Еничар

Първите дни не ходеше по нужда, а после Жулиде ханъм му носеше гърне, което после изнасяше навън. Ибрахим беше объркан. Отношението на семейството беше коренно различно. Кабил не го поглеждаше. Някак гузно всеки път, когато минаваше покрай постелята му, отвръщаше глава от него. Нури и Али престанаха да се занимават с него. Само Айше беше все така внимателна. Понякога, когато останеха сами, тя вземаше главата му в скута си и нежно я милваше. Хладната й ръка, която се движеше по късата му коса, странно го успокояваше. В такива случаи той затваряше очи и се унасяше.

Освен месо, в менюто на семейството се появиха мляко и сирене. Явно досега те не бяха яли много такива неща, защото всички се нахвърляха и дори даваха на него да хапне. Нещо се беше случило. Нещо се беше променило.

От добрата храна и от това, че спеше на топло, а безспорно и от усилията на хекимина, Ибрахим се възстановяваше. Малко по малко започна да се изправя и дори да сяда. Вече се чувстваше много по-добре. Въздухът, който навлизаше в стаята при всяко отваряне на вратата, се промени. Той се изпълни с аромати и беше вече много по-топъл. Колко ли време беше лежал? Семейството все по-често започна да излиза навън и за все по-дълго го оставяха сам. Явно пролетта наближаваше и кърската работа беше започнала. Въпреки че беше по-добре, все още беше твърде слаб, за да може да се изправи на крака. Опита веднъж, но краката му се разтрепериха, ръцете му изпуснаха пръчката, която държеше в ръка, сърцето му се разхлопа и той падна. Явно още не беше готов. Едва сега осъзна колко дълго бе лежал и колко е слаб.

Един ден на вратата се потропа и в стаята влезе едно момиче. Тънка и стройна, с черни очи, коса опъната и сплетена отзад на няколко плитки, които свободно падаха на гърба й. Тя се огледа плахо и пристъпи през прага.

- Жулиде ханъм? Има ли някого? - извика момичето. Гласът й беше тънък като на дете и не подхождаше на външния й вид. Момичето беше със слабички, източени ръце, а пръстите на ръцете й бяха дълги, тънки и изящни. Те стискаха гърлото на една стомна. В другата си ръка държеше някакво гърне. Явно товарът й тежеше, защото тя го постави на масата. Ибрахим се беше понадигнал от постелята и я гледаше като омагьосан. Движенията й бяха плавни и меки, с грация, която подчертаваше нейната красота. Тя се движеше така, сякаш не ходи, а лети или плува. Малкото мъждиво прозорче разпръсваше матовата си светлина от зацапаните стъкла зад нея и пречеше на аджамиоглана да я огледа. На Ибрахим се стори, че тя излъчва сияние. Движенията на дългата й шия и главата бяха бързи и остри като на сърна, надушила опасност, но тялото и ръцете й бяха като на птица в полет.

В този момент в стаята влезе Айше. Тя погледна момичето и двете се поздравиха.

- Абдаллах, защо не ни повика, за да ни кажеш, че Бурчин е тук? - обърна се Айше към него. А той все така прехласнат стоеше с отворена уста. Колко различни бяха двете момичета, Айше - ниска и трътлеста, с кръглото си лице и разделената на две коса, и видението, което все още наблюдаваше.

Явно зяпналото момче, което ги наблюдаваше онемяло, представляваше смешна гледка, защото двете прихнаха да се смеят ето Айше нарече Бурчин, приглушаваше смеха си с изяшните си пръсти и Ибрахим само мярна белите, съвършени зъби и сочните червени устни. Виждаше обаче очите й с форма на бадем, а над тях ки, като изрисувани. “Красива!”- само това успя да си помисли. Колко различни бяха двете. Бурчин вършеше всичко с грацията на газела. Тя не само беше красива, но и всичко, което вършеше, го правеше по красив начин и караше да изглежда красиво. Всяко нешо, до което се до- коснеше, ставаше красиво. Ибрахим ги гледаше с широко отворени очи, но като че ли не ги виждаше. В главата му имаше само една мисъл:

- Бурчин! Бурчин! Бурчин! Бурчин!…

Постепенно се сети откъде беше чувал това име. Айше му беше разказвала за тяхното семейство и за братовчедка си Бурчин, която била единствена дъщеря на чичо й Хабил. Бурчин означавало “сърна”, “Хубава е като сърна!” - беше казала Айше. Сега Ибрахим разбра, че наистина е така. Сърна! Тя беше красива и грациозна като сърна!

- Абдаллах, затвори си устата, че ти текат лигите! - обърна се към него Айше, а думите й накараха двете братовчедки отново да се залеят от бурен закачлив смях. Те отвориха вратата. Докато излязат навън, в стаята нахлу вятър. Ибрахим усети пролетния дъх. Помириса аромата на цветя на затоплена изсъхваща пръст, почувства живота и меката топлина.

В следващите дни започна да вижда Бурчин почти всеки ден. Ако тя не дойдеше някой ден, сърцето му се свиваше. През цялото време мислеше само за нея. Чудеше се къде е, какво прави в този момент. Мечтаеше си, че и тя си мисли за него. Искаше да дойде колкото се може по-скоро.

Ибрахим разбра, че е влюбен. Вечер лежеше, притискаше лицето си g към възглавницата и си мислеше за нея. Обичаше я! Обичаше всяка частица от нея. Обичаше всичко, което тя правеше, всичко, до което се докосваше. Толкова много я обичаше, че всеки неин жест, всяка дума се беше запечатала в съзнанието му. Но любовта беше смесена с някакво отчаяние. Всеки път, когато мислеше за нея, освен любовта, в сърцето му се появяваше и болка. Това беше болка от невъзможността някога да бъде с нея. Въпреки това любовта му беше толкова силна, че той пренебрегваше хладния повей, който се появяваше в сърцето му.

Един ден Бурчин го заговори:

- Абдаллах ли се казваш!?

Сърцето на Ибрахим запърха. Помисли как да й обясни, че името му е Абдаллах Ибрахим и че всички, освен семейството, го наричат Ибрахим. Вместо това глуповато каза:

- Да.

Така от този ден и Бурчин започна да го нарича Абдаллах.

В следващите дни всеки път, когато тя дойдеше, двамата разговаряха. Разговорите винаги се въртяха около ежедневието на красавицата. Ибрахим я разпитваше, а тя му разказваше и всеки път се смееше. Разбира се, отначало разговорите бяха само от няколко кратки реплики, след което Бурчин срамежливо навеждаше глава, прикриваше устни и бързо излизаше. С времето разговаряха все по-дълго, а Бурчин ставаше все по-спокойна и уверена.

Докато Ибрахим говореше с Бурчин, без да иска винаги гледаше устните й, които приличаха на роза и имаше желание да ги помирише и целуне. Бурчин усещаше, че Ибрахим я зяпа в устните и се засрамваше. Тя знаеше, че устните са най-примамливата част от тялото на жената. Така, докато говореше, вече слагаше ръка пред устата си. Всичко това притесняваше Ибрахим. Мисълта, че Бурчин е разкрила неговите мисли и чувства, го притесняваше и той вътрешно се изчервяваше.

Българинът забеляза, че всеки път, когато Бурчин идваше при него, веднага отнякъде се появяваше Айше. Тя се мушваше при двамата и никога не ги оставяше сами. Понякога това ставаше доста открито и дори брутално. Например, ако Айше видеше, че Бурчин носи мляко и я забележеше да влиза в хижата, тя веднага тичаше и се опитваше колкото се може по-бързо да влезе след нея. Дори зарязваше работата си и хукваше през глава. Кабил наблюдаваше всичко това и беше недоволен, но не вземаше никакви мерки.

Благодарение на Айше времето, през което Бурчин и Ибрахим можеха да останат сами, беше много малко. Освен това, когато влезеше в къщата след Бурчин, тя се опитваше да покаже колко много се грижи за Ибрахим. Оправяше леглото му, бършеше потта му и какво ли още не. Така тя освен че им пречеше да останат насаме, искаше да покаже на братовчедка си, че има специално отношение към младия българин.

Ибрахим, за да предизвика по-честото идване на хубавицата, ядеше мляко и сирене в огромни количества. За негово голямо учудване нито Жулиде, нито Гюлфие го спираха. Явно някой друг плащаше за всичко това. Когато попита Айше, за да разбере какво става, тя каза само:

- Шейтан!

Ибрахим се учуди. Не знаеше защо всеки път това име го преследваше.

За да бъде по-дълго време с Бурчин, младежът започна да става и с нейна помощ опитваше да я изпрати колкото се може по-надалеч от къщата. Волята и любовта към Бурчин направиха така, че възстановяването му вървеше много добре. Скоро беше в състояние да изпрати момичето чак до къщата на баща й. Така Ибрахим се запозна с Хабил. Едва сега разбра откъде Бурчин е наследила своята красота и грация. Хабил беше висок, слаб мъж, с благородна осанка. Косата му беше дълга и черна, сресана нагоре и тук-там в нея се бяха преплели бели кичури, които му придаваха още по-благороден и величествен вид. Ибрахим го гледаше и не можеше да повярва, че е брат на Кабил и син на Гюлфие ханъм.

Къщата, в която живееше семейството на Хабил, също приличаше на землянка и макар по-голяма от тази на Кабил, също беше наполовина под земята. Разбира се, тя имаше няколко отделни одаи. Наоколо имаше и други каменни хижи - на помощниците на Хабил. Така се беше получило едно закътано каменно селище, изградено от полуземлянки. Зад къщата на Хабил се намираха оборите, в които прибираха стадата животни. Това, което направи впечатление на Ибрахим, бяха множеството кучета, които служеха за охрана на добитъка. Те пазеха стадата от вълците, които, особено през зимата, си позволяваха да доближават до къщата на Хабил.

Хабил се отнесе много добре с момчето.

- Ти ли си Абдаллах? - попита Хабил. - Бурчин ми е разказвала за теб. Когато отиваше до къщата на Бурчин, обикновено при връщането Айше го

чакаше на рида, който отделяше долината на Кабил от тази на Хабил. Момичето го подхващаше и едновременно нежно, но и силно, го подкрепяше и така двамата се отправяха към хижата на Кабил.

Колкото повече Ибрахим оздравяваше, толкова повече Кабил започваше да мърмори, че някои хора само се излежават, докато той само се трепе, че няма кой да му помага… Аджамиогланът виждаше, че заради нето грубият мъж товари жена си и по-големия си син, а също така и Айше. Понеже му беше жал за тях, скоро отново започна да се включва в работата на семейството. Вече идваше лятото, така че работата на нивите беше в разгара си. Това лято беше особено топло и сухо, а посевите се нуждаеха от поливане. Затова имаше много работа за Ибрахим.

Един ден, след като беше работил цяла сутрин, Ибрахим бе разкопчал ризата си и беше легнал под един храст, който му правеше добра сянка и го прикриваше от погледа на Кабил. Младежът току що беше хапнал бяло сирене и хляб и сега лежеше, но беше жаден и си мислеше, че ще е много добре, ако може отнякъде да намери и малко вода. В този момент я видя. Тя стоеше права, а в лявата си ръка държеше стомна. Ибрахим разбра, че мечтата му се сбъдва. Отпи и благодари на Айше за нейната досетливост. След това отново се излегна под сянката. Знаеше, че Кабил съвсем скоро ще се развика и ще го накара пак да работи. Отношението на мъжа към него, след онази случка с книгата, се беше променило. Той вече никога не му посегна, дори когато му се караше, беше много по-внимателен. Не го ограничаваше и му даваше да яде колкото поиска. Все пак младежът виждаше скъперническите погледи на Гюлфие и Жулиде. Ибрахим ядеше повече от Кабил, но всички се правеха, че не забелязват това. Може би това му помогна бързо да се съвземе. Успя да възвърне теглото си, а тежката работа му помагаше да се чувства здрав и в добра форма. Всеки път, когато Ибрахим се опитваше да разбере причината за тази промяна, получаваше само един отговор: “Шейтан!”

