичая на бекташите да се молят не в точно определено време, а когато имат достатъчна чистота на мислите.

- Явуз Челик паша! - каза Ибрахим с приглушен от вълнение глас. - Викали сте ме!

В първия момент пашата сякаш не чу Ибрахим, но еничарът знаеше, че е почувствал неговото присъствие много преди да влезе в стаята.

След известно време пашата излезе от вцепенението. Той се размърда, отначало леко и едва доловимо, а по-късно все по-осезаемо.

- Ибрахим - каза той, - налага се веднага да тръгнем на път.

- Но къде? Как? Не съм готов! - объркан се опита да сдържи вълнението си еничарът. - Поне да свърши новото обучение в корпуса! Пашата продължи сякаш не го чуваше:

- Отвън ни чакат оседлани коне. Тръгваме веднага! Аллах пожела така! Ибрахим стоеше като зашеметен.

- Поне да се сбогувам с другарите си! - успя да измънка, но Явуз Челик отново не обърна внимание на думите му.

- Надявам се, че си взел най-важните неща със себе си, защото тръгваме веднага.

Ибрахим се погледна като че ли не знаеше какво е взел със себе си. Погледна толедската рапира, която висеше на левия му хълбок, провесена на широкия колан, който минаваше над дясното му рамо. В пояса си видя втъкната камата на ал-Хадад. Потупа кожената чанта на Мустафа. Вътре напипа големия и тежък камък, който слепецът му беше дал в Пелопонес. Без да знае защо беше взел този камък със себе си след церемонията чикма. Пo време на парада го беше оставил, но след това ня¬каква сила сякаш го бе заставила да го пъхне в чантата при книгата. Пъхна ръка вътре и докосна страниците на книгата, която беше преживяла толкова много.

Явуз Челик изтълкува погрешно жестовете на еничара. Той сигурно помисли, че Ибрахим проверява нещата по себе си.

- Всичко ли си взел? - попита той.

- Да? - каза Ибрахим, като въобще не знаеше какво трябва да вземе.

- Хайде! - каза пашата и рязко се изправи.

Навън чакаха два оседлани жребеца. Двамата мъже ги яхнаха, а след това преминаха покрай сеймените, които охраняваха портите на сарая, и се стопиха в мрака на Стамбулските улички. Ибрахим много добре познаваше този кон. Това беше Аракс, с него беше отишъл на хълма край Едирне.

Пътуването, което двамата мъже предприеха, беше дълго и мъчително. Отначало те прекосиха Босфора с лодка, която ги чакаше. От другата страна на пролива също ги чакаха оседлани коне. Всичко беше организирано. След това двамата напуснаха Стамбул и тръгнаха по безкрайните пътища на Империята. В движението им имаше нещо припряно. Пашата постоянно го пришпорваше да бързат. Това изгради у него чувство за състезание с някаква предопределеност. Като че ли някаква могъща, но невидима сила ги преследваше. Както каза веднъж Явуз Челик:

- Бързай, защото имаме среща със съдбата!

Ибрахим нищо не разбираше, нито знаеше накъде са се запътили, но това бързане и сериозното изражение на пашата все повече започнаха да го притесняват.

Първият град, през който минаха, беше Никомедия, а след това се насочиха към Ангора. Ибрахим искаше отново да види шведския крал и приятелите си, но не остана време. Явуз Челик не му разреши дори да слезе от коня си.

След Ангора двамата пътници продължиха с не по-бавно темпо. Вечер отсядаха в страноприемница, ако населеното място беше по-малко. Ако беше по-голямо, лично беят на града идваше да ги посрещне и през нощта те бяха негови гости. Ибрахим остана с впечатление, че някой върви пред тях и предупреждава за тяхното пристигане.

Въпреки многобройните молби за пищни угощения и трапези с танцьорки, пашата отклоняваше опитите на местните бейове да му направят добро впечатление. Той хапваше скромно, а след това двамата с Ибрахим се оттегляха в покоите си, за да спят.

На сутринта двамата продължаваха своя път. През целия ден яздеха един до друг. Ибрахим постоянно поглеждаше към своя спътник, но единственото, което виждаше, беше изрязания му на фона на небето профил с големия орлов нос. Пашата пресичаше всякакви опити на по-младия си спътник да водят разговори.

- Пази си силите! - казваше той, когато Ибрахим го попиташе за целта или посоката на тяхното пътешествие.

