Еничар

Сега Велко се обърна към вътрешния дувар, който беше висок и от кирпич, със стряха от керемиди. А близо до двете къщи, пак по настояване на баща им Въльо чорбаджи, беше направена врата. Някои говореха, че между двете къщи под земята имало каменен тунел, който ги свързвал, но никой никога не беше слизал в избите на къщите. Понякога някоя слугиня, която работи при Георги Кехая, можеше да подхвърли, че под къщата имало още два ката и колкото била над земята, толкова и под земята, и големи богатства имало в избите, и зехтин, мед, брашно, петмез, качета със сланина, ложено солено месо, бабек и сушено месо. Дали това беше истина, или не, хората знаеха, че никога няма да разберат. Така с времето бяха загубили интерес към тези слухове.

Въпреки богатството на двамата братя и това, че владееха земята на почти цялото село и голяма част от землищата на съседните села, родът на Шейтановите не беше местен. Никой не знаеше откъде са дошли. Вече доста стар, баща им бе дошъл с двете близначета на ръце. Тогава те бяха още бебета, затова ги беше дал на кърмачка да ги отгледа. Жената току що била загубила собственото си дете и приела двете момчета като свои. Така те растели здрави и силни, наследили силата и ръста на баща си Въльо чорбаджи.

Старият чорбаджия, макар и на възраст, беше як и пъргав и си личеше, че като млад е бил силен и красив мъж. След Въльо в селото дойдоха няколко негови слуги или ортаци, които го наричаха Шейтана*. И постепенно старият чорбаджия изкупи земята на цялото село, и стана негов господар. Ортаците на Въльо не говореха със селяните и им беше забранено да пият в кръчмата. Само веднъж един разказа в кръчмата, че Въльо е обиколил целия свят, че е виждал крале, шахове и падишаси, че е начетен и знае много езици. После тоя човек се запиля нанякъде и повече никой не го видя.

Докато изкупуваше земята на Козбунар, Въльо доведе дюлгери. Беше взел дюлгери от Бачкьой, за които се знаеше, че са най-добрите строители с камък в българско. Те построиха къщите близнаци.

Сега Велко вървеше бавно към вратата между двете къщи. Преди да я отключи я огледа. По нея имаше паяжина, явно от много време никой не беше минавал през нея. Отключи, за да премине, силно се наведе, макар вратата да беше с нормална височина. Той беше свикнал с високия си ръст и широките си рамене и винаги, когато му се налагаше да минава през врати, не само се навеждаше, а се налагаше и да се извърта настрани, за да премине. Така стана и сега. Изведнъж, от спокойствието и тишината, премина в друг свят. Все едно, че се намираше на голяма селска чаршия или на пристанище на голям град. Дрънчене, шум, тропане и суетня. Много хора, всеки от които беше зает със задачите си. Две жени се бяха надвесили над един голям казан, в който явно вреше някаква гозба. Това личеше и по миризмата, която се носеше из двора. Трима мъже деряха три големи коча, закачени на големи железни куки. Явно се готвеше гозба за много хора или за един, но много специален гост. В двора, освен животните и хората, имаше и много деца. Веднага си личеше кои деца са чорбаджийските. Това бяха две малки момиченца, като ангелчета, едното с руси, златисти къдрички, а другото с кестеняви коси. Те бяха облечени с чисти дрехи, но не само дрехите им, а и поведението на децата говореше за произхода им.

Велко затвори вратата след себе си. Шетнята го очарова. Отдавна не беше виждал толкова мила картинка. Стоеше и гледаше и никой не му обръщаше внимание. Много от хората, които работеха, въобще не познаваха комшията си. Едва когато започна да се разхожда из двора, една възрастна жена се приближи до него и го заговори:

- Господарю - с голямо уважение и любов говореше тя, - кога се прибра, Велко Кехая?

Велко се приближи до старата жена, облечена в черно, прегърна я, а тя “се стопи” и още повече се смали.

*шейтан - тур. дявол, Сатана

- Как си, мале? - попита Велко с нежност в гласа, която не подхождаше на гиганта. Младият мъж наричаше жената “майко”, но всъщност тя не му беше истинска майка, а някога го беше кърмила. Той правеше това от уважение за това, че ги беше отгледала и възпитала с брат му като собствени деца. Двете момчета, а сега мъже, имаха баба Василка за своя майка. След като построи двете къщи, старият им баща изчезна именно Василка ги отгледа и възпита. Тя беше тяхна опора и защита. Докато беше тук Въльо чорбаджи, тя пазеше момчетата от унищожителния му гняв, а лют и чакмаклия беше Въльо Шейтан и й завеща строго да държи момчетата. Така двете момчета обикнаха леля Василка като своя майка и се вслушваха в думата й.

Велко продължаваше да държи в прегръдката си малката женица, бе да се интересува от учудените погледи на околните. Едва сега повечето от тях се огледаха и обърнаха внимание, че човекът, който прегръщаше Василка чорбаджийка, прилича на техния господар Георги чорбаджи Това явно беше Велко Дели*. Много бяха чували за него, но рядко някой го беше виждал.

Днес беше специален ден, затова цареше това трескаво приготовление. Чорбаджи Георги чакаше “тежък” гост. В дома му щеше да дойд агата на каазата - Али бей, а той щеше да доведе и агата на съседната Станимъшка кааза - Кая паша, и помощника му Кара Мустафа. Големи приятели бяха Али бей и Георги Кехая. Рядко такава радост спохождаше къща на неверник.

След като се разделиха от прегръдката, Василка продължи да държи Велко за ръка и без да слуша възраженията му, го повлече към къщата на брат му. По всичко си личеше, че именно тя върти домакинството и всички я слушат и й се подчиняват.

- Къде е Гочо? - попита Велко, докато приближаваха вратата на къщата. Тази врата беше единственото нещо, което различаваше двете къщи близнаци. Георги чорбаджи беше избил голяма врата на мястото на малката вратичка. Така домочадието, прислугата и той минаваха по-лесно, защото през нея много се минаваше. Освен това майсторите бяха направиха вратата много по-висока, така че да не се налага на чорбаджията всеки път, когато преминава, да се привежда.

Без да му отговаря, старата жена теглеше огромния мъж към голямата стая с огнище, която служеше като място за готвене и спане на прислугата. Когато двамата бяха малки, обичаха да седят в тази стая и да гледат Василка как шета, а и тя да ги наглежда. Като влезе в стаята, Велко дълбоко и шумно вдиша. Миризмата беше толкова приятна и позната. Това беше уханието на детството му и никаква миризма на гюл**, цвете или млада ханъма не можеха да се сравнят с този мирис на готвено и прясно изпечен хляб. Василка постави паралията* и подаде на огромния мъж ниско трикрако столче. Велко седна, а коленете му смешно щръкнаха нагоре. В стаята беше мрачно, затова старата жена настъка по-силно огъня и дори махна стоящия над него казан. Разнесе се приятна миризма на варено прясно мляко. Старицата взе от лавицата голяма пръстена купа и я приплакна с вода. Бръкна в едно дълбоко дървено каче и извади от там петмез, сложи го на дъното на купата, а след това я напълни до половината с мляко. Всеки път, когато минеше покрай седящия мъж, тя го милваше по главата.

*дели - тур. луд, лудия

**гюл - тур. роза, така се нарича и розовото масло

- Как си, мойто момче? - питаше старицата. - Какво правиш? Откъде идеш?

Велко оставяше въпросите без отговор. Той знаеше, че жената не се надява на отговор. Още от млада Василка си беше такава, тя вършеше цялата работа и се грижеше за домакинството, но никога не се изтъкваше и не досаждаше. Мъжете я уважаваха много, но не се чувстваха длъжни да й се отчитат.

Сега Велко седеше и гледаше как жената начупва една пита и му прави попара. Мъжът беше благодарен. От дни мечтаеше да похапне от попарата на мама Василка, защото никой не можеше така да готви. В този момент, прекъсвайки тази мила гледка, на вратата се появи по-малкото от момиченцата. То стоеше на вратата, а светлината я осветяваше отзад. Детето наистина приличаше на ангелче, такива, каквито бяха изрисувани в черквата на селото.

- Бабо! Бабо! - извика то и като че ли молеше за помощ, за да може да прескочи високия дървен праг на стаята. Не можеше да се разбере дали наистина е така, или момиченцето се нуждаеше от помощ, за да преодолее притеснението си. Ангелчето се хвана за страничната дървена част на вратата.

Василка подскочи и бързо вдигна детето, а след това го гушна и седна на столчето срещу Велко. Детето никога досега не беше виждало мъжа и сега го гледаше с голям интерес. Дали осъзнаваше приликата между него и баща му, но по едно време то протегна малката си ръчичка към него като че ли искаше да го докосне. Василка повдигна детето над масата и го поднесе към мъжа, като мислеше, че детето ще го помилва. Той вдигна поглед към детето и му се усмихна, но вместо да го помилва, детето като че ли сложи сол в люта рана. То не го помилва, а с пръстче докосна грозния белег, който разсичаше лицето му. Докато жената успее да го дръпне, успя да прекара пръстче надолу по белезникавата диря. Велко се дръпна рязко назад, като че ли го заболя. Него наистина го заболя, но не раната на лицето, а тази, която зееше в душата му.

Защото малкото момиченце му напомни за недъга, който понякога, когато беше сам или сред приятели, забравяше. Само като срещнеше хора, които го зяпаха или се извръщаха, когато го погледнеха, той като в огледало оглеждаше грозния си белег и виждаше какво впечатление прави.

*паралия - кръгла, ниска, дървена маса

- Ирис, не така! - сгълча я старата жена, докато дърпаше детето назад.

-мНяма нищо, майко! - успокои Велко старата жена. - Дете е!

След това погледна учудено малкото русичко момиченце.

- Как се казва?

- Кръстена е на цвете - каза старата жена. - Роди се малко след като ти си тръгна.

Сълза се търкулна по сухата буза на старицата. Силна жена беше Василка чорбаджийка и не беше свикнала да я виждат размекната. Тя стана, държейки все така Ирис на ръце, и излезе от стаята. След като се погрижи добре за гостенина, тя отиде да предупреди стопанина на къщата за пристигането на брат му. След малко чу над главата си скърцането на стъпалата на стълбите. В къщата живееха много хора, но само на малцина беше разрешено да се качват на втория кат.

Велко Кехая бързо изяде попарата, като не остави и следа от това, което е било в купата. След като хапна, се изправи. Костите му тъжно изпукаха. Много ниски и неудобни бяха тези столчета за гиганта, затова предпочиташе да се разходи из стаята и да разгледа. След малко отново се дочу тъжното проскърцване на стъпалата. На вратата застана огромен мъж, точно копие на Велко Кехая. Той се приведе преди да влезе, а след това двамата се прегърнаха в силна братска прегръдка. Сега двамата приличаха на борещи се мечки и като тях издаваха странни ръмжащи звуци. Бяха щастливи, че се виждат, но най-щастлива беше майка Васила, която все още с детето на ръце бе застинала на прага на стаята и с любов и умиление гледаше двете си пораснали вече деца. Гледката на двамата мъже я преизпълваше с щастие. Въпреки че не им беше истинска майка, в такива моменти Василка се чувстваше точно такава. Тя беше прехвърлила цялата си любов от загубеното си дете върху двете живи и силни момчета. Знаеше, че не е толкова важно коя майка е родила момчетата, а че тя ги е отчувала и възпитала. Затова й бяха толкова мили и любими и се беше посветила на тях и на децата им.

- Как си, Дели Велко? - питаше Георги чорбаджи, като се смееше, докато силно прегръщаше брат си. Личеше си, че го нарича Дели с най-добри чувства и на шега.

- Здрав съм - отговори Велко. - Ще остана за малко.

- Колкото искаш. Винаги си добре дошъл!

Двамата мъже излязоха навън. Георги държеше да разходи брат си из двора и да му покаже всичко, което е успял да постигне през годините,

в които брат му се беше запилял нанякъде.

Велко от учтивост следваше брат си и се опитваше да се интересува от нещата, за които му говореше.

- Какво има, че даваш курбан, братко? - посочи той с глава към огромния, врящ на огъня, казан. От него се носеше приятната миризма на врящо овче месо. А тази миризма напомняше на Велко за детството и за баща им. Защото Въльо чорбаджи беше як мъж и сам колеше, дереше и за нула време подготвяше голям коч за варене. Но освен голямата си сила, той познаваше тялото на всяко животно и майсторски работеше с ножа. Като го гледаха как майсторски коли прасета, овни и телета, малчуганите бяха сигурни, че със същото майсторство баща им ще се справи и с човек. Така Въльо беше най-търсеният касап в цялата област.

- Скъп гост ще ми идва днес - каза стопанинът, като прекъсна спомените на брат си. - Ти не го познаваш. Сприятелих се с бея на каазата - Али. Та той ще ми бъде гост. Ще доведе и още някакви големци със себе си.

Велко изгледа продължително брат си.

- Сприятелил си се с турчин? - попита той.

- Знам, знам, че не ти харесва, но пък много помага на търговията - прекъсна Георги брат си.

- Но знаеш, че баща ни ще се изправи от гроба, ако научи - продължаваше Велко.

- Знам, че баща ни мразеше турците и никога нямаше да одобри, но приятелството с Али ни прави още по-заможни и влиятелни. Големи работи сме намислили двамата, но да видим - размечтано каза чорбаджи Георги. - Освен това, нали помниш нашата най-голяма тайна? - каза Георги явно, за да спре всички упреци на брат си.

- Знам! Знам! - прекъсна го Велко като че ли се уплаши да не би брат му да каже тайната на глас и някой да я чуе.

Двамата продължиха да се разхождат по двора, но не повдигнаха повече тази тема. Велко изглеждаше примирен и сякаш съжаляваше, че въобще е направил забележка на брат си.

Най-накрая Георги настоя да се качат горе и да поговорят. Велко обаче не желаеше, защото знаеше, че всички се приготвят за госта и не искаше да пречи. Затова, въпреки горещите молби на брат си, се оттегли и напусна двора през страничната врата. Преди това, разбира се, обеща, че привечер ще посети брат си и скъпия му гост.