Сега младежът се изтегна под прохладната сянката и се наслаждаваше на краткия момент почивка. Очакваше, че след като благодари на Айше, тя ще си отиде. Ибрахим се досещаше за чувствата, които може би тя изпитваше към него. Въпреки че никога не бяха говорили за това, момичето ги показваше толкова открито, че едва ли в семейството имаше човек, който да не се досеща за тях. И майка й, и баба й се опитваха да й говорят, но Айше се държеше като обсебена.

Но вместо да си тръгне, Айше остана и без да каже нищо, се изтегна припек до Ибрахим. След това бавничко се придърпа на лакти и застана така, че тялото й се опря до неговото. През това време той, притворил очи, отново мечтаеше за Бурчин. Знаеше, че до него е Айше, но не искаше да унищожава мечтата си. Чудеше се какво да предприеме. Беше й благодарен за всичко, което беше направила за него. Много добре си спомняше подкрепата й в трудните за него моменти.

Отначало Айше беше много предпазлива, страхуваше се да не предизвика бурна реакция от страна на Ибрахим и да не бъде отблъсната. Момчето обаче не реагираше по никакъв начин. Айше възприе това като насърчение. Тя се притискаше все по-силно до тялото на момчето. Миризмата на земя и трева я опияняваше. Така лежаха. Отдолу беше земята и тревата, като постеля, над тях беше храстът, като дебел юрган, а отгоре - небето. Лицата им почти се докосваха. Досега Ибрахим лежеше със затворени очи, но повече не можеше да остане така. Отвори очи и видя кръглото бяло лице на Айше, с по-червени бузи от обикновено. Никога не беше виждал момичето толкова отблизо, може би затова не беше забелязал, че цялото й лице беше отрупано с бледи лунички. Образувалата се върху една от луничките й капчица пот се стече бавно по носа, който се намираше толкова близо до неговия, че почти се докосваха. Ибрахим не знаеше какво да предприеме. Той обичаше Бурчин, но не желаеше да отблъсне и нарани Айше, която бе стиснала очи и беше направила устните си на фунийка, като че ли във всеки момент щеше да свирне. Пипнешком тя разкопча едно от копчетата на ризата му и внимателно пъхна хладната си ръка вътре. Цялата му кожа настръхна от този толкова лек допир. Странно блаженство се разля по тялото на момчето. Това толкова леко докосване го разтърси. Чувстваше се неудобно да я гледа. Изпитваше усещането, че постъпва нечестно като я наблюдава, затова също затвори очи. Така щеше да се отдели от действителността и можеше да си представя, че е с Бурчин.

Хладната й ръка се плъзна по твърдия му плосък корем и се качи нагоре към изпъкналите му гърди.

- Въй, майчице! - възкликна тя. - Защо сърцето ти бие така силно?

В началото му правеше впечатление особеният диалект, на който говореха местните селяни, но с времето беше свикнал. Но в този момент думите, казани по този начин, му направиха впечатление. Те унищожиха магията, която и без това беше доста крехка. Тъй като магията си отиде, той решително хвана пръстите й, нежно ги отмести и ги пусна в момента, в който ги извади от пазвата си. Така избегна нейният стремеж да го сграбчи. Тъй като младежът все още беше със затворени очи, тя все пак успя да хване ръката му за китката и силно го задърпа. Беше много силен от нея, но не желаеше да я отблъсне грубо, затова тя успя да постави дланите му върху гръдта си.

- Помилвай костенурките ми, те са много мънички! - подкани го, молейки се Айше. - Пипни ми костенурките! - отново го подкани и задърпа ръката му, но той не пожела.

Все пак беше почувствал меките й обли гърди, които учудващо приличаха на костенурки. Решението вече беше назряло в него. Каквото и да му костваше, щеше да я отблъсне и да й разкрие чувствата си към братовчедка й. Разбра, че щеше да е по-безболезнено да й откаже направо и да бъде искрен, отколкото да й създаде илюзии и да я нарани. Отвори очи и я видя. Тя стоеше точно на същото място, на което преди малко беше стояла Айше. Отначало не успя да разбере дали е истинска, или видение. Може би силата на любовта му беше успяла да я материализира. Или Аллах беше отговорил на мечтите му. Но не, това беше истинската Бурчин, толкова красива и грациозна, като газела. Заради красивото й лице и очите й във форма на бадем, той игриво и нежно я наричаше “Бадемче”. Никога досега двамата не бяха говорили за чувствата си. Ибрахим се страхуваше, че връзката им няма бъдеще и не желаеше да поставя Бурчин в неудобна ситуация. Той самият не беше свободен и знаеше, че след по-малко от година ще го отведат. Не желаеше тя да се влюби в него и да я нарани. Осъзнаваше, че е чужденец и се опасяваше, че след като си тръгне, ще остави Бурчин, а това можеше да й създаде лоша репутация на момиче, срещало се с чужденец. Всички тези мисли и опасения се блъскаха в главата му и отнемаха цялата му увереност, когато решеше да говори с нея и да й признае чувствата си.

Бурчин беше дошла да види Абдаллах. Не можеше да си признае, но той я привличаше. Това беше най-умното и интересно момче, което беше срещала. Той беше еничар. Някой ден той щеше да си отиде от тук и да стане най-добрият воин в света.

След като бе оставила в къщата това, което носеше, тя бе решила да го потърси и да го види. Бурчин чувстваше интереса му към себе си. Той й разказваше толкова интересни неща и я караше да се смее. Нито едно от момчетата, които познаваше, не беше ходило по-далеч от Диарбекир, а Абдаллах й разказваше толкова интересни неща за света. Той беше от някаква страна в Империята, отвъд Стамбул. Беше живял в Едирне и му се бяха случвали толкова много и интересни неща.

Гледката, която се разкри пред очите й, я изненада. Тя се обърна и побягна. Почувства се излъгана и обидена. Ядосваше се повече на себе си. Как беше допуснала дори да си помисли, че може да бъде приятелка с него? Сега плачеше и тичаше. Искаше да избяга колкото се може по-бързо и по-далеч.

Ибрахим я последва. Разбра защо името й беше Бурчин - сърна. Тя бягаше с гъвкави дълги подскоци като красивото животно. Ибрахим виждаше пуснатата й коса и беше сигурен, че плаче. Обичаше я и в същото време му стана жал за нея. Толкова много искаше да я прегърне и да я утеши. Нейната слабост го стимулираше да я защитава и предпазва. Как можеше в присъствието й да не бъде мъж? Сега искаше да я настигне, за да й обясни всичко. Толкова много съжаляваше, че досега не й беше казал колко много я обича. Тичаше след нея не на шега, но момичето, с дългите си грациозни крака, му се изплъзваше. Не мислеше дали има право да гони бедното дете, не мислеше дали я е наранил. Искаше да я види, да чуе отново звънкото й гласче и кръшния й смях. Искаше да поправи това, което неговата свенливост го беше накарала да направи. Да, той щеше да каже на Бурчин, че я обича и нека Аллах отсъди и реши какво да стане.

- Бадемче! Бадемче! Стой! Нека поговорим! - крещеше той след нея. От тичането и от задъхването гласът му звучеше някак чужд, все едно не излизаше от него, а кънтеше в главата му.

Бурчин не спираше. Още миг и щеше да бъде на върха. Ибрахим реши, че е време да действа. Той осъзнаваше, че ако в долината на Хабил, където живееха много повече хора, видят някакъв мъж да преследва младата господарка, лошо му се пише. Събра сетни сили, засили се и скочи. При скока падна на земята, но все пак успя да протегне ръка и сграбчи глезена на тичащото момиче. Тя не очакваше това, защото се просна по очи напред и силно изплака. Беше се ударила. Ибрахим също се удари и болката в ключицата отново се появи. Сега обаче нямаше време за това. Ибрахим запълзя напред, достигна проснатото по очи момиче и държейки я все по-здраво, легна така, че я затисна с тялото си. Ключицата го болеше и го беше страх да не се появи отново онази слабост в ръката и да изпусне момичето. Тя опита да се съпротивлява и се обърна по гръб. Ибрахим продължи да се хлъзга така, чувствайки допира на всяка част от тялото й. Чувстваше сподавените стонове в гърдите й. От това те примамливо се повдигаха и Ибрахим чувстваше красивите й овали и възбуждащата им мекота. Цялото лице на Бурчин бе обляно в сълзи. Устните й бяха подпухнали, станали още по-ярко червени. Ако преди приличаха на розови листенца, сега бяха като разцъфнала роза, готова във всеки момент да го приеме. Ибрахим лежеше върху нея. Чувстваше топлината, която се излъчваше от лицето й. Влажните й очи блестяха и тя изглеждаше още по-красива.

- Бадемче! Бадемче! Чуй какво ще ти кажа! - каза той, но момичето се въртеше под него и се опитваше да се изплъзне. Ибрахим разбра, че не може да я успокои като й говори. Сега, когато чувствата бушуваха в гърдите й, разумът й беше замъглен. Може би в този момент трябваше да използва поговорката “Клин, клин избива” и да се обърне към чувствата. Реши да действа направо, без друго всичко се беше случило заради неговата нерешителност.

- Обичам те! Обичам те? - прошепна той в ухото й.

Момичето като че ли не го чуваше. Тя продължаваше да извърта глава и да рита, опитвайки да се освободи. Ибрахим внимателно хвана главата й и нежно започна да целува бузите й, които бяха солени от сълзите.

- Не плачи, миличко! Обичам те! - мълвеше той нежни слова. - Обичам те!

Докосваше бузите й съвсем нежно, после я целуна по нослето и челото, а най-накрая целуна и устните й, които толкова много го привличаха. Отначало тя не реагира. Лежеше примирена като че ли се опитваше да забрави неговото присъствие. След малко тя спря да се съпротивлява и лежеше като истукан, като издялана от камък и не помръдваше. Ибрахим продължи да я целува и да й шепне нежни думи. Устните й бяха горещи, сочни и меки. Блаженство се разля по цялото му тяло. Той си представи, че момичето е замръзнало и трябваше да я целува с най-нежните си целувки, за да я събуди за живота.

След малко улови едно съвсем леко движение от страна на момичето. Беше докоснал устните си до нейните, затова усети това нейно движение, колкото и незабележимо да беше то. Бурчин леко разтвори устните си. Изглежда устните й го приеха и пожелаха. Ибрахим чувстваше, че трябва да изрази любовта си по някакъв начин. Той я целуна и остана така. Сега те наистина имаха вкус на нещо прелестно, по-упойващо дори от аромата на роза. След това много внимателно сякаш за да се свържат, Ибрахим нежно докосна с език белите й изящни зъби. Момичето се движеше много леко, но това вече не беше съпротива, а съгласие и приемане. Тя чувстваше неговите движения и откликваше със своите. Двамата лежаха в пълно сливане. Душите им бяха преплетени и слети. Телата им бяха като едно и всяко движение на единия беше в синхрон с движенията на другия.