Така дните на двамата пътници се нижеха неусетно. На няколко пъти сменяха конете, тъй като не оставаха повече от една нощ на едно място и нямаше време, за да починат добре.

През първите дни Ибрахим се чувстваше много зле. Никога досега не беше яздил толкова много. Друсането, умората и ударите на седлото в чатала го караха да се чувства разбит. Когато слезеше от гърба на коня, младият мъж не можеше да ходи. Той заставаше с широко разкрачени крака, а цялото му тяло се тресеше. Имаше чувство, че продължава да язди. Това много му напомняше на чувството да ходи по твърда земя след няколко месеца в морето. Все пак язденето беше много по-трудно и уморително. Краката му трепереха от умора, а бедрата му бяха прежулени от вътрешната страна.

Отначало пътуването беше устремно и бързо, но след десетия ден се забави. Времето също се промени. Въздухът ставаше все по-горещ и сух. И ако отначало имаше планини и тук-там сенки, вече се движеха в пустиня. Според Ибрахим отдавна бяха подминали Диарбекир. Пашата нито потвърждаваше, нито отричаше. Само веднъж от устата на Явуз Челик се отрони някаква насочваща информация. Един ден се бяха изкачили с конете на един хълм, когато пашата спря коня, огледа се и видимо доволен от това, което виждаше, каза:

- Да. Движим се по стъпките на Искендер зу-л Карнейн*.

Тъй като Ибрахим знаеше твърде малко за този древен военачалник и цар, не успя да разбере нито къде се намират, нито накъде са се отправили.

В следващите дни пашата малко се успокои. Личеше си как умората завладява и него. Сега, иначе изпънатото му като тетива тяло, изглеждаше вее по-прегърбено, сякаш се бе смалил. Докато Ибрахим от ден на ден ставаше все по-бодър. Явно младостта му помагаше да се възстановява много по-бързо. Най-накрая двамата пътници стигнаха пред стените на голям град - Дамаск. Ибрахим си спомняше думите на мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди. Това беше втората столица на исляма след Медина. Именно от тук бяха управлявали халифите от династията на Омаядите. По всичко си личеше, че градът някога е бил столица на исляма. Макар и много по-малък от Стамбул, той все още беше запазил красотата си и блестеше като перла в пустинята.

*Искендер зу-д Карнейн - Александър Македонски

Явуз Челик се забави за малко при портата и поговори с пазачите. Те явно разбраха кой е, защото двамата минаха през портата с почести. Градът беше пълен с народ. Явуз Челик като че ли знаеше накъде се движи в гъстото множество от хора. Двамата вързаха конете си на коневръза, след което продължиха пеш по улиците на града. След малко пашата се спря пред вратата на една най-обикновена къща и потропа на дървената врата с някакъв нарочен знак. Ибрахим стоеше учуден и гледаше своя учител. Действията на високия черен мъж бяха станали тайнствени и загадъчни. Бяха оставили конете без надзор. Беше ясно, че в толкова голям град ще има и крадци, така че животните едва ли се намираха в безопасност. Изведнъж вратата се отвори. Ибрахим не успя да види човека, който стоеше зад вратата, видя само ръката му. Преди да влезе Явуз Челик направи жест на Ибрахим да изчака. Младият мъж облегна гръб на стената и зачака. Мина доста време преди вратата отново да се отвори. От там излязоха двама мъже. Единият беше доста прегърбен. Той намигна на младия българин, който от своя страна позна в него пашата - променен до неузнаваемост. Ибрахим ахна от учудване, но Явуз Челик му направи знак да се въздържа и да ги следва. Другият човек ги поведе из уличките на Дамаск. Той вървеше толкова бързо, че на Ибрахим на моменти му се налагаше да подтичва.

Откакто ходеха из улиците на сирийския град, Ибрахим забеляза, че един дрипав просяк ги следва. Когато спряха пред вратата, младият мъж го изпуссна от очи, но сега сянката му отново се плъзгаше след тях. Ибрахим започна вее по-често да поглежда назад. Не виждаше никого, но усещаше присъствието. Не знаеше нищо за мисията им, но чувстваше, че е нещо важно и тайно, иначе защо пашата щеше да ходи предрешен. Преследвачът идваше като потвър-ждение на тяхното поведение. Явно никой не трябваше да знае къде отиват и какво вършат.

