Еничар

После Ибрахим спря, но продължи да говори на себе си: “Дали ще мога да се превърна в пеперуда? Може би това е да бъда Махди?”

*керванбашия, далил - човек, който води, а понякога и притежава керван

- Колко красиво го каза, Ибрахим Абдаллах! Ти си философ и поет! - възхищението на Касим беше безгранично.

- Да! Да, много хубаво! - потвърди льо Комб, но Ибрахим знаеше, че едва ли може да бъде разбран от приятелите си.

На другия ден целият керван почиваше. Хората се запознаваха едни с други. Заедно участваха в молитвите и докато жените готвеха вкусни гозби, мъжете мързелуваха, пушеха, пиеха кафе и играеха различни игри. Около всяка група играещи се бе оформила група от наблюдаващи. Най-любимите игри бяха шахмат, табла, а Ибрахим изучи една нова игра, която бе любима на арабите и турците, но не беше позната в родната му страна. Тя се играеше с много правоъгълни плочки, които се нареждаха една до друга. Плочките бяха направени от абанос. По тях имаше кръгли точки от седеф или от слонова кост. Играта се наричаше домино и много се хареса на младия еничар. Досега той беше играл най-много на триот* - една игра, която иска мислене и чиито ходове много приличат на битка. Но сега той не желаеше да се натоварва с мис¬лене и доминото много му допадна.

Привечер към групата на Ибрахим и Касим се присъедини керванбашията. Това беше специално отношение към Ибрахим и той го усети. Но той добре си спомняше въпросите, които му бяха задали вчера в хамама и знаеше, че далилът, освен всичко това, идваше на разузнаване. Човекът, от когото Осман се интересуваше, се беше развихрил. От всички игри, които арабите играеха, се оказа, че льо Комб е запознат с шахмата и го играе на много високо ниво. За учудване на всички той побеждаваше всеки, срещу когото се изправеше. Скоро слухът се разнесе и отвсякъде започнаха да прииждат желаещи да премерят сили с него.

Това, че във Франция и Европа шахът е позната игра, истински учудваше всички араби и поклонници. Особено се учудваха персите, които смятаха, че са измислили играта и я играеха много добре. Вечерта льо Комб беше най-известният човек в кервана. Навсякъде се говореше само за него. Бяха го поканили на вечеря поне на двадесет места, което беше израз на уважение към умния европеец.

Все пак поканата на керванбашията надделя и тримата отидоха в шатрата на стареца. Ибрахим беше доволен. Той знаеше, че тази вечеря ще успокои приятелите му И когато еничарът очакваше старецът да обърне внимание и да разпита подробно льо Комб, той се заговори с Касим. Ибрахим го чу да казва:

- Не е разрешено неомъжена жена да влезе в свещения град Мека. Или ще се ожените, или, ако искате, за нея мога да се оженя аз. Ние, далилите, често се женим за поклоннички, които искат да посетят Мека, но нямат мъж. Разбира се, веднага след това се развеждаме с тях.

*триот - играта се нарича още “дама”

Ибрахим се усмихна, защото се сети за лесния начин, по който един мюсюлманин може да се разведе с жена си. Това за всеки християнин и най-вече за всяка християнка би звучало като обида. Българките въобще не се развеждаха. Ако един мюсюлманин желае да се разведе с жена си и да прекрати брака завинаги, може да го направи, като произнесе три пъти сакралната клетва таллактуни - “Свободна си!” В този случай бракът се смята за необратимо разтрогнат. До същите последствия води и клетвата таллактуни л-баттата - “Освобождавам те, безпрекословно!”, произнесена макар и веднъж.

В случай, че клетвата таллактуни е произнесена само веднъж, бракът не се смята за необратимо прекратен. Мъжът може да се върне при жена си, но само при условие, че преди това тя встъпи в законен брак с друг мъж. Най-сетне жената може да се откупи, но при условие, че парите, които заплати на мъжа за правото на развод, са повече от зестрата, която той е дал за правото си да я има за съпруга.

- Няма да разреша сърцето на моя живот да се омъжи за когото и да било!

