Еничар

- Наведи глава и не гледай натам! - бързо го предупреди Никос. Toй знаеше, че младежът не разбира ингилизки и се опита да го предпази.

Морякът обаче се приближаваше с клатушкаща се походка, хвана двамата мъже и ги поведе към масата. Идеята се хареса на всички пирати и те престанаха да обръщат внимание на биещите се допреди малко мъже. След това започнаха да говорят помежду си. Никое се издаде, че знае езика им и започна да разговаря нещо с тях. През известно време той се обръщаше и сочеше към Ибрахим.

Всъщност пияните пирати решиха, че няма да е лошо да освежат малко битката. Двамата пленници щяха да свършат добра работа. Изведнъж единият от тях проговори на английски. Той обясни, че е бившият капитан на потопения кораб и предложи в битката да участва неговият приятел. Той го нарече най-добрият воин мюсюлманин. Мъжете с учудване и цъкане започнаха да оглеж-дат стройния момък. Той въобще не изглеждаше толкова страшен, колкото капитанът го описваше. Все пак го оглеждаха с интерес. Докато Никос говореше, пиратите излъчиха най-добрия боец от тях. Той беше едър, висок мъж с голям корем. Това, което направи впечатление на гръка, бяха големите му юмруци, които приличаха на огромни чукове. Всъщност Никое не знаеше какъв е младият мъж, когото возеше като пасажер, но лъжеше, за да не участва той в юмручна битка. Ако не можеше да избегне, поне щеше още малко да отложи побоя, който гигантът щеше да му нанесе.

Ибрахим наблюдаваше здравеняка, който се готви за битка. Той беше човек с масивна костна структура. Скоро момчето разбра, че не Никос, а той ще бъде противник на мъжа. Гръцкият капитан се приближи доя него и каза:

- Приготви се! Ще се биеш със здравеняка!

- Защо аз? - попита Ибрахим, но разбра колко нелеп въпрос е задал.

- Мисля, че не бива да побеждаваш, защото това ще раздразни пиратите - каза Никое. Разбира се, той беше сигурен, че младото турче ще загуби.

Пияните пирати продължаваха да се наливат и тропаха по масата с юмруци, нетърпеливи битката да започне веднага. Огромният мъж се беше обезоръжил и беше готов за бой. Тълпата крещеше: “Бокс! Бокс! Бокс! Бокс!” Ибрахим се чудеше какво да прави. Мъжът беше много силен. Беше облечен със синя риза, а на челото си имаше широка червена мека превръзка. “Може би е по-силен от мен?” - помисли си младежът. В същото време Никое му беше казал, че не трябва да побеждава. Ибра- хим осъзнаваше, че е по-добре да остави мъжа да го удари няколко пъти, отколкото да победи и да ядоса пияните пирати. Това можеше да коства живота им. Досега винаги беше влизал в битка с ясната идея, че трябва да победи и никога не беше предполагал, че може да се чуди какво да прави. После Ибрахим си спомни за своя ангел-хранител Юсуп - “Ех, да можеше сейменът да се появи отнякъде!” Искрено щеше да се зарадва да види арапа.

В този момент огромният мъж видя Ибрахим, който стоеше все още стъписан и се чудеше какво да прави.

- Та той е още момче! - развика се той и се приближи до Ибрахим. Младежът усети отвратителния му дъх на прокиснало, алкохол, пот и нечистотия. Огромният мъж се надвеси над него. Беше голям почти колкото Кая, с когото Ибрахим се беше борил на пехливанските борби, затова младият българин въобще не се стъписа. Това, че момчето гледаше твърдо приближаващия се мъж, не се хареса на англичанина побойник. Като дойде на една ръка разстояние, той протегна ръка и постави огромната си длан така, че закри почти цялото лице на аджамиоглана, а след това тласна главата му назад. Ибрахим залитна назад, препъна се и падна. Не се удари силно, защото беше лек и се хлъзна по дъските, на които допреди малко беше лежал. Въпреки че не успя да се удари, все пак унижението и присмехулните викове на пияната сган го ядосаха. Той бързо се изправи, кръвта нахлу в главата му. Цялото обучение в корпуса на еничарите се върна за миг. Чувството му за чест бе засегнато и искаше мъст. Беше готов да се нахвърли на мъжа. Щеше да му покаже, че е воин, от когото всички треперят, че е човек на честта. В този момент се сети за една поговорка: “Честта е отнела много животи и не е спасила нито един.” Беше я казал Старецът от планината и създател на сектата на асасините. Ибрахим се спря. Спомни си думите на учителя за враговете по Пътя на воина. Яростта и гневът бяха едни от най-коварните противници на воина. Споменът за Явуз Челик го накара да се успокои. Щеше да докаже, че е еничар, но не като се държи като момче и демонстрира липсата на контрол. Ибрахим стоеше като изсечен от камък. Нямаше да допусне мъжът да го ядоса и да ръководи действията му. Стоеше и гледаше случващото се някак отстрани. Почувства се сякаш някакво хищно животно се сви в гърдите му и го изпълни със сила и напрежение. Това животно дебнеше врага.

Едрият англичанин за миг се стъписа от това, че момчето не реагира, но и не се сви, а продължаваше да го гледа. Нахалният поглед на момчето го извади от равновесие. Той се приближи към него с пиянската си походка.

Още в Искендерун Ибрахим беше забелязал, че всички моряци имат по-ходка с широко отворени крака и като пристъпват смешно, се клатят. На суша-та това правеше силно впечатление. Те ходеха така, защото, докато бяха на кораба, непрекъснато трябваше да се съобразяват с клатенето на палубата.

Ибрахим беше наблюдавал смешния начин, по който се бият тези големи мъже. Беше забелязал много грешки в позицията и начина им на бой. Най-важното беше, че те се биеха само с ръце и не използваха таки- ва силни оръжия като ритниците и борбата. Позицията, от която се биеха, беше със смешно изправено тяло, изпъчени гърди, високо държане на ръцете, обърнати така, че палците сочеха настрани. Това положение на тялото беше много различно от това на бойците в Боляровия род, таксидиотите от “Ето” или пехливаните. Всички те заемаха по-гъвкава, приведена позиция, с възможност да ритат, да се гмуркат към краката и да се борят. Това положение на ръцете беше твърде неестествено и Ибрахим не можеше да си обясни защо е нужно да се затрудняват по този начин. Ибрахим дори беше изработил стратегия, с която да победи. Мислеше да се гмурне към краката на боксьора и дори и да понесе няколко удара, да хване мъжа за кръста или краката и да го повали. А после да го налага с юмруци и ритници, докато мъжът не припадне. Ибрахим щеше да бъде улеснен от това, че английските бойци не само не използваха ритниците. но и не познаваха едно толкова силно оръжие като удара с коляно.

Сега обаче пиратът приближаваше, а Ибрахим не можеше да приложи предварително замислената стратегия. Той не искаше да победи англичанина. Това, че се налагаха промени, се наричаше тактика. Дядо му постоянно го беше учил на тактика и стратегия. Ибрахим трябваше да спазва тактиката да не получава удари, но в същото време да не победи, за да не ядоса пиратите.

За разлика от тежките удари на дядо му и силните шамари, които си биеха пехливаните, за да изтласкат мазнината от тялото на своя противник и да го зашеметят, англичанинът удряше само “от ръка”. Изолираният удар, изпълнен само с ръка, беше много бърз, но му липсваше сиЯ ла и мощ. И българският, и турският начин бяха много по-силни от английския. При тях в удара участваше цялото тяло, а замахът назад внасяше допълнителна сила в юмрука. Това беше така, защото англичаните удряха преди всичко в главата и много по-малко в тялото, а българите и турците удряха така, че да поразят тялото, за което се изискваше много по-голяма сила на удара.

Отначало на Ибрахим му беше много сложно да избягва ударите на пирата. Въпреки тежката си структура, той беше доста бърз и на няколко пъти успя да го удари. Беше му трудно само да се брани, без да отвръща. При всяко точно попадение пиратите се заливаха от смях, вече не тропаха с ръце, а с големите си дървени халби и с дръжките на извадените си къси широки абордажни саби.

Шумът беше оглушителен. Все пак Ибрахим не допускаше виковете на пияната тълпа да го разсейват, беше съсредоточен и внимателен. Скоро младежът забеляза голям недостатък в начина, по който се биеше пиратът. Въпреки че ударите му с ръка бяха доста бързи и изненадващи за неговите килограми и маса, краката му бяха относително неподвижни и изоставаха от тялото му при удар. Ибрахим разбра, че за да се предпази, трябва да се движи много с краката. Клатенето на кораба му пречеше, затова на няколко пъти пиратът успя да го удари. Скоро обаче свикна и стана неуязвим за тромавия англичанин.