Водачът ходеше все по-бързо, Ибрахим беше изостанал малко. Изведнъж ясно усети силата, които толкова години се беше опитвал да натрупа. Сега тя се прояви под формата на предчувствие. Това, което той смяташе да използва като предимство в битката, сега “крещеше” в него, че някаква сянка ги преследва. Ибрахим реши да действа. От известно време той се оглеждаше, за да види удобно място.. Най-накрая го откри, една къща имаше дълбок вход. Без да предупреди, Ибрахим хлътна в дупката и се прикри в сянката.

Спътнищите му бързо отминаха. Младежът не знаеше каква е опасността, затова посегна да бръкне в силяха си и да извади камата на ал-Хадад. В този момент го видя. Гледката беше толкова впечатляваща, че го накара да застине още преди да е успял да извади красивото и опасно оръжие. Преследвачът беше облечен с дрипи, от които висяха прокъсани парчета. На главата си носеше качулка, като тези които носеха прокажените. Тя беше нахлупена ниско, така че лицето му беше напълно скрито.

Денят беше към своя край. Като се погледнеше нагоре, се виждаше, че над града небето все още е синьо и светло, а по-долу в града, особено в тесните улички, притиснати между високите сгради и стени вече цареше здрачевина. Може би тя беше причината Ибрахим да не вижда нито една част от тялото на преследвача. Дрехите като че ли сами се движеха, а отвътре нямаше човек, а някакво зло - самият Шейтан. В движението на това призрачно същество имаше нещо забавено сякаш досега се бе движил в преизподнята. Когато се изравни с убежището, в което се беше скрил еничарът, преследвачът като че ли усети присъствието му. Той се обърна към него с това, което трябваше да бъде лицето му, но не го виждаше. Ибрахим усещаше как липсващите очи се взират и го откриха. Нямаше време да извади камата. Трябва да действа веднага. Без никакъв звук, Ибрахим се втурна към това, което приличаше на гебет*. Очакваше, когато го удари, да се окаже, че това са само дрехи, а вътре в тях няма нищо. Това обаче не се случи. В последния момент момчето скочи, за да увеличи силата на удара и да го събори. Ако в дрехите все пак имаше човек, то той беше по-висок от Ибрахим. Еничарът реши да го събори, за да не може да реагира и евентуално да не извади оръжие. Той разчиташе на изненадата. От опит знаеше, че изненадата трябва да се използва докрай, за да може да се стигне до предимство в ситуацията.

Нещата обаче не се случиха така както очакваше. Ударът беше страшен, но въпреки това гебетът не трепна. След това Ибрахим видя замахването на преследвача. За негово учудване то беше с лявата ръка. Само за миг еничарът се учуди, а след това дойде светлината. Ибрахим разбра, че беше загубил. Беше изостанал, беше подценил врага, а сега…

Съвзе се от пляскане по бузите и студената вода, която се плисна по лицето му. Част от водата влезе в устата му и го задави. Ибрахим, кашляйки вдигна глава и го видя. Преследвачът се беше навел над него. Той стоеше зад гърба на Явуз Челик. Еничарът се опита да скочи и да предпази учителя си.

- Той! Той! - опита се да извика Ибрахим, сочейки към тъмното място под качулката. Главата му обаче страшно тежеше, а краката му не го държаха. Момчето се опита да си спомни последните мигове преди атаката. Той беше скочил, като очакваше, че ще събори преследвача. Това обаче не се беше случило. Беше се ударил като в каменен стълб. После се бе насочил към дясната ръка, която би могла да държи някакво оръжие, и в този момент беше разбрал грешката си. Ударът беше дошъл от лявата ръка. Ибрахим си припомни всичко това, но все още не можеше Да разбере какво беше ръжието, с което бе изпратен в несвяст.

*гебет - безтелесно същество от ада

Ибрахим се опита с някакво нелепо движение да предпази пашата. Движението му беше бавно и разсеяно. Мъжът с качулката явно осъзна, че скритото му лице предизвиква младия мъж. С един жест той отметна качулката и разкри лицето си. Едва сега Ибрахим разбра всичко. През цялото време не беше виждал лицето на човека под качулката, защото това лице беше черно. Всъщност то му беше много добре познато, защото беше лицето на Юсуп. Да, това беше лицето на приятеля му арап. Веднага му стана ясно какво се беше случило. Арапът винаги носеше ортомата, която той му бе подарил. Явно това оръжие го беше проснало на земята. Тъй като все още не можеше да се изправи стабилно на краката си, Юсуп и Явуз Челик го подхванаха, вдигнаха го и го понесоха. Очевидно групата не желаеше да привлича внимание и затова не искаше да се задържа дълго на едно място. Ибрахим все още не можеше да се съвземе. Пред очите му ту се проясняваше, ту отново се спускаше тъмна пелена. Все пак, доколкото успя да разбере, отиваха в най-бедните квартали на града. Къщите ставаха все по-малки, мръсни и неугледни. Бедността и мръсотията се бяха просмукали навсякъде и ставаха все по-осезаеми.