- Всички далили се женят за няколко жени преди всяко посещение в Мека. Ако не се ожените преди това, тя не може да посети Мека! Касим, можеш да влезеш сам в свещения град - предложи далилът.

- Слънцето на моя живот никога няма да ми прости, ако я заведа до Мека, а не я взема вътре със себе си.

Ибрахим разбра, че Ясмина вече е говорила с приятеля му и му е взела страха.

- Ожени се тогава за нея - каза далилът Осман.

- Не мога! Обещал съм на баща й да се оженим, като се върнем в аз-Залелалех.

В следващите дни керванът се изви и на моменти излизаше чак до Червено море. Най-накрая Ибрахим разбра, че на другия ден ще влязат в свещения град. Само един ден ги делеше от Мека. Решението вече беше взето. Ибрахим мислено се сбогува с мъдрия далил. Завинаги щеше да запази добър спомен за него и да помни онзи ден, прекаран с него и емира в хамама сред пустинята.

Вечерта, докато се готвеха да спят, той се сбогува и с приятеля си Касим. Стана му тъжно и за французина, с когото толкова беше свикнал. Те щяха винаги да му липсват. Още преди да се раздели с тях, те вече му липсваха. Все пак силата на предопределението го тласкаше по пътя му и го караше да се разделя с приятелите, колкото и да му беше трудно и да го болеше.

Ибрахим вече беше приготвил нещата си, беше нахранил и напоил берберското си жребче по-обилно от друг път. В дисагите беше сложил книгата. Оръжието му също бе готово. Освен пушката, Ибрахим имаше дървена кутия с остър, извит като луна връх. Тя беше пълна с барут на едри зърна. Вече имаше опит с пушки и знаеше, че ще му стигне за около 4-5 изстрела. Имаше и пет оловни топчета за куршуми. Беше проверил сабята, копието и джамбията.

Докато лежеше и гледаше небето, го обзе яснота относно живота му. Досега беше мислил, че животът на човек се определя от няколко сили. Всички те бяха от различен произход и мащаб. Сега прозря, че всъщност силите са само две. И всеки човек реагира според това какво е решил за себе си. Ибрахим ясно си спомняше лекцията на мавляна и споровете с приятелите си от корпуса относно кадер и джабар*. Преди това му беше звучало като теория, но сега, когато вече бе преживял смъртта на любимата си, когато беше прекъснал връзките със семейството и народа си, когато беше убил толкова хора, а други бе наранил, когато имаше приятели, беше открил мисията си и беше тръгнал да я изпълнява, днес, когато за пореден път се налагаше да се раздели с хора, с които беше станал близък, той разбра всичко. Беше приел, че животът му ще бъде такъв и сега трябваше да последва решението си. Усети тази фина граница между предопределението и свободната воля.

Хората се деляха на два вида. Първите, когато се сблъскат с предопределението, се оставят на течението и така то се превръща за тях в съдба. Те вярваха, че има съдба и че каквото и да направят, ще се случи това, което тя им е предопределила. Те смятат, че усилията на човек са излишна съпротива и винаги са в различна от предопределението посока. Според тях хората, които се борят са такива, които ритат срещу ръжен. Те казват: “Така ни е писано, съдбата е предопределена от Бог. Ако се съпротивляваш на съдбата, то все едно да се съпротивляваш на Бог и да не приемаш това, което той е отредил за теб.” Приемеш ли, че има съдба това означава да отречеш свободната воля на човек.

Вторият тип хора са воините. Много хора смятат, че воините отричат съдбата, но грешат. Всъщност в Пътя на воина няма съдба. Воините чувстват предопределението, но те знаят, че чрез силата на волята могат да променят предопределението. Така воинът се налага над предопределението и за разлика от примирените хора, които го превръщат в съдба, воинът го превръща в Път. Именно затова се казва “Пътят на воина”. Под воин не се разбира войник, а човек на духа и волята. И ако успееш от живота си да направиш Път, то за теб няма да има съдба и дори Бог ще се съобразява с волята ти. Воините смятат, че свободната им воля не винаги е в различна от предопределението посока. Великите воини се опитват да съчетаят Пътя си с предопределението. Това се нарича Мисия.