Изведнъж Ибрахим осъзна какво правеше. Притесни се. Беше направил огромна грешка. Понечи да прекъсне това, което се случваше. Бурчин като че ли усети неговата нерешителност. Само за миг ролите се размениха. Досега тя само едва-едва беше подсказвала, че това й харесва, но когато Ибрахим се опита да се отдели от нея, за да разкрие недвусмислено чувствата си, тя нежно захапа върха на езика му и го задържа, а след това го докосна със своето мъничко езиче. След това двамата влюбени започнаха да си говорят. Всеки бързаше да увери другия, че го обича много и е влюбен в него от самото начало. Те говореха трескаво, седяха един до други държаха ръцете си, нежелаейки да се разделят.

Тази вечер Ибрахим се прибра късно в хижата. Кабил започна да му се кара и да вика. Младежът не издържа и му отговори. Кабил побесня и посегна да го удари, но този път младият еничар не остана безучастен, скочи и го сграбчи за гърлото. Двамата мъже се хванаха в мъртва хватка и скоро паднаха на пода. Цялото семейство наблюдаваше сцената и не посмя да се намеси. Двамата се боричкаха и въргаляха. Ибрахим на няколко пъти взимаше надмощие, но понеже не знаеше какво да прави, а не искаше да го нарани, отново отпускаше мъжа.

Всичко това продължи докато Айше не се спусна върху двамата. Жулиде ханъм последва дъщеря си. Така двамата мъже като по команда се пуснаха едновременно. Жулиде беше хванала ръцете на Кабил, а Айше - на Ибрахим.

- В моя дом!? Да ми посегнат в моя дом!? - крещеше Кабил, а Ибрахим само стоеше и тежко сумтеше.

Този конфликт се размина без никакво последствие. Единствената промяна беше, че и Айше вече го гледаше с омраза. Ибрахим я бе отблъснал и наранил чувствата й, а това е обида, която една млада жена не прощава. Сега тя го отбягваше. А когато един ден той се опита да говори с нея, за да й се извини и да й обясни ситуацията, тя извърна лице, а от очите й потекоха сълзи. След това се обърна и избяга. Останалите членове на семейството също не говореха с него. Само Жулиде ханъм му каза, че му е забранено да напуска имота на Кабил. От този момент нататък единственият контакт с тях беше мизерната храна, която му подхвърляха в сайванта. Всичко се върна постарому. Кабил го мразеше. Ибрахим усещаше пълните с омраза погледи, които маймуноподобният мъж му хвърляше. Те бяха недвусмислени. По-злобно никой досега не го беше гледал. Българинът беше сигурен, че ако някаква сила не възпираше мъжа, той щеше да го убие и то на мига. Спомни си за купчинките и изпита същата омраза към мъжа с четинестата брада. За всеки случай вечер залостваше вратата на сайванта. Той знаеше, че магарето ще го предупреди, ако някой се опита да се промъкне незабелязано при него, но за всеки случай измисли хитроумна система, която да - го събуди, ако вратата се отвори.

Срещите между двамата влюбени станаха много трудни. Бурчин повече не идваше да носи мляко и сирене. Двамата се виждаха само нощем. Ибрахим тичаше в летните нощи и с изсвирване като нощна птица известяваше на Бурчин, че е пристигнал. След това двамата влюбени се прегръщаха и целуваха. Бурчин продължаваше да го нарича Абдаллах. За съжаление срещите им бяха все по-редки.

Лятото вече беше към своя край. Тревата беше пожълтяла и Ибрахим по цял ден я косеше и събираше. След това изпълваше с нея сайванта, за да го топли през зимата и да има с какво да храни своя дългоух приятел. Веднъж двамата влюбени се бяха прегърнали. Подухваше лек ветрец, който пронизваше телата им. Двамата си говореха тихо. Те мечтаеха за бъдещето с онази страст, на която са способни само младите влюбени. Бурчин разказваше на любимия си, че е готова да разкрие чувствата си към него на своя баща. Ако той я разбереше, двамата щяха да живеят при него. Жената на Хабил беше починала, а Бурчин беше единствена дъщеря.

- Ако татко не те приеме, готова съм да избягам с теб! Ще се отделим някъде високо в планината, ще си построим къща и ще живеем заедно, без да безпокоим никого и никой нас да не безпокои!

Ибрахим слушаше и си представяше всичко, което му говореше младото момиче. Тя се беше вкопчила в него. Беше разтворила ризата му и го беше прегърнала, а той я беше завил с разкопчаните краища и така я топлеше. Беше му така приятно, в ръцете си държеше най-красивото цвете на света. Когато я прегърнеше, забравяше мечтите си да стане еничар, да бъде най-силният воин в света. Вече не го интересуваше Боляровият хан и това, че е Махди. Това малко, крехко създание го караше да бъде мъж и да забрави за егоизма и гордостта си. В нейно присъствие той се потапяше в една приказка, потъваше в един сън. Доскоро дори не беше мечтал, че някога пак ще има нормален живот, че ще може да има семейство, да обича, да живее свободно и да умре като най-обикновен човек. Сега Бурчин беше събудила тези мечти. Беше толкова хубаво!

Докато беше в корпуса, Явуз Челик му беше говорил за враговете по Пътя на воина. Той казваше, че мързелът е първият враг, който всеки воин трябва да преодолее, за да тръгне по Пътя на воина и да стане истински еничар. Страхът, гневът, гордостта, умората и смъртта бяха другите врагове, които срещаше всеки воин по Пътя си. Мързелът е първият враг. Леността е попречила на много хора да тръгнат по Пътя на воина. Защото, примиряваш ли се, откажеш ли да се бориш, вреш ли се на топло при семейство си, няма да си достоен за Пътя на воина и никога не ще тръгнеш по него!

Повечето хора - беше казал Явуз Челик - живеят като в сън. Те са духовно спящи хора. За да се събудиш духовно, не бива да си примирен и мързелив.

Най-големият противник по Пътя на воина е страхът. Него никога няма да го победиш, но това да се изправиш срещу него вече е победа. Когато стигнеш достатъчно далеч в своя Път, страхът съвсем ще изчезне. Но щом говориш за страх, значи той е твой враг.

Друг голям враг на воина е болката. Всъщност болка в света няма, както няма и страх. Болката не съществува, тя е само в главата на човек. Ако имаш контрол над себе си, ще имаш контрол и над болката и страха.

Гневът е враг, който показва, че воинът не упражнява контрол над по-стъпките си. Това означава, че воинът не се владее, не е надмогнал чувствата си и бърка емоциите с Пътя на воина.

Друг враг на воина е отмъщението. Ако воинът отмъщава, това означава, че се връща назад, че е дребнав и слаб, не гледа в бъдещето, а в миналото.

Лъжата и предателството са също много опасни врагове по Пътя на воина. Лъжата е оръжие на слабите. Воин, който следва кодекса на чест. та на воините - футва, никога не лъже. Най-опасната от всички лъжи е самоизмамата. Това става, когато воинът сам се залъгва и се надценява или подценява. Предателство е да излъжеш хора, които са ти вярвали. Предателство означава да се “наметнеш” от собствените си думи, да предадеш сам себе си и възгледите си. Такива хора са ренегати. Най-неприятното в лъжата и предателството е злоупотребата с доверие.

В основата на тези врагове стои друг могъщ враг - гордостта. Този враг е много опасен, защото се появява тогава, когато воинът е най-силен и не чувства, че отнякъде го дебне враг по Пътя. Именно тогава се появява гордостта. Тя ти казва, че си значим, силен, могъщ и велик. Това те успокоява и приспива, кара те да спреш или да си повярваш прекалено много. Всяка гордост е обида за Аллах и поставяне под съмнение на неговото всемогъщество. Гордостта е богохулство!

Умората е враг, който напада, когато воинът е слаб. Умората шепне ласкави слова, величае воина и му казва, че е постигнал много, че е изминал дълъг Път, че е време да спре и да си почине. Умората е опасен противник. Тя дебне и атакува, когато види, че противникът й е уязвим.

Умората и смъртта са сестри. Умората подготвя воина, а смъртта нанася последния удар. Те участват винаги заедно в последното представление пред воина. Винаги, когато отблъскваш умората знай, че смъртта се навърта някъде наоколо и дебне.

Сега Ибрахим беше разбрал, че се сблъсква с още един могъщ враг по Пътя на воина и това беше любовта. Тя караше сърцето му да омеква, замъгляваше съзнанието му и го караше да се замисля защо са нужни борбата, страданието и лишенията. Имаше ли смисъл от болката, която непрекъснато го съпътстваше? Любовта беше блаженство и удоволетвие! Тя го примамваше с това винаги да има любим човек до себе си, да се задоми, да има деца, да живее нормален живот и някой ден да умре от старост в постелята си.

Скоро осъзна, че пред него стои избор - Бурчин, срещу това да бъде еничар. Учудваше се на себе си. Сам не можеше да повярва как во момиче можеше да го накара да подложи под съмнение целия си досегашен живот и всичко, в което вярваше. Най-странното беше, че без никакво усилие, дори без една дума да е казала, Ибрахим сам беше готов да предаде всичко свято за себе си. Осъзна, че това дори не беше нейно желание, а само негово. Тази борба беше вътре в него.

Двамата се бяха прегърнали. Ибрахим погледна нагоре и в този миг видя звездите. Видя ги сякаш за пръв път ги виждаше. Те бяха безброй и обсипваха цялото небе. Някои бяха по-ярки, други - по-малки и бледи. Небето беше ясно, а кристалният кристално чистят въздух правеше звездите да изглеждат още по-близки.

Стояха на хълма слети в прегръдка. Въпреки че тя беше толкова близо до него, за пръв път Ибрахим проумя къде се намира. Представи си къде е България. Почувства се толкова самотен. Какво правеше тук на този хълм? Изпита усещането, че това не се случва с него. Като че ли това беше нечий чужд живот. Хлад нахлу в сърцето му. Самотен!

Това небе, което сега гледаше, беше непознато за него. Небето на България беше съвсем друго. Осъзна, че е мюсюлманин. Като че ли се събуждаше от някакъв дълбок сън. Какво беше направил?! Изведнъж изпита усещането, че пак е малко момче и е в хана на Боляровите, гледа лятното небе и разперил ръце като птица, се върти, така че звездите се превръщат в кръгове, а небето се размазва пред очите му. Изпита силно чувство за вина. Осъзна, че се намира в Анадола. Спомни си годините в корпуса на еничарите и че е приел исляма. Беше се отрекъл от свободата си, за да стане воин. Сега му се струваше, че всичко това не е бил той, а е бил обсебен. От толкова много работа и бой не беше имал време да спре и да помисли.

Сега, като гледаше небето, разбра нещо. С това, че го бяха изпратили в Анадола, Явуз Челик и Кубилай Юндер бяха допуснали голяма грешка. Тези две години, вместо да го накарат да хареса турците и исляма, само го отвратиха от кюрдите. Но в същото време се влюби в кюрдка. Вместо да докажат на момчето, че ислямът е по-добра религия от християнството, те го настроиха срещу всички религии и дори срещу еничарите. Ибрахим започна да разбира превъзходството на сектата на бекташите над традиционния ислям. Може би престоят в Анадола беше вършил работа при малките, но при аджамиогланите и по-специално при него беше дал обратен резултат.

Спомни си как като дете се беше въртял и сега отново бавно се завъртя. Със себе си завъртя и Бурчин. Струваше му се, че стои неподвижен, а звездите се движат около него.