Най-накрая младият еничар се почувства по-добре и пожела да го оставят да ходи сам. Скоро групата спря пред една врата. Потропаха. От там се показа един мъж. Човекът, който ги придружаваше и беше техен водач, си тръгна.

- Ефенди, търсим ал-Хадад, можете ли да ни покажете къде живее?

Като чу думите на Юсуп, старецът се огледа и страхливо се прибра

навътре, затръшвайки вратата на паянтовата си хижица. Започна да се стъмва, а всички врати, на които похлопаха или оставаха затворени, или хората реагираха по същия начин.

- Какво ще правим? - попита най-накрая Явуз Челик.

- Не знаем къде се намира ал-Хадад, а явно всички го укриват - отвърна Юсуп.

След тези думи пашата затвори очи. Ибрахим почувства силата, която се излъчваше от него. Интуитивно младият мъж разбра какво прави в момента Явуз Челик. Той знаеше, че един толкова специален човек като ал-Хадад не може да не притежава голяма лична сила и сега пашата я извика чрез таваджух. Ибрахим се опита също да се концентрира върху мисълта за това как точно изглежда ал-Хадад. Още не беше успял да се съсредоточи добре, когато изведнъж Явуз Челик, намиращ се все още в транс, ги поведе. Пашата се движеше учудващо точно между малките разкривени барачки. Ибрахим не се съмняваше, че Явуз Челик го е открил, защото продължаваше да се движи като куче следващо следа.

Дамаските ковачи бяха признати за най-добри. Те правеха най-качествените оръжия в света. Това бяха потомствени ковачи, някои от тях от хилядолетия. Най-известните ковачи и фамилии имаха богати дюкяни, с големи ковачници към тях. Всеки, който имаше пари, се опитваше да вземе ковачница на чаршията.

Гилдията на ковачите имаше строга йерархия. Тук, в Дамаск, където те бяха най-много в света, най-ясно си личеше структурата на цеховете и вътрешният ред. На най-високо ниво бяха ковачите на оръжия. Обикновено те се смятаха за най-добрите майстори, защото оръжията се нуждаеха от най-много работа и майсторство. Изковаването на оръжие изискваше много време, нуждаеше се от много фина, почти ювелирна работа. Освен това работеха с най-качествена стомана и се смятаха за най-добрите леяри. Ковачите на оръжие бяха добри, тъй като всяка тяхна грешка можеше да е фатална за воина, който го притежава.

На по-ниско ниво се намираха ковачите на земеделски сечива, ножове и всякакво друго ковано желязо. А след тях бяха майсторите налбанти, които ковяха подкови на конете или гвоздеи.

Почти всички оръжейни майстори живееха в центъра и имаха големи ковачници. Дамаските майстори бяха най-добрите и обикновено изработваха оръжията на цялата армия на султана. Нерядко обаче те приемаха поръчки и на чужди армии. Оръжията им се ценяха високо и се предаваха от воин на воин. Славата на им беше толкова голяма, че на повечето саби, идващи от Империята, им казваха дамаскини. Другите хора не знаеха, но сред ковачите в цялата Империя се знаеше, че най-добър сред добрите е този, когото всички просто наричат Ковача (на арабски ал-Хадад). Всички знаеха легендата, че родът ал-Хадад произлиза от самия бог на ковачите Хурса. Те бяха изковали меча на Искендер, който след това бил притежание на най-великите владетели на света - Атила, Кубрат, Истеми, Осман, Орхан, Чингиз хан, Кубилай хан, Узбек, Ногай и Тимур хан. Повечето от тези имена не бяха познати на Ибрахим, но той вярваше на думите на Явуз Челик, който му беше разказал всичко това.