Пъргавите стъпки и бързите движения на аджамиоглана караха гиганта да изглежда тромав и несигурен. Скоро всяко движение на из- плъзване и избягване на удара на Ибрахим започна да предизвиква бурни възгласи сред пиратите. Те се радваха на това как техният приятел изглежда смешен и не успява да удари нещастния пленник. Бяха чули, че гръка го бе нарекъл “най-добър воин”, но знаеха за склонността на гърците да преувеличават и дори да лъжат, затова никой не бе повярвал на думите му. Не повярваха и че е капитан на кораба, който потопиха. Пиратите се радваха не защото момчето успяваше да се измъкне, а защото техният другар не успяваше да го удари. Те крещяха и го обиждаха, което много го дразнеше. Пияните мъже не се съмняваха, че приятелят им е много по-силен от момчето и че скоро ще сплеска главата му. Той беше най-силният сред тях и много пъти беше бил всеки един от тях, но сега това момче го правеше за смях. Решиха да се възползват от това и да се пошегуват още малко със здравеняка. Те се радваха, че тяхното зрелище се удължава. Ибрахим продължаваше да се движи с крака и да се предпазва от ударите на пирата. С всяко успешно избягване хиленията на пиратите ставаха все по бурни, а подмятанията им - все по-пиперливи. Това вбеси пирата. По-добре щеше да бъде да го ударят, но да го правят за смях нямаше да понесе. Всичко това продължи прекалено дълго. Пиратът се изнервяше все повече и повече. Отначало имаше по-голям успех и поне от време на време успяваше да удари хлапака. Колкото повече време минаваше, толкова повече пиратът се изморяваше, а движенията му се забавяха. Яростта, гневът и желанието да удари силно момчето влошаваха положението. Ибрахим ставаше все по-бърз и прецизен, а пиратът се чувстваше все по-глупаво. Лицето му се зачерви, очите му изпъкнаха от яд, всички вени по главата му се издуха. Мисълта, че някакъв неверник го прави за смях - него, християнина протестант - го караше да губи контрол. Накрая вече сам не знаеше как да запази честта си. Трябваше да даде урок на нахалното момче. Колкото по-сериозен и намръщен ставаше пиратът, толкова по-нелепи и смешни изглеждаха опитите му. Пиратите ревяха от възторг. Безпомощността и объркаността на техния другар беше най-доброто забавление за тях. После месеци наред щяха да имат повод да му се подиграват. Никой от тях не беше очаквал, че това момче толкова ще ги забавлява. Пиратите го сочеха с пръст и клатеха глави. По някое време най-старшият или най-силният от тях посочи с една кълка от пиле, което ядеше в момента, и с пълна уста извика:

- Я го вижте какъв дявол било хлапето!

Другите също се развикаха:

- Да, хитър като дявол! - и правеха одобрителни жестове. В този момент Ибрахим стана любимец на пиратите.

Побойникът беше на противоположния полюс на чувствата. Унижението и безсилието го караха да мрази човека, който го беше направил за смях. Ибрахим чуваше виковете на пиратите: “Девъл! Девъл!” и не знаещ какво означава това.

Изведнъж пиратът намери изход от ситуацията. Щеше да научи мал- кия наглец как трябва да се отнасят с него. Веднъж завинаги щеше да му даде урок. В този момент мъжът бързо тръгна към мястото, кьдето беше съблякъл горните си дрехи и оставил оръжието си. Наведе се и от ножницата извади пиратската си сабя. Тя беше толкова използвана, че цялото й острие беше насечено от сблъсъците с други оръжия. Мъжът беше открил разрешение на безизходната ситуация. Щеше да заколи неверника като прасе, а в кървавата локва щеше да танцува джига*.

Като видяха колко е гневен техният приятел и като предусетиха, че след малко пред очите им ще се лее кръв, пияните пирати съвсем завиха от щастие, а гласовете им се сляха в истеричен вой. Те насърчаваш своя другар миг по-скоро да насече неверника на парчета. Никос им беше казал, че момчето е турчин и сега всички искаха да видят смъртта на един неверник. Не бяха очаквали толкова добро зрелище. Какво по-хубаво можеха да си пожелаят за този ден.

Едрият мъж тъкмо щеше да замахне и да съсече нахалния турчин, когато гласовете изведнъж заглъхнаха. Ибрахим почувства, че нещо ce случва. Спря и се огледа. Точно зад него беше застанал капитанът. Явно виковете на тълпата го бяха накарали да напусне каютата.

- Какво става тук? - изкрещя той с гръмовния си глас.

Всички пирати виновно се свиха. “Мъртвешкото лице” този път не беше сложил толкова пудра на лицето си и се виждаше, че цялото е осеяно с множество белези и грозни рани. Сега пиратският капитан изглеждаше дори още по-страховит.

Фактът, че капитанът им липсваше по цели дни, пиратите си обясняваха с това, че той има буре с бренди в каютата си и редовно е мъртво пиян. Други от тях смятаха, че освен пиене, в каютата на капитана има робиня, с която той прекарва приятно времето си. Сега той бе излязъл без причина и явно бе ядосан, затова пиратите виновно се свиха.

*джига - английски, шотландски и ирландски весел танц

Капитанът беше облечен с мръсна бяла риза, отгоре с къс син елек, с дълги ръкави, които накрая бяха обърнати. Горната му дреха беше украсена с големи месингови копчета. От дясното рамо, по диагонал на цялото му тяло, беше прекаран широк кожен колан, на който висеше красива права, дълга толедска рапира с изключително красив ефес*, изграден от ажурни метални плетеници. На краката си беше сложил високи, черни, кожени ботуши, които достигаха до бедрата му и там се разширяваха и обръщаха на обратно. Но най-впечатляващата част от облеклото на капитана беше твърдата испанска яка, която стоеше като диск на врата му. На главата си “Мъртвешкото лице” беше сложил помпозна шапка, с широка периферия, украсена с високи шарени пера.

Въпреки комичния си вид, капитанът накара всички, включително и Ибрахим, да потръпнат. Здравенякът също се разтресе от притеснение.

- Какво става тук? - отново зададе въпроса си капитанът.

След това се приближи още по-близо до двамата, като гледаше Ибрахим в очите. Отблизо гледката на “разораното” от белези лице на капитана беше още по-грозна. Въпреки това момчето издържа на злия му, налудничав поглед. Това направи впечатление на пирата и силно го подразни. Твърдостта в погледа на момчето и липсата на страх в очите му го изнерви. Той беше свикнал да предизвиква страх в хората, пред които заставаше.

Капитанът замахна с опакото на ръката си. Ибрахим все още беше под влияние на битката със здравеняка и машинално отскочи встрани. Пиратите прихнаха да се смеят. Това силно раздразни капитана. Челото му грозно се сбръчка. Сякаш гъсти облаци се скупчиха над главата му. Капитан Бъч побесня. Досега хлапето се беше подигравало с един от неговите хора, но да се подиграва с него вече му идваше в повече. Капитанът се обърна назад, извади през главата си колана с рапирата и съблече горнището си и шапката. След това започна да загрява. Явно се готвеше да даде урок на нахалния хлапак. Той подскочи няколко пъти и удари във въздуха като че ли си представяше как се бие с въображаем враг. В Англия боксът се практикуваше предимно на големи селски празници и се смяташе, че е приоритет на простолюдието. Имаше стил в бокса, който се наричаше “джентълменски” и се практикуваше само от благородници, които не можеха да защитят честта си само с оръжие, а се учеха да се бият и да побеждават моряци, докери, селяни и работници. “Джентълменският стил” много се различаваше от простонародния бокс. Сега капитанът искаше да докаже, че е много по-добър от останалите. Бъч знаеше, че може да ръководиш пиратите само ако непрекъснато доказваш, че си най-силен и безпощаден от всички тях.

*ефес - гард, предпазител на хладно оръжие

Капитанът беше най-малкият син на един благороден род от Англия, Неговият род имаше неголямо имение, което както и фамилията се наричаше Балантрей. Но първородният син беше наследил цялата земя и замъка, а на Бъч се бе паднала една сума пари, с която той беше купил кораб и наел екипаж. Скоро обаче младежът беше фалирал. И след като вече разполагал само с кораб и екипаж, избрал да стане капер*. Така вече няколко години той и пиратите му нападаха и обираха кораби, като сменяха моретата и не нападаха два пъти по един и същ начин. Някои пирати си имаха територии и не излизаха от тях, други нападаха кораби само на определени държави. Много от пиратските капитани, въпреки лошата си репутация, бяха на служба при английската корона. А някои по-известни от тях дори се кичеха с благороднически титли. Ако тези капитани ги наричаха “кучетата на океана”, то Бъч Балантрей и неговата пасмина можеше да се оприличи на онези животни, които се наричат хиени и се задоволяват с всякаква мърша. Те не смееха да влязат в открита битка и да нападнат търговски кораб. Обикновено нападаха по-малки кораби, риболовни лодки и баржи. По този начин успяваха да откраднат съвсем малко злато и скъпоценности, но това не пречеше да бъдат изключително брутални. Пиратите на Бъч не се срамяха да цапат ръцете си и с най-недостойни дейности, от които другите пирати се гнусяха. Така те се намираха в едно незавидно положение, дори сред най-опасната прослойка на света - пиратите.