- Виж! - каза просто той.

Без да каже нищо, направи знак на Бурчин да погледне нагоре. Щом видя звездите, тя веднага разбра какво искаше да й покаже. Така двамата гледаха небето и бавно се въртяха. Отначало звездите се размазаха, сляха се и оформиха красиви кръгове. Двамата продължаваха бавно да се въртят. Ибрахим я чувстваше като част от себе си. Наблюдаваше небето и звездите, сърцето му се отвори към небето и почувства Аллах. Не знаеше дали заради Бурчин, или заради въртенето, но изведнъж осъзна кой е, спомни си за Явуз Челик и мавляна Абдаллах ефенди, сети се, че е Махди, че неговият живот някой ден ще бъде легенда. Чувството за значимост го обзе и той почувства как тялото му се разширява и нараства. Така двамата се въртяха и въртяха и сякаш всичко наоколо престана да съществува. Светьт изчезна, превърна се във въртящ се декор, а центърът на всичко това бяха те двамата. Ибрахим се чувстваше като ос, около която се върти целият свят. За пръв път почувства Бог като осезаемо присъствие. Така светьт стана декор на срещата му с Бог, оста беше Ибрахим, а Бог беше всичко останало. Постепенно започна да се върти все по-бързо и по-бързо. Бурчин не можа да издържи и се пусна. Центро-бежните сили веднага я изхвърлиха и повалиха на земята. Ибрахим стана по-лек и продължи да се върти и все повече ускоряваше въртенето са Така още по-силно всичко около него се размазваше, отдалечаваше се от заобикалящото го и се приближаваше до Аллах. Това продължи доста дълго, душата му ликуваше и беше обзет от еуфория. Не знаеше докога може да се върти и колко бързо може да се завърти. Въртенето стана толкова бързо, че му беше трудно да диша. Въпреки това беше като обсебен. Въртеше се. Въртеше се. Въртеше се. В този миг разбра, че няма нищо по-важно от това да се върти. Всички молитви, религията, вярата, любовта, бойното умение, всичко се свеждаше само до това да се върти. Беше толкова щастлив! В този момент се почувства запълнен и завършени нямаше нужда от нищо друго. Почувства се изцяло тук и сега. Миналото му, надеждите, очакванията, мечтите му престанаха да съществуват. В главата му се появи един въпрос: “Може би това е толкова жадувалата от всички суфи духовна практика?” Докато мислеше всичко това, Ибрахим продължаваше да се върти. Най-накрая въртенето му стана толкова бързо, че краката му изоставаха и заплашваха да се оплетат и да го препънат, а ръцете му се разтваряха, както в детството му. Сякаш някаква невидима сила го движеше, а той беше само играчка в ръцете й. Не знаеше докога ще продължи всичко това, но не можеше да направи нищо, а само следваше въртенето. Изведнъж краят настъпи. Краката му се оплетоха, тялото му се засука и той падна. В този момент светьт като че ли експлодира и се разпадна на съставните си части. Стана му лошо. Гадеше му се. От еуфорията не бе останала и следа. Лежеше и дишаше тежко. Бурчин допълзя до него и се опитваше да му помогне, но на Ибрахим му ставаше все по-лошо. Най-накрая пред очите му се спусна черна пелена и загуби съзнание.

След тази вечер Бурчин вече беше много по-резервирана към него.

- Плашиш ме! - призна му тя.

Стигна се до там, че когато той й каза, че е готов да захвърли всичко

и да й се посвети изцяло, тя го изгледа сериозно и каза:

- Това е невъзможно! Еничарите не се женят!

Колкото повече време минаваше, Ибрахим чувстваше как тя ставаше все по-хладна към него. Като че ли чувствата й към него бяха изчезнали. Така, за да я задържи, отчаяно започна да й предлага неща, които сам знаеше, че не може да изпълни. Но тя изглеждаше примирена и сякаш вече не мечтаеше да бъдат заедно по онзи неразумен начин, характерен за влюбените.

Зимата беше студена и допълнително затрудняваше срещите им. Всеки път, когато се виждаха, той се чувстваше наранен и неудовлетворен. Молеше се на Бурчин да го обича, заклеваше я, но тя го гледаше някак отдалечено и безчувствено. Нима така щеше да свърши любовта им? Нима така щяха да се разделят с Бурчин? Обичаше я, копнееше да бъдат заедно във всеки момент. Проклинаше се за всеки случай, в който момичето беше искало да бъдат заедно, а той й беше обяснявал, че е еничар, че Пътят му минава през битки и слава. Сега, когато чувстваше, че я губи, започна да я цени още повече. Непрекъснато мислеше само за нея. Образът й се беше “отпечатал” на вътрешната страна на клепачите му и всеки път, в който затваряше очи, тя изплуваше пред него. Беше сигурен - това беше любовта на живота му. Искаше да я задържи, искаше да бъде неин мъж.

Беше толкова влюбен, че дори престана да обръща внимание на лошото отношение на семейството към него. Те го караха да работи безспир, но той не роптаеше. Приемаше работата като облекчение. Това беше единственият начин да не мисли непрекъснато за Бурчин. Работата беше мехлем, който намаляваше болката в сърцето му. Дори сам търсеше работата, само за да я забрави.

Така се нижеха дните, но нощите бяха още по-дълги и мъчителни. Ибрахим не можеше да спи спокойно. Сънуваше Бурчин. Не една нощ се въртеше в сламата и не можеше да заспи.

Беше толкова влюбен, че чувстваше как сърцето го боли. Зимата беше станала много люта, не беше виждал Бурчин повече от месец. Последният път, когато се видяха, Бурчин беше сънена и топла. Краката и ръцете й измръзваха и въпреки настояванията на Ибрахим, тя се прибра по-рано, без дори да се уговорят кога и как отново ще се срещнат. Но дори и така той знаеше, че само да й изпрати сигнала, тя ще се появи. Заради нея, заради това да не я измъчва в студеното време, той беше взел решение да изчака, докато времето стане по-топло, за да могат да се видят по-спокойно. Освен това Ибрахим си мислеше, че ако остави красивата кюрдка да не го вижда малко по-дълго време, ще успее да я накара да си върне любовта към него. Сам той беше разбрал колко много я обича едва когато почувства, че я губи и сега желаеше тя да изпита същото. Беше си обещал, че няма да й се обади преди пролетта, каквото и да му коства това. Не му беше леко. Понякога вечер си представяше как, докато той прилагаше тактиките си, любимата му се среща с друг мъж. Тук той освобождаваше фантазията си, за да помечтае какво ще направи с натрапника. Еничарската му кръв кипваше, ставаше и искаше веднага да тръгне. И само волята, силата на решението му и трезвата му мисъл го спираха. Ибрахим знаеше, че няма никакъв повод за такива мисли и само ревността го кара да се държи като луд. Но после сам си отговаряше, че може би има нещо, че може би Бурчин не го обича. През цялото това време тя не му изпрати нито една вест, нито един знак. Нима така се държи човек, който обича? Ибрахим се чувстваше обиден и наранен. Той беше готов на всичко за Бурчин, а тя…

По някое време, точно в дните на най-големия студ, Кабил заповяда на Абдаллах да приготви багажа си за дълго пътуване. Ибрахим се притесни. Спомни си каменните купчинки зад землянката. Въобще нямаше да се учуди, ако се окажеше, че отмъстителният Кабил е планирал да го ликвидира. Вече нямаше и оръжие. Какво можеше да направи. Ибрахим събра целия си багаж в една бохча. Все пак реши да вземе някакво оръжие и в бохчата сложи един не малък, ръбат и остър камък. Това оръжие можеше да се хвърли, да го сложи в ръката си и така да удря, а можеше да използва острите му краища и за да пореже врага си. Така “въоръжен” Ибрахим тръгна с Кабил и магарето на опасно пътешествие. Снегът беше навял и на места пътят беше непроходим, затова се налагаше Ибрахим да навлиза в преспи по-високи от него, за да може да прокара пъртина, по която Кабил да мине с магарето. Разликата от предишния път, в който Кабил пак така го води с магарето, беше, че сега поне не го удряше с пръчката.

Отначало Ибрахим се надяваше да излязат само до къщата на Хабил или най-много до Диарбекир, но скоро му стана ясно, че едва ли ще се размине толкова леко. Зимите в Анадола бяха сурови, хората се свиваха в домовете си и никой не излизаше по пътищата. За да предприеме Кабил такъв риск, сигурно се беше случило нещо важно. Въпреки опитите си, Ибрахим не успя да разбере какво. Минаха през Диарбекир и след няколко дни ходене стигнаха до кръстопът. Единият път водеше към Искендерун и Газиантеп, но те продължиха напред. Скоро Ибрахим разбра, че вървят към град Кайзери.

Българинът знаеше, че реката, която пресякоха, след като излязоха от Диарбекир, беше Тигър или както местните хора я наричаха Шат. Началото на тази велика река започваше при град Елезит. Отначало той не можеше да повярва, че тази буйна планинска река е същата онази река. която надолу в Междуречието е огромна, бавна и величествена. Според някои писания Тигър и Ефрат са първите реки в света. Те твърдяха, че тези реки водят началото си от рая. Заедно с Нил, това бяха най-известните реки в света. В сравнение с тях европейските реки бяха малки и незначителни.

Какво беше учудването му, когато преминавайки поредната буйна планинска река, по един красив, извит, каменен мост, Кабил каза:

- Знаеш ли как се нарича тази река?

- Не! - каза момчето.

- Това е Ефрат!

Ибрахим беше много изненадан.

- Нима чак оттук извира Ефрат?

- Не, всъщност Ефрат извира около град Ерзурум, което е много далеч. Всъщност Ибрахим знаеше, че Ефрат е по-голямата и по-божествената от двете реки. Въпреки това не можеше да си представи, че оттук може да извират тези реки. Ирак беше толкова далеч. Не можеше да повярва, че тя може да тече покрай долината на Междуречието и градовете Мосул, Кербала, Багдад и Басра.

Пътуването беше много трудно. Студът и вятърът бяха нетърпими, ръцете и краката на Ибрахим измръзваха. Денят беше малък. Понякога с дни не срещаха жива душа. Планината беше замръзнала и смъртоносна. Ибрахим осъзнаваше, че всяка грешка можеше да им коства живота. В стремежа да

изминат колкото се може по-голямо разстояние, веднъж 7 замръкнаха в планината. Студът и виелицата ги нападаха и искаха да ги убият. Мракът се опитваше да ги обърка и двамата разбраха, че ако се загубят, до сутринта ще са мъртви. Кабил се уплаши и изпадна в паника. Той започна да се щура и да говори несвързано. Отначало обвиняваше по-младия си спътник, но колкото повече мракът се сгъстяваше, толкова по-отчаян и мълчалив ставаше кюрдът. На няколко пъти през главата на младия еничар мина мисълта да изостави Кабил, но не знаеше после накъде да тръгне. Не можеше да се прибере в еничарския корпус, а освен това, колкото и да беше странно, двамата бяха

изпаднали в такава ситуация, че оцеляването на единия зависеше от оцеляването на другия. Ибрахим не знаеше дали сам ще оцелее, ако изоставеше омразния мъж. Ако му се случеше нещо, той зависеше от помощта на кюрда. Така Ибрахим почти носеше с една ръка, влачещия се Кабил, а с

другата - държеше повода на приятеля си. Докато се влачеха по пътя, все по-отчетливо чувстваше присъствието на вълци. Отначало те бяха няколко, но постепенно броят им се увеличаваше. Явно предчувстваха предстоящия пир и глутницата се събираше. Все още стояха далеч и само смразяващият им вой напомняше за присъствието им. С времето обаче хищниците ставаха все по-

смели и се приближаваха все по-близо до тях.