В света винаги имаше само един жив ал-Хадад, който обучаваше наследника си. Той ковеше най-добрите оръжия, но не ги даваше на никого, а ги унищожаваше. Никой воин не беше достоен да носи оръжие изковано от ал-Хадад. Легендата разказваше, че само веднъж един мъж посмял да открадне едно оръжие от ал-Хадад. Той бил Кралят на крадците, убийците и бандитите и го взел преди още ковачът да успее да го унищожи. Това била една красива кама. От тогава камата е оръжието на крадци¬те, бандитите, наемните убийци и цялата паплач от градската измет. До- като слушаше легендата, Ибрахим посегна и улови камата, която беше в кожения му силях. После я извади и с палеца опипа тънкото острие.

- И вие твърдите, че именно това е камата, открадната от ковачницата на ал-Хадад? - попита Ибрахим.

- В това няма спор - отвърна му пашата.

- Тогава аз познавам воина, откраднал камата, а и може би виждал някога самия ал-Хадад.

- Едва ли - отговори пашата. - Камата била открадната от ковачницата преди хиляди години. Легендата разказва, че оръжието ще премине през ръцете на много бандити, хайдуци, наемни убийци, докато един ден не попадне в ръцете на един. Той ще бъде последният Крал на бандитите, или крадец, или кесиджия. Именно той ще върне камата на ал-Хадат, за да може отново да бъде изкован мечът. Защото мечът на пророка Мохамед, който се е казвал зу-л-фикр, е бил счупен при ужасни обстоятел¬ства. Камата ще бъде знак, че е дошло времето да се изкове последният меч на исляма, който също трябва да се казва зу-л-фикр*. А този, който ще върне камата и ще носи меча, ще бъде самият Махди. Той ще башкесиджията. И това ще бъде мечът, под който ще се обединят всички мюсюлмански воини и ще положат глава всички народи и религиозни учения. Зу-л-фикр ще обедини света! И само ал-Хадад може да изкове меча на исляма и това е неговата мисия.

Най-накрая Явуз Челик спря пред вратата на изключително бедна къща. Ако можеше да се съди по външния вид, тя беше на майстори ковачи на подкови от най-низшите слоеве на гилдията на ковачите.

- Тук е! - просто каза пашата.

Юсуп похлопа на вратата. Вече се беше стъмнило напълно. Мина доста време преди женски глас да попита:

- Кой е?

Жената беше притеснена от неочакваното посещение и в гласа й имаше страх. Щом тя беше дошла до вратата в такъв час, това можеше да означава, че в къщата няма мъж. Може би това обясняваше страха в гласа й.

Досега мъжете винаги бяха питали направо за ал-Хадад и резултатът неизменно беше един и същ. Сега Явуз Челик реши да смени подхода. Той каза:

- Ние сме пътници. Търсим подслон. Може ли да влезем?

- Не ви познавам. Вървете си! - отговори женският глас.

Пашата видя, че новият му подход не успява, затова реши да опита

по нов начин.

- Търсим един човек. Може лш да ни отговорите, за да ви попитаме?

- Не ви познавам! Вървете си! - неизменно повтаряше жената и явно нямаше никакво намерение да отваря вратата.

Мъжете стояха пред вратата и се чудеха какво да предприемат. Явуз Челик беше сигурен, че с присъствието на голяма Сила именно в тази хижица. Ако въобще имаше ал-Хадад, той се намираше именно зад тази врата.

*Мечът на исляма или Вторият меч иа исляма - Мечът на Махди, всъщност не е правилно да се нарече меч на исляма, защото Махди трябва да създаде нова религия.

- Какво да правим? - попита Юсуп. Той се беше навел към ухото на Явуз Челик и тихо му шепнеше. - Да разбия ли вратата?

Ибрахим стоеше отзад и безучастно наблюдаваше сцената.

- Ще попитам за ал-Хадад - каза пашата. - Друг избор нямаме.

- Жено, търсим ал-Хадад - каза най-накрая Явуз Челик.

Отвътре жената мълчеше и не се чуваше никакъв шум. След малко нещо прошумоля и тихия женски глас попита, така че само пашата да я чуе:

- Кого търсиш?

- Ал-Хадад - отговори също така тихо Явуз Челик.