Велко отиде в малката конюшня, която беше допряна отстрани до неговата къща. Провери дали конят му има храна и вода. Животното, с което беше препускал цяла нощ, беше добре нахранено и отпочинало. Велко оседла красивото животно. Това беше най-големият кон, който можеше да се намери. Явно нарочно беше избран такъв, за да може с лекота да носи тежкото тяло на гиганта. Животното нервно потръпваше, сякаш предчувстваше разходката. Личеше си, че конят е чистокръвен, с буен нрав и че се използва само за яздене. Велко го потупа по шията. Двамата бяха стари познати и добри приятели. Най-накрая, въпреки тежестта си, Велко пъргаво се качи върху седлото, след това подкара коня по ниско окосената трева. Личеше си, че конят изпитва удоволствие от ездата. Той красиво повдигаше краката си и пристъпваше с такава грация, че за миг зависваше във въздуха, сякаш лети. След като няколко пъти обиколи двора, Велко отиде до портата. Тя беше направена да може да се отваря от конник, без чужда помощ.

Петко беше седнал на една маса отвън пред дюкяна. Изгладнял, реши да опита гозбите в местната кръчма. В себе си той имаше кесия пълна с алтъни и вече беше ясно, че с тях няма да купи кожи от Станимака. Така че засега можеше да разполага със златото. Седеше и се хранеше, но през цялото време беше нащрек и поглеждаше вдясно, където пътят, пресичащ селото, отиваше към Станимака. Мегданът на Козбунар беше голям. От едната страна беше черквата. Зад нея беше къщата на попа и клисаря. До черквата беше селската кръчма. От другата страна беше конакът*. И всички тези сгради обграждаха широкия мегдан, през който минаваше пътят. Всички те бяха нови и красиви, построени от Въльо чорбаджи, а сега за поддръжката им даваше пари неговият син - башчорбаджи Георги.

Петко беше твърде гладен и притеснен, за да се възхищава на иначе красивия площад. Изведнъж се случи нещо странно. Всички мъже, които допреди малко си пиеха спокойно ракията и лениво си бъбреха, сега започнаха да се оглеждат и сякаш се разбудиха. От другата страна на пътя, не тази, която интересуваше Петко, се дочу отчетливо чаткане на подкови по калдъръма. Момчето също погледна в тази посока. А там видя среднощния си познайник: Сега той му се видя още по-огромен. Яздеше вее така изправен и наперен, а конят му изглеждаше още по-голям и черен от снощи. Гледката беше впечатляваща - човек и кон сякаш бяха слети в едно същество. Конят вървеше малко настрани, като че ли да покаже още по-добре цялото великолепие и осанка на ездача си. Но друго привлече вниманието на Петко по-силно отколкото фигурата на ездача. Това беше огромният грозен белег, който разсичаше лицето му. Той беше толкова голям, че се виждаше отдалеч.

* конак - административна сграда на полицията или самостоятелна сграда като чифлик

**чаршаф - в миналото така се е наричала свободна, широка, връхна мъжка дреха. Такива дрехи носели арабите.

Човекът беше облечен като българин и вече го нямаше черния чаршаф** от снощи. Ездачът държеше многожилен камшик от черна кожа, който беше закачен с клуп* на дясната му китка.

- Делия! Делия Велко! - започнаха да шепнат всички наоколо и да се смушкват. Човекът предизвика вниманието на всички. Петко гледаше величествената гледка, която представляваше този Велко, и не можеше да разбере защо всички го наричат “Дели”. Не изглеждаше малоумен, сигурно бързо се гневеше, за да му казват така.

*клуп - примка, възел

За голяма почуда на Петко, когато конникът се приближи, всички свалиха шапките си и учтиво го поздравиха:

- Добър ден, Велко Кехая! Добър ден!

Двуличното поведение на селяните още повече събуди интереса на Петко към среднощния му познайник.

Той се приближи и вежливо поздрави насядалите под сянката селяни. Петко се опита да гледа в гозбата си, но погледът му неудържимо бе привлечен от белега. Конникът също задържа поглед върху него.

- Оо, момче, как си? - попита той, като гледаше Петко. В гласа му имаше нещо предизвикателно и продължаваше да гледа остро младежа, без да отмества погледа си. - Още ли си тук?

- Да, чорбаджи! - отговори Петко с твърда нотка в гласа. Не знаеше защо, но нещо в този човек не му харесваше.

Велко чорбаджи явно реши да се направи на лош пред съселяните си и за това използва най-беззащитния от всички, а именно другоселецът. Така хем щеше да им вземе страха, хем никой нямаше да се чувства обиден или да се опита да мъсти.

- Я стани бе, хаймана! - остро смени тона Велко Кехая.

Промяната беше толкова рязка, че отначало Петко помисли, че се отнася за друг. Все пак погледна обезобразеното лице на конника и разбра, че думите са изречени на него. Велко продължаваше да го гледа пронизващо, с което потвърждаваше, че няма грешка - чорбаджията говореше на него.

Петко силно се притесни. Беше изпаднал в ситуация, която не беше провокирал по някакъв начин. Човекът го гледаше вее така заплашително. Дори върху коня си личеше, че е огромен и много силен. Не желаеше да влиза в битка с такъв човек. Беше сигурен, че дори уменията му по борба и “Ето” няма да му помогнат. Сега осъзна защо го наричат Дели. За пръв път виждаше човек, който толкова бързо да сменя поведението си. Само за миг той се бе изпълнил с ярост, сякаш стана друг. Петко не желаеше по никакъв начин да привлича вниманието върху себе си. Знаеше, че потераджиите, които го преследват, са някъде наблизо и не желаеше да вдига шум. За момент през главата му пробяга мисълта, че може би това е някой от хората, които го преследват. Но той много добре знаеше всеки един от тях, а този човек беше видял за пръв път миналата нощ.

*арнаут - албанец

След това се сети, че може да не е от потерята, а просто да е познат или приятел на някой от преследвачите му и сега да го е разкрил и да е решил да го залови. Или може би преследвачите му са наели човек, който да го проследи и убие. Това бяха така наречените кесиджии. Те бяха много скъпи, но поемеха ли дадена задача, никога не се отказваха и преследваха човека докрай. Всички знаеха, че тръгне ли след теб кесиджия, отърване няма. Те отбягваха такъв човек и го смятаха вече за мъртъв, а ако някой му помогнеше, можеше да убият и него, защото кесиджиите са в състояние да избият цяло село или дори град, за да се докопат до жертвата си. След това отсичаха главата на жертвата, слагаха я в червена торба пълна с вар и я носеха като доказателство на човека, който ги изпраща.

Кесиджиите бяха майстори на всяко оръжие. Можеха да убият с един удар или ритник и с всяко нещо, което им попадне под ръка. Те обикновено нямаха деца и семейства, за да не могат да им въздействат. Отделяха се да живеят на пусти места в планините или живееха сред хора като най-обикновени селяни или занаятчии и никой не ги познаваше. Най-големите кесиджии в Империята бяха арнаутите*, които бяха надарени с голяма жестокост, и българите, особено планинците. А най-известният кесиджия в цялата Империя се казваше Велко Кесиджи. Изтръпна! Нима човекът пред него бе Велко Кесиджи! Кръвта му се смрази. Ако това беше Велко Кесиджи, той беше загубен.

Всички тези мисли минаха през главата му само за миг. Не можеше да пренебрегне заповедта на човека, затова младежът реши да се подчини. Изправи се бавно, защото коленете му танцуваха и не го държаха. Не знаеше дали се вижда отстрани, но отвътре целият се тресеше като рохко яйце.

След като се изправи, се огледа, като търсеше подкрепа от насядалите селяни, които допреди малко се бяха подигравали на исполина. Сега те всички страхливо мълчаха, бяха притихнали като мишки и криеха погледите си от иноземеца. Петко веднага разбра, че от тях не може да очаква подкрепа. Явно познаваха сприхавия нрав на чорбаджията и това не беше за пръв път. Затова започна мислено да проверява къде се намират пищовът и ножът му. Годините борба, бой и пандурлък го бяха научили да не губи акъла си дори и в напечени ситуации. Сега това много му помогна. Мислеше за следното - ако човекът беше кесиджия, нямаше да го нападне открито пред хората, на самия мегдан. Кесиджиите не правеха така. Той щеше да се скрие в храст или зад някой ъгъл и тихомълком да му пререже гърлото. После грижливо щеше да закопае тялото му, така че никога да не го открият и никой вече да не се сети да пита за него, а главата щеше да отнесе в торбата с киреч.

Лъч надежда го озари: “Може би човекът пред него не е кесиджия, а най-обикновен гидия*, който търси да се сбие с някого! Или е просто луд!”

Тези мисли му вдъхнаха малко кураж и го накараха да стъпи по-твърдо на земята. “Не, този човек не можеше да е кесиджия!” Как се беше заблудил преди малко?! Сeгa вече виждаше толкова ясно нещата. “Най-обикновен луд - мислеше си Петко, - за нула време ще го укротя! Нищо, че е по-едър, ще го изненадам и ще го ритна, а след това ще го хвърля на калдъръма, но така както аз си знам! Ще му изпотроша кокалите!”

Силният страх постепенно се заместваше от гняв. Петко изпитваше все по-голяма омраза към човека върху коня. Беше го яд, че се бе уплашил и знаеше, че след малко ще бъде жесток. Сети се, че никой не знае къде живее Велко Кесиджи. Можеше той да е от Северна България, шопско или дори да живее в Египет или Сирия. В никакъв случай този пред него не можеше да е страховитият Велко Кесиджи.

В този момент прогърмя гласът на човека и го върна към действителността. Гласът му беше като тръбене на рог. Човек с такъв силен и властен глас, явно свикнал да заповядва и да му се подчиняват, нямаше да бъде толкова лесен противник.

- Не щеш да ставаш, а? - попита конникът. - Не слушаш какво ти говоря, така ли? - продължаваше да пита Велко Кехая, без въобще да чака отговор. - Май криеш нещо!? Я да видя!

Тук на Петко му мина една мисъл. Тъй като не искаше да се бие, реши да уплаши конника, като му покаже пищова си. Беше забелязал, че той няма никакво оръжие освен една кама и ако въобще можеше да се нарече оръжие, тежкия черен кожен бич, които беше нахлузил на дясната си ръка. Петко прецени добре, че човекът работи с дясна ръка. Това означаваше, че той и ще се бие с дясна ръка, а знаеше, че не може да държи кама и бич едновременно. Предчувстваше, че само да покаже оръжието си, това ще възпре бабаита. Реши да направи точно така. Както стоеше, изправен срещу конника, с лявата ръка бавно отмести края на елека си, така че конникът да види втъкнатия в пояса му пищов. Тъй като искаше да си ходи по най-тихия начин, Петко даже не посегна да го извади. Очакваше човекът да смекчи тона и просто да си тръгне. Но се случи нещо съвсем друго. Всичко стана само за миг. Човекът, като видя пищова, вместо да се уплаши, изведнъж ръчна коня напред и силно замахна с бича. Ресните на бича се разтвориха и оживяха, като че ли бяха хиляди хищни змийчета. Петко знаеше, че всяко едно от тях ще го ухапе със страшна сила и болката щеше да бъде ужасна. Разбра, че гледа приближаващата смърт. Той като че ли я виждаше забавено. Всичко стана за по-малко от секунда.

“Нима това е смъртта?” - помисли си младежът.

*гидия - хулиган

Рязко изтрезня, трябваше да действа! Човекът го беше изненадал, беше нанесъл своя удар без никаква подготовка. Беше го излъгал толкова елементарно. Не можеше да се сърди на никого. Все пак трябваше да направи нещо, от това зависеше животът му. Знаеше, че е закъснял ужасно, но посегна към пояса си. Хвана дръжката на пищова, едновременно тръгна да вади оръжието и с палеца дръпна петлето с кремъка назад, за да може да стреля по-бързо. За миг го обзе надежда. “Нима ще успея? Нима ще го изпреваря? - мярна се мисъл в главата му. Погледна надолу, за да види как издърпва цевта. Тъкмо вдигаше глава, за да се прицели и стреля, когато дойде ударът. Той беше като черна вълна, блъсна го в гърлото, гърдите и главата. Силата беше толкова голяма, че главата му щеше да се скъса. Бързината на удара изпревари болката. Пред очите му се спусна черна пелена. Някъде отдалеч се чу изстрел, но нищо не разбра. Нищо не го и интересуваше.

Велко Кехая се събуди в познатото вече огромно дървено легло. В стаята беше тъмно, но видя снопа; лъчи, който скоро щеше да пропълзи по него. Опита се да се огледа, но с учудване откри, че вратът, а и цялото тяло, ужасно го болят. Не можеше да помръдне. Все пак успя да види една ангелска главица, с руси къдрави букли, да се движи от дясната му страна. Тя беше толкова руса, че в сумрака на стаята изглеждаше сякаш самата тя излъчва светлина.

- Ирис! Ирис ли се казваш, моето момиче? - тихо попита лежащият, като бавно възвръщаше спомените си.

След това двамата започнаха да си говорят. Детето му разказваше за своите си детски неща и той му беше благодарен, защото имаше чувството, че тънкото му гласче го връща обратно към живота. Слушаше го и въобще не му досаждаше. Изведнъж то замлъкна и се обърна към вратата. След малко пред очите му се появи красива жена. На главата си тя имаше бяла кърпа, украсена с шарени шевици на цветя и тук-там просветваха маниста, които създаваха впечатление, че цветята са живи и се движат. При най-малкото движение, дори и в тъмната стая, те загадъчно просветваха и сякаш по листата и цветчетата имаше роса, която блестеше някак загадъчно.

Жената беше много красива. Когато се приближи към него, той успя за пореден път да се убеди колко е хубава. Сигурно на света нямаше по-красива жена. Беше виждал много ханъми и всякакви гювендии*, но повече красота, събрана в една жена, не беше виждал. Косата й, макар и скрита под кисирията, беше къдрава, руса и си личеше, че ако е пусната, ще направи лицето на жената още по-красиво.