Бъч Балантрей се смяташе за боец от най-висш порядък. Той гледаше слабоватия, висок като върлина момък и разбра, че момчето ще му послужи да даде добър урок на пиратите. Щеше да победи момчето, което беше направило смешен този, когото пиратите бяха излъчили като най-добър измежду тях. По този начин щеше да покаже кой е най-добрият.

Ибрахим забеляза действията на английския пиратски капитан и веднага прозря намеренията му. “Капитанът май иска да бие самара, за да се сети магарето!” - помисли си младежът. Сега вече беше съвсем стъписан. Ако преди малко беше объркан и се чудеше какво да прави, сега съвсем не беше наясно как да постъпи. Приближи се до Никос. Нуждаеше се от някакъв съвет.

- Какво да правя? - попита той гръка.

Нещастният капитан стоеше като онемял. Той още не можеше да повярва, как момчето се беше справило с огромния страховит мъж.

- Ти си бил много добър! - каза Никос като че ли въобще не беше чул въпроса. - Как само се изплъзваше!

* капер - корсар, пират

През цялото време на Никое му се струваше, че момчето е толкова бързо и силно, че може дори да победи англичанина. Беше впечатлен и от това, че Ибрахим не се беше уплашил. Никос помисли, че странното самочувствие, което момчето излъчваше, му беше спасило живота, но разбираше, че именно то го беше вкарало в това затруднение сега. Все пак Никос реши да види за пореден път смешното високо самочувствие на турчина, затова той, подигравайки се, го попита:

- Можеше ли да го победиш?

Отговорът на момчето дойде мигновено и стъписа гръка. Момчето просто и без никаква следа на ирония или страх каза:

- Да!

Никое за малко щеше да прихне. При друг случай би се подиграл на убедеността на момчето, но сега положението беше критично. Ситуацията беше друга. Капитанът разбираше, че дори само да посегне на пиратския капитан, двамата с турчето ще се окажат на дъното на морето. Дори да имаше сили да победи или убие капитана, нещо в което Никое се съмняваше, другите навярно щяха да го съсекат. Изход от така създалата се ситуация нямаше. За да разсее момчето, а и за да види страха в очите му - страх, какъвто той самият изпитваше, Никое попита:

- А можеш ли да победиш пиратския капитан?

Отговорът отново дойде светкавично и за пореден път стъписа гръка.

- Разбира се!

Никое не издържа и се заяде с младия самохвалко. Дори гърците, които определено имаха склонност да преувеличават, не биха посмели в такъв критичен момент да имат толкова високо самочувствие за собствените си възможности.

- Наистина ли смяташ, че можеш да го победиш? - раздразнено попита Никое.

- Да! - отново дразнещо категорично отговори момчето. - Какво да правя? Кажи ми какво да правя? - отчаяно попито то.

- Не го удряй! Избягвай ударите му и не го дразни! - отвърна Никое. Той беше сигурен, че само това е начинът двамата да оцелеят. Никое много добре осъзнаваше, че ако капитанът на пиратите убие момчето, той ще е следващият. Най-изгодно за него беше момчето някак си да не дразни пиратите и дори и да го набият, да не го убиват и в никакъв случай то не трябваше да удря. Затова продължи да дава подобни наставления на турчето. Все пак любопитството го гризеше и той попита:

- Кой си ти? Откъде знаеш да се биеш?

Отговор обаче не успя да получи. В този момент капитанът се беше приближил към Ибрахим. Беше изчакал доста време, но младежът нямаше намерение да му обърне внимание. Той нахално му беше обърнал гръб и си говореше с другия пленник. Въпреки че се смяташе за джентълмен, Бъч не успя да удържи на нахалното, предизвикателно поведение на хлапака. Този неверник се правеше, че не го забелязва, него, Бъч Балантрей. Накрая не издържа и реши да ритне момчето отзад. В този момент обаче Никос извика на Ибрахим “Внимавай!”. Ибрахим рязко се отдръпна настрани. Лорд Балантрей беше замахнал да нанесе ритник с всичка сила, но видя, че момчето отскочи встрани, опита се да спре кра- ка си, но ботушите му се подхлъзнаха по добре лъснатата палуба и той се пльосна по задник. При падането капитанът удари опашката си. Изпита силна болка, която го караше да изреве зверски, но той не си го позволи. Само в лицето му нахлу кръв и то почервеня. Капитан Бъч се изправи бавно. Болката беше ужасна и пронизваща и го караше да чувства краката си нестабилни. Коленете му се огъваха и той изглеждаше сякаш танцува някакъв смешен танц. Пиратите се заливаха от смях. Те крещяха и квичаха, а някои не издържаха, легнаха на пода и ритаха с крака, задушавайки се от смях.

В следващите минути Ибрахим умело избягваше опитите на пиратския капитан да го удари. Капитанът беше доста бърз с ръцете, но краката не го държаха и това му пречеше. Колкото повече се ядосваше и опитваше да удари по-силно, толкова по-лошо ставаше положението. Най-накрая болката в опашката стана толкова непоносима, че при всеки опит да удари хлапака, въздухът сам излизаше от гърдите му. Тази комедия не можеше повече да продължава. Лорд Балантрей знаеше, че не е джентълменско, но той беше благородник и англичанин и нямаше да допусне някакво подхлъзване да го злепостави. Щом не можеше да победи с бокс, щеше да опита по друг начин. С накуцване се върна и извади дългата си, тънка толедска рапира. Щеше да научи хлапака. Турчето явно се беше било, щом толкова умело и пъргаво изплъзваше ударите и на двамата, но неверникът едва ли беше хващал оръжие в живота си. Балантрей го гледаше. “Сигурно е някакъв просяк и се е бил по улиците на Истанбул” - мислеше си той. Дори да беше виждал оръжие, едва ли беше изкусен фехтувач. Докато той, лорд Балантрей, беше изучвал фехтовка от най-ранна възраст. Отначало старият лорд ги беше запознал с основните похвати, после се беше упражнявал с по-големия си брат. Лордът дори специално беше наел учител по фехтовка за двамата си сина. После младият Балантрей беше живял опасно, харчейки парите на баща си и смятайки себе си за студент, но без да проявява особен интерес към науката. Именно в този период Балантрей беше посетил най-добрите фехтовални школи в Лондон и беше победил в двубой множество противници. Там се беше запознал с маестро льо Комб най-добрият френски фехтувач. Французинът се намирал в Лондон, защото се опитвал да създаде нов спорт, който да съчетава в себе си ритниците донесени от френските моряци и ударите с ръце от английския бокс. Двамата бяха станали приятели и след това Балантрей го беше последвал в Париж, където льо Комб имал най-голямата батесда - школа по фехтуване, в която започнал да преподава и шосон. Англичанинът беше най-добрият ученик на французина. Затова Балантрей се смяташе не само за отличен боксьор, но и за много добър фехтувач.

Оръжието, с което разполагаше, също беше забележително. Беше го откраднал от един капитан на испански галеон и истински се гордееше с тази рапира. Толкова тънко, право и леко острие никога досега не беше виждал. Изящното оръжие затвърди мнението на лорда, че испанските майстори ковачи са най-добрите в света, особено когато използваха най-чистото желязо, което се добиваше в Швеция.

Сега капитанът реши, без повече церемони, да накаже нахалника. Той не желаеше да постъпва по толкова унизителен начин и да признае, че е безсилен пред неверника. Затова Балантрей, без никакво притеснение, реши да разиграе малък театър и да остави момчето поне формално да се защити. Той развъртя качественото, дълго толедско острие и като че ли изпитваше удоволствие от красотата и баланса на оръжието. Всичко в това оръжие беше премерено, удобно и изящно. Това не беше само рапира, а произведение на майстор. В него беше вложен опитът и знанията на поколения ковачи. Това беше шедьовър на изкуството.

Ибрахим също гледаше толедското острие. Това оръжие много приличаше на персийски медж. Преди години с Юсуп бяха опитали да се бият с право острие. Това оръжие обаче беше още по-дълго и тънко от острието на меджа. Като опитен воин с ятаган Ибрахим веднага си представи какви възможности дава това оръжие. Качеството на изработката веднага му направи впечатление. То не беше за конна атака или дори да сечене, а специално направено за дуелиране.