Жената се раздвижи и потъна някъде навътре. Мина доста време преди да се чуе, че някакви резета се движат вътре. Вратата се отвори и жената безмълвно покани мъжете. Сега тя с нищо не показваше, че изпитва страх. Поведе мъжете в тъмен, тесен коридор. По някое време Ибрахим усети, че коридорът се спуска надолу. След малко се оказаха в някакво тъмно, хладно помещение. Мъжете стояха в средата на помещението и се чудеха какво да правят. Беше толкова тъмно, че не смееха да помръднат. Скоро жената внесе светилник, остави го на земята и се разтопи в мрака на коридора, като отстъпваше назад. Мъжете се огледаха. Намираха се в помещение без прозорци. Стените бяха иззидани от огромни недялани камъни. Едната стена обаче не беше от камък. Това беше дебела, плътна завеса с пепеляв цвят, която се спускаше от тавана и сигурно разделяше помещението на две части. Подът беше от отъпкана глина. Явуз Челик се приближи до завесата, искаше да види какво има отзад. Докато той се приближаваше, Юсуп отиде да пази на входа на помещението, който беше оформен като арка и дори нямаше врата. Ибрахим седна на пода, като опря гърба си направо на студените камъни. Той седна така, че входът и Юсуп се намираха от лявата му страна, а завесата и вървящия към нея паша бяха точно срещу него.

Изведнъж в стаята прогърмя ясен и силен мъжки глас. Той идваше иззад завесата. Гласът каза:

- Не се приближавай до завесата!

Явуз Челик спря.

- Всички седнете срещу завесата!

Гласът не търпеше възражения и двамата еничари бавно се подчиниха. Ибрахим остана с впечатление, че зад завесата някой ги наблюдава. Човекът изчака и другите двама да седнат и да се наместят. Едва след това заговори:

- Кои сте вие?

Ибрахим чувстваше недоволството, което се излъчваше от двамата по-старши еничари. Те явно не бяха свикнали с тях да се говори по този начин. Гърдите на пашата се повдигаха от възмущение. За да не сгреши, той се въздържаше да говори и изчакваше. Когато заговори, гласът му беше равен и спокоен. Той каза:

- Господарю, търсим ал-Хадад.

Последва дълго мълчание, след това последва въпрос. Мъжете мълчаха и се опитваха да чуят дали отзад има повече от един човек и дали се съвещават помежду си.

- Защо го търсите? - прозвуча отново гласът.

Еничарите разбраха, че трябва да говорят. Явуз Челик започна:

- Господарю, преди няколко години агата на еничарите Кубилай Юндер, Аллах светлина да му дава, сънува сън. Според него пратеник на истинския Бог ще дойде при нас от покорените народи. Той ще носи камата на ал-Хадад и ще бъде Махди.

- Къде е човекът? - попита гласът зад завесата.

- Тук е - отговори Явуз Челик.

- Носи ли камата?

- Да!

- А човекът носи ли други дарове? - попита гласът.

Тримата се спогледаха.

- Какви дарове? - Явуз Челик се обърна към Ибрахим. - Някакви дарове трябвало да носиш!? - каза пашата. - Ти знаеш ли за какво говори?

- Не! - изненадан отговори Ибрахим.

- Не знаем за какви дарове става въпрос - каза Явуз Челик към завесата.

- Човекът какви неща носи със себе си? - след кратко мълчание попита гласът. - Нека мъжът каже какво носи!

Явуз Челик побутна Ибрахим. Младият еничар се изправи и каза:

- Нося със себе си камата, която всички наричат “камата на ал-Хадад” - като каза това, той я извади и показа на завесата като че ли тя беше живо същество. След това я постави на земята пред себе си и се чудеше какво още да покаже. Гласът го подкани?

- Носиш ли други дарове? - попита отново той.

Ибрахим се чудеше какво да каже, не се сещаше, затова мълчеше.

- За да може ал-Хадад да изкове меча зу-л-фикр, трябва да бъдат донесени силите на четирите посоки на света. Трябва да се съберат седемте звезди и едва тогава може да се изкове всепобеждаващият меч, който ще покори света. Оръжието, което ще властва над всички светове и ще убива както хора, така и демони.

След като каза това, гласът зад завесата замлъкна. Мълчанието се проточи доста. По някое време Ибрахим си помисли, че разговорът е приключил. От всичко казано той се чувстваше само по-объркан.

В този момент Явуз Челик попита:

- Учителю, извинете ни, но не разбрахме много от думите ви! Кажете какво да правим?

Гласът зад завесата каза следващите думи като че ли не беше чул думите на пашата.

- Остави камата близо до завесата! - каза той. - Искам да видя дали наистина е камата изкована от ал-Хадад!