* гювендии - жени за развлечение

Тя се приближаваше бавно към него, а момиченцето се притисна към нея. Детето приличаше на малко птиче, намерило подслон под крилото на майка си. Така майка и дъщеря се приближиха до лежащия мъж. Никога не беше виждал по-мила гледка. Тя му напомни по нещо на иконата “Богородица с младенеца”. Двете фигури бяха като слети и от тях се излъчваше любов и привързаност. Велко ги наблюдаваше като в религиозен екстаз. Но когато жената се приближи още повече, той разбра, че такава икона никога не може да има. Устните на жената бяха сочни и червени. Те приличаха на вкусен, сочен плод, на разпукан нар, от който всеки мъж би искал да вкуси. Бяха толкова красиви и така очертани, че беше трудно на човек да откъсне поглед от тях. Очите й бяха сини като небето, сини и ясни като заран, миг преди слънцето да изгрее. Но най-красивото нещо от лицето на младата жена бяха веждите. Тъмни и тънки, те като гайтани* минаваха от едната страна на лицето до другата и още повече подчертаваха красотата на сините й очи. Те бяха извити и приличаха на кобилици** и като че ли даваха завършен вид на тази чудна хубост.

Сега разбра защо се беше сетил за икона. Красотата, която тази жена притежаваше, беше повече от човешка. Тя съдържаше в себе си нещо божествено. Жената пристъпваше леко и грациозно. В движенията й имаше нещо деликатно, смирено и красиво, нещо, което караше мъжете да искат да я подчинят, да я покорят. Но тя не беше диво животно, което да побегне, а питомна кошута, която търси защита и подслон под силното мъжко рамо. Фигурата на жената излъчваше загадъчност. Мракът също вършеше своето като придаваше прозрачен, восъчен цвят на лицето й, отнемайки цветовете му. Все пак такава икона не можеше да има. Толкова много любов и страст се излъчваха от тази жена. Толкова много похот и грях будеше в мъжките сърца.

Много тихо и незабележимо жената застана до леглото, на което беше легнал огромният мъж. Тя все така притискаше детето до себе си, но вече не гледаше към обезобразеното лице на лежащия, погледът й беше сведен надолу. Велко я погледна. Стори му се още по-красива. Смиреността, която излъчваше, го караше да се чувства като лъв пред агне. Сведеният надолу поглед му помогна да види колко дълги са ресниците на очите й.

*гайтан - украса на дрехи, ширит

**кобилица - криво дърво за носена на вода, на двете рамена се закачват менците с вода

“Толкова дълги мигли! Толкова много красота!” - помисли си лежащият на леглото мъж.

Изведнъж жената рязко пусна детето и го избута встрани, коленичи пред леглото и хвана ръката му. Той я чу съвсем тихо и сподавено, но с огромна страст, да казва:

- Велко, господарю мой!

Той почувства хладните ръце, които уловиха неговата огромна гореща длан. Докосването на тези ръце и движението на дългите чувствителни пръсти накараха сърцето му да трепне. Това беше най-приятното докосване. С нищо не издаде колко му е хубаво. Не трепна нито един мускул по тялото му. Така двамата останаха доста време, жената нежно милваше ръката с изящните си пръсти, а мъжът лежеше неподвижно. Единственото движение в стаята беше на малкото момиченце, което като че ли отблъснато за пръв път, осъзна, че трябва да се бори за вниманието и любовта на майка си. То се приближи и се вкопчи в нея. Не можеше да разбере какво става. Сега стоеше притихнало и попиваше всичко, което ставаше между двамата възрастни. Въпреки че не можеше нищо да осъзнае, то мълчеше сякаш за да чуе и запомни всичко. Майка му наведе красивата си глава над огромната ръка на непознатия! и докосна устни до нея. След това остана така, като говореше:

- Велко, господарю на сърцето ми, къде беше толкова време?

След това красивата жена остана така приведена, като хем шепнеше, хем докосваше съвсем нежно ръката на мъжа с устните си.

Времето като че ли престана да тече за нея. Така можеше да остане цяла вечност. Чувстваше истинско щастие. Това за нея беше раят. Ако можеше така да остане завинаги, тя беше готова на мига да загуби живота си. Все така приведена тя продължи да шепне, без да вдига главата си. Велко не чуваше какво говори, но това не го и интересуваше. Сега това нямаше никакво значение.

По някое време той прекъсна жената, като дръпна ръката си и сухо каза:

- Това ли е?

Жената явно разбра за какво говори мъжът, защото се изправи. Дори в тъмното си пролича, че по очите й има сълзи. Тя се прикри и се опта да ги подсуши с крайчеца на забрадката си, така че нито мъжът, нито детето да забележат това. После бавно откъсна детето от себе си и го побутна напред. Момиченцето не хареса това и се запъваше, но майка му все така настояваше и го буташе напред към непознатия. Най-накрая то се приближи достатъчно. Лежащият мъж бавно повдигна огромната си длан и нежно помилва русата главичка. За миг цялата глава на детето изчезна под огромната му длан. Въпреки това в тази милувка имаше толкова много нежност и любов.

Майката, като гледаше всичко това, горчиво се разплака. Сърцето й се късаше.

- Млъкни, жено! - каза остро мъжът, за да я накара да спре, защото виждаше как сълзите й объркват малкото дете.

- Не сте ли вече много време тука? - попита той, като явно искаше да

ги отпрати.

- Али ага е на гости на мъжа ми - каза жената.

- Знам! - каза мъжът.

- С него са дошли и Кая паша, и Кара Мустафа.

Жената избърса сълзите, които въобще не я погрозяваха. Сега тя се успокои. Изправи се, прегърна детето и като разбра желанието на мъжа, тръгна да излиза. В този момент се чу някакво раздвижване отвън в коридора. Вратата се отвори и в стаята влезе човек, явно турчин, облечен в пищни, удобни, широки дрехи в синьо и червено, украсени със златни шевици. На главата си носеше голяма бяла чалма с голям красив рубин отпред, точно там, където се кръстосваха двете части. Зад рубина беше забито високо пауново перо, чието око като че ли оглеждаше отвисоко стаята. Високото красиво перо обаче не беше допълнение на пищните дрехи на турчина, а като че ли им противостоеше. То караше човека да изглежда като панаирджийски смешник, претрупан и натруфен, и много по-нисък. Въпреки ниския си ръст, човекът влезе с осанка на големец, защото пристъпваше бавно и величествено, доколкото можеше. Зад него в стаята пристъпи Георги чорбаджи. Той досега беше държал вратата, за да може големецът да влезе спокойно в стаята. Зад тях вървеше красив мъж, с черна коса и мустаци. По всичко си личеше, че жените го харесват. В тъмното остана още някакъв силует, но Велко не успя да го различи в мрака.

- И казваш, Георги Кехая, че конят се уплашил от изстрела и го хвърлил на калдъръма? - попита турчинът.

- Да, Али ага! Казват, че така станало.

- И кой е този хаирсъзин дето смее да стреля ей така?

- Някакъв странник, ага.

- Какво ще го правите, чорбаджи?

- Нищо, ага, брат ми лично ще го накаже.

Турчинът се усмихна, защото разбираше, че човекът ще съжалява, че е вдигнал оръжие срещу братята чорбаджии и най-богати хора в каазата. В тези случаи беше по-добре гяурите да бъдат оставени сами да се оправят. Али ага смяташе, че така е най-добре и за държавата, и за падишаха. Не биваше правоверните да се месят в гяурските работи, щом те сами могат да се оправят.

- Това ли е брат ти Велко Дели чорбаджи?

Георги се намръщи, защото знаеше буйния и сприхав нрав на брат си и че не обича да го наричат Дели.

- Това е, ага! - все пак отговори той, за да отнеме възможността на Велко да каже нещо, заради което после всички да съжаляват.

- Много си приличате, чорбаджи - каза турчинът. - От какво е този белег? - попита турчинът, като посочи към лицето на лежащия мъж.

Велко лежеше и слушаше разговора между двамата мъже. Те говореха за него като че ли той не присъстваше. Това в началото много го обиди, но после разбра, че така е по-добре. Може би агата смяташе, че е лошо ударен и не може да говори.

Едва сега, като слушаше разговора, Велко започна да възвръща паметта си. Сети се за момчето и как чрез него беше решил да покаже на съселяните си кой е Велко Кехая. После си спомни, че момчето носеше оръжие. Защо му беше това оръжие? Веднага се беше сетил, че то е кесиджия, изпратен за него. Беше посегнал да го удари с бича, но в този момент пищовът гръмна в земята, конят му се уплаши, вдигна се на задните си крак и го хвърли върху калдъръма. Сега разбра, че беше паднал, защото при замаха с бича бе изпуснал поводите на коня. След удара беше загубил съзнание.

- Гергино, защо не си донесла на Велко нещо да хапне? - попита Георги жена си преди да напусне стаята, следван от турците. Той беше щастлив, че Велко беше мълчал през цялото време и така всичко беше минало леко. Жената сведе поглед надолу и тихо измърмори:

- Ей сега, господарю!

Турчинът изгледа жената като че ли я опипваше с очи. Другият турчин, този с мустаците, пък я огледа така все едно щеше да я погълне. Как ли се казваха? Аха, Велко се сети, но не разбра дали това беше Станимашкият паша Кая или помощникът му Кара Мустафа.

- Хубава кадъна, чорбаджи! - каза Али на стопанина, който този път вървеше напред. По всичко си личеше, че много хареса жената. Дори когато излизаше, продължи да зазяпва красивата гяурка.

- Вярно ли е, че майка ви е туркиня, чорбаджи? - попита агата.

- Да, казвала се е Айше, ага.

- А баща ви ли я е прелъстил, чорбаджи? - настояваше гостенинът.

- Не знам, ага, той никога не говореше за това.

Отговорите накараха турчина да спре да пита. Нежеланието на домакина беше очевидно. Али ага не се славеше с тактичност, особено що се отнася до раята, но сега усети, че трябва да спре с въпросите.

Когато двамата напуснаха стаята, Велко се опита да стане. Болеше го цялото тяло, но нямаше нищо счупено. Само беше натъртен и явно ся бе ударил лошо главата, защото много го заболя и за малко да припадне, но чевръстата булка го подхвана и сега той почувства колко силна е крехката й снага.

- Какво стана, Гергино? - попита Велко, но дори не дочака отговор*. Като че ли се сети за нещо и попита:

- Къде е момчето?

Жената го държеше нежно, но в същото време силно го подкрепяше. Тя сякаш черпеше сила от неговото тяло. То беше твърдо, с възлести мускули, които тя усещаше през ризата му.

- Момчето е зле, господарю, мой! Георги чорбаджи нареди да го задържат в нашата къща. Сега за него се грижи мама Василка.

- Кой е? Какъв е? Откъде е? - попита Велко.

- Не знам, любов моя! Брат ти го остави на теб, ти да го разпиташ и да решиш какво да го правиш!

Велко се намръщи. Искаше да покаже на жената, че явно не му харесва начинът, по който тя се обръща към него. Той не можеше да приеме жената на брат му да му казва “господарю” и “любов моя”. Почувства се много уморен. Върна се до леглото и легна. След това каза:

- Утре, утре ще го видя! - като каза това, се обърна с болезнено пъшкане и замълча.

На другия ден Велко посети момчето, което беше в много тежко състояние. Вече втори ден беше в несвяст, мяташе се непрекъснато и се бореше за живота си. Ударът на бича едва не го беше убил.

Слугите бяха пребъркали Петко и сега Велко беше сигурен, че бе допуснал голяма грешка. Искрено съжаляваше за случилото се, затова помоли брат си да продължи да се грижи за него и да му намери някаква работа, след като се съвземе.

Из селото мълвата за това, което се бе случило на мегдана, се разнесе мигновено. Всички бяха чули изстрела. Одумването на Велко вървеше с пълна сила. Всеобщото мнение беше, че наистина е луд и всички съчувстваха на момчето, което според тях беше нещастна жертва.

В следващите дни колкото пъти Велко излизаше из селото, толкова пъти усещаше прикритото, безмълвно неодобрение на селяните. Това много го гневеше и разваляше настроението му. Гергина понякога се опитваше да го успокои, но той всеки път грубо я прекъсваше и гонеше. Най-накрая Велко не издържа и за всеобщо облекчение напусна Козбунар.

Петко отвори очи и разбра, че е жив. Не можеше да се каже, че това го зарадва особено, защото в следващия момент дойде болката. А тя беше толкова силна, че ако можеше да сложи край на живота си, само да спре болката, би го направил. Най-много от всичко го болеше вратът. Мина доста време преди да започне да става и да ходи из двора. През цялото време за него се грижеха две жени, които непрекъснато го наглеждаха. Едната беше стара. Тя го хранеше и сменяше превръзките му, налагаше удареното място с плат, намазан със смес от едро счукани билки и семена. Това намаляваше болката, затова Петко всеки път посрещаше с охота старата жена. Тя беше от жените, които познават тревите и явно можеше да направи всякакво биле, и да лекува всяка болест. Много чевръсто тя се справяше със стриването, смесването и налагането на лапите* и изкусно навиваше и връзваше дълги и тънки ивици плат върху тях. С всеки жест старата жена доказваше, че разбира от това, с което се занимава.

Старицата много помогна за бързото му възстановяване, но най-много му помагаше едно видение, което отначало се появяваше като образ в кошмарите и бълнуванията му. Това беше най-красивото нещо на света. Жена, чудно красива жена! Тя идваше и присядаше до леглото му, след това оставаше дълго време, наблюдавайки го. Отначало той я наблюдаваше през спуснатите си мигли, така че тя да не знае. Когато я гледаше, живителна топлина се разливаше из гърдите му и му помагаше дори повече от лапите на старицата. Понякога жената водеше със себе си едно малко ангелче, което се гушкаше в нея. Той се правеше, че спи, но ги наблюдаваше. Гледката беше толкова красива. Петко разбра, че ако някога има жена и дете, иска те да бъдат точно такива.

Понякога, когато тя беше сама и смяташе, че Петко не я наблюдава, заставаше и като гледаше някъде отвъд, започваше тихичко да хлипа, а по бузите й се стичаха горещи сълзи. Като я гледаше, сърцето на Петко се късаше. Каква ли тайна криеше сърцето на тази жена? Нима беше възможно жена, надарена с такава красота, да бъде нещастна? В дългите безсънни нощи Петко размишляваше върху това какво може да прави нещастна една толкова красива жена.

Когато вече можеше да става и да ходи, прекарваше все повече време с младата жена, тъй като старицата беше твърде слаба и заета, за да го подкрепя и да му помага. Петко не беше чак толкова тежък, но все пак предпочиташе да се разхожда из градината на огромния двор в присъствието на красивата млада жена.