В този момент капитанът направи знак на здравеняка, с когото Ибрахим се беше бил отначало, и той, макар и с неохота, пъхна в ръката му късата си, извита, широка абордажна сабя. Оръжието, което получи Ибрахим, беше грубо, тежко и недодялано. То явно беше правено набързо, от некачествен метал. Това си личеше и по острието, което цялото бе насечено от сблъсъците с други оръжия и приличаше повече на трион. “Острието на това чудо е толкова меко, че сигурно ще се огъне в нечие гърло” - помисли си Ибрахим.

Българинът беше поставен в неравностойно положение. Оръжието му не само че отстъпваше по качество, но беше и много по-късо от това на капитана. Следващите минути бяха критични. Балантрей нападаше със самочувствие на опитен фехтувач, а Ибрахим се защитаваше. Късата сабя много му помагаше. Това, че беше по-къса позволяваше на младия еничар по-бързо да я върти. Качествата на остриетата веднага си проличаха. Всеки път при срещата с толедската рапира тя се врязваше в неговата сабя и оставаше отпечатък. Сабята, която Ибрахим държеше, беше толкова мека, че толедското острие все повече и повече навлизаше в нея. Еничарът започна да се притеснява, че с всяко следващо сечене сабята му може да се счупи на две и той ще остане само с част от нея и дръжката в ръка.

Колкото повече време минаваше, толкова по-добър ставаше той. За да избегне атаките на капитана, Ибрахим трябваше бързо да си припомни упражненията с Юсуп. Беше благодарен, че арапът го бе научил на техника с крива арабска сабя, която беше подобна на пиратската. Hе след дълго силите на капитана намаляха. Той атакуваше разхвърляно и безсмислено пръскаше силите си. Болката в опашката му не намаляваше, а дори се засилваше. Освен всичко Бъч Балантрей вече внимаваше да не се подхлъзне, особено когато правеше опит за дълбоко пробождане с напад напред.

Лорд Балантрей беше стъписан. Турчинът не само че беше добър бияч, но беше запознат и с оръжията и то не като прост войник. Той отлично се защитаваше и въртеше пиратската сабя. По някое време капитанът си помисли, че момчето сигурно е било пират. Това беше най-добрият фехтувач, с когото се беше срещал досега. “Дали може да атакува?” - помисли си за миг капитанът.

Най-накрая болката и изтощението надделяха. За свой срам капитанът трябваше да се предаде. Той се наведе, подпря се на рапирата си и направи жест към момчето да спрат. След това с мрачно изражение се оттегли назад. Едрият мъж се приближи до Ибрахим, като го гледаше с неприкрита злоба. Хвана ръката му и изтръгна сабята си. След това започна да я разглежда.

- Смачкай го! - просъска капитанът, като посочи на гиганта момчето.

- Как, с оръжие ли? - попита стъписан мъжът.

Той не беше особено чевръст с оръжието. Беше едър и представляваше голяма цел. Беше тромав, а техниката му беше груба и недодялана. Пиратът знаеше всичко това и инаги беше разчитал на грубата си сила! но не и на техниката си.

- Не, с юмруци!

Тези думи успокоиха гиганта. Сега вече нямаше да има пощада, щеше да смачка неверника. Той хвърли сабята си на земята и размаха страховитите си като чукове юмруци.

Никос бързо разказа на момчето всичко, което мъжете бяха говорили.

- Направи нещо - проплака гръка, който осъзнаваше, че ситуацията се беше затегнала още повече.

- Какво да правя? - попита момчето.

- Победи го! - реши гръкът, като промени тактиката, тъй като опитите на неговия бивш пасажер да се защитава бяха завършили катастрофално. Може би една победа щеше да промени ситуацията.

Откакто капитанът се беше отказал, моряците като че ли бяха изтрезнели. Вече никой не се смееше, а всички наблюдаваха с нарастващо притеснение това, което се случваше. Те очакваха във всеки момент капитан Бъч да избухне и никой не знаеше накъде ще се насочи яростта му.

Гигантът атакува с вик на отчаяна ярост. Той беше решил да смачка с един удар досадния слабак. Момчето явно беше стъписано, защото стоеше, без да помръдва. Това даде още по-голяма увереност на гиганта.

Ибрахим гледаше тичащия срещу него гигант. Реши да проведе стратегията, която вече бе избрал. Стоеше, без да помръдва, като издялан от камък. Изчакваше пиратът да се приближи още малко.

Техниките на Боляровия род се различаваха от тези на пехливаните. Тъй като турците се бореха намазани с дървено масло, те по-скоро само се поваляха, а мазнината не позволяваше да се наложи стабилен захват и да се направи чисто хвърляне. При Болярови хвърлянията бяха силни и много опасни, като стремежът беше човекът да се хвърли така, че тялото му да се удари в земята и да не може да продължи битката. Това силно оръжие - ударът на противника в земята, след като си го вдигнал високо, беше пренебрегвано в останалите школи на пехливанската борба, но Болярови държаха на традициите си.

Тичащият мъж вече беше достатъчно близо. Ибрахим изненадващо се гмурна към краката му. Това беше лесно, тъй като мъжът беше висок и тичаше с разкрачени крака. За да не се съпротивлява, стисна колената му едно към друго, обхвана ги силно и рязко се изправи. Беше правил това движение хиляди пъти. Дядо му постоянно повтаряше: “Трябва да си мощен и бърз, да вдигнеш човека, все едно изкореняваш дърво!” После му беше разказал за героя Херакъл, който се борил със сина на Гея - Антей. Антей бил непобедим, защото, докато ходел по земята, черпел сила от майка си. Затова Херакъл вдигнал гиганта от земята, прекъсвайки връзката с майка му и по този начин отнемайки и силата му. Така той успял да задуши гиганта, държейки го във въздуха.

Подобно на Херакъл, Ибрахим държеше гиганта във въздуха с лекота, което учуди всички, които следяха развитието на схватката. Тъй като пиратът беше много тежък, еничарът знаеше, че не бива да се бави с хвърлянето. Затова силно се огъна назад и в същото време започна обръщане около оста си. Така двамата с трясък се стовариха на земята. Първият удар от падането пое главата на гиганта. Тя силно издрънча, чу се шум на счупено. Ибрахим рязко скочи и се изправи на крака. Мъжът остана да лежи на земята. Имаше нещо неестествено в положението на тялото му. Аджамиогланът се наведе над него и с едно движение свали червената превръзка от главата му. От страна на пиратите се чу глухо изръмжаване. Те чувстваха, че нещо лошо се беше случило с техния другар. При хвърлянето му тежка въздишка се бе отронила от гърдите на всички. Сега мъжете гледаха турчето, което без капчица притеснение и съчувствие се бе навело и взело превръзката от главата на пирата. Пиратите се разгневиха. Как така някакъв неверник се беше разправил с един от тях? Те се разкрещяха. Всеки се чувстваше унизен и обиден. Момчето не трепна, но ги изгледа с железния си поглед. Отиде и даде превръзката на другия пленник, чиято глава беше цялата в съсирена кръв от удара с приклад. Пиратите искаха да го убият, но в същото време не можеха да не признаят силата, умението и храбростта на младежа. Осъзнаха, че като отнема превръзката на другаря им, спазва един закон, на който всички те се подчиняваха, а именно - по-силните отнемат всичко на по-слабите, включител-но и живота им. Сега те си спомниха думите на гръка, че това е най-добрият воин. Колкото и да не беше за вярване, момчето беше защитило тези думи.

Капитанът разчиташе на това, че момчето ще се умори, че не е запознато с дуелиране, че е слабичко или че ще се уплаши. Но нищо от това не ce беше случило. Затова с изумление наблюдаваше спокойствието и самочувствието му. Той беше убил човек и дори окото му не беше трепнало. Личеше си, че не убива за първи път. Екипажът също го гледаше, отначало със злоба, а после с респект. Когато той застана пред тях и ги погледна в очите, те дори почувстваха страх. Пиратите изпитваха страх от някакво момче.

Ибрахим стоеше и ги гледаше. “Та те са само някакви си убийци, дори не са воини!” Това даваше самочувствие на младия аджамиоглан Макар и твърде млад, той вече беше виждал много смърт. Дори сам я беше причинявал. Но в еничарския корпус се беше научил да различава воина от убиеца. Това, че си убивал хора или както пиратите издавиха екипажа на Никос капудан, все още не означава, че си воин.

Ибрахим знаеше, че пиратите са убийци без чест и съвест, а той беше воин. Той беше еничар. В този момент, ако в ръката си имаше оръжие, щеше да победи цялата тази сган от страхливи убийци. Ибрахим гледаше как “Мъртвешкото лице” се приближава към него. Момчето стисна юмруци и се приготви да посрещне смъртта. Вместо това капитанът се обърна към него и каза:

- Какъв е този човек? С какво се занимава?