Ибрахим чу думите, но не знаеше какво да направи. Той беше взел решение, ако гласът го попита откъде я има и кой му я е дал, да не казва. Беше решил да излъже. Знаеше много добре, че еничарите мразят кесиджиите. Въпреки че той самият подозираше, че Юсуп може да е кесиджия. Ибрахим знаеше, че ако си признае, че е познавал Велко Кесиджи или въобще кесиджия, винаги ще го гледат с подозрение.

Тъй като не знаеше какво да направи и дали да даде камата на завесата, Ибрахим се обърна към Явуз Челик. Той също се колебаеше. След малко пашата кимна. Младият еничар се наведе, взе камата, която преди малко беше оставил на земята, и я поднесе съвсем внимателно към завесата. След като я остави на земята, младежът се обърна и седна на старото си място. Когато се обърна, видя, че камата бе изчезнала. След малко се чу гласът откъм завесата.

- Това наистина е камата на ал-Хадад. Ако легендата е истинска, може би този мъж е Избраникът. Ако мъжът е Махди, трябва да донесе метал от четирите краища на света.

Докато гласът говореше, Ибрахим забеляза, как някой иззад завесата бутна камата с ръкохватката към тях. Така камата застана точно там, където преди малко я бе оставил.

- Тази кама - каза мъжът - е част от меч, изкован от моите предци в най-древни времена. Миналото на този меч е толкова древно, че се губи в началото на сътворението на света. От него моите предци в началото на света изковали четири по-малки меча, които били дадени на четири владетелски рода. А от това, което останало от метала, оформили тази кама. Така светът бил разделен. Легендата твърди, че един ден трябва да изковем последния меч и отново да съберем четирите меча и камата в едно - мечът на мечовете - зу-л-фикр - Мечът на Махди - Вторият меч на исляма. А четирите меча били следните. Мечът на Изтока бил даден на владетелите на Изтока. Носели го Атила, аварите, хазарите, българите, сарматите, аланите.

По-късно тук в Шам (Дамаск) един от най-добрите майстори ковачи и наш братовчед изковал на монголите меч, който бил смятан за второто владетелско острие на Изтока. Понеже първият меч на Изтока се смятал за изчезнал, Чингиз, Кубилай хан, Тимур, Улукбек, Ногай, Токту и всички техни наследници започнали да смятат него за меч на Изтока. Той им давал правото да властват над степите на Изтока и да владеят по-голямата част от света.

Като чу за българите, Ибрахим трепна. Той не можа да разбере защо гласът намеси българите с тези народи, повечето от които той не беше чувал. Беше много учуден, но не посмя да прекъсне гласа и да пита.

- Западният владетел, който е носил Западния меч, е Искендер зу-ул Картейн. Той твърдял, че това е мечът на бога на войната Арес, изкован от самия бог на ковачите - Хефест. По същия начин Атила твърдял, че неговият меч е изкован от бога на ковачите, който според някои живял в кратера на вулкан, намиращ се в планината Урал. Някои смятат, че вулканът се намирал в Кавказ или някъде в Хималаите, или Тибет.

Източният меч се наричал мечът на Тангра, а западният меч - мечът на Арес. Римляните го наричали Марс, а Хефест наричали Вулкан.

Келтите отнесли северния меч в Албион. Той бил даден на крал Артур от вожда на друидите Мерлин. За този меч още се носят легенди и някои го наричат с името Ескалибур. А Южният меч бил даден на пророка Мохамед, за да побеждава враговете на исляма, но след разкола мечът бил счупен. Той се казвал зу-л-фикр. Това бил първият меч на исляма. И всеки меч олицетворявал някаква религия. Южният меч олицетворявал исляма. Западният меч - езичеството и античните религии на гърци и римляни. Северният меч олицетворявал учението на древните друидски магьосници. С този меч Артур се опитал да пази древната религия на Авалон и именно с него било осъществено търсенето на Свещения граал със светата кръв на Иса. Но най-могъщ от всички бил мечът на Изтока. Гой бил носен от военни водачи - жреци на най-големите религии в света, защото вярата в Тангра или Тенгри била най-голямата религия в света, повече от две хиляди години. Тангристите били най-чистите духовни личности, а воините на Изтока - най-многобройни и най-свирепи.

Вие, турците, сте именно от тези велики ездачи на Изтока - вметна гласът.

- Учителю, ние не сме турци! - поясни Явуз Челик - Ние сме еничари. В съня на Кубилай Юндер, нашият водач, се казвало, че Махди ще дойде от народа на българите.