Много пъти мислеше да попита жената какво я прави нещастна, но никога не откриваше точните думи за това и никога не посмя да го направи. Разбра, че е стопанка и господарка на този дом. Тя беше жената на господаря на тази къща. Имаше две здрави и хубави деца, които бяха красиви като херувимчета, весели, игриви и палави. Мъжът й беше здрав и в разцвета на силите си. Какво можеше да я прави нещастна? Нима можеше да има още нещо, към което да се стреми човек? Какво още можеше да желае? Тези въпроси го вълнуваха, но нито веднъж не успя да събере смелост да я попита.

*лапа - компрес с лечебни съставки

Колкото повече оздравяваше, в разходките все по-рядко го придружаваше младата господарка, а все по-често с него беше малката кукличка. Тя явно го харесваше, защото се умилкваше около него. Казваше се Ирис и беше много умно дете. Петко оставаше с впечатление, че някой е казал на малкото момиченце да го следва, защото тя се бе вкопчила в него. Понякога му досаждаше, защото непрекъснато го разпитваше за най-различни неща. Той много внимаваше как отговаря, особено когато го разпитваше за това откъде е и кои са майка му и баща му.

Един ден стопанинът на дома го извика при себе си и каза:

- Момче, брат ми Велко Кехая ми заръча, ако искаш, да ти намеря работа. Вече си здрав. Искаш ли?

Петко наистина вече се чувстваше достатъчно укрепнал, за да работи. Младият му здрав организъм от ден на ден се съвземаше все по-бързо. Беше сигурен, че след ден-два ще може да работи и по-тежка работа. Дълго се беше колебал оттук накъде да поеме, но не беше решил. Притесняваше го, че Козбунар е много близо до родното му село и до манастира и потерята можеше да го открие. Дори беше сигурен, че това рано или късно ще се случи. Помнеше много добре как го бяха открили в манастира и то след толкова време. Чудеше се дали си заслужава да остане тук след като рано или късно пак ще трябва да се превърне в беглец. Освен това нямаше никакви пари, оръжията му също бяха отнети. Не знаеше от кого и не смееше да попита, за да не подсети стопаните за начина, по който бе попаднал при тях.

От една страна беше хубаво да остане и да поработи при един толкова богат чорбаджия. Тук щяха да го хранят, да му осигурят подслон и дори да припечели някоя пара. Но най-много го притесняваше това, че някой ден лудият Велко ще се върне и не се знае на какъв кеф ще бъде тогава. Като нищо може да реши да го убие. Знае ли човек? И колкото пъти се изправяше пред чорбаджи Георги, толкова пъти се сещаше за брат му.

Отново погледна лицето на своя господар и в миг сърцето му се сви.

То толкова много му напомняше за лицето на Велко Дели. После мислите му се зареяха и си спомни младата господарка. Сети се за красивата й осанка. Веднага си спомни ръцете й, пръстите й, източени и толкова нежни, а всяко тяхно докосване му носеше божествена наслада. Дори сега, само при мисълта за стопанката, в тялото му се разля блаженство. Все още не знаеше, но бе започнал да обича, а обектът на неговата любов беше господарката му. Опита се да си представи как напуска дома на Георги чорбаджи и нещо го прободе в сърцето. Някаква огромна сила, по-голяма дори от съдбата, го принуждаваше да остане. Не искаше да се отдели от стопанката на дома, имаше усещането, че сърцето му ще се пръсне, ако си тръгне.

Преди да е преценил всички възможности, той се чу да казва:

- Оставам при вас, господарю! Ще работя каквото заповядате!

В следващите месеци Петко започна работа при Георги чорбаджи. Заедно с едно момче колкото него на години, ги изпратиха да посрещнат стадата, които цяло лято бяха стояли с чобаните високо в планината. Георги Кехая имаше много падала високо в планината. Неговите чобани постоянно движеха стадата от едно място на друго, според това къде е по-добра пашата. Сега стадата се прибираха за зимата. В полето зимата беше по-мека и отглеждането на овце - много по-лесно. А и тук долу нямаше толкова вълци и диви зверове.

Сега Петко и едно местно момче от Козбунар тръгнаха да посрещнат стадата, защото те примамваха много крадци и бандити. Всички ратаи, всеки мъж от домакинството на чорбаджията беше нужен и се намираше в помощ на чобаните. Те охраняваха стадата и възпираха всеки стремеж у хората, които живееха в съседство, да откраднат някое шиле или овца. Момчето се казваше Иван Саръсакалов, но всички му викаха Саръто. Двете момчета се сприятелиха и пътуването вървеше гладко. Саръто беше пъргав, с буден ум, надарен с онази хитрост, характерна за селяните, която го караше да стои здраво стъпил на земята и никога да не допуска да бъде излъган. Макар и малък, приятелят на Петко имаше някаква вродена твърдост. Той говореше малко, а думите му бяха остри и отсечени. Всеки път, когато говореше, мла- дият овчар се мръщеше като че ли изговарянето на думи предизвикваше болка у него и той ясно показваше, че говори, но с неудоволствие. Такъв беше неговият приятел - намръщен, но добър и отзивчив.

- Вярно ли е, че родът ви е пехливански? - попита овчарят.

- Да, ние сме Боляровите - неохотно отговори Петко.

- Борил ли си се на събор? - продължаваше да любопитства Саръто.

- Да, но само с деца.

- А побеждавал ли си?

- Разбира се. Много пъти. Баща ми и дядо ми са най-добрите борци от Едирне (Одрин) насам. Само Бимбаловите понякога ни диктисват*.

- А някога ходил ли си в Едирне?

Петко знаеше, че всяка година там се провежда състезание за борци от цялата Империя и се събират всички най-добри пехливани, най-прославените имена от различни краища на необятната османска земя, от Иран, Сърбия, Гърция, Анадола, Армения, Таврия, Магреба, Сирия, България. Това бяха най-добрите борци в света. Правеха така наречената “мазна борба”. Неведнъж неговите предци се бяха борили в Едирне и бяха побеждавали в отделни срещи, но никога досега не бяха ставали победители в състезанието. Сега всички надежди на рода бяха насочени към тях - Петко и брат му.

- Някой ден ще се боря в Едирне и ще победя! - убедено каза Петко.

В следващите дни Петко започна да му показва някои мурафети** от борбата. Саръто искаше да се научи да се бори, но малко го домързя ваше. Той нямаше търпение да учи техниките на хвърляне и борба. Не искаше да се научи да се бори, за да побеждава, а за да впечатлява момите в селото. Затова настояваше Петко много бързо да го научи да се бори и то само с някои хитрини. Петко учеше спътника си, защото така си изясняваше по-добре техниката. Постепенно разбра, че вече много по-зряло и задълбочено я познава от времето, когато го учеха. Докато учеше Иван, той през цялото време си спомняше как дядо му учеше него и се опитваше да бъде все по-добър и като учител. Въпреки че не беше добър в техниката, все пак тежкия труд беше направил младия овчар доста силен, той даваше голяма съпротива на трениралия много по-дълго Петко.

*диктисват - съпротивляват се

**мурафети - трикове, номера

Всяка вечер двамата запалваха огън и се бореха, докато съвсем се изморяха. Иван напредваше доста бързо и на Петко му беше много приятно, че са двамата.

След упражненията двамата се измираха, произнасяха молитва и едва след това си лягаха. Дядо му го беше научил на една молитва. По този начин се молеха всички Болярови. Тя много се хареса на Иван и така двамата всяка вечер я произнасяха. Понякога си говореха преди Иван да заспи. Младежът имаше здрав сън, бързо заспиваше и започваше равномерно да пухти. Ако в този момент табун коне минеше покрай него, младият овчар нямаше да се събуди. Петко знаеше това, защото всяка сутрин му се налагаше да буди спътника си. За разлика от Иван, Петко спеше като котка. Дори докато спеше, той следеше всичко, което се случва около него. Особено сега, когато отбягваха хановете и спяха извън селата, под откритото небе, Петко беше с особено изострени сетива по време на сън.

След като Иван заспеше, Петко дълго лежеше и с широко отворени очи гледаше небето. Мислите му настойчиво се връщаха към къщата на Георги чорбаджи и красивата му жена. Спомняше си гласа й, някои жестове и движения и чувстваше отново всеки неин допир. Да мисли за чорбаджийката беше най-хубавото нещо, което досега му се бе случвало. Така, с образа на чорбаджийката Гергина, Петко заспиваше и спеше сладко и щастливо. Когато сутрин се събудеше, той съжаляваше, че въобще трябва да се събуди, защото така губеше образа на любовта в главата си. Беше щастлив и вечер бързаше да си легне, за да започне да мисли за нея.

Най-накрая двамата младежи пресрещнаха стадата с овцете на Георги Кехая. Стадата бяха толкова много и толкова големи, че краят им не се виждаше. Чобаните, с помощта на верните си кучета, ги водеха, а чорбаджията беше наел и дервенджии*, които да ги пазят от бандитски набези.

*дервенджия - пазач на проход, понякога са наемани да съпровождат стадата и керваните. Произлиза от турското дербент - проход, среща се и като дервентджии и дербенджии.

Петко и Иван току що бяха получили заповед от башдервенджията. Той ги прикрепи към пазачите на едно стадо. Отначало пазачите ги гледаха с подозрение, тъй като не ги познаваха. А имаше няколко случая, когато местни хора се цанят за пазачи, а после се оказваше, че са в съдружие с крадци и са им давали информация, за да могат да крадат и нападат по-лесно. Затова сега пазачите се отнасяха подозрително към младежите и ги караха да вършат много работа, за да не им се пречкат и да не могат да ги предадат.

През първите вечери, още докато момчетата не се бяха запознали добре с останалите пазачи, се случи най-лошото. Както спеше, Петко почувства странно присъствие. Не знаеше какво точно го бе събудило, дали изпукването на счупено сухо клонче, или това, че изведнъж се беше възцарила гробна тишина. Отвори очи и погледна ясното небе. Луната не се виждаше, но не беше съвсем тъмно. Тъкмо се канеше да се изправи, когато силната десница на човека, лежащ до него, леко, но много категорично, го притисна към земята.

- Не мърдай! - каза тихо, но ясно човекът.

- Почувствах нещо - каза Петко.

- Знам, но не се движи! - каза човекът.

Едва сега Петко видя, че това беше башдервенджията. Докато двамата разговаряха, Иван спеше най-спокойно и пухтеше равномерно. От времето, когато беше пандур в манастира, Петко беше свикнал на военен ред и на това как се пазят лагери и имоти. Сега веднага разбра какво беше странното в лагера.

- Защо няма постове наоколо? Къде са постовете? - тревожно попита Петко.

- Мълчи! - каза някой друг от пазачите.

Едва сега Петко разбра, че всички пазачи са будни, но никой от тях не помръдва. Явно лежаха и чакаха да видят какво ще стане. Вероятно пазачите бяха премахнати от нападатели и сега бяха обкръжени. Докато мислеше за това, Петко започна да се изпотява. Беше изключително трудно да не се движи. Толкова голямо беше притеснението. Мисълта, че от храстите ги дебнат въоръжени нападатели, го изнервяше до краен предел.

- Хванете оръжията! - чу се кратка и ясна команда, идваща от човека до него.

Петко нямаше оръжие. Никой не му върна ножа, пищова и парите, а и той не посмя да попита за тях. Изчезна и вторият ключ за скрипторията, който Инокентий му беше дал в нощта на бягството му. От целия му багаж само книгата му беше останала. Явно хората, които го бяха претършували, не можеха да четат и му я бяха оставили. Сега беше въоръжен само с една тежка овчарска гега. Много бавно придвижи ръката си под завивката. Тоягата беше до него. Напипването на грубата повърхност на дървото му подейства успокояващо. Сега лежеше и много бавно завърташе тялото си така, че да може по най-бързия начин да се изправи. В този момент човекът, който лежеше до него, също така ясно и сухо каза:

- Бъдете готови! Бог с нас!

Без движение, всички се напрегнаха. Битката явно щеше да започне съвсем скоро. Петко беше притеснен от това, че нямаше представа къде са нападателите. Знаеше, че всички трябва да действат едновременно и много бързо. Само това беше шансът им да не бъдат избити още с изправянето си. Освен това, ако някой се изправеше по-рано, щеше да изплаши или изнерви бандитите, те щяха да действат, а той - да бъде мъртъв.

В следващия момент настъпи голяма суматоха. Човекът до Петко изрева с всичка сила.

- Сега!

Всички едновременно скочиха на крака. Освен Иван, всички бяха отдавна будни и готови за битка. Петко подскочи във въздуха. За да не бъде застрашен, тъй като не знаеше точно къде са враговете, той се затича към най-близкия храст. Взе разстоянието с няколко скока. Хем бягаше бързо, хем завиваше ту наляво, ту надясно, за да не бъде уцелен. Трябваше да се прикрие в мрака, който му осигуряваха околните храсти. Знаеше, че ако остане дълго в голото пространство до стадото, осветен от огньовете, не след дълго щеше да бъде мъртъв. Освен това се намираше най-близо до башдервенджията и това щеше да го направи сигурна мишена за нападателите. Именно затова тичаше с всички сили към най-близкия храст.

Бандитите явно бяха изненадани от действията на пазачите. Досега не чу нито един изстрел. За миг Петко си помисли, че ще е много смешно, ако се окаже, че няма нападатели, а някакво недоразумение с пазачите. Въпреки това продължи да вика и да бяга с най-голямата бързина, на която беше способен. Ако имаше грешка, после щяха да се посмеят заедно. Другото нещо, което го разколеба, беше това, че през цялото време, през което тичаше и викаше, не се чуваше нито един от пазачите около него. Сигурно беше пръв, а другите бягаха след него. Дори да беше така, не биваше да се забавя. Знаеше, че ако е пръв, има само две възможности: да намали скоростта, но тогава щеше да стане неподвижна мишена или да изпревари нападателите. Ако се забави, всички щяха да се прицелят в него, защото хората имат инстинкта при нападение да стрелят по първия човек, защото той вещае най-голяма опасност за тях. Изведнъж пред Петко се появи един от бандитите. На възраст той беше колкото него. Видя страх в очите на голобрадото момче. Петко разбра, че гледката на нападащите пазачи сигурно е впечатляваща. Момчето отвори широко очи и за миг се поколеба какво да прави. Петко го виждаше ясно, защото се беше съсредоточил върху него. В следващия момент момчето явно се реши да действа, но забавянето му бе фатално. To се опита да стреля, бързо вдигна пушката, опря приклада на рамото си и Петко видя дълбоката черна паст на дулото. Тогава Петко скочи като лъв напред и вдигна тежката груба тояга над главата си. В този момент като че ли времето спря и Петко увисна във въздуха пред цевта на пушката. Ударът изпревари изстрела. Петко видя как тоягата му се стоварва върху главата на младото момче. Тялото падна тежко на земята. Петко осъзна, че го е делял само миг от смъртта. Спаси го решителността и бързината. Сега най-важното беше да не спира, а да продължи. Един повален враг все още не означаваше нищо. Взе бързо решение, остави тоягата да стърчи от главата на момчето, а той бързо се наведе, за да вземе пушката от мъртвата му вече ръка. Докато се изправяше, видя следващата си цел. Той беше облечен в някакъв козяк, с дълги нерязани косми. Шапката му беше голяма и рунтава. Но най-страшно беше лицето му, с големи и грозни очи, с дълги, стърчащи от всякъде коси и гъста рунтава брада. Страшният мъж беше толкова близо, че Петко усети острата му, отблъскваща миризма. Явно беше стоял рамо до рамо с младежа. За негов късмет мъжът нямаше нито пищов, нито пушка, в дясната си ръка държеше ятаган. Тъй като Петко му беше от лявата страна, за да го посече, той трябваше да се обърне към него.