Най-накрая Ибрахим започна да вижда все по-отчетливо сенките им в белия сняг. Вече виждаше просветващите им в мрака очи и зъби. Чуваше ръмженето и задъханото им дишане. С всяка крачка хищниците освирепяваха все повече и повече. Те като че ли предварително се караха за плячката. Магарето ставаше все по-притеснено и уплашено, то пръхтеше и се дърпаше. Ако Ибрахим не го държеше със силната си ръка, то сигурно щеше да побегне, нещо което вълците очакваха с нетърпение. Те явно искаха да ги разделят и да ги нападнат поотделно. Вълците правеха фалшиви атаки отзад и очакваха магарето да се отскубне напред, където го чакаха други техни събратя. Все пак Ибрахим успя да удържи повода и така продължаваха да вървят обградени от глутницата, която все повече стесняваше обръча около тях. На Ибрахим му ставаше все по-ясно, че глутницата скоро дотолкова ще затегне обръча, че не ще могат да продължат напред и вместо да се опитват да ги разделят, ще ги нападнат така както са скупчени.

Така вървяха, докато изведнъж от мрака пред тях изплува очертанието на каменен дувар. Ибрахим изпита истинско облекчение и радост. Вече наистина бе започнал да мисли, че няма да оцелеят. Сега тази стена го зарадва, но въпреки че влизаха в селото, това не отказваше глутницата, даже повече ги настърви. По някое време сигурно някой от вълците захапа задния крак на магарето, защото то полудя. Изрева, озъби се и подскочи, хвърляйки безразборно къчове, а после приклекна. Ибрахим погледна приятеля си в очите. Там видя страха и дори смъртта. Магарето се беше отчаяло. То се беше предало. На прага на спасението беше подгънало крак. Ибрахим видя този страх, опита се да го запомни и никога да не го допуска в себе си. Именно той превръщаше магарето в жертва и щеше да го отведе до смъртта. Напрегна лявата си ръка и повлече магарето след себе си. Колкото и да беше странно, то като че ли се стремеше към гибелта си. Кабил все още беше отпуснат изцяло на дясната ръка на Ибрахим. Мъжът беше тежък и въобще не му помагаше. Някои от вълците вече се спускаха и към неговите крака. Явно някой вълк впи зъби в задницата на магарето, защото то потръпна цялото. Ако беше свободна поне едната му ръка, Ибрахим би се опитал да защити горкото животно, но знаеше, че всяко спиране и забавяне можеше да коства живота им. Младежът се изкуши да ритне някой от вълците, които си позволяваха да се зъбят пред краката му. Предизвикателството изпълваше с гняв, само да беше свободен, би видял сметката на всяко нагло животно, изпречило се пред него. Кабил беше по-добре защитен, защото от известно време се движеше покрай зид, който го защитаваше отдясно. Това, че вълците не се отказваха, въпреки че вече бяха в селището, го изненада. Не го изненада обаче това, че въпреки шума и борбата, нито една къща не показваше признаци на живот. Той знаеше, че хората се страхуват и няма да излязат да им помогнат. А може би спяха толкова дълбоко, че нищо не чуваха?

Най-накрая видя кервансарай. Това беше спасението. Във всеки кервансарай, вътре или пред него, през нощта се оставаше факла или светилник. Ибрахим забеляза светлината. През малките зацапани стъкълца се виждаше, че вътре светеше свещ, някакъв светилник или кандило, а може би горящия в огнището огън осветяваше помещението. Това сега нямаше значение. Той затегли двамата си спътници още по-бързо като почти тичаше. Доближи до вратата и без никакво спиране, й нанесе няколко силни ритника. Продължи да рита още доста дълго. Щеше да рита, докато не накара хората вътре да му отворят. Знаеше, че вътре има някого. Чу, по-скоро почувства някакво раздвижване вътре. Явно помощта идваше. Едва сега избута магарето и Кабил до вратата, а той се обърна и се опита да си отмъсти на вълците. Никога не беше мислил, че вълк може да накърни честта му, но сега именно обидата го водеше. Как смееха някакви кучета да го притесняват и да го поставят в такова положение?! Сега беше ред на мъстта. Той скочи в мрака и се опита да нанесе няколко силни ритника на дивите животни. Ако някой от сивите вълци му беше попаднал, щеше да го убие с голи ръце. Вълците обаче бяха толкова бързи, че опитът му да ги ритне остана напразен. Скоро осъзна, че поведението му не е нормално и прави всичко това по-скоро от истерия, отколкото от реално желание да направи нещо.

С остро скърцане дървената врата се отвори и някакъв силует се появи на прага на вратата. Не успя да види човека, но видя, че в ръката си държи горяща главня, явно току що изтеглена от огнището. Горящото дърво разсея мрака и Ибрахим видя осветена цялата глутница. Гледката на прегладнелите, мършави, озверели вълци беше ужасна. Младежът потръпна. Едва сега осъзна какво беше вършил преди малко и се засрами от себе си. Обърна се и отиде да помогне на мъжа, който в ръката си държеше дълъг, груб нож.

- Какви сте вие, луди ли сте? - говореше ханджията, като пухтейки, помагаше на Ибрахим да изтътрузят вътре тежкото тяло на Кабил. От тялото на вечно мръсния кюрд, освен обикновената миризма, се разнасяше още някаква воня, която удари Ибрахим по носа. Явно от страх, Кабил се беше изпуснал и сега миришеше ужасно. Ханджията сигурно също надуши острата миризма и мръщейки се, не пожела да поставят тялото на кюрда върху наровете. Той постла едно чердже близо до огнището и го оставиха на земята.

После двамата отведоха магарето в обора на кервансарая, който беше широко удобно помещение с възможност да побере много животни, цяло стадо или дори керван. Магарето беше в ужасно състояние. Отначало то цялото трепереше, а после легна и започна да диша тежко. Раните бяха леки, една на левия заден крак, а другата - малко по-нагоре, в бута. Ухапванията бяха такива, че животното трябваше най-много да куца.

- Ухапали са го с отровните си зъби - каза ханджията.

Ибрахим още от България знаеше, че вълците нямат отрова, но дългоухият му приятел наистина се държеше като отровен.

- Едва ли са го отровили, по-скоро страхът го е повалил - отвърна младежът.

- Зли очи имат вълците! Лош поглед са му хвърлили!

Ибрахим гледаше страдащото, агонизиращо животно и му ставаше жал. Ако имаше сили, би сложил край на мъките на своя приятел. Погрижи се колкото може за него, сложи му зоб, изтри гърба му със суха слама, после сложи вода точно до главата на животното и след като отново се убеди, че всичко е наред, се върна в кервансарая. Вълците все още обикаляха наоколо. При всеки шум, издаван от тях, магарето започваше да трепери. Явно страхът убиваше животното. Преди да се прибере в хана, Ибрахим взе главнята, с която досега бяха осветявали обора, излезе и тръгна на посоки, за да освети и най-тъмните кътчета пред хана и да прогони вълците. Това щеше да бъде по-добра помощ за приятеля му, отколкото грижите, които бе положил. Едва когато не остана и следа от сивите сенки, той се успокои и се прибра.

Тази вечер на няколко пъти Ибрахим съжали, че не беше изоставил Кабил и не го обрече на гибел. После се плашеше от тази мисъл и ce опитваше да не мисли за това, но мисълта беше толкова примамлива и натрапчива, че пак се връщаше.

На сутринта Кабил отново се държеше като господар. Той като че ли беше забравил случилото се предната вечер. Ходеше смешно изпъчен и само острата миризма, носеща се от него, убеждаваше Ибрахим, че това е същият човек, който цяла вечер беше висял на дясната му ръка.

- Тръгваме веднага! - каза Кабил.

Ибрахим се чувстваше като разбит от снощното приключение и от това, че цяла нощ не можа да заспи, защото в съня го чакаха огнените очи на глутницата. Тези дебнещи, хищни очи го караха да подскача ида бълнува. Сега той беше недоспал и уморен. Мисълта да тръгнат веднага му се стори абсурдна. Нуждаеше се от почивка. Освен това и магарето беше зле. То лежеше сякаш не беше на този свят. Ханджията беше намазал раните му с някакъв мазен жълтозелен мехлем, но животното се мъчеше все едно душата му е болна. То лежеше, а големите му очи сякаш не виждаха и то не забелязваше случващото се наоколо. Не разпозна дори Ибрахим.

Ханджията уверяваше Кабил, че за ден-два магарето ще се съвземе, но той не искаше и да чуе.

- Няма да тръгнем нито днес, нито утре - най-накрая с твърд глас каза Ибрахим. Българинът се притесняваше, че ако тръгнат без магаре, цялата тежест ще се стовари върху него. Освен това чувстваше магарето като приятел. Та той беше живял с него толкова време. Ибрахим беше еничар, а еничарите не изоставят приятелите си. Така че нямаше да изостави магарето.

Въпреки мрънкането на Кабил, останаха три дни в хана. Ибрахим се стопли добре и изсуши, почина си и се наспа. Ханджията се отнасяше с презрение към Кабил. Той се гнусеше от него и демонстративно общуваше с по-младия от спътниците. Каквото и да поискаше Кабил, трябваше да го каже на Ибрахим, който от своя страна го казваше на ханджията. Иначе собственикът се правеше, че не чува какво му говори кюрдът.

Магарето най-накрая се изправи на крака. Сега вече бяха готови да продължат. Ханджията ги изпрати и за довиждане поздрави сърдечно момчето.

Тази случка накара Кабил да бъде много по-внимателен. В цялостното поведение на кюрда се забелязваше някаква плашливост. Той всячески се стремеше да не замръкват на открито. Преходите станаха много по-кратки, което много се хареса на Ибрахим. Въпреки това нещата не се промениха. Когато стигнеха до някой хан или кервансарай и Кабил решеше, че ще пренощуват в него, той плащаше за себе си да спи в голямото общо помещение. Като истински скъперник кюрдът нито веднъж не плати за отделна стая, в която да спи. Това малко вълнуваше Ибрахим, той и без това всеки път отиваше и спеше под сайвантите или в обора. Там, в сламата, Ибрахим се заравяше и спеше близо до магарето.

Останалото пътуване мина без особени инциденти. На Ибрахим постоянно му беше студено, молеше се само да не се разболее.

След Кайзери минаха през Кършехир и Каръкале. Последният беше център на османските оръжейници. Тук се ковяха голяма част от ятаганите и оръжията на Империята. Въпреки че отстъпваха на Дамаските, те също бяха с добро качество. От ятаганите, които не се ковяха в Сирия, тези и истанбулските бяха най-добрите. Ибрахим оглеждаше ковачниците. Вътре беше горещо и дори през зимата майсторите ковяха огнените остриета с вдигнати кепенци. Като гледаше ковачите, нещо жегна сърцето на младия българин. Той изпита някакво странно усещане, сякаш сам някога беше ковал. Вървеше и се оглеждаше като котка на рибен пазар. Най-накрая разбра целта на пътуването, а тя беше един от най-големите градове в Империята, столицата на Анадола - Ангора*.