Никое тъкмо се канеше да си признае, че няма представа, когато лорд Балантрей го прекъсна:

- Не питам теб! Искам да му превеждаш! Попитай го кой е и какъв е!

Никое преведе въпросите на Ибрахим. Момчето очакваше смъртта и

се беше отдало на молитва към Аллах, затова в началото не успя да проумее въпроса. Едва когато свърши молитвата си, той заговори с глас, който потресе със спокойствието си.

- Казвам се Абдаллах Ибрахим.

Тъй като не желаеше да казва, че е мюсюлмански воин, каза, че е търговец.

Пиратите и капитанът заклатиха глави. За тях беше ясно, че мюсюлманинът е войник и то не какъв да е. Никой нито за миг не повярва, че е търговец.

- Попитай турчина накъде е тръгнал? - попита отново капитанът.

Никос преведе въпроса. Ибрахим се учуди, че го смятат за турчин, но

после осъзна, че името му е турско, облечен е като кюрд и е мюсюлманин. В очите на околните изглеждаше точно като турчин. Отначало искаше да поясни, че е българин, но после се отказа, защото гъркът веднага можеше да се досети, че е еничар. Неговите събратя, еничарите, бяха побеждавали и избивали всякакви воини и той не искаше в тази трудна ситуация да се разбира, че е еничар. В никакъв случай не желаеше да съобщава накъде е тръгнал, затова започна да лъже. Беше скрил канията, книгата и месала с парите на скришно място в кораба и сега беше много по-спокоен.

- По търговия съм тръгнал, чорбаджи - отговори той хрисимо на Ни¬кос. Опита се да скрие железния си поглед и да изглежда като обикно¬вен човек.

Пиратите обаче уловиха тази трансформация. Видяха как момчето като хамелеон се опита от воин да се превърне в нещо друго. Те помне¬ха битката, виждаха безжизненото тяло на другаря си, проснато на па¬лубата и бяха нащрек.

- Щом си тръгнал по търговия, значи имаш пари - каза капитанът. Ка¬питан Бъч беше от хората, чието съзнание се замъгляваше при спомена¬ването на пари и при възможността да спечели злато.

- Потънаха, челеби - отговори Ибрахим и посочи с глава към посоката, където гръцката гемия беше намерила своя последен пристан - на дъното.

- Един друг капитан, пак грък, ми открадна парите. Казваше се Георгиус. Него съм тръгнал да търся, чорбаджи. В този момент Никое заклати гла¬ва, защото разказът на Ибрахим съвпадаше с това, което той знаеше.

“Дори да няма пари в себе си, толкова силен боец винаги може да се продаде на добра цена. А може да го пускам да се бие и да залагам за него. Никой не може да се сети колко добър воин е това хилаво момче” - помисли си капитан Бъч.

В главата си капитанът вече чуваше дрънченето на златни монети. Мисъл-та, че ще печели от турчина, го зарадва и запази живота на момчето. Понеже не можеше да говори английски, а някакъв груб варварски език, Балантрей реши да остави жив и гръка. Мисълта, че скоро ще спечели от двамата, го зарадва и го накара да преглътне обидата.

Пиратите се отнасяха по-добре с пленниците, отколкото Георгиус се отнася-ше с аджамиогланите при първото му пътешествие. Нощем ги държаха в трю-ма сред плячката, но през деня ги извеждаха на палубата. През деня няколко пъти виждаха платна в далечината. Ако имаше достатъчно трезви моряци, пиратите обикновено достигаха кораба, обираха го и го потапяха. Често обаче се случваше всички да са толко- ва пияни, че въобще да не реагират и така късметлиите се измъкваха. При всеки измъкнал се кораб Ибрахим и Никос се молеха, всеки на своя Бог, за късмета, който бяха имали моряците и кораба.

Погребението на моряка, който Ибрахим беше убил, мина почти незабеля-зано. Тялото беше натъпкано в два чувала, зашити един към друм Капитанът събра пиратите, повечето от които бяха пияни, каза няколко думи, плъзна трупа по една дъска през перилата на кораба и той с плясък падна във водата. След това всички се пръснаха и продължиха с обичайните си занимания.

Ибрахим разбра, че пиратите не само живееха като кучета, те и умираха като такива. Той знаеше, че тези мъже, които страшно му приличаха на свине, са християни. Изпитваше искрено отвращение от тях. Знаеше, че освен християните, които наричаха себе си източноправославни - гърци, сърби, руси и българи, има и западни християни - католици. Източноправославните бяха повече и тяхната вяра беше по-стара от тази на католиците, които се бяха отцепили, предвождани от епископа на Рим, който се наричаше папа. Франките, австрийците, каталуните, лонгобардите, немците, поляците и унгарите бяха католици. Още Инокентий му беше разказал, че разделянето на католическата и православната църква станало на българска земя, когато папата и католиците се събрали във Филибе, а останалите епископи - в града, който някога се наричал Сердика.

По-късно за това им беше говорил и мавляна.

Ингилизите се бяха отделили от католиците точно така, както те се бяха отделили от източноправославните. Те наричаха себе си протестанти.

Пиратите продължаваха да наричат Ибрахим Девъл. За тях името му Абдаллах Ибрахим беше непроизносимо. Така го наричаха и помежду си.

- Какво означава Девъл, защо ме наричат така? - попита един ден Ибрахим.

Никос не знаеше защо го наричат така, но му каза:

- Девъл означава дявол.

Ибрахим се замисли. Не можеше да разбере защо където и да отидеше, навсякъде го наричаха шейтан, а сега и девъл. Така и Девъл му остана като име. Скоро дори и Никос започна да го нарича така.

Капитан Бъч управляваше, ако въобще може хаосът, който цареше на кораба, да се нарече управление, с ужаса, който предизвикваше у пира¬тите. Макар с по-благородни обноски, той беше брутален и зъл. По всичко си личеше, че се гордее с положението си. Ибрахим никога до¬сега не беше виждал толкова надут човек, който говореше за чест, сла¬ва и благородство, но си беше най-обикновен мародер и бандит. Жела¬нието му да придобие богатство, известност и слава смая младия еничар. В този момент той разбра разликата между западните войници и еничарите. Воините от корпуса участваха в свещена война със себе си и с неверниците и това, което ги движеше, бе стремежът към вечен жи¬вот и безсмъртие на душата им. Те бяха скромни, не проявяваха никак¬ва суета или привързване към светското и тленното, докато капитанът се кичеше и рисуваше като жена. Ходеше с хубави дрехи като че ли ще участва в бал. Хвалеше се, пиеше, беше дребнав и злобен. В корпуса ни- кой не пиеше, не пушеше, не се самоизтъкваше, не носеше красиви дре¬хи, не се кипреше и труфеше. Еничарите бръснеха главите си, те бяха съсредоточени и вглъбени, никой от тях нямаше право да взема плячка, нито да притежава злато или пари.

Западните войници ги движеха няколко мощни стимула. Това бяха парите, сексът и властта. Тези недостойни според еничарите качества владееха и определяха пътя на западните воини. Мюсюлманските воини имаха цели хареми и никога сексът и жените не ги бяха водили в пътя им. Това би било богохулство и обида към Аллах, който направля¬ва воина. Властта също беше в ръцете на Аллах, така че воините само трябваше да претворяват неговата воля.

Ибрахим разбра и беше убеден, че еничарите и въобще мюсюлман¬ските воини са много по-добри от западните. Всеки еничар беше по¬висш от офицерите на западните армии, защото всеки негов приятел от корпуса беше духовно чист, спазваше чистота на езика и мисловна чис¬тота. Еничарите говореха малко, но знаеха какво казват, те мислеха по¬вече за Аллах и вечния си живот и не обръщаха особено внимание на ежедневието и на това какво притежават. Той проумя това, което досега само беше чувал в корпуса, а именно, че ислямът е много по-добро уче¬ние за воините, отколкото християнството. Като гледаше вонящите, псуващи се и биещи се прасета, които смятаха себе си за християни, той изпита неудобство заради тях като че ли още беше християнин. Вече бе¬ше мюсюлманин, но у него нямаше надменност към неверниците. Ибрахим виждаше как пиратите го гледат. Те знаеха, че са по-слаби от него, но имаха самочувствието на англичани. Те се смятаха за най-сил¬ната нация, единствената, която има право да властва над света. Самочувствието им на владетели на света беше смешно и неподплатено. Според тях той беше варварин, защото беше турчин. Въпреки че знаеше за християнството повече от тях и беше запознат подробно с много учения и религии, те го наричаха неверник и се гавреха с него. Ибрахим бе- ше виждал и турци, и араби, които не смятаха християните за хора. Персите пък не смятаха турците и арабите за равни на тях, въпреки че бяха от една религия. Турците пък презираха кюрдите и т.н.