Петко видя вдигнатото над главата си страшно острие на ятагана. Осъзна, че няма никакво време. Помоли се дано пушката да не е засякла преди миг, когато момчето я беше насочило към него. Ако е било така, Бог явно беше отложил смъртта му само с няколко мига. Както беше отдолу, завъртя цевта на пушката към гърдите и главата на наведения над него човек. Толкова бързаше, че дори нямаше време да махне вкопчената в пушката мъртва ръка на момчето. Застана свит на кълбо и натисна спусъка. В следващия момент проехтя изстрелът. В ушите на Петко той прозвуча като оръдеен изстрел. От толкова близо оловото удари човека в гърдите, вдигна го от земята и го запокити някъде назад. Той си даде сметка, че в случая го беше спасила голямата цев. Куршумът или сачмите явно са били от олово, защото изхвърлиха тялото на клетника. Новите пушки вече не се правеха с толкова големи цеви и стреляха с малки железни куршуми, които щяха да преминат през тялото на нападателя, без да могат да го спрат. Така дори и мъртъв, нападателят му щеше да го посече. Петко за миг осъзна какъв късмет беше имал досега в тази нощ.

Изправи се, така както държеше димящата още пушка в лявата си ръка. Трябваше бързо да се ориентира в ситуацията. Едва сега видя колко далеч беше изхвърлил тялото на човека с грозната глава мощният изстрел на пушката. Той лежеше с неестествено подгънати крака и ръце под тялото си. На гърдите му зееше грозна дупка, която още димеше, а навсякъде се носеше миризма на изгоряла плът и кръв. Без да иска, докато гледаше зеещата в гърдите дупка, Петко пак видя главата на убития. Тя бе много голяма и непропорционална в сравнение с тялото.

“Не са нито българи, нито турци - помисли си Петко. - Сигурно са арнаути.”

Нямаше много време да мисли, защото от храстите изскочиха двама въоръжени до зъби бандити. Те бяха чули изстрела и сега идваха. Сигурно не бяха очаквали толкова бързо да се сблъскат очи в очи с нападателите, защото, когато се появиха, пушките им бяха насочени надолу. Петко насочи към тях своята цев. Радваше се, че тя беше престанала да дими. Двамата разярени арнаути застинаха. Никой не смееше да помръдне. Петко знаеше, че не може да гръмне с празната пушка, но гледаше много лошо и местеше дулото ту към единия, ту към другия. Трябва да накара и двамата да се чувстват застрашени, иначе единият щеше да се опита да действа. Докато ги държеше така на мушка, той се приближи до тях и извика силно, като че ли желаеше да ги повали само с гласа си.

- Хвърлете оръжието! Хвърлете оръжието! - крещеше той.

В първия момент нападателите не разбраха какво им говори, но той им правеше жест с пушката надолу. Без да ги изпуска от очи, той приклекна и взе ятагана на мъртвия човек с грозното и страшно лице. Когато почувства удобната кокалена дръжка на оръжието, той се успокои и стана много по-решителен. Приближи се бързо до двамата. Те държаха пушките си, но цевите им все така сочеха надолу. С ятаган срещу две пушки нямаше да може да се справи. Избра по-здравия от двамата и застана срещу него. Вече беше решил какво да прави. Силно ритна с левия си крак пушката на бандита и той я изпусна, а в същото време с мощен замах с дясната ръка отсече главата на другия мъж. Въпреки че ятаганът се смяташе за най-доброто и силно оръжие, не успя да отсече главата докрай. Тя страшно се килна надясно, а отляво рукнаха струйки кръв. В мрака Петко не ги виждаше, а по-скоро ги усещаше. Всичко беше толкова грозно и страшно, че той се намръщи, на лицето му беше изписано отвращение, погнуса и страх. Гадеше му се. Ядоса се много, защото досега никога не беше убивал, а ето, че някакви бандити принуждаваха него, смирения християнин, да убива и го вкарваха в грях. Целият се преизпълни с гняв. Гледаше човека пред себе си, без въобще да може да промени ужасеното изражение на лицето си. Човекът едва ли обръщаше внимание на това. Той бе видял как това обезумяло момче отсече главата на най-добрия му другар само с един удар. Беше шокиран. За пръв път идваше да краде овце и правеше това само защото в родната Албания нямаше друго освен чукари и всички бяха гладни и бедни. Затова беше тръгнал, за да може да осигури храна на многото си деца. И сега, в този толкова труден момент, неговите мисли бяха при малките му дрипави деца. Толкова много искаше да ги нахрани и облече!

В този момент момчето отсреща, явно изпечен убиец, започна да крещи нещо и да сочи надолу. Халид - това беше името на мъжа, беше готов да изпълни всичко, което момчето му заповядаше. Макар и едър, той беше с добра душа, в живота си не беше обидил никого, камо ли да удари или убие. А сега беше видял как до него заклаха човек, а може би след малко и той щеше да лежи с прерязано гърло на песъчливата земя. Мисълта накара коленете му да омекнат и той за малко не припадна. Почувства как нещо топло се стича по краката му. Беше се изпуснал.

- Долу! По очи! - крещеше като обезумял Петко.

От известно време беше осъзнал, че е сам. Неговите другари не го бяха последвали в атаката му. Никъде не чуваше шум от борба или преследване.

Човекът пред него се чудеше какво да прави. По погледа му Петко разбра, че той иска да изпълни заповедта му, но не го разбира. Без да мисли, Петко не говореше на турски, който знаят всички поданици на Империята, а ревеше командите си на български. Беше разбрал, че нападателите са арнаути, но не беше преценил, че може да не го разбират.

Човекът беше много уплашен, това се четеше в погледа му. Петко не искаше повече да убива. Самият той беше втрещен от това, което бе направил. Все пак желанието му да остане жив беше по-силно от неприятното усещане да убива. Както стоеше пред мъжа, силно го ритна в корема. Човекът явно не очакваше, защото след удара шумно издиша, преви се и се стовари на земята, а после започна да се гърчи. Петко използва момента и скочи върху него, хвърляйки ненужната пушка. Затисна го и седна върху него, докато се оглеждаше за други нападатели. Опитваше се да провери дали в пояса на мъжа има затъкнат нож. Въпреки че мъжът не се съпротивляваше и се гърчеше от болка, Петко усещаше колко силен е той. Опита се да намери думите на турски, за да го накара да спре, но не успя. Чудеше се какво да прави. Знаеше, че не може да остане дълго така. Ако се появеше дори още един арнаут, на Петко щеше да се наложи да убие човека. От друсането сега му се догади още по- силно. Затова, както си седеше, се наведе напред и повърна близо до рамото на човека. След малко се изправи. Чувстваше се освежен и с чисто съзнание. Вече беше много по-спокоен и уверен в себе си, сякаш през устата му бе излязъл и страхът. Трябваше бързо да измисли нещо. Сега Халид се беше пооправил от болката и тъжно виеше отдолу. Петко беше взел решение да стане и да изостави бедния човечец. И без това с рева си той скоро щеше да привлече другите бандити. Тъкмо когато се готвеше да стане, от съседните храсти наизлизаха много бандити. Всички бяха въоръжени. Студени тръпки като мравки запълзяха по гърба на младежа. Гледайки го мрачно, го обкръжиха. Къде бяха неговите хора? Петко не знаеше какво се беше случило. Не знаеше дали ще е първата жертва от пазачите на стадото, или последната. Беше сигурен, че ще умре. Нищо и никой не можеше да го спаси. Щеше да умре. Повтаряше си тази мисъл, за да свикне с нея. Щеше да умре, но щеше да завлече със себе си повече от враговете. Все още не знаеше как ще стане това. С лявата ръка хвана косата на нещастния мъж и така я дръпна, че лицето му сочеше нагоре. Човекът викаше нещо и плачеше. По брадясалите му бузи се стичаха сълзи. Като вдигна главата му, обкръжаващите го хора се стъписаха. Едно е да убиеш човек, без да го виждаш, друго е да виждаш как убиват човек, когото познаваш и ти е приятел.

Като дърпаше косата на човека, вратът му се беше обтегнал и Петко постави ятагана на врата му. Гледката накара приятелите на мъжа да спрат.

Ятаганът има най-страшното и силно острие. Формата и извивката на острието са уникални. Върхът на ятагана е извит напред. Така, като се прекара оръжието зад врата и се дръпне, острието сам? влиза в плътта. Порязванията с ятаган са много дълбоки и жестоки. Сабята или шашката е извита така, че като навлезе в тялото, бързо да излиза. Те порязват дълбоко, но не могат да достигнат дълбочината на грозната рана от ятаган. Сабята е създадена за конна атака, за да може хем да порежеш човека, хем оръжието да премине през него, но да излезе и да не се задържи в тялото на човека, защото, ако яздиш, а оръжието “зацепи” в противника, ставаш много уязвим и може да се окажеш на земята или без оръжие.

За разлика от сабята, ятаганът “зацепва” в човека и колкото повече го теглиш, толкова по-надълбоко навлиза той. Най-силното движение на човека е дърпането, то е много по-силно от удара или бутането, затова ударът с ятаган е толкова силен.

При сечене ятаганът също е най-силното оръжие. С него се нанася много мощен удар, защото хищното, изкривено напред острие е направено много тежко. Докато другите остриета изтъняват към върха, ятаганът обратно - най-тежък е именно там, и като се замахне с него, ударът става най-мощен.

Сега Петко стоеше в това положение и знаеше, че само леко да дръпне ятагана, ще пререже гърлото на нещастника. Това щеше да стане много леш, защото вратът на мъжа беше силно опънат.

- Не мърдайте! Ще го убия! - изкрещя Петко и още по-силно дръпна назад косата на плачещия мъж.

Явно я дърпаше доста силно, защото човекът започна да хърка и да се задушава. Това накара арнаутите да се стъписат и да не знаят какво да правят.

Петко дърпаше и крещеше:

- Не мърдайте! Ще го убия!

Обкръжилите го се спогледаха и тихо започнаха нещо да си говорят. Човекът вече не викаше, само прохъркваше. Тъй като стоеше в неудобно положение, един неволен тик на нещастния човек накара Петко да залитне леко назад. За да не падне, той се вкопчи и още по-силно стисна косата на мъжа, а ятаганът, при това залитане, резна кожата на врата. Острието на хищното оръжие навлезе в шията съвсем леко. Може би, защото вените му бяха много опънати, от тях текна кръв и започна да хвърчи напред. В миг вратът на мъжа се оцвети в червено. Вече се развиделяваше и всички албанци видяха това. Албанците, хора на честта, сурови планинци, не издържаха на гледката. Почти едновременно те вдигнаха пушките. Петко нямаше избор. С мощно движение изтегли ятагана назад. Почувства съвсем лека съпротива. Знаеше, че раната е грозна. Човекът под него подскочи в мощна конвулсия, явно болезнено се разделяше с живота. Петко много пъти беше гледал мятащи се из прашния двор на Боляровия хан обезглавени тела на петли и кокошки. Дядо им нарочно ги караше отначало да гледат, а после и да заколят пиле. “Няма разлика между човека и пилето - казваше той. - Смъртта и убийството са еднакви за всички.” Петко се сети за думите на дядо си, защото сега чувстваше тялото на човека под себе си като тяло на току що заклано мятащо се пиле.

Натисна с още по-голяма сила и дръпна силно назад кокалената дръжка, която накрая беше сцепена и се разширяваше в ръката му. Дърпането стана много мощно. Той вложи толкова сила, че главата на жертвата му остана в лявата му ръка, така както беше впил пръстите си в косата му. След като отряза главата, острието на ятагана мина и разряза дрехите и гърдите на Петко, но това въобще не го притесни. Видя как от отрязания врат на бедния човек изтичаше мощна струя червена кръв, която се смесваше с прахта. Миризмата на кръв го удари в носа. Догади му се отново, но знаеше, че няма време за това. Почувства остра болка във врата си, като че ли бичът на Велко чорбаджи отново го удари там.

Времето се точеше бавно, но и това не го вълнуваше. Миг преди смъртта той беше спокоен. Винаги се беше притеснявал да не прояви малодушие и да изглежда жалък в този момент. Сега разбра, че това няма да се случи. За миг през главата му премина мисълта да се помоли и да каже молитвата “Отче наш” или тази, която знаеше от дядо си, но веднага я отхвърли. Нямаше да има време за това. Опита се да си спомни за майка си, за брат си, за дядо си, за баща си или дори за Инокентий и Иван Саръто, но образите бяха толкова бледи, че му се изплъзваха. Тогава се сети за нея. Божествена топлина се разля из тялото му. Нейният образ се закова в съзнанието му и го обсеби. Никога не би допуснал, че миг преди смъртта ще мисли за нея, за жената на господаря си. При други обстоятелства щеше да се смути, но сега това не го интересуваше. Гледаше как пушките на повече от дузина арнаути се насочват към гърдите му, но беше щастлив. Само за едно съжаляваше, че в последния миг от живота си уби човек, който не му беше направил нищо лошо. Съжаляваше, че като християнин трябва да завърши живота си по този начин.