*Ангора - след 1930 г. Анкара

След като напуснаха Каръкале, тръгнаха към залеза. Отначало пътят вървеше така, че криволичещата река се виждаше от лявата им страна. Най-накрая пътят се спусна към реката и я пресече с красив каменен мост с висок свод. Сега видяха как реката продължава напред, а пътят прави почти обратен завой в широка дъга. Отляво се издигаше висок връх, отдясно склонът беше полегат. По него само тук-там имаше навят сняг. Пътят беше отъпкан широко, явно много хора минаваха по него. Това помагаше придвижването им да става по-бързо и лесно, с много по-малък риск. Магарето отначало ходеше бавно и изглеждаше болно, но след краткия престой в Каръкале, възвърна силите си. Вече стъпваше по-смело, с твърда крачка, високо вдигнат врат и наострени уши.

След големия завой, пътят навлизаше в скътана котловина. Въпреки че беше зима, си личеше, че през лятото това е красиво райско място. Навсякъде се виждаха голите, сковани от студа стволове на плодните дървета. Селото, което беше разположено по продължение на пътя, ce наричаше Ирмак. Те обаче не спряха в него, дори не намалиха ход. Ибрахим знаеше, че се намират близо до Ангора, но не знаеше дали Кабил е решил да изминат разстоянието за един ден, или ще направят едно, а може би две спирания.

Пътят продължи направо още малко, после рязко зави. Гледката беше величествена. Пред тях се издигаха огромни, стръмни склонове. Десният беше по-висок, обвеян със сняг. Под силата и “въображението” на вятъра се бяха оформили чудни картини. По него се извиваше път, който мъчително се кривеше по извивките на склона. Въпреки че се движеше по десния склон, пътят сякаш беше притиснат между двата стръмни склона, изправили се един срещу друг. Планината отпред олицетворяваше красота и могъщество в най-суровата им форма. Ибрахим гледаше пътя. Него плашеше той, а склонът, който го потискаше и го караше да се чувства слаб и незначителен. Пътят беше неговият живот. Той беше готов да го приеме, а планината беше съдбата. Колко ли изпитания го очакваха занапред? Завой след завой, гънка след гънка, те вървяха и вървяха. Ибрахим беше забелязал, че като се замисли за нещо приятно или ако се замечтае! докато се движи, времето минава много по-бързо и не усеща какво разстояние е изминал. Сега обаче гледаше зъберите, овалните и изсечени форми на планината и се изпълваше с възторг пред могъществото й. Израснал в долината на Тракия, трябваше да дойде до тук, до края на света, за да опознае и да изпита преклонение пред планината.

Така стигнаха до едно село. Все още беше светло, но уплашеният от случката с вълците Кабил реши да пренощуват тук. След дългото изкачване на планината, Ибрахим падна в сламата на кервансарая и веднага заспа. Кабил му беше казал, че утре ще пристигнат в голямата крепост Ангора. Тази вечер младият българин сънуваше сарай, в който жени, подобни на хурии, се грижеха за него. Той крачеше из замъка и непрекъснато преминаваше през воали, оцветени в най-различни цветове. Някои бяха жълти като слънцето, други зелени като свежа трева, червени като кръвта или сини като небето. Когато се доближеше към тях, те се разгръщаха и примамваха крачещия с босите си крака по мрамора бъдещ еничар. Показваха му пътя, а той плахо пристъпваше. Хуриите пееха примамливи песни и с леки стъпки танцуваха, подтичвайки насам-натам. Жените бяха облечени само с тънки прозрачни туники, с цветовете на завесите. Стегнатите им красиви тела, леките им стъпки и изящни жестове, както и веещите се туники, караха Ибрахим да потръпне. В сарая отнякъде подухваше лек ветрец, който караше завесите да се движат във вихрен танц, хуриите се завъртяха и всичко около Ибрахим затанцува. Цветовете се сляха и изведнъж се превърнаха в огнени пламъци, а в дъното няколко хурии бяха нагазили в плитък басейн с топла вода. Над водата се издигаше лека пара, която скриваше красивите тела с прилепналите, прозрачни от водата туники…

Тежък ритник в ребрата разбуди дълбоко спящото момче.

- Хайде, ставай, мързеливецо! - изрева с дрезгавия си глас Кабил. Не толкова ритникът, колкото острата отблъскваща миризма на кюрда накара сънуващия младеж да се разсъни.

Този ден пътуването беше много по-леко. Въпреки че все още се движеха в планината, все по-често се спускаха. Изминаха доста дълго разстояние, когато изведнъж, след един десен завой, пред очите им се разкри чудна гледка. Широка бяла равнина, а точно срещу тях беше градът, над който се извисяваше висока бяла крепост с назъбени бойници. Гледката беше много красива. Долу се стелеше прозрачна, ефирна мъгла, под която тук-там, като под прокъсан чул, се показваха някои квартали на Ангора. Те бяха боядисани в бяло, зелено и синьо. Ибрахим не можеше да откъсне очи от крепостта. След като влязоха в нея, Кабил на няколко пъти питаше случайно срещнати хора къде точно се намират. Така те разбраха, че този квартал на града се нарича Кадез. Ибрахим се успокои, явно кюрдът все пак знаеше накъде са се запътили. По време на цялото пътешествие Ибрахим се питаше какво ли ще се окаже най-накрая. Такова рисковано, опасно и дълго пътешествие не може да се предприеме просто така.

Двамата вървяха по криволичещия път, Кабил продължаваше да разпитва, а Ибрахим не можеше да отдели поглед от бялата, извисяваща се над града крепост. Колко различни бяха двете. Черната крепост на Диарбекир и бялата на Ангора. На едно място пътят се раздели на две. Дясната част минаваше покрай крепостта, там където склонът беше най-стръмен. Крепостта беше непристъпна, опасана с много редове каменни стени, по които се извисяваха над двадесет наблюдателни кули. По всичко си личеше, че Ангора е изключително трудна за превземане крепост. Преди ерата на барута тя със сигурност е била непревземаема. Хълмът, върху който беше изградена, се извисяваше над околните части на града. От северната страна той беше почти отвесен, а от южната - полегат. Над цялата крепост се извисяваше друга огромна крепост с назъбени бойници. Тя се казваше Ак кая (Бял камък). Цялата крепост беше величествена и красива, построена от мрамор и червен анкарски камък, добиван в каменоломните източно от града.

Колкото и да беше странно, колкото повече Кабил разпитваше, толкова по-близо до крепостта отиваха. Най-накрая тримата се изправиха пред една от многото порти на крепостта. Това беше най-голямата порта от полегатата страна на скалата. Войниците, които охраняваха портата, изслушаха кюрда, после един от тях тръгна нанякъде, след доста време се върна, придружаван от млад мъж, явно прислужник. Този прислужник говори с Кабил, който разпалено му обясняваше нещо, после се върна обратно нагоре по пътя към крепостта.

Продължиха да чакат. Ибрахим беше гладен. Този ден не беше ял нищо. Магарето зъзнеше. Откакто бяха спрели, Ибрахим също се тресеше целият от студ. Снегът беше малко, но студът пронизваше. Постепенно започна да се здрачава и ставаше все по-студено. Ибрахим и Кабил разбраха, че се е мръкнало едва когато стражите се смениха и изнесоха две запалени факли. Двамата изведнъж се огледаха. Отдавна вече не минаваха хора по улиците, само те тримата стояха пред портата на крепостта. Стражите гледаха трите силуета в мрака и ставаха все по-намръщени. При нормални обстоятелства те биха затворили портата и биха се прибрали на топло, но присъствието на двамата дрипльовци ги караше да стоят отвън.

Мина още доста време. Ибрахим продължаваше да се тресе от студ. Вече се молеше Кабил да се откаже и по-най бързия начин да намерят място да пренощуват. Най-накрая Аллах се смили над премръзналите пътници. Същият онзи прислужник се зададе по калдъръмения път отгоре. В ръка той носеше фенер, затова Ибрахим го видя отдалече. Душата му ликуваше. Стражите ги пуснаха да влязат вътре, но продължаваха да ги гледат все така намръщени. Прислужникът вървеше напред и осветяваше пътя, без да каже нито дума. Както вървяха, дочуха силно хлопване зад себе си. Беше толкова студено и Ибрахим бе толкова схванат, че дори не намери за нужно да се обърне. Той и така много добро знаеше какво става. Недоволните стражи бързаха да залостят портите и да се приберат на топло.

Прислужникът вървеше уверено напред с бърза крачка. Пътят от двете страни беше ограден с високите стени на огромни сараи и водеше нагоре, към Ак кая, където със сигурност беше неговият край. Вървяха доста дълго. Ибрахим забеляза, че колкото по-нагоре се изкачват, толкова по-големи стават сараите, а оградите - по-високи. Явно тук живееха висшите сановници на града. С всяка измината крачка изумлението на Ибрахим се увеличаваше все повече и повече. Не очакваше, че Кабил може да се познава с хора, които живеят в такива дворци. Най-накрая прислужникът застана пред огромна порта. Извади голям железен ключ, вкара го в ключалката, шумно го превъртя и с голямо усилие успя да избута огромната порта. Ако бяха само тримата, сигурно щяха да влязат през малката врата, която беше изрязана в голямата, но заради четирикракия им спътник отвориха голямата порта. След това прислужникът им показа сайванта, където Ибрахим завърза магарето. После ги отведе в една стая, която беше за гости, но не знатни. Половината от нея се намираше под земята, а вътре имаше само два тесни дървени нара. Ибрахим беше доволен и на това. Въпреки че му беше много студено и се чувстваше изморен, той излезе и отиде да се погрижи за магарето. Животното беше в отчайващо състояние, затова той взе стиска сено и започна да търка силно кожата му. Не спря, докато не изтри цялата му кожа. След това му сложи зоб и още дълго продължи да подсушава и трие кожата на своя другар. След като се погрижи добре за него, Ибрахим го наметна с най-дебелия чул. На излизане погледна сайванта. Това беше богат обор. В него имаше много животни. Реши да ги огледа. Конете бяха красиви и явно много скъпи. Само Великият везир или султанът можеха да притежават толкова красиви, расови и скъпи животни. Сега за пръв път си зададе въпроса: Къде ли се намирам? На кого ли принадлежат тези сараи? Ако Кабил познаваше толкова знатен човек в Ангора, защо досега не беше чувал нищо за него?

Тръгна да се прибира в стаята, където щяха да пренощуват тази вечер. От глад коремът му стържеше и издаваше странни звуци. От това, че беше изтрил гърба на магарето, той самият се беше сгрял. Слезе по каменните стъпала и отвори вратата. Прислужникът се беше погрижил за тях. Беше внесъл в стаята голям мангал, в който тлееше огнена жарава и в малката стаичка беше станало топло и уютно. Освен това беше подредил софра направо на леглото, където щеше да спи българинът. По огризките си личеше, че Кабил беше изял по-голямата част от храната. Когато Ибрахим влезе, той вече си беше легнал направо с дрехите. Явно си беше похапнал добре. Българинът беше доволен и на огризките. За пръв път от толкова време спа на топло и върху истинско легло. Въпреки това, за разлика от предната нощ, спа без да сънува. Поне на сутринта не си спомняше нищо.

Сутринта прислужникът отново се появи. Той донесе обилна закуска. Този път Ибрахим не остана длъжен на кюрда. Той бързо тъпчеше храната в устата си и изяде дори повече от Кабил. После прислужникът говори нещо с Кабил. Навън беше студено. Въпреки това младият еничар излезе и понеже в широкия двор не можа да види кладенец или чешма, съблече се, хвърли дрехите си в снега и започна да трие тялото си със сняг. Въпреки студа, удоволствието беше голямо. Това му напомни за годините в корпуса на еничарите. Най-накрая разпери ръце и се бухна в една преспа. После взе дрехите си и започна да ги удря в преспата. След това ги внесе в стаичката. Прислужникът явно го беше наблюдавал, защото след малко донесе нови тлеещи въглени, постави ги в мангала и в стаята отново стана топло. След това донесе и храна. Кабил беше излязъл някъде.