Така Ибрахим разбра, че хората се делят и мразят основно по два признака - народностен и религиозен. И винаги омразата е за нисшите духом, защото те се страхуват и мразят у другите това, което нямат и не разбират. И никой не познаваше другия, защото познанието би породило уважение, разбиране и би довело до приятелство.

След няколко дни Никос и Ибрахим бяха разделени. Мина доста време преди двамата да успеят да поговорят. Една вечер се събраха в трюма. Никос започна да окайва съдбата, която го очакваше. Той се радваше, че са останали живи досега, но знаеше, че бъдещето им е да бъдат продадени в робство и това въобще не му харесваше. Той беше подслушал разговор между пиратите и бе разбрал, че ги водят някъде към Ал- жир или Тунис, където да ги продадат на робски пазар. Капитанът явно беше решил, че не му се занимава с тях и щеше да ги продаде.

Никос беше притеснен.

- Не искам да ставам роб, приятелю! - говореше той. - Не искам! Искам пак да имам кораб и екипаж и да плавам!

Ибрахим се усмихна. Той много добре помнеше колко слаб капитан беше “приятелят му”.

- Какво ще правим? Какво ще правим? - вайкаше се гъркът.

- Само Аллах може да каже - отговори еничарът.

Никое го погледна стъписан. Спокойствието на момчето го притесняваше. Такова примирение не беше виждал. Момчето хем беше воин, хем философ, това му идваше твърде много.

- Стига с тоя твой Аллах! - изкрещя истерично гъркът. - Кажи какво да правим? - продължи да пита Никое като че ли Ибрахим можеше да му даде някакъв смислен отговор. - Да избягаме?! - каза след известна пауза гъркът, но скоро сам осъзна невъзможността това да се случи.

Тогава Ибрахим му сподели най-налудничавата идея, която някой можеше да измисли.

- Да превземем кораба! - каза еничарът. - След това ти ще ни отведеш до някое пристанище!

Въпреки че доскоро Никое търсеше изход, сега се шокира от думите на Ибрахим.

- Този Бъч е най-глупавият човек на света. От него нямаме полза нито ние, нито екипажът. С него сме изложени на постоянен риск. АЗ не желая да ставам морски разбойник, нито да ме потопят заедно с пиратите.

Доскоро Ибрахим смяташе, че капитанът ги държи и иска да ги скло¬ни да станат пирати, но Никос разсея тази му заблуда.

- Ще ни продаде в робство - каза той.

Скоро капитанът не прецени възможностите си и изправи кораба си срещу испански кораб. Корабът беше галеон. Това бяха най-големите кораби в света. Те превозваха несметни богатства от Америка и пътуваха натъпкани със злато и друга стока, донесена отвъд океана. Пиратите се намираха южно от Испания, защото галеонът се прибираше към ня¬кое от испанските пристанища. Капитан Балантрей знаеше, че в тези кораби пътуват и не малко войници, които да пазят съкровищата. Те имаха поне една палуба с оръдия и бяха нащрек през цялото пътуване, защото всички английски пирати и френски квакери* кръстосваха моретата, за да плячкосат гигантските тромави и препълнени с товар кораби. Сега обаче галеонът вече беше минал опасните води на Атлантика и в Средиземно море се чувстваше много по-сигурен и спокоен, предчув- ствайки скорошния край на пътешествието си, капитанът реши да ата- кува галеона именно сега, когато е най-уязвим. Той разчиташе, че испанците ще ги подценят, ще са уморени и нетърпеливи да се приберат.

Битката беше жестока. Испанските оръдия пречупиха едната мачта и увредиха такелажа. Пиратите едва успяха да спасят кожата си чрез бягство. Много от хората бяха ранени. Балантрей заповяда двамата пленници да бъдат пуснати и да вършат работа на палубата. Той все още помнеше какъв убиец беше турчинът Девъл, затова заповяда никога да не му се дава да върши работа с оръжие или нещо, което може да се превърне в оръжие в ръцете му. Освен това назначи един млад пират да го следи непрекъснато.

Вечерта двамата ги оковаваха един до друг. От този момент Ибрахим започна да изпълнява своя план за превземане на кораба. Тъй като са¬мият той не разбираше и дума английски, Никос беше важна част от плана му. Всяка вечер Ибрахим казваше на Никос какво да говори на другия ден и с кого.

Никос трябваше да пуска слухове, да подклажда недоволство към капи¬тана, който постоянно стоеше в каютата си. Той непрекъснато изтъкваше грешната преценка на Балантрей при последното неуспешно нападение. Обещаваше ръководни постове на кораба на тези, които се блазнеха от властта. Други подкупваше с обещания за по-висок процент от плячката.

Гъркът, с вроденото си умение да сплетничи, скоро превърна кораба в бръмчащ кошер. Отначало пиратите приемаха чужденеца скептично, но скоро всеки признаваше, че той има право.

*квакери - морски разбойници

Една вечер Ибрахим разказа на Никос какви мерки трябва да се пред- приемат, за да се повиши дисциплината на кораба.

- Това ще ни осигури по-голяма безопасност за момента и ще приближи времето, когато ще се освободим. Ако премахнем капитана, пиратите ще могат бързо да натрупат богатства и бандата ще се разтури. За капитан ще назначим теб.

Мисълта, че отново ще има кораб и ще бъде капитан, даваше криле на Никос и той още по-вдъхновено продължаваше да прокарва идеите на Ибрахим. Всичко вече беше готово за бунта. Капитанът за пореден път се беше затворил в каютата си и никакъв не се вясваше. Това много улесняваше работата на Никос.

Един ден обаче се случи нещо, което обърка целия план. Причината беше безразсъдството, което цареше на пиратския кораб. Всички пирати отново бяха пияни, когато един от тях забеляза платно в далечината Капитанът този път беше излязъл и пиеше заедно с останалите. В следващия момент той насочи кораба подире му, без дори да погледне натам. Пиратите, преплитащи крака, започнаха да изнасят оръжието и да се хвалят какви ужаси ще последват и какво точно ще правят с екипажа на кораба, който след малко ще пленят.

Никое забеляза, че Ибрахим стои кротко на носа, загледан в приближава-щия се кораб, заслонил очите си с ръка. Никой не смееше да му направи забележка, докато в този момент Никое, принуден от пиратите, работеше и беше сред най-усърдните. Той помагаше да нагласят и застопорят оръдията. Изнасяше гюлета от трюма, които грижливо редеше на пирамиди до оръдието. Гюлетата бяха тежки и много трудно се но¬сеха. За да му бъде по-леко, а и да го приемат по-добре, Никое от време на време пускаше по някоя гръцка шега, на които англичаните се смееха чак след време.

- Вдигнете знамето! - изрева капитанът. - Покажете на тия кучета белия пиратски флаг. Нека напълнят гащите от страх!

В този момент Ибрахим повика Никое и той се приближи до предната част на кораба. Гъркът не беше доволен, защото там можеше да бъда отнесен от някой вражески изстрел.

- Кажи на капитана, че нападаме пиратски кораб - каза Ибрахим.

- Какво? Какво? - с недоумение и ококорени очи питаше Никос.

- Пирати! Пирати! - крещеше Ибрахим, като сочеше към кораба.

Жестикулирането на двамата привлече вниманието на капитана. Той се приближи и попита Никое какво става.

- Той твърди, че корабът пред нас е пиратски - каза Никос.

Капитан Бъч погледна към Ибрахим и му изкрещя, че лъже, но в същото време изтича към фалшборда. Пиратите също го последваха. Може би в света не е имало случай, когато толкова много пияни мъже да изтрез¬неят изведнъж, само за един миг. Пиратите срещу тях, след като бяха ви¬дели развятото бяло знаме, бяха сменили курса си и сега платната им се издуваха по новия галс. Но освен платна, другият пиратски кораб имаше и гребци, и беше много по-бърз и маневрен от кораба на Балантрей.

Още докато гледаха към приближаващия се кораб и не бяха успели да предприемат каквото и да е, се чу изстрел и на доста голямо разстояние от кораба падна едно гюле. Вече изтрезнелите моряци се втурнаха по такелажа и промениха положението на кораба с невероятна бързина. Един от пиратите падна върху бъчвата с ром, която за удобство си стоеше направо на палубата, за да си наливат и тя се изтърколи през борда.