Пушките вече бяха насочени към него. Той ги погледна, но без молба или съжаление. Знаеше, че пощада и прошка за него не може да има. Всичко, което чувстваше, щеше да запази за себе си. Цял живот го бяха учили да таи чувствата си. Сега нямаше да измени на себе си и на хората, които го бяха възпитали. Застана с гордо изправена глава. Щеше да покаже на тези бандити как умира един българин. Стоеше спокоен и чакаше смъртта. Дори се дразнеше, че тя се бавеше. Ако бандитите бяха хора на честта, щяха да го убият по най-бързия начин и нямаше да допуснат да страда или да се самоунижи пред лицето на смъртта. Затова стоеше и гордо, без да трепне, очакваше смъртта.

В този момент чу силен трясък. Явно всички арнаути гърмяха едновременно. Мрак се спусна пред очите му…

Слънчевият лъч бавно се движеше из стаята, докато най-накрая не полази по лицето на спящото момче. Снопът светлина се процеждаше през една дупка. Лъчът се плъзгаше по завивките и най-накрая попадна върху лицето му. Всичко това го подразни. Дори спейки, той се намръщи и постепенно се разсъни.

Отвори очи. За миг помисли, че сънува. В просъница видя чудно красиво лице.

- Ангел! - помисли си Петко. - Нима съм в рая?!

Постепенно разбра, че или ангелите имат лицето на Гергина, или все още е жив. Така всеки път, преди да дойде в съзнание, осъзнаваше, че ще му се случи нещо хубаво и ще види ангелското лице на чорбаджийката. Все по-често обаче, вместо Гергина, започна да вижда лицето на малкото ангелче - Ирис. Така лицата на двете се сляха в някакъв странен образ - на дете и жена едновременно. Едва сега разбра образа на Девата - жена и дете в едно. Чистотата и непринудеността на детето и зрялата красота и пищността на жената.

Петко се сети за поверието, което беше чувал още от дете: че в задгробния живот ще ти се случи това, за което си мислил в последния миг преди да те застигне смъртта. Беше благодарен, че миг преди смъртта бе помислил за любовта на живота си, за нея - за Гергина. Това го караше да се отпусне, да затвори очи и да се усмихне, защото, когато отново отвори очи, отново щеше да я види. Може би това беше раят?

Всичко това продължи дълго време, но колко точно, Петко не можеше да определи. Все пак най-накрая прекъсна. Веднъж, когато отвори очи, вместо да види ангелското лице, видя нещо съвсем различно. В началото, тъй като очакваше да я види, не можеше да определи на кого е това лице. Постепенно чертите на лицето се наместиха и се сглобиха като чертите на неговия приятел Иван. Всичко това много го учуди. Изненадата бе толкова голяма, че го накара да задържи очите си по-дълго отворени и да излезе от унеса, в който бе изпаднал. Намери сили в себе си и понечи да се изправи. Приятелят му, защото, след като почувства силните му ръце, у Петко не остана никакво съмнение, че това е именно той, му помогна и го постави да седне в леглото. Внимателно взе възглавницата, потупа я, за да я оформи така, че да му е по-удобно и я постави зад гърба му.

Петко седна удобно и се огледа. Намираше се в стая с огромно легло. Откакто Велко бе заминал, Петко беше настанен и живееше в неговата стая. Постепенно спомените му започнаха да се възвръщат. Сети се за Козбунар, за чорбаджи Георги Шейтана и красивата му жена. Като се сети за нея, божествена сладост се разля в гърдите му. Това го накара да вдиша дълбоко и за миг му се зави свят. Остана така, като бавно се оглеждаше. Остави спомените да го замаят. Те идваха така, сякаш ги виждаше нарисувани и отнасящи се за някой друг. Струваха му се толкова далечни и нереални.

- Какво стана? - това бяха първите думи, които успя да произнесе. Усилието беше толкова голямо, че се задъха и дълго след това мълча.

Иван видя колко е отпаднал приятелят му, затова изчака отново да се съвземе и едва тогава заговори:

- Как си, приятелю?

Петко започна да си спомня битката, убийствата, дори собствената си смърт. Това, което не успя да си спомни, Иван му доразказа.

Той разказа на своя приятел, че всички смятат, че именно той, с храбрата си постъпка, ги е спасил. Всички овчари и пазачи само за това говорели. Господарят Георги бил много доволен от това, че успели да запазят стадата непокътнати. А след нападението, вестта за станалото се разпространила толкова бързо, че никой вече не смеел да нападне стадата на Георги Кехая.

- А как останах жив? - попита изтощеното момче. - Нали всички се бяха прицелили в мен? Как оцелях?

След това Иван Саръто разказа следното:

- Спах си най-сладко, когато чух, че нещо става. Събудих се от силен ритник в гърба. Подскочих като ужилен - като каза всичко това Саръто, малко гузно, погледна към ранения си приятел. Едва по-късно, когато Петко чу разказите на другите овчари и пазачи, разбра защо Саръто го бе погледнал така. Всъщност истината беше, че Иван спал толкова дълбоко, че дълго не можели да го разсънят и останал да лежи на земята дори когато другите отдавна били заели защита в кръг, с гръб един към друг. Тази защита е много ефективна, но само когато всички, които я заемат, имат пищови или пушки. Но повечето от младите пазачи и овчари били въоръжени само със сопи и геги. Тогава в ръцете на Иван башдервенджията пъхнал пушка. За пръв път в живота си Саръто вземал пушка в ръце.

Уговорката при нападение да се наредят в кръг била още преди Пет¬ко и Иван да се включат, така че те нямало откъде да я знаят. Така наредени, пазачите щели да бъдат лесна мишена, но щурмът на Петко осуетил и разколебал нападателите да стрелят по тях като на пусия*.

- След това чухме изстрел - продължаваше разказа си Саръто. - Разбрахме, че се води сражение и помислихме, че си в беда. Известно време останахме така и понеже нищо не се случваше, старият башдервенджия даде команда да се придвижим към мястото, откъдето се чуваха виковете. Мислех, че си мъртъв - искрено каза той. - Когато се приближихме до полянката, видяхме как седиш върху някакъв обезглавен труп, а всички бяха насочили пушките си към теб. Стреляхме веднага и успяхме да ги изпреварим. Избихме ги всички, до крак. Благодарение на теб не дадохме нито една жертва. Ти получи само няколко одрасквания и един куршум те удари в лявото рамо, малко над сърцето.

Саръто замълча. Той спести нещо на своя другар, което Петко съвсем скоро щеше да научи, а то беше, че куршумът, който го бе ранил, не беше на друг и не бе на арнаутин, а именно от пушката на Саръто. И всички видели как от паника и страх, след като арнаутите вече били паднали на земята и облакът вече се разнасял, Иван вдигнал пушката и прострелял своя приятел в рамото. И само застъпничеството на стария башдервенджия го беше спасило по-старите пазачи да не го убият на място. Защото те бяха хора, които никога не прощаваха предателството и страха у хората, които трябваше да са редом с тях. Бяха учени да не прощават за никаква грешка, защото знаеха, че и най-малката грешка струваше живота на някого от тях. Сурови мъже бяха дервенджиите и строги бяха законите им.

И още нещо спасило Иван - това, че не умрял приятелят му, защото, ако Петко беше умрял, лошо му се пишеше. Може би затова той толкова много се радваше на бързото му оздравяване и помагаше на старата жена да приготвя отварите си от билки, с които ложеха рамото му. Винаги, когато старата го изпратеше за билки или да свърши нещо, той веднага го изпълняваше и всеки миг, в който беше свободен, ходеше да навестява своя приятел. Но сега той имаше доста работа, защото случката се бе разчула и както всички се възхищаваха от ранения Петко, така презираха страха и грешката на приятеля му. И понеже старият бащдервенджия и чорбаджията отказаха да накажат момъка, те му намираха занимание и непрекъснато го караха да върши най-мръсната и трудна работа. Въпреки това Иван намираше време всеки ден да посещава ранения си приятел. Упоритостта и разкаянието му смекчаваха сърцата на старите дервенджии и чобани и спасяваха младежа.

*пусия - стрелба от засада

Но не посещенията на Иван радваха най-много Петко. Всеки път, когато на вратата се появяваше Гергина, младежът искаше да се изправи и да седне, защото се чувстваше неудобно тя да го вижда в такова безпомощно състояние. Тя се втурваше да му помага и го заставяше да лежи, при което го докосваше с божествените си, нежни пръсти. Всяко нейно докосване и приближаване го караха да се чувства щастлив. Петко беше готов отново да рискува живота си и да го ранят, но да може да спечели съчувствието на младата чорбаджийка и всеки ден да я вижда.

Петко се оправяше по-бързо, отколкото си позволи да покаже. Мисълта, че ще оздравее и че цялото това внимание от страна на младата господарка ще секне, го караше да се преструва на по-болен, отколкото беше. Раната бързо заздравяваше, но споменът за нея като че ли оставаше. Все още, както си лежеше, Петко чувстваше непрекъснато пробождане в лявото рамо и то без никаква причина. Най-страшни обаче бяха спомените и кошмарите.

Понякога, с майка си или без нея, на посещение на ранения идваше Ирис. Тя също много го радваше с детското си поведение и с това, че чуруликаше като птиче. Най-много я интересуваше битката му с арнаутите.

- Петко, какво е да си герой? - питаше тя. - Колко хора си убил?

Момиченцето го питаше със странен блясък в очите. Петко отклоняваше въпросите й и знаеше, че това е детско любопитство. Както и очакваше, тя скоро се разсейваше и забравяше тези въпроси.

Един ден, когато бяха останали сами и Петко забавляваше Ирис, като й разиграваше сценки, малкото ангелче се приближи до него, гушна се в ръката му и каза:

- Ще се омъжиш ли за мен като порасна? Искаш ли да ти бъда булка?

Думите на малкото момиченце стреснаха младежа. Забравяйки раната си, той подскочи. Никога досега не беше чувал такива думи. Те го притесниха. Нима малко момиченце като Ирис можеше да разбере какво е сватба? Отначало се притесниха, но постепенно разбра, че тя само така си говори и нищо не разбира. Затова той все по-лесно започна да отговаря на въпросите й.

Така той й обеща, че като порасне, ще се ожени за нея и тя ще бъде само негова булка. Детето не забравяше това обещание и продължи да го посещава почти през цялото време, през което не спеше и когато баща й разрешеше да отиде в къщата на чичо си.

Петко говореше с малкото момиченце за сватби и булки и учудващо за него в сърцето му се пораждаше странно чувство. Колкото и да беше детско и невинно това, което си говореха двамата, той изпитваше чувството, че изневерява на Гергина. Ех, ако можеше всичко това да каже на майката, а не на дъщерята! Мисълта, че тя може да разбере какво си говорят двамата с Ирис, силно го смущаваше. Толкова много искаше да каже тези думи на нея.

Отначало на Петко му беше забавно с Ирис, но тя все повече го преследваше. Не го оставяше дори когато вече можеше да ходи и започна всеки ден да се разхожда из голямата градина. Беше късна есен и градината, и околните дръвчета бяха обагрени във всички цветове на дъгата. Времето беше приятно и меко.

Веднъж се разхождаха сами с господарката. Стигнаха до най-отдалечения ъгъл на градината. Гергина, лично за себе си, беше обзавела малка кипра градинка. Тя беше оградена с ниска, вълнообразна ограда, тук-там с кръгли дупки и керемиди отгоре. Вътре в малкото дворче имаше езерце, до него малък бунар с дървена стряха. На брега на изкуственото езерце и точно над него се бе надвесила малка върба. Да нея имаше изящна открита беседка с миндери. Петко и Гергина все по-често се усамотяваха в беседката. Младата господарка, когато разбра, че той може да чете и пише и е живял в манастир, все по-често го караше да й разказва за нещата, които е чел. Въпреки че искаше да запази тайната откъде идва, Петко не можа да излъже красивата жена и й призна. Съзнаваше, че върши глупост. Знаеше, че такава тайна трябва да се знае само от един човек, иначе се разчува и престава да е тайна.

Цялата градина беше красиво оформена. Алеите бяха тесни, застлани с обли речни камъни и оформени само от чемшир и ниско окосена трева, която беше винаги зелена и грижливо поддържана. Въпреки че сега беше есен и повечето от цветята вече бяха преминали, от цялата градина се излъчваше красота и изящество.

В последно време двамата все по-често се усамотяваха в беседката. Господарката не само беше красива, а и много умна. Тя искрено се интересуваше от книгата, от която Петко й четеше почти всеки път, когато можеха да се видят. След това обсъждаха прочетеното. Само тази книга

му беше останала от всичко, което беше взел със себе си от манастира.

От думите на Гергина Петко разбра, че има стаена голяма мъка в себе си. И не бе трудно да види, че нещо мъчи младата жена. Личеше си, че крие някаква дълбока тайна, но колкото и да се опитваше, младежът не успя да разбере каква е тя. Петко разбра, че младата жена съвсем сериозно мисли за спасението на безсмъртната си душа. Тя беше набожна християнка, но искрено се интересуваше от всички начини, по които може да спечели божият рай. Смяташе себе си за много грешна и не вярваше, че само християнската вяра ще е достатъчна, за да спаси душата си.

Освен сериозните разговори, понякога Гергина се шегуваше с Петко и тогава звънкият й смях заливаше цялата градина. Когато тя се заиграеше с него, той се чувстваше тромав и непохватен. Понякога толкова много се ядосваше на тази своя непохватност и си даваше сметка, че едно толкова ефирно създание никога няма да попадне в неговите ръце. Той не я заслужаваше.

Гергина всеки път се обличаше с различни сукмани, шарени и красиви, а отдолу носеше бяла риза, с широко обшити с шевици ръкави. Облеклото, колкото и да беше пищно и шарено, винаги подчертаваше красотата на жената.

Един ден тя почти на шега му подхвърли:

- Колко много си пораснал в последните дни!

Петко лежеше по цял ден. Преструваше се, че рамото го боли повече, отколкото всъщност го болеше. Правеше леки разходки и се хранеше много добре. Така, освен че порасна на височина, наля и на тежина.

- Започнал си да ставаш истински мъж - каза Гергина.