- Човекът ще си дойде ли скоро? Да му оставя ли храна? - попита Ибрахим.

- Не знам! Яж! Ще му донеса друга храна - отговори момчето, което беше облечено в красиви шарени дрехи.

Този отговор искрено зарадва Ибрахим. Този ден той се наяде до насита. После спа и пак яде. През нощта Кабил се върна отнякъде. Мъжът беше уморен и легна без да каже нищо. Скоро тежкото му хъркане подсказа на Ибрахим, че спи.

Следващите дни протичаха по един и същ начин - сутрин Кабил излизаше и се връщаше късно през нощта. Ибрахим стоеше на топло и си почиваше. Храната беше разнообразна и хубава. Вече се беше заситил! и постепенно у него започна да се събужда любопитството. Кой беше този господар, който можеше да си позволи толкова разнообразна храна? Тя беше много по-различна от тази, която досега беше ял? Ястията бяха странни и различни. Въпреки това на гладуващото от толкова време момче те се струваха божествени.

На няколко пъти Ибрахим се опитваше да заговори прислужника и да го разпита, за да разбере къде се намира и кой е господарят му. Прислужникът обаче, врял и кипял, не каза нито дума, не разкри нищо, което да насочи Ибрахим по някаква следа.

Така дните минаваха един след друг. Ибрахим все пак разбра, че господарят на сарая не притежава само тази красива, огромна сграда с просторен двор. Един ден откри, че през една малка странична врата прислужниците отнасят ароматни ястия, завити в големи бохчи. Двата сарая - собственост на господаря, бяха свързани именно чрез тази врата. Нима целият този сарай беше само за прислугата на господаря? Ибрахим се огледа. Нима беше възможно? Той стана още по-мнителен. Един ден откритието само дойде при него. Този ден отново се миеше със сняг, когато от малката вратичка в двора влязоха няколко едри мъже, облечени в непознати дрехи. Те явно бяха чужденци. Мундирите им бяха в синьо и червено, с големи месингови лъщящи копчета. На главите си имаха високи цилиндрични шапки с големи пера. Те много приличаха на еничарски, но бяха по-твърди. За да минат през вратата, те се навеждаха. Гласът им беше силен и груб, а под шапките им се подаваше странна руса коса. В България Ибрахим беше виждал руса коса, но толкова светла за пръв път виждаше. Беше решил вече да се прибира, но в този момент видя, че чужденците разкопчаха униформите си и започнаха да се раздвижват. Ибрахим спря и ги загледа. Един от войниците погледна към снажния младеж с широки рамене.

- Ей, яху! - извика мъжът на много лош турски. - Я ела насам! - и помаха с ръка.

С неуверена стъпка, като се оглеждаше, Ибрахим се приближи към тях.

- Можеш ли да се бориш?

Ибрахим не отговори, защото не знаеше дали ще го разберат, затова само кимна.

- Хайде! - каза войникът и двамата се хванаха. Започнаха да се борят. Движенията на чужденеца бяха груби и незавършени. Отначало Ибрахим се опитваше да не дава съпротива, но постепенно натискът се увеличи и така скоро българинът и неговият противник се бореха съвсем не на шега. Чуждестранният войник имаше коса с цвят на слама. Той беше малко по-нисък от Ибрахим, но доста по-тежък от него. Ако човекът беше майстор в борбата, това би му дало предимство, но това не беше така, защото мъжът скоро се озова на земята. Тъй като времето беше студено, а земята замръзнала, човекът силно удари рамото си. Приятелите му отначало се шегуваха. Ибрахим не разбираше, но явно шегите бяха доста соленички, защото лицето на човека стана червено. Мъжът беше заинтригуван от силата и уменията на момчето. След това всички се бориха с Ибрахим. Въпреки че бяха по-тежки от него, той успя да ги пребори. Най-накрая всичко завърши като воините се смееха и шегуваха взаимно. Те насърчително потупваха младото момче.

На другия ден същите тези мъже похлопаха на вратата на Ибрахим и със знаци го помолиха да излезе да се поборят. Той се съгласи и така започнаха да се срещат всеки ден.

Двама от тях бяха най-активни, Ибрахим разбра имената им: Освалд Вергхьом и Ингмар Олафсон.

Дойде петък, прислужникът предупреди Ибрахим, че ще го вземе обед, за да посетят джамия. Този ден беше по-различен от другите. Прислужниците на господаря се молеха в Алааддин джамия. Тя се намираше близо до крепостната стена.

Ибрахим знаеше, че господарят трябва да води семейството и прислужниците си. Най-накрая щеше да го види. Вече беше видял охраната му. Той използваше воини от Запада, което задължително означаваше, че е много богат, иначе нямаше да може да си позволи такова нещо. Но тази охрана щеше да предизвика вниманието на околните. Така че освен за охрана, русите левенти биваха използвани и за показност.

Едва сега се сети. Разбира се! Как досега не се беше сетил? Явно СТОпанинът на сарая беше посланик от западна държава и оттам беше взел войници, които да го пазят.

В Ангора имаше много джамии. Алаадин беше най-голямата от тях. Отдолу се виждаше величествената крепост. Ибрахим попита прислужа ника дали може да се разходи. Момчето предложи да го придружи и така двамата обиколиха града. Направиха една немалка обиколка и дори излязоха извън селището. Качиха се на Малтепе - висок хълм в един от кварталите и от там разгледаха крепостта на Ангора. После обиколиха махалите Улус и Алтънден. Ибрахим се беше уморил от свиването по цял ден в малката стаичка и сега, въпреки студа, му беше много приятно. През Ангора минаваха две реки. Момчетата отидоха и видяха и двете. Едната се казваше като града - Ангора, а другата - Чубук.

Когато се прибраха в сарая, Ибрахим беше доста премръзнал и уморен и тъкмо се канеше да си легне, когато на вратата се похлопа.

За негова голяма изненада на вратата се показа прислужникът. Допреди малко двамата бяха обикаляли из Ангора и току що се бяха разделили, а сега той му тропаше на вратата.

- Влез! Влез! - подкани го Ибрахим, за да подскаже на младежа, че не го е заварил в неудобно положение. Той очакваше, че прислужникът отново му носи жар за мангала или може би храна. Младежът обаче само каза:

- Господарят те вика! Иска да те види след малко!

- Господарят?! - учуди се Ибрахим. - Кога?

- Веднага.

Ибрахим се приготви, а прислужникът му помагаше. Той го изтупа, натъкми го и така двамата напуснаха двора през малката врата. Ибрахим мислеше, че е подготвен, но това, което видя, надхвърли всичките му очаквания. В другия двор почти всички хора бяха облечени с униформи, подобно на мъжете, с които се беше борил. Но не това го впечатли най-силно. Най-голямо впечатление му направиха няколкото жени, които зърна. Те бяха облечени в красиви рокли от сърма и върху почти откритите им гърди имаше само бяла, много фина дантела. Роклите от кръста надолу ставаха широки. Отначало жените се струваха абсурдни на Ибрахим. Много странно беше и това, че и мъжете и жените бяха със смешни коси - чисто бели и много къдрави. Дори по-младите бяха с бели коси. Лицата на някои от тях също бяха бели, явно боядисани, а бузите им като грозна рисунка - боядисани с червени кръгове.

Ибрахим и прислужникът вървяха, без някой да им обръща внимание. Повечето хора и пазачите добре познаваха момчето, което го водеше и като гледаха окъсаните му дрехи, бяха решили, че Ибрахим му е помощник. Най-накрая стигнаха до една висока порта. Приятелят му за последен път го пооправи, след това отвори вратата и влезе вътре. Мина доста време преди момчето да излезе и да въведе Ибрахим.

Младият еничар за пръв път виждаше дворцов салон. Навсякъде имаше висящи кристални полилеи, които разпръсваха светлина. Ибрахим никога не беше виждал в толкова светло помещение, затова когато влезе, примижа. Беше му трудно да различи хората. Скоро видя гледка, която го потресе. Той стоеше в средата на високо помещение, точно срещу него имаше поставен огромен стол с красива дърворезба. Столът сигурно принадлежеше на някой гигант, но в него седеше обикновен човек, облечен в бяло и жълто. Отдясно на стола стояха Освалд и Ингмар, и техните другари, с които Ибрахим се беше упражнявал в борба. Той веднага ги позна. От другата страна стояха скупчени няколко жени. Техните рокли се допираха и мачкаха. Те си шепнеха нещо припряно и потайно. Отначало си мислеше, че го обсъждат, но по-късно проумя, че всъщност те се интересуват от мъжете пред себе си. Една от тях отиде до мъжа, седящ в трона, и нещо му заговори. Въпреки че познаваше мъжете и беше нормално погледът му да бъде насочен към тях, той прехласнат гледаше жените. Роклите им бяха толкова интересни и се питаше как ли ходят с тях. Освен това, макар да беше българин и в детството си да беше виждал незабрадени лица и коси, от много години единствените жени, които беше виждал, бяха кадъни със забрадени лица. Сега, белите лица на жените и откритите им полюшващи се гърди, неудържимо привличаха погледа му.

- Приближи се! - проговори на много лош турски човекът от големия стол.

Ибрахим плахо се приближи. В него нямаше никакво съмнение, той

стоеше пред някой от владетелите на Запада. Това беше някой от султаните на Европа.

Мъжът беше едър, с грубо лице и голям, подобен на смачкана чушка, нос. Доколкото се стори на Ибрахим, ръцете му бяха изключително дълги.

- Ти ли си този, който се бори? - попита човекът.

- Аз, господарю! - отговори Ибрахим и едва сега се сети да поздрави с подобаващ нисък поклон, който да съответства на сана на господаря.

- Защо си се облякъл така?

Ибрахим не знаеше какво да отговори.

- Само тези дрехи имам, господарю.

Човекът поклати разбиращо глава. Те продължиха да говорят, новите му приятели му правеха насърчителни жестове, а дамите се усмихваха вече и на него.

Аудиенцията при “султана’’ скоро завърши. От нея произтече това, че вече в заниманията с мъжете участие вземаше и мъжът от трона. Той беше едър, а мускулите му се отличаваха с голяма сила. Хората разказваха, че вечер спял в палатка, нарочно построена в двора на сарая. Мъжът не беше само владетел, но и опитен генерал и войник, и много се гордееше с това. Тъй като останалите мъже угодничеха пред него и не смееха да му дадат съпротива, той предпочиташе да се бори с Ибрахим. Младият еничар се чувстваше поласкан от вниманието на господаря и от това, че всички се отнасяха към него като с равен и дори с уважение като към учител. Всичко това го ласкаеше. Освен това, след всяко занимание се полагаше гореща вана, в която тялото на младия еничар се разтапяше от наслада. Беше толкова хубаво! Вечер се прибираше и нищо не казваше на Кабил. От ден на ден младият еничар се чувстваше все по-добре. Един ден му взеха дрехите и ги изпраха. Освен това с прислужника, който се казваше Еюб, се сприятелиха и двамата все по-често излизаха из града. Ибрахим го придружаваше в работите, които той вършеше. На Еюб също му беше приятно, защото така винаги имаше някой, който да му помогне и да му прави компания. С времето Еюб разказа каза на Ибрахим кой е господарят. Оказа се, че това е кралят на най-северната страна в Европа - Швеция. Казваше се Карл XII. Наскоро бил загубил битка при някаква река Полтава от руския цар Петър Велики. След загубата, дошъл чак тук, в Анадола, за да търси съюзници.