От яд Ибрахим отиде до мачтата, свали флага, смачка го и го хвърли зад борда. Толкова беше ядосан от неразборията на кораба, че му иде¬ше сам да скочи след флага. Искаше му се да го няма на борда. Ако има¬ше как, щеше да се скрие някъде и въобще нямаше да се покаже. Колкото до Бъч, дори под напудреното му лице, се виждаше, че е преблед¬нял като смъртник. Той реши да влезе в каютата си. Сега, когато беше най-нужен на екипажа си, той избяга и се скри.

Балантреевият кораб бягаше, издул платна, а другите пирати го преследва-ха. Бъч се появи на палубата само два пъти. Той отиваше до перилата на задния борд, дълго гледаше преследващия ги кораб, който все така се виждаше на хоризонта. След като гледаше известно време, без да каже дума, влизаше отново в каютата си. В този момент се намеси Ибрахим, който принуди Никос да поеме управлението на кораба. През този ден, ако не бяха Никос и попътните ветрове, които духаха, всички щяха да загинат.

Бъч Балантрей беше притеснен. Скоро се случи нещо, което оконча¬телно убеди Ибрахим, че той е луд. Из целия кораб се разнесе остра задушлива миризма. Всички започнаха да кашлят и за да се защитят от за¬душаване, увиснаха по перилата на кораба. Ибрахим и Никое бяха оза¬дачени, но екипажът знаеше много добре какво означаваше това и то ги изпълваше със страх. По някое време го чуха да вика: “Дявол! Дявол! Дявол!” Всички знаеха, че капитанът им призовава Дявола да им помог¬не. Тъй като чу името, с което го наричаха пиратите, Ибрахим помисли, че капитанът го вика. Въпреки задушливия жълт газ, който се стелеше над кораба, той прикри устата си и се отправи към каютата му. Там завари страховита гледка. Цялата каюта беше изпълнена с миризма и дим. Капитан Балантрей, гол както майка го е родила, гореше сяра и танцу¬ваше грозно, кълчейки мършавото си тяло. Лицето му изглеждаше още По-бяло и страшно. От серните изпарения очите му бяха зачервени. Ибрахим го погледна втрещен, той не приличаше на човек, а на обсебен от зъл демон или от самия Дявол.

Въпреки че не беше суеверен, го полазиха тръпки. За пръв път виждаше човек да изглежда толкова страшно, ако въобще беше човек. Белантрей продължи да гледа през Ибрахим неадекватно. Изведнъж от устата му потече струя кръв, която се стече по брадата му, а след това започна да капе по гърдите и корема му. Ибрахим гледаше стъписано и се чудеше какво става. Гледката беше потресаваща. В следващия момент от устата на обсебения мъж изригна кървав гейзер по посока на Ибрахим. Стреснат, младият мъж се отдръпна назад. Пиратът продължаваше да плюе кръв по него. Освен кръв, към Ибрахим летяха и някакви твърди парчета. Едно от тях удари Ибрахим в гърдите. Момчето опита да го хване, но не успя. То падна в нозете му. Ибрахим се наведе и го взе в ръка. Това беше стъкло. То цялото беше изцапано с кръв и лиги. Младежът гнусливо го хвърли, затвори вратата на капитанската каюта и изтича навън, за да увисне на перилата. Повърна. Ръката му още беше изцапана с лигите и кръвта на капитана, затова внимателно я изтри в дървото на перилата. Свежият ветрец му помогна да диша и да осмисли всичко, което беше видял. Едва сега еничарът се успокои. Всъщност капитанът беше налапал строшени стъкла, които бяха нарязали цялата ми уста и затова плюеше кръв.

Скоро сярната мъгла се разнесе и моряците малко по малко се върнаха на палубата на кораба. Преследвачите ги настигаха. Капитан Балантрей не само че не беше помогнал, но пречеше на моряците да работят с платната, за да се изплъзнат от опасността.

Мина доста време преди и самият капитан да се появи на мостика. Макар и облечен, той изглеждаше все така зле. От него стърчаха дръжки на пищови, а в ръката си държеше дългата толедска рапира. Явно съвсем беше откачил. С вида си той искаше да покаже, че е решил да върши ужасни неща и е готов да приеме битката с преследвачите. Пръв обаче на пътя му застана пиратът, който беше бутнал бурето с ром зад борда. Капитанът, без да се замисля, го прободе в сърцето, проклинай- ки го като метежник. След това започна да плюе кръв върху безжизне- ното тяло на мъжа и да крещи, че ще избие всички метежници.

Ибрахим случайно се беше оказал най-близо до беснеещия капитан. Той се притесни за живота си, защото по думите на капитана разбра, че подозира заговор срещу себе си. Това, което беше направил Балантрей, беше страшно глупаво и без причина. Беше убил един добър воин. Така беше отслабил още повече защитата на кораба. Но сега ставаше още по-опасно, защото страхли-вецът се настройваше да извърши още едно убийство. Ибрахим усети това. Внезапно, вместо да изчаква, реши да действа.

Той скочи напред и застана пред него. Капитанът се стъписа и за миг за-стина. След това започна да се плези и да прави страшни гримаси.

- Днес, когато ни беше нужен, никакъв те нямаше! Уплаши се, а?! Се¬га да не мислиш, че ще ме уплашиш, като ми се плезиш? - извика Ибрахим в лицето на капитана.

Никос осъзна, че това е шанс да направят преврат и започна високо и ясно да превежда думите на Ибрахим.

- Дори без теб можем да се справим! Даже без теб ще се справим по- добре, така да знаеш! - продължаваше да говори Ибрахим.

Пиратите се разшаваха, чу се ръмжене и раздвижване. Лицата им из-разя-ваха едновременно съгласие и страх.

В този момент капитанът размаха толедската рапира и започна да крещи срещу Ибрахим. Момчето обаче не помръдна. Вместо да се упла¬ши и притесни, той извика силно срещу “Мъртвешкото лице”.

- Я спри! - извика остро Ибрахим.

Ибрахим усети, как се движи по ръба на острието. Ситуацията беше много рискована. Ако пожелаеше, лудият капитан можеше да го прободе или да го съсече на мига и той нямаше да може нищо да направи. Цяло чудо беше, че все още е жив. Именно това го подтикна да рискува. Толкова беше оплел конците, че единственият изход от ситуацията бе¬ше да рискува и да продължи напред. Като посочи с пръст към капитан¬ската каюта, той каза решително:

- Веднага отивай в каютата си! Като станеш нормален и изтрезнееш, тогава ела пак! Да не мислиш, че ще допуснем да умрем заради твоята лудост!? Да не мислиш, че някой ще те последва в тази самоубийствена битка, малоумен пиян глупак!? Изчезвай веднага в каютата си!

Ибрахим тропна толкова силно с крак по палубата, че капитанът ед¬ва не се спъна в стремежа си по-бързо да се прибере. От надутия, самодоволен мъж с високо самочувствие не беше останала и следа. Пирати¬те бяха не по-малко стъписани от Ибрахим. Никой не беше очаквал, че капитанът ще отстъпи без бой.

Още докато говореше, Ибрахим беше направил знак на Никос да се отправи към щурвала*. Така еничарът искаше да покаже на лудия мъж, че вече всички пунктове на управление са в негови ръце.

- Не знам за вас, но аз искам да живея! Който е луд и иска да умре, нека вдигне ръка и аз ще го убия веднага! Няма смисъл обаче лудите да водят и нас към смърт! Обещавам ви, че ще се спасим от преследващия ни кораб и ще слезем на първото пристанище. След това вие сами си из¬берете капитан и продължете, накъдето искате. Това не ме интересува, но сега трябва да избягаме от преследвачите и да се спасим! Виждам, че сте мислещи хора! Аз съм слаб моряк, но съм воин! Кажете ми, ма ли как да се въведе малко ред, дисциплина и здрав разум на кораба? Който е съгласен, нека ме последва!

*щурвал - корабно кормило

Пиратите отначало слушаха скептично и гледаха гръка, който им превежда-ше. Постепенно се оживиха, но все още не бяха особено ентусиазирани. Скоро един от тях разкри техните притеснения, като попита:

- А какво ще правим с капитан Балантрей?

Положението веднага се изясни. Пиратите бяха виждали капитана си да върши всякакви жестокости и лудости. Те бяха съгласни с всяка една дума на неверника, но знаеха, че капитанът скоро ще се върне и жестоко ще отмъсти на всеки, подкрепил турчина. Именно този страх беше направил така, че един-ствените разумни думи на кораба да бъдат казани от пленен неверник.