“Нима тя забелязва, че съм пораснал? Нима вече ме възприема като мъж?” - тази мисъл го зарадва. Накара го да мечтае за нещо толкова неясно, но все пак разля някаква блажена наслада в жилите му. Досега винаги беше мислил за себе си като за мъж, но чак сега си даде сметка, че околните все още го смятат за момче. Дори и да беше така, това явно вече беше минало, защото човекът, на чието мнение държеше най-много, му бе споделил, че вече го смята за истински мъж. Това го изпълни с гордост. Петко вече ходеше някак по-изправен и започна да изглежда още по-голям.

Гергина обаче не спираше. Тя закачливо подръпна израсналата дълга коса на младежа и каза:

- Мислил ли си някога да се подстрижеш?

Петко седеше като зашеметен. Почувства как пръстите на жената нежно се хлъзнаха по косата му. Докосването беше толкова приятно, че той застина. Нито един мускул в тялото му не трепна. Страхуваше се, че и най-малкото движение от негова страна може да накара жената да се стресне и да отдръпне ръката си, а той не искаше това. Ръката й продължи да се хлъзга по загорелия му мощен врат. Вратът на младежа беше дебел и як като на бик. Тя в унес го милваше, но мислеше за съвсем друг мъж. Момчето толкова много й напомняше за него. Гергина беше притворила очи и си представяше, че милва Велко - господарят на нейното сърце.

Петко видя, че господарката бе затворила очи и като че ли не беше тук, а в свят изграден от мислите и мечтите й. Младежът беше благодарен на състоянието, в което бе изпаднала тя. Беше му толкова хубаво! Никога досега не се беше чувствал толкова добре. Това беше щастие. Но освен блаженството, Петко се чувстваше и гузен. Той забеляза, че една сълза се търкулна по бузата на младата господарка. След това много други сълзи я последваха. Най-накрая тя горко започна да ридае. Момчето осъзнаваше, че душата на бедната жена е дълбоко наранена, но не знаеше какво се случва в нея и какво да направи. Колкото и да му беше гузно, той беше благодарен, защото тя продължаваше да го милва. След врата, ръката й се обърна и с върха на пръстите погали детските, гладки бузи на младежа. Това я накара да се стресне и бързо дръпна ръката си. Петко изпита усещането като че ли пърхаща пеперуда отлита от лицето му. Дори в това последно движение имаше толкова много нежност. Щеше да запомни това за цял живот.

- Имаш много смешен мъх, няма ли да го обръснеш? - попита тя.

Петко толкова много се беше отдал на мислите за младата чорбаджийка, че светът извън градината за него бе престанал да съществува. Изведнъж дочу тежки стъпки. Стресна се. Мускулите на цялото му тяло се стегнаха. От напрежение и страх нещо в корема, под лъжичката му, непрекъснато трепереше. Толкова много се притесняваше някой да не ги види. Много добре знаеше колко нередно е това, което се случваше между господарката и него. Сега цялото това напрежение избухна и той подскочи. Тежките стъпки приближаваха. Кой ли можеше да бъде? Ако беше чорбаджията и ако ги бе видял, най-малкото нещо, което го очакваше, беше бърза смърт. Но Петко знаеше, че който и да ги бе видял, щеше да бъде много лошо, защото чорбаджията щеше да научи.

Тежка вълна на страх заля душата на младежа. Чак сега осъзна какво бе направил. Как беше посмял да подмамва жената на човека, който толкова добре се бе отнесъл с него? Искаше да върне времето назад и да промени всичко, което се бе случило. Толкова много съжаляваше. Какво беше направил?

Изправи се на крака и погледна към мястото, откъдето се чуваха тежките стъпки. Гледаше натам като че ли очакваше иззад храстите от люляк да се появи самата смърт. И изведнъж тя се появи. По пътеката се задаваше чорбаджията. Петко се отпусна. Без съмнение, той ги беше видял. Вече всичко това нямаше значение. Трябваше да се стегне, за да посрещне смъртта достойно. Остана изправен по-блед от восъчна свещ.

Изведнъж младежът откри своята грешка. Дали от страх, или от притеснение беше объркал двамата братя. Да, човекът, който вървеше към градината с тежки стъпки, беше самият Велко Дели. Той едва влезе през малката портичка и тръгна по тесните алейки. Когато се приближи, учтиво поздрави Гергина, жената на брат си, наричайки я вежливо “стопанка”. От много време Велко се беше запилял нанякъде и сега и двамата се учудиха на неговото присъствие. Разбира се, Петко с голямо облекчение откри, че това е Велко, а не Георги. Чудеше се на себе си как преди малко не беше видял белега.

- Момче, настанил си се в моята стая! - каза Велко, като го изгледа със свъсения си поглед. - Заповядал съм да преместят нещата ти в другата стая, която се намира точно срещу моята!

Само миг беше нужен на Петко отново да се почувства момче. Изправен пред гиганта, той веднага забрави какво беше смятал за себе си доскоро. Намръщеният поглед на Велко потвърждаваше и това, че той със сигурност ги бе видял.

- Брат ми, чорбаджията на дома, иска да те види - каза Велко, като наблегна на “чорбаджията на дома”, за да покаже, че е видял какво се беше случило.

Петко се почувства много неудобно. Той наведе плава. Беше толкова гузен, че не можеше да погледне жената, която само преди миг го беше милвала и се беше отнесла толкова нежно към него. Той знаеше, че я предава. Чувстваше се неудобно и за това, че щеше да създаде неудобство и на нея. Така безславно Петко тръгна да излиза от градината и се насочи към къщата на стопанина. По пътя страстите се блъскаха в гърдите му. Толкова бързо от върховно блаженство той беше паднал на земята, чувстваше се незначителен и низък и през цялото време си повтаряше:

“Повече никога няма да я видя! Повече никога такава среща! Как можах!?”

Така, самобичувайки се, той се изправи пред Георги Кехая. Беше благодарен, че чорбаджията още не бе имал възможност да научи за това. което брат му бе видял в градината. Въпреки това знаеше, че това ще се случи съвсем скоро.

Георги чорбаджи не беше сам. На одъра срещу него се беше изтегнал Али ага. Беше се облегнал на възглавници, пушеше ароматно наргиле, пиеше благо кафе и похапваше локум. Блаженство беше обзело агата. Те тихо разговаряха и видимо бяха много спокойни и дори щастливи.

Петко се представи пред чорбаджията:

- Викал си ме, чорбаджи - каза той.

Двамата разговарящи прекъснаха мохабета си и лениво се извърнаха към младежа. Георги беше седнал на миндера, с гръб към прозореца. Тъй като двамата седяха в софата на горния кат, Петко като поглеждаше към чорбаджията, виждаше гледката, която се разкриваше към двора.

- Това ли е момчето? - попита агата.

После Петко разбра защо го бяха повикали двамата уважавани мъже. След като имаше убийство и то не на един, а на четири човека, турските власти бяха длъжни да проверят при какви обстоятелства бе станало всичко. Освен това, бастисаните бяха правоверни. Чорбаджията вече беше разказал всичко на агата и сега той само искаше да види момчето.

- Ти ли уби четиримата хайдуци, момче?

През цялото време Петко се бе опитвал да не мисли за това. А Гергина толкова много му беше помагала. Сега, изведнъж, спомените пак се върнаха. Спомни си как бе седял върху човека и как го беше заклал като яре. Потръпна. Обзе го ужас от това, което беше направил. Съжали, толкова искрено съжали, че сърцето го заболя. Отново потвърди решението, което беше взел за себе си - никога повече да не убива човек.

- Това ще бъде новият ми ясъкчия* - каза чорбаджията. - Само трябва напълно да оздравее.

Ако не беше случката отпреди малко, Петко много би се зарадвал на такава вест, но сега знаеше, че дори няма нужда да го мисли. Той никога нямаше да стане личен пазвант на чорбаджията заради това, което се бе случило между него и жена му, нито ще да бъде толкова близо до голямата си любов - Гергина.

- Не е ли прекалено млад, чорбаджи? - попита агата. - Та той е още кьосе!

За втори път днес чуваше забележки за брадата си. Така у него назря още едно решение.

Двамата полегнали мъже разговаряха с Петко още малко и го пуснаха. Агата беше сигурен, че няма нужда от разследване.

Петко излезе навън. Насочи се към вратницата, която се намираше между двете къщи близнаци. Докато излизаше от къщата на чорбаджията, едва не се сблъска със стопанката на къщата. Петко наведе глава и като че ли пропадна вдън земя. Почувства се толкова нищожен, като истински предател. По всичко си личеше, че младата жена също се чувства неудобно, тя също сведе поглед. Петко видя дългите й тъмни мигли и се почувства много нещастен. Толкова много я желаеше, без сам да знае какво да прави. В миг поиска да я прегърне. Какво правеше? Добре че се овладя на мига. Чак когато жената отмина и влезе вътре, си даде сметка какво щеше да направи.

* ясъкчия - личен телохранител

Обърна се и продължи към вратата. За пореден път се закле повече никога да не остава насаме с чорбаджийката. Ако трябваше, щеше да изтръгне сърцето си, но повече нямаше да допусне това. Когато стигна до вратата, Петко я натисна и откри, че е отворена, както я беше оставил. Влезе в двора на Велко, качи се тихо на втория етаж. Не искаше да го вижда, след това, на което бе станал свидетел. Единственото, което желаеше, беше да легне и да заспи.

Откакто беше тръгнал от Гергинината градина, Петко беше престанал да мисли за Гергина и Велко. Беше му безразлично колко още свобода и живот му остава. Дали Велко щеше да каже веднага на брат си, или щеше да се забави? Едва когато срещна господарката, се замисли къде ли беше сега Велко? Може би вече бе в стаята си?

Петко тихо отвори вратата на стаята срещу тази на Велко и видя, че там е пренесен целият му багаж. Момчето тихо легна на леглото. Искаше да заспи. Толкова много неща се бяха случили през този ден, че се нуждаеше от време, за да ги осъзнае. Както си лежеше, дочу силно тропане в съседната стая. Петко стана много тихо от леглото и се насочи към общата стена между двете стаи. Тъй като вече бе лежал в стаята отсреща, знаеше за място, където имаше малка дупчица в малката вратичка между двете стаи. Това може би не беше врата, защото беше толкова ниска и малка, че през нея можеше да премине само дете или пълзящ човек. Тази вратичка може би беше една от приумиците на Въльо чорбаджи, човекът, построил или поне дал плановете за построяването на тези къщи.

Петко коленичи и погледна. В стаята цареше полумрак. Тъй като и неговата стая беше потънала в мрак заради спуснатите кепенци, той съвсем скоро започна да различава силуетите в стаята. А там видя Велко, седнал на миндера, облечен в красива бяла униформа, с много малко украса и странна, мека, висока шапка, каквито досега не бе виждал. Така облечен, мъжът изглеждаше още по-внушително и следа от лудост не бе останала по смръщените черти на лицето му. Но не силуетът на делията го порази, а това, което се намираше пред него. А там Гергина бе коленичила направо на пода. Тя се беше навела и с изящните си пръсти като че ли се опитваше да задържи гиганта, като се бе вкопчила в навущата му. Гледката потресе Петко. Чуваше съвсем тихо, че младата жена говори нещо тихо и припряно. Петко се напрегна още повече, за да може да разграничи отделните думи. Така дочу следното. Жената казваше:

- Нищо не се е случило, господарю мой! Просто за миг си представих, че си ти! Ти ме отбягваш и толкова много ми липсваш, господарю! - като каза това, жената се наведе и отново се вкопчи в краката на мъжа.

Петко се обърна. Дали не беше сгрешил? Дали стопанката не се беше объркала и вместо на Георги не казваше всички тези неща на брат му? Младежът се взря още по-силно. Не, грешка не можеше да има. Грозният белег все така превръщаше лицето на Велко Кехая в уродлива маска. Нима толкова красива жена можеше да говори такива думи на такъв изрод? Сърцето му изпита истинска омраза към човека, който явно притежаваше всичко, от което се нуждаеше Петко, а именно любовта на господарката. Ако досега беше ненавиждал Георги чорбаджи за това, че притежава Гергина, сега изпита към него по-скоро съжаление. Как ли щеше да се почувства чорбаджията, ако разбереше това? Тази тайна като че ли даде голяма сила на младежа. За миг дори си помисли как изпреварва Велко и казва на чорбаджията тайната, която вече знае. Така може би щеше да спаси кожата си, а може би щеше да спечели Гергина. За него вече беше очевидно, че тя не обича мъжа си, след като можеше да се държи по този начин с брат му. Отново се взря в лицето на толкова омразния човек, този, който го бе накарал да се чувства толкова неудобно днес и то пред любимата си. Омразата му нарастваше с всеки миг. Нима тя беше мислила за Велко, докато го беше милвала? Болката беше толкова голяма, че скоро престана да обръща внимание на себе си и отново се взря в картината, която се разкриваше пред очите му.

А Гергина, все така коленичила продължаваше да говори нещо тихо, но настойчиво.

Въпреки напъна, Петко не успя да долови нищо повече, освен отделни думи. От одеве той не можеше да нареди нещата. Съвсем скоро се беше размина с Гергина на входа на къщата на Георги, как толкова бързо тя се беше оказала в стаята на Велко. Това потвърждаваше слуховете, които се носеха сред прислугата, че понякога вечер между двете къщи се случват странни неща и господарят влиза по няколко пъти в къщата, без никой да го е виждал да излиза. Петко беше почти сигурен, че между двете къщи има прокопан таен тунел, за който знаеха само братята, а както разбра сега - и Гергина.

Заслуша се отново.

- Къде ходиш, господарю? - питаше тя. - Защо ме изоставяш? На кого ме оставяш?

Велко грубо я прекъсна:

- Стига си плакала, жено! Знаеш, че между нас нищо не може да стане!

- Велко, господарю мой, толкова много те обичам! Убий ме, не ме оставяй така да страдам!

- Стига жено, стига си говорила! - забележката на гиганта беше толкова рязка, че жената за миг спря да плаче и да говори.

Сега Велко се беше изправил като че ли във всеки момент щеше да тръгне, а Гергина изглеждаше още по-незначителна. Какво унижение! Пеш изпита болка заради унижението, на което гигантът подлагаше неговата любима. Как смееше? Кръвта му кипна и се качи в главата му. Искаше да направи нещо, но не знаеше какво.

Така сега жената изглеждаше още по-незначителна и продължаваше да хлипа:

- Толкова те обичам! Вземи ме със себе си и да избягаме нанякъде! Където и да е, само да бъдем заедно!