От този момент нататък Ибрахим стана по-внимателен към краля. Ибрахим стана редовен гост и на тронната зала. Голямо впечатление му направи гербът на шведския крал - два венеца като подкови, обърнати настрани и голяма корона отгоре.

Един ден, докато се бореха, Карл XII каза на Ибрахим.

- Помня те от времето, в което се бореше срещу Бимбелови! Още от Пашакьой те помня! Не знам каква роля играеш, но аз няма да те издам!

Ибрахим се учуди. Той знаеше отнякъде тези имена. Върна се назад във времето и си спомни. Бимбалови бяха основните противници на Болярови. Двата пехливански рода се бяха хванали гуша за гуша, враждата между тях беше от години, нямаше състезание или събор, на който Бимбалови и Болярови да не се изправят едни срещу други. Те спореха за това кои са по-смели, силни и работни. Народът беше отразил този спор дори в песните, които пееше. Болярови нямаха село, а живееха в големия хан, който се намираше на средата на пътя между Папазлий и Станимака. Родът Бимбалови също беше пръснат около селата Факия и Пашакьой (днес Стефанкараджово и град Болярово). Това беше тяхната крепост.

Ибрахим знаеше и Бимбалови, и Пашакьой, но не знаеше откъде шведският крал може да знае за тях. Без да иска, той погледна учудено краля, но не знаеше какво да го попита. Това, че шведът не знаеше много добре турски, му пречеше да се разбира добре с него. Един ден кралят настоя и Ибрахим започна да го учи на мазна борба. Първият път Ибрахим се съблече и започна да се маже с масло. Студът обаче беше толкова голям, че мазнината се втвърдяваше по тялото му още докато се мажеше. Шведите също опитаха да се намажат, но и те не успяха. Затова, когато се упражняваха в мазна борба, го правеха вътре, в залата. В балната зала беше топло. Ибрахим усещаше злобните погледи на прислугата, защото после трябваше да отмият мазните петна. Тъй като жените идваха да гледат, младите шведи се надуваха и се бореха с още по-голям хъс. Особена атракция за всички беше една техника, много характерна за пехливанската борба. Тя се казваше еленси. Представляваше силен шамар. Дланта се свиваше като вендуза и при удар тя “гонеше” маслото от тялото на пехливанина, за да може след това по-лесно да се наложи захват. Еленси се правеше със свита като шепа длан и плющеше силно, което впечатляваше жените. От този шамар кожата на пехливаните се зачервяваше. Досега Ибрахим никога не беше виждал хора с толкова бяла кожа, а след еленси, тя ставаше червена, лилава, синя и зелена, и така след второто-третото занимание с пехливанска борба шведите представляваха странна гледка. Те бяха оцветени с всички цветове на дъгата.

Седмиците минаваха една след друга. Всеки петък Ибрахим ходеше на джамия, всеки ден - борба, вана, хубава храна. Техниките на борба и еничарското му обучение се възвръщаха. За няколко седмици успя да възвърне формата и жизнеността си от Едирне. Вечер се прибираше в стаята си и заспиваше. Кабил понякога изчезваше за няколко вечери, после се прибираше и спеше като пребит. Една вечер Кабил каза:

- Утре тръгваме обратно.

На другия ден Ибрахим се сбогува с шведите, с Освалд и Ингмар. Те искаха той да остане. Дори самият Карл XII му предложи да остане.

- Останете с баща ти, ще бъдете мои гости!

Ибрахим не желаеше да му обяснява, че Кабил не му е баща. Не искаше да разкрива, че е еничар, затова само поклати глава. Ибрахим и шведите се разделиха като приятели. Той беше горд, че лично се беше запознал с краля на Швеция. Това щеше да си остане негова тайна, която дори Кабил нямаше да научи. Еюб също много се натъжи и подготви голяма бохча с храна - плодове, питки и дори цяла печена кокошка за из път.

Преди Ангора да се скрие зад последния рид, Ибрахим се обърна и се сбогува с града. Тук се беше чувствал много добре и оставяше толкова приятели. Тъжни сълзи потекоха по бузите му. Той плачеше, но не само за Ангора, за шведите или за Еюб. Той плачеше за приятелите си от еничарския корпус, които може би никога вече нямаше да види за учителите и командирите си. Но не беше само това. Плачеше и за себе си, за това, че дори за дни се беше почувствал човек. Спомни си рода си в България. Плачеше за участта си и за това, което съдбата му беше предопределила. Тази самота го смачкваше и само мисълта за очакващата го Бурчин го накара да се обърне и да тръгне. Съжаляваше, че е избрал любовта пред човешкия живот и уважението в двора на шведския крал. Пътуването обратно към Диарбекир мина много по-лесно. Времето вече беше много по-топло. Снегът беше започнал да се топи и тук-там отдолу прозираше зелената трева. Вълците вече не слизаха към селата и пътищата. Както често се случва, пътят на връщане се стори много по-кратък на Ибрахим. Може би, защото вече му беше познат. Магарето също предчувстваше, че се прибират, беше вирнало глава и бързаше по пътя. Понякога двамата мъже едва смогваха да го достигнат. Колкото повече наближаваха имението на Кабил, толкова по-бърз ставаше дългоухият приятел. Най-накрая Ибрахим едва го удържаше.

Така пристигнаха в имението на кюрда. Откакто се бяха върнали, пребиваването му тук му се струваше още по-болезнено. Още от мига, в който тръгнаха, започна да мечтае за Ангора. Понякога вечер сънуваше приказния град, но това не бяха изкривените фантазии на съня, а истинският град с крепостта, кулите, джамиите и приятелите.

Зимата вече беше отминала и настъпи пролетта. Природата започна да се събужда за нов живот. Тук беше високо и пролетта идваше по-късно. Денят започна да става все по-дълъг. Ибрахим започна да мисли кога точно да отиде да види Бурчин. Предчувстваше срещата с любимата и трепетът на очакването го опияняваше. Беше сигурен, че “Бадемчето” също като него тръпне в очакване да се видят. Всичко щеше да бъде толкова красиво. Българинът беше по-влюбен отколкото в началото на познанството им. Представяше си как двамата се срещат, как я прегръща и целува. Със силата на своята любов той щеше да изглади всички притеснения на Бурчин, щеше да й докаже, че я обича повече от себе си. Повече никога нямаше да се разделят. Беше готов да избяга от еничарите, да смени вярата си, но да бъде с нея. Двамата биха могли да отидат и да живеят в Ангора. Нека тя види колко уважаван и почитан е там. Нека види как говори насаме с шведския крал. За да удължи сладостния миг на очакването и да стане срещата съвършена и още по-емоционална, той отлагаше срещата с една нощ. После с още една и още една…

С пробуждането на пролетта към живот се събуди и Ибрахим. Любовта му към Бурчин, още по-силна, избухна в него. Една сутрин разбра, че вече не издържа. Трябваше час по-скоро да я види. Едва изчака денят да мине. Беше решил вечерта да отиде при нея. Беше избръснал косата и брадата си, изми тялото си и дори изпра дрехите си. Вечерта настъпи. Ибрахим изгаряше от желание. Краката му сами се затичаха към селището на Хабил. Тревата под нозете му беше толкова мека и нежна. Топъл пролетен ветрец подухваше и засилваше миризмата на свежо и зелено. Ибрахим вече тичаше не на шега. С лекота изкачи хълма разделящ двете имения. Любовта му даде криле. Скоро беше на мястото откъдето изпращаше сигналите на своята любима. Гледаше къщата на Хабил, а любовта му към Бурчин беше толкова голяма, че щеше да пръсне гърдите му. Имаше нужда да вдиша топлия вятър и още, и още. Не успяваше да издиша, за да даде сигнал на своята любима. Най-накрая успя. Не беше толкова добре, както преди, но беше достатъчно. Повтори сигнала за всеки случай и се оттегли на хълмчето, което сега нарече “Хълмче на очакването”. Чакаше я, но тя не се появяваше.

“Сигналът ми беше лош - помисли си Ибрахим. - Ще опитам пак!”

Той отиде отново на мястото и този път отправи много по-ясен сигнал. Представяше си как ще изненада Бурчин и колко щастлива ще бъде тя. След сигнала Ибрахим се оттегли отново на хълмчето и зачака, но Бурчин не се появяваше. Младежът се взираше и очакваше да види подскачащата като сърничка Бурчин.

С всеки изминал миг сърцето все повече започваше да го боли. Разкъсваха го съмнения. Не можеше да си обясни какво се беше случило. Защо Бурчин не се появяваше? Представяше си, че баща й е научил за среднощните им срещи и не я пуска. Тази мисъл обаче само за миг го успокои, след това се появиха другите мисли, които “изгаряха” душата му. Дори си помисли, че Бурчин се е омъжила. Сърцето му се сви. Толкова силно го заболя. Представи си своята любима в прегръдките на друг. Щеше да умре. Така той ту се взираше с надежда да я види, ту се отчайваше и я проклинаше заради измяната й. После пак вперваше взор да я види. Може би тя просто щеше да закъснее или не е чула сигнала. Тази вечер още няколко пъти даде сигнала. Беше отчаян. Вече знаеше, че тя няма да се появи, но не можеше да си тръгне. А може би Бурчин просто не си беше вкъщи тази вечер. Може би беше отишла да спи някъде другаде. После мисълта му правеше пълен обрат и той си представяше как тя лежи в леглото си и не желае повече да го вижда. Неизвестността унищожаваше душата му. Трябваше веднага да разбере какво става. Струваше му се, че така ще престане да го боли. Приближи се до къщата. Появи се мисълта да се промъкне в стаята на Бурчин и да отхвърли унищожителното съмнение. Кучетата усетиха присъствието му и се разлаяха силно. Скоро Ибра-хим се принуди да се оттегли по-далеч от къщата на Хабил.

Овчарите на Хабил за охрана на стадото използваха една порода от едри жълтокафяви кучета. Те бяха огромни вълкодави. Породата се наричаше кангал. Тези кучета обикновено заставаха на високо и охраняваха стадото. Те бяха силни, бързи и вироглави. Ако някое от тях се освободеше, лошо му се пишеше на Ибрахим.

Прибра се в сайванта на сутринта. Беше уморен, умърлушен и изтощен. Целият ден беше като кошмар. Ту обвиняваше Бурчин, ту я защитаваше. През този ден беше съвсем неадекватен. Кабил и Жулиде кадя че ли усещаха това и не го закачаха. Чувстваше се ужасно уморен, не само физически, а и емоционално. Беше толкова изморен, че седнеше ли, веднага се унасяше, но не спеше, защото се стряскаше и отново започваха терзанията му. Тази вечер щеше да разбере какво се случваше. Притесняваше се да не заспи и така да пропусне срещата с любимата си. Не желаеше нито миг повече да бъде разделен от Бурчин. Предната вечер беше преживял такъв кошмар, че искаше веднага да сложи край на това. Докато седеше в сайванта и чакаше напълно да се стъмни, Ибрахим се приготвяше за срещата. Той се миеше, за да се разсъни и чакаше семейството да заспи, за да излезе необезпокояван.