- Всичко е ясно! - заключи гласът след дълго мълчание. - Значи Избраният, човекът, който носи камата, е българин!

- Всички мислеха, че този, който ще носи зу-л-фикр, ще бъде от рода на селджуките или огузите, а той се оказа българин. Никой не е очаквал такова нещо. Но какво значение има това? - попита Явуз Челик. - Учителю, кажете ни нещо повече за българите! - помоли той.

- Каквото трябва да научи, Махди ще го научи - заключи загадъчно и неясно гласът. - Понеже Махди не се появи от евреите, както те мислили и чакали своя Месия от хилядолетия, нито от християните, както те смятаха, че ще се нарича Антихристът, или Вторият Христос, а от мюсюлманите, той трябва да се нарича Махди, а новият меч, който ще се изкове, трябва отново да се нарича зу-л-фикр.

Мина известно време. Мозъкът на Ибрахим работеше бързо. Той попиваше всяка дума от разговора, но информацията беше толкова много, че главата започна да го боли. Имаше чувството, че в очите му някой забива остри игли.

- Избраният получавал ли е някакви знаци, или дарове от съдбата? - попита гласът.

Явуз Челик побутна българина да отговори. Въпреки това Ибрахим мълчеше. Той не можеше да разбере за какво става въпрос.

Гласът изчака още известно време, след което с леко раздразнение попита:

- Някой да ти е подарявал нещо? Опиши какво носиш и откъде го имаш!

Ибрахим се изправи и учудено се огледа. Беше сигурен, че това, което е по него, няма да предизвика никакъв интерес, но щом ал-Хадад искаше, щеше да го опише.

- Учителю - каза тихо той, - наистина, преди месец корабът, който ме връщаше от Танжер, беше повреден и бурята ни изхвърли на стръмен бряг в Пелопонес. В селцето един сляп старец ми подари тежък черен камък. Останах с впечатление, че той ме познава, въпреки че нямаше откъде. Така старецът почти ме застави да взема този камък, без да ми поиска никакви пари.

Гласът беше заинтригуван от думите на Ибрахим.

- Къде е този камък? - с интерес попита той. - Носиш ли го?

Ибрахим бръкна в кожената чанта и там напипа камъка. След това учуден го поднесе към завесата и го остави до камата.

- Да си взема ли камата? - попита той.

- Не! - чу гласа съвсем близо до себе си, но в същото време звучеше някак отдолу сякаш идваше изпод земята. - Ако носеше четирите елемента на природата, можеше веднага да се заемем с изковаването на зу-л-фикр.

Ибрахим тръгна да се връща назад. Беше решил да разкаже за всичко, което носи. Докато заемаше мястото си, гласът пак прогърмя:

- За да бъде изкован зу-л-фикр, трябва да се съберат четирите елемента и метал от четирите посоки на света. Камата, която вие наричате ал- Хадад, е била открадната от тук. Тя трябва да бъде на преносителя. Тя е Центърът. Само това ли носи Махди? Останалите мъже носят ли нещо?

Явуз Челик се огледа.

- Какво да носим? - попита той.

- Приближи се към завесата и ми покажи оръжията си!

Пашата с неудоволствие се подчини. Приближи се и с рязко движение извади ятаганите близнаци, Това движение беше толкова добре познато на Ибрахим. Младият еничар знаеше за интереса на Юсуп към близнаците и това, че сейменът сега има възможност да ги види от толкова близо, е голямо удоволствие за него.

- Хубави оръжия! Или може би е по-точно да кажа хубаво оръжие, защото тези два ятагана имат връзка! Те са едно оръжие! Те са като бритя близнаци! Много хубава, прецизна и чиста изработка. Познавам ковача, който може да ги е изковал! Нали са изковани тук, в Дамаск?

- Да! - решително отговори Явуз Челик.

- Макар да са нови, те са изковани с изключително майсторство. Това може би е най-доброто оръжие ковано през последните сто години на земята. Нали са ковани лично за теб?

Явуз Челик само кимна с глава.

- А ти взе ли участие при тяхната направа?

Пашата отново потвърди, като кимна с глава.

- Хубави са, но не са оръжието, което ни трябва. Те са ковани от втория ковач след мен.

- Ти! - каза гласът иззад завесата. Той не уточни нищо, но всички а помещението разбраха, че става въпрос за Юсуп. - Покажи ми твоето оръжие!