Ибрахим веднага разбра какъв е проблемът и тичешком се втурна към капитанската каюта. Тъй като искаше да изненада “Мъртвешкото лице” и се опасяваше да не би вратата да е залостена, той я ритна силно. Нахълта в каютата на капитана. Обстановката, доколкото му беше позволил серният дим да огледа първия път, му беше позната. Капитанът беше изтегнат на леглото и се наливаше с алкохол. Когато турчинът нахълта, Балантрей се опита да се изправи. Той грабна толедската рапира с лявата си ръка, тъй като дясната му беше заета с бутилката. Именно това коства живота му. Младежът бавно се приближи, намеренията му бяха недвусмислени. Балантрей беше десничар, лявата му ръка беше слаба и с нея не можеше добре да замахне с рапирата. По-лесно му беше да прободе с дългото право острие. Сега щеше да му е нужен пищов. Те всички бяха втъкнати в пояса му, но ръката му беше заета с бутилка- та, а Бъч си даде сметка, че няма да има време да я хвърли и да хвана някой пищов. Балантрей с големи усилия успя да седне в леглото и в съ- щото време опита с нелепо движение да промуши Ибрахим в корема, но енича-рът много бързо захвана правото острие, плъзна ръцете си по него, като го отклони встрани. Най-накрая пръстите му хванаха красивия ефес, който беше оформен като плетеница. Това му позволи да я хване много удобно. В момента, в който хвана ефеса, пиратът се опита да удари нападателя си с бутилката, която държеше с дясната си ръка. От борбата и дърпането пиратът се изправи на крака. Може би защото беше твърде пиян или защото Ибрахим държеше рапирата му, ударът попад- на в рамото на момчето.

След като отне рапирата от ръката на капитана, Ибрахим бързо се оттегли назад и развъртя оръжието. Това беше наистина прекрасно оръжие. Ръкохватката беше много удобна, а гардът с формата на сфера защитаваше много добре ръката. Острието беше абсолютно право, без никаква извивка. Наистина много приличаше на персийски медж. Тъй ка¬то беше много дълго оръжие, Ибрахим веднага го оцени като прекрас¬но за дуели и битки очи в очи, където дължината му щеше да даде пре¬димство. Но това определено нямаше да бъде предимство при масова битка или в затворено помещение. Именно затова Ибрахим се изтегли назад. Внимаваше да не закачи някъде острието и то да се отклони. Ос¬вен това, при въртенето дългото острие набра страхотна сила и скорост.

Ударът попадна във врата на капитана. Главата му, отсечена отскочи нагоре, а тялото му, все още държащо бутилката, за миг остана право, а от отсечения врат почти до тавана пръснаха няколко струйки кръв. Ед¬ва след това Балантрей рухна на пода. Главата на Балантрей, без шапка¬та и перуката, беше паднала на леглото. Ибрахим хвана косата на бив¬шия пиратски капитан и бързо излезе навън. Пиратите все още стояха така, както ги бе оставил. Ибрахим бавно ги обходи, а във вдигнатата си ръка държеше отсечената глава на капитана. Те я гледаха и се отдръпва¬ха назад като че ли все още се страхуваха и очакваха главата да прого¬вори. След като я показа на всички, със силно движение Ибрахим я из¬хвърли далеч зад борда. Пиратите си отдъхнаха. Явно страхът от доско¬рошния им капитан беше толкова голям, че дори мъртъв той продължа¬ваше да ги плаши.

В следващия момент Ибрахим заповяда на няколко моряка да из¬хвърлят зад борда тялото на прободения в сърцето им другар, а той сам отиде да изхвърли тялото на бившия командир. Мина доста време пре¬ди Ибрахим да бъде готов да поеме защитата на кораба. Накрая, все още с толедската рапира в ръка, той застана до Никос. Преди да изхвърли обезглавеното тяло, Ибрахим беше взел странния кожен колан, който сега беше сложил през дясното си рамо. В момента, в който еничарът се изправи до Никос и щеше да го попита какво е положението с преслед¬вачите, се чу гръм и няколко гюлета попаднаха в корпуса на кораба. На¬около се разхвърчаха парчета дърво. Ибрахим скочи и застана до арти¬леристите от левия борд, за да види къде са преследвачите. Гледката, която се разкри пред очите му, беше потресаваща. Другият пиратски ко¬раб, явно много по-бърз от техния, сега ги беше настигнал и се беше израв-нил до техния борд. Ибрахим нареди на артилеристите да стрелят, но те нито веднъж не уцелиха, а гюлетата падаха доста далече от целта. Другият кораб, скрит от гъстия дим на изстрелите, беше подготвил за стрелба кърмовото оръдие и понеже бяха по-добри стрелци, още първо¬то им гюле удари носа близо до ватерлинията. Тъй като изстрелът беше от много близко разстояние, отвори голяма пробойна в кораба. Вторият изстрел направи двамата артилеристи на кайма, така че целият екипаж беше изпръскан с кръв. По Ибрахим имаше и парченца кости, коса и мозък. Той се наведе над едно ведро с вода и започна да мие лицето, ръцете и главата си. Водата се оцвети в червено. Като погледна вътре, на Ибрахим му се доповръща. Въпреки това не позволи на тази случка да намали желанието на екипажа му за борба. Еничарът виждаше, че точният изстрел и това, което се беше случило, беше отвратило пиратите от занаята им, но те знаеха, че вече не се бият за плячка и богатство, а за собственото си оцеляване.

Ибрахим се опитваше да организира защитата на кораба, но скоро разбра, че му липсват познания и опит в морски битки. Той беше виждал достатъчно маневри и хиляди пъти беше правил престроявания, но това беше валидно за сухопътни битки. Корабът беше друго нещо. Освен ва липсата на артилерис-тите още повече затрудняваше положението. Никос се опитваше да управлява кораба, но му беше много трудно, докато гребците и моряците на другия кораб помагаха той да се движи много по-бързо и да маневрира на по-малко пространство. За Ибрахим беше страшно да гледа как неговите викове за чест и доблест не въздействаха по никакъв начин на пиратите. Но когато Никос се развика, че ще си поделят плячката на двамата артилеристи, капитана и промушения сърцето моряк, всеки започна да пресмята с колко ще се увеличи неговата част от плячката. Безумци! Дори в този момент те мислеха за злато! Като че ли не разбираха, че няма да имат възможност да му се порадват.

Докато се случваше всичко това, никой не мислеше за нападателите. Изведнъж към палубата полетяха много куки и въжета. Ибрахим опитваше да организира защитата на кораба, но пиратите вече бяха на борда. Превземаха ги на абордаж. По дрехите и оръжието им разбра, че са мюсюлмани. Ибрахим се зарадва. Това означаваше свобода за него. В този момент младият еничар загуби всякакво желание за съпротива. Затова, вместо да води отбраната, предчувствайки скорошното си освобождение, се отправи към скривалището, където беше скрил книгата парите и канията. Когато се появи на палубата, всички пирати вече бяха обезоръжени и пленени. Ибрахим прибра толедската рапира в канията на левия си хълбок. Скоро той се присъедини към хората, на които допреди малко можеше да се каже, че е командир.

Пиратите оградиха пленниците. Измежду тях един явно беше капитанът им, мъж с жестоко изражение. Мюсюлманският пират беше облечен в пищно облекло, а на главата си имаше тюрбан на сини и бели райета. От пояса му стърчаха два ятагана. Отдясно на него стоеше едър мъж, облечен с елек върху голото си тяло. Мъжът беше едър, с широки рамене и изпъкнали гърди. Лицето му изглеждаше страшно. Ако по него можеше да се съди за нрава на човека, то мъжът явно беше един от най-жестоките хора на света.

По-ниският мъж, c глac, който го разтърси, каза:

- Тази паплач ще ни свърши ли работа?

Едрият мъж вместо да отговори само тежко изгрухтя, като издаде звук между “хм” и “мх”. Звукът сигурно означаваше неодобрение.

- Много са западнали. Приличат ми на мърша - продължи да говори капитанът.

В този момент през дупката в носа влезе повече вода, защото корабът силно се наклони към левия борд и откри гледка към другия кораб. Нова беше красив платноход с три мачти, но и с ред гребци от двете страни. Бордовете му бяха ниски, а силуетът - много красив. Целият кораб излъчваше грация и финес.

В следващия момент капитанът пришпори моряците, които изнасяха плячката от трюмовете на кораба на Балантрей и я прехвърляха в собствените си трюмове.

- Кемал рейс*, какво да правим с тая паплач? - Всички на веслата! - заповяда капитанът.

- Какво ще правим с тях, рейс? - попита огромният мъж, който беше негов помощник.

- По-силните ще оставим за гребци на галерата, а тези, които не издържат, ще продадем като роби.

Ибрахим настръхна. Доскоро смяташе, че е спасен, но сега разбра, че е попаднал в още по-лоша ситуация. Трябваше да направи всичко възможно, да се спаси. Реши се на отчаяна крачка. Мисълта, че може да бъде продаден като роб, го накара да изтръпне.

- Кой беше капитан на кораба? - изведнъж попита този, когото наричаха Кемал.