Дори в това унизително състояние младата жена беше толкова красива. Петко я гледаше и все повече се влюбваше в нея. Нима беше възможно човек да не я обича?

- Няма да ходим никъде и няма да бягам от никого! Няма да се превръщам в животно, което всички преследват! Никъде няма да бягам! Побегнеш ли, всички започват да те гонят!

Петко слушаше думите на мъжа и без да иска се замисли за себе си. Не беше ли той точно такова животно, което другите преследваха? Продължи да подслушва. Така разбра историята на двамата.

Гергина се беше омъжила за Георги, а след това беше разбрала, че през цялото време е търсила човек като Велко. Така един ден младата жена за-почнала да осъзнава, че не обича мъжа си, а е силно привлечена от неговия брат. Тя твърдеше, че Велко е Слънцето, а Георги - Луната, и както единият е събрал всички добри качества, така в Георги са събрани лошите.

- Ти си Слънцето, любов моя! И когато изгря в живота ми, Луната изчезна, избледня и престана да съществува за мен! Той е толкова дребнав и безволев! Не мога да го обичам!

- Трябва да го обичаш, жено! Цял живот ще живееш с него! - каза Велко.

Думите му накараха жената горко да заплаче.

- Мъка разкъсва гърдите ми, любов моя! Убий ме по-добре!

- Не е така - каза мъжът. - Георги не е чак толкова лош, колкото го описваш, нито аз съм толкова добър. Ти си заслепена от любов, жено! Как така някога си обичала само доброто в брат ми, а сега виждаш само лошото?

Петко се замисли върху думите на мъжа. Той също не виждаше разлика между двамата мъже. Нито Георги беше такъв, какъвто тя го описваше, нито Велко беше чак толкова добър и смел. Момчето осъзна, че тя вижда с очите на любовта.

- Отвращава ме! - продължаваше тя. - Не мога да понасям да ме докосва! Сама ще сложа край на тази мъка, господарю!

След това двамата замълчаха.

- От много време вече не му давам да ме докосва, господарю - каза тя. - Но той ме удря и ходи по шафрантии* във Филибе. Какво да правя, господарю?

Гърдите на младата жена се разтресоха в неудържим хрип. По всичко си личеше, че тя дълбоко страда. Едва сега Петко прозря каква мъка мъчи младата жена.

Сцената продължи доста дълго. Петко вече мислеше да си ляга, защото от неудобния начин, по който стоеше, го заболя гърбът и раната в рамото отново започна да го мъчи. Но двамата продължиха да разговарят, затова реши да продължи да подслушва. Тогава чу това, което го накара да се втрещи. Гергина каза на Велко, че една от дъщерите им не е на Георги, а негова. “Нима малкото ангелче беше дъщеря на Белязания?” Защо реши, че точно Ирис е на Велко, можеше да е Божура? Мисълта потресе Петко. Никога досега не беше чувал такова нещо. Омъжена жена да има дете от друг мъж и да го гледа в семейството си! И то от брат му! Тъй като бяха близнаци, никой не можеше да се усъмни чие е детето.

Значи или Ирис, или Божура не беше дъщеря на Георги чорбаджи, а на Велко Дели. Двете сестри не бяха от един баща и не бяха истински сестри. Въпреки че мисълта не касаеше Петко, тя го потисна силно. Това вече го срути съвсем и той бавно, като пребито куче, се отправи към миндера, легна, намести възглавниците си и веднага заспа.

През следващите месеци Петко стана доверен човек на чорбаджи Георги Кехая. Откакто се събудеше чорбаджията, докато не отидеше да спи, беше винаги около него. Това, което трябваше да прави, беше да го пази. Нямаше никакво свободно време и придружаваше чорбаджията навсякъде. Дадоха му пушка и дълга извита сабя. Освен това получи и един дебел ямурлук с качулка за зимата. Студена зима беше сковала земята и леден, бръснещ вятър косеше из равното Тракийско поле. Чорбаджията не се спря през цялата зима. Той често ходеше до Филибе, Едирне и Татарпазарджик (Пазарджик). Веднъж, в най-дълбокия сняг, отиде чак до Пашмакли (Смолян). Чорбаджията пътуваше винаги с двама-трима пазачи и Петко винаги беше един от тях. Неговите другари се отнасяха с уважение към него и го следяха с голямо внимание. Петко подозираше, че чорбаджията има нужда от толкова голяма охрана, зашото пренасяше със себе си голямо количество злато.

След онзи злополучен ден, в който Велко ги видя с Гергина, Петко започна да се бръсне. Тъй като имаше мъх само тук-там и на много места кожата му беше гладка и без нито един косъм, отначало подигравателно го наричаха Кьосе. После това му остана като прякор. Освен това от уста на уста се носеше това, което беше казал Али ага на чорбажи Георги: “Та той е още кьосе?” Така Петко се сдоби с нов прякор. Скоро никой вече не се сещаше за името му, а му казваха Кьосето. Само приятелят му Иван Саръсакалов продължи да му вика Петко.

Въпреки че през цялото време се въртеше около чорбаджията, все

по-рядко виждаше Гергина. Едва сега разбра колко рядко чорбаджията и чорбаджийката се виждат. Сега, когато знаеше страшната тайна, която се беше спотаила между тях, Петко виждаше отчуждението и студенината им. Отначало му беше много неудобно да среща Гергина. Тя сигурно смяташе, че е заради това, което се бе случило в градината. Но всъщност Петко се притесняваше от нея, защото я бе подслушал и знаеше за чувствата й към Велко. Беше научил голямата й тайна.

Петко все още живееше в къщата на Велко, в стаята, която му бяха приготвили. Самият Велко от онзи ден отново се запиля нанякъде и не се появи цяла зима. Отначало му беше много странно, защото живееше сам и се ширеше в цялата къща. И в манастира беше живял сам в килия, но сега му беше самотно, защото живееше сам в цялата сграда.

Продължаваше да бъде все така влюбен в Гергина. Мечтаеше си някой ден да могат да бъдат заедно, не знаеше как точно и не си го представяше конкретно, а само как двамата са в рая, летят сред облаците и всеки ангел беше с нейното лице. Чувстваше с цялото си тяло, че е влюбен. Но имаше моменти, в които се чувстваше още по-щастлив. Преди да заминат с чорбаджията на далечно пътуване, Петко оставяше в стаята до огнището нацепени дърва. Когато се върнеше, по което и време да беше, ако имаха възможност да пратят хабер*, той заварваше огнището да гори, а стаята - топла. Веднъж попита баба Василка кой пали огнището в стаята му, а тя отговори, че това го вършела самата господарка! След това всеки път, когато се прибереше, си представяше как младата жена пали огъня заради него. А може би правеше това с любов? Сърцето и цялата му стая се изпълваха не само с топлина, а и с любов.

Освен че служеше като ясъкчия на чорбаджи Георги, той беше и доверен човек на Али ага. Когато беше свободен, пренасяше съобщения между двамата големци. Али ага също хареса точността на момчето и започна да му доверява различни неща. Когато отиваше при него, го канеше да пият кафе и го настаняваше в покоите на сарая си като най-висш гостенин. Именно тогава Петко за пръв път видя ханъми, защото агата беше голям ценител на женската красота. Той беше много богат и можеше да си позволи голям харем. От господаря си Петко беше чувал, че агата има над дузина жени и всички били чудни хубавици. Петко не си позволяваше да проявява голям интерес към харема на агата, защото знаеше, че това може да се изтълкува като смъртна обида и да струва главата му. Не можеше да каже колко жени има Али ага, защото повечето от тях ходеха навсякъде с фередже и Петко не можеше да ги различава. Те никога не разговаряха с него, а само с господаря си. Все пак беше виждал и някои от жените на Али ага незабрадени. Това, което беше видял, коренно се различаваше от мнението на господаря му. Всички жени, които беше виждал, бяха възрастни, доста грозни и дебели. А може би това бяха само прислужнички в харема? Не знаеше. Все пак в него се породи известно разочарование.

*хабер - от турски, новина, вест, съобщение

Въпреки че си беше обещал повече никога да не убива хора, Петко скоро почувства нужда и поднови заниманията си по борба и по ударната бойна система на таксидиотите. Превърна стаята си в място за упражнения. Стаята беше доста голяма и имаше достатъчно място. С Иван постилаха върху дървеното дюшеме дебел козяк и върху него се упражняваха и бореха. Съвсем скоро възвърна бойните си умения. Въпреки това помнеше много добре какво си беше обещал. Забеляза у себе си промяна. Вече не беше толкова агресивен и можеше ли, се опитваше да спести божата на своя приятел - нещо, което преди не се случваше.

Иван хиляди пъти се извини и искрено се разкайваше за раната, която бе нанесъл на своя приятел. Петко отдавна му беше простил. Приятелят му напредваше доста бързо, особено в борбата, което много помагаше и на Петко. Тъй като бяха сами в къщата, двамата се бореха и биеха доста шумно, без да се съобразяват с никого и нищо. Веднъж пак се бяха поувлекли в битка, когато на вратата на стаята се почука. Двамата се стреснаха и учудени погледнаха натам. На прага се появи фигурата на гиганта Велко Шейтан. Петко изпита известно неудобство. Все пак се бяха развихрили в чужда къща. Делията кротко поздрави и тежко се отпусна на миндера.

- Борете се, аз ще погледам! Нали няма да ви преча? - каза той.

Двете момчета се опитаха да продължат, но присъствието на гиганта

променяше всичко. Скоро те спряха и седнаха направо на пода.

- Добре дошъл, Велко Кехая! - каза от неудобство Петко.

- Добре заварил, Петко Кьосе! - отвърна добродушният гигант.

Петко се сепна. Откъде Велко знаеше прякорът му? Та той му излезе когато домакинът вече бе заминал. Осъзна, че големият човек поддържа контакт с хора от селото и сигурно знае всичко, което ставаше тук. А може би господарката Гергина му казва? Тази мисъл жегна сърцето му.

Картината на вкопчилата се в краката на гиганта жена отново изплува пред очите му. Тя го накара за миг да загуби самообладание. Сети се, че трябва да мрази човека пред себе си.

Велко следеше изражението на лицето на младия човек, защото се усмихна с най-благата си усмивка и каза:

- На шир и на длъж се носи славата на името ти, Петко Кьосе, и се разказва за бойните ти подвизи!

Всичко това беше казано много високомерно, с ирония. Не можеше да сбърка. Докато гигантът говореше, Петко се беше зазяпал в обезобразеното му лице и в един момент забеляза издайническия блясък на иронията в очите на говорещия. Това беше прекалено. Заля го вълна от гняв. Кой беше Велко, та смееше така да разговаря с него? Какво като беше голям? Петко знаеше, че може да го победи. През зимата той продължи да расте на височина, но и много заякна. Мускулите на цялото му тяло се оформиха и вече беше много по-висок и едър от своите връстници. По работата и борбата се равняваше с възрастните мъже в разцвета на силите си. Дори щеше още да порасне, защото всички от Боляровите бяха високи и яки колкото Велко Кехая. Не можеше да прецени, но като че ли Шейтаните и двамата бяха малко по-едри от баща му и дядо му.

Петко беше много ядосан и се чудеше какво да отговори на планината от мускули.

- Искаш ли да се преборим? - чу се да казва. Въпреки че искаше да прозвучи “каменно”, не успя, защото ядът и засегнатото му честолюбие заседнаха в гърлото му и накараха гласът му да потрепера. Очакваше след такова предизвикателство Велко веднага да скочи. Петко беше почти два пъти по-лек от него. Това обаче не се случи. Велко като че ли не беше чул думите на младежа и със съвсем спокойно изражение каза:

- Как беше? Грижи ли се добре за къщата, докато ме нямаше?

Наглостта на лудия извади Петко от равновесие. Как смееше? Досега никой не се беше отнасял с такова пренебрежение към него или към думите му. Добродушният гигант се държеше така все едно, че не е бил предизвикан. Все едно, че беше кон, а Петко е незначителен, но досаден като конска муха. Освен това той не беше прислужник и не беше длъжен да се грижи за къщата му.

Главата на Петко се беше зачервила. Той стоеше със стиснати юмруци и с неприкрита злоба гледаше към седящия на леглото му мъж. Иван гледаше ту приятеля си, ту спокойно седящия гигант и започна силно да се притеснява. Петко му приличаше на настръхнал боен петел, а мъжът пред него - на канара.

Гигантът като че ли не обръщаше внимание на Петко. Седеше си все така и невъзмутимо попита:

- Ти да не си от Боляровите?

Петко се сепна. Откъде лудият беше чувал за рода му? Та те бяха известни само на пехливаните.

Всяка казана от Велко дума го караше да се ядосва все повече и повече. Още миг и щеше да скочи. Не беше решил как точно да атакува, но знаеше, че ще нападне само след миг. Напрежението между двамата видимо растеше. Иван беше все по-притеснен. Не знаеше какво да прави. Приятелят му сякаш наистина си беше наумил да връхлети върху мъжа пред себе си. Той знаеше, че Петко си е обещал повече никога да не убива, но почувства, че е извън кожата си от яд. Не знаеше какво беше предизвикало гнева му, но беше сигурен, че ако има оръжие в ръката си, ще се опита да убие господаря Велко. И може би щеше да успее, защото за Велко се знаеше, че само предизвиква хората, но не може да се бие. А много добре си спомняше как беше видял Петко при последната битка. Иван наистина се притесни за живота на Шейтана.

- Ти няма ли да си ходиш? Виж кое време е станало! - обърна се домакинът към Иван.

Хич не му се искаше да ги остави, но нищо не можеше да направи. Изправи се и бавно тръгна да си ходи. Напрежението беше толкова голямо, че можеше “с нож да се реже”. Двамата мъже седяха и се гледаха, без да помръдват. Беше странно, че никой не стана да изпрати Иван. А беше традиция за българските домове гостенинът да се изпраща от домакина до портата. Иван разбираше, че ще се случи нещо страшно. Слезе и забърза към общата стая на прислугата в съседната къща, където спеше.

Двамата седяха напълно неподвижни и само проследиха стъпките на Иван. Чуха как затваря вратата на къщата. Въпреки кепенците на прозорците, чуваха стъпките му по двора. Навън беше вече тъмно и цареше тишина. Зимата беше безснежна, а в този момент и много тиха. Стаята беше топла и се осветяваше от горящите в огнището дърва и от един светилник, горящ с дървено масло*.