*джабария - последователи на възгледа за предопределението. Според тях човекът няма свободна воля и всичките му дела са предопределени от Аллах. Движението се появява в средата на II век по хиджра и се противопоставя на кадерия. Кадерия - последователи на учението за свободната воля на човека (liberum arbitrium). Учението се по- явява през 70-те години на първи век по хиджра.

Щом Бог ни е създал, значи сме му нужни! Какъв е смисълът да ни създаде и да бъдем марионетки в ръцете му? Щом ни има, значи Бог се нуждае от нашата различност и от различния Път на всеки един от нас.

Всички воини смятаха, че съдба няма и хората на съдбата са на грешно мнение. Те казваха: “Това е все едно да трябва да пресечеш една река, но ти да не се бориш с течението, а нагазил във нея да се обърнеш към брега, от който Бог те е пратил, и да започнеш да му се молиш да те пренесе от другата страна и когато това не стане, да кажеш: “Така е трябвало да стане! Съдба!”

Ибрахим знаеше, че нито вярващите и молещите са прави, нито воините. Всъщност не бива да се отричат и двата пътя, защото и двата съществуват. Всеки сам избира как да стоят нещата за него. Младият еничар отдавна вече беше взел решение. Той беше Воин на Пътя. Затова сега не трябваше да се окайва или да се самообвинява и оплаква участта си. Това беше той, това беше неговият Път. Трябваше да продължи по него без жал и съмнение. Дори смяташе, че чувства Мисията си, което означаваше, че Пътят, който бе избрал, е много близък с предначертанието, което Бог му е изпратил.

Стана колкото се може по-тихо, без да погледне другарите си, взе дисагите и оръжието си, отдалечи се и едва тогава се облече и препаса. Оседла бързо коня и тихо го изведе в пустинята. Когато се отдалечи достатъчно, го яхна. Още през деня беше забелязал някакво възвишение и сега се отправи натам. От Корана знаеше, че в планините около Мека има много пещери. Именно в такава пещера Ибрахим смяташе да дочака поклонението да премине.

На сутринта вече беше открил подходящата пещера и се бе настанил в нея. Пещерата беше достатъчно просторна, така че в нея имаше място и за коня. По-късно щеше да помисли как да си набави храна и вода. Сега трябваше да поспи, защото се чувстваше уморен, тъй като цяла нощ не беше мигнал. Ибрахим си застла, легна и заспа. Берберският кон щеше да го предупреди, ако приближеше някое животно или човек.

Събуди се от някакво движение. Като еничар беше обучаван да спи съвсем леко. Трябваше да чува и чувства всичко, което се случва около него, а също така да бъде тих, за да не може никой да го чуе. Всеки еничар можеше да спи и в същото време да контролира ситуацията около себе си. Именно това умение сега му помогна. Той почувства, че нещо в пещерата се движи. Както беше учен, след като се събуди, с нищо не показа, че е буден. Ако се наложеше, можеше да се защити и дори да изненада нападателя. Мозъкът му трескаво работеше. Веднага си спомни, че се намира в пещера близо до Мека. Припомни си как бе устроена пещерата, къде е конят му и оръжието. Тъй като арабската сабя беше в ножницата, а пушката беше твърде далеч от ръката му, той реши да използва копието.

Притихна още за миг. Чувстваше нечие чуждо присъствие. Таваджух - силата, която Явуз Челик бе изградил в него, му помогна да го почувства. Усети няколко човека на входа на пещерата. Те не се движеха, но го дебнеха. Копието беше най-доброто оръжие за този случай. То щеше да му помогне да достигне враговете и да ги държи на разстояние. Ибрахим скочи рязко на крака, в движение хвана удобната дървена дръжка и насочи острието към двата силуета, които стояха на входа на пещерата. Тъй като се намираше в тъмното лоно на пещерата, различаваше враговете си само като силуети. Бяха двама. Без да каже нито дума, Ибрахим местеше острието на копието ту към единия, ту към другия. Не знаеше кой ще тръгне пръв в атака. Беше забелязал, че единият силует е малко по-едър, а другият - доста дребен.

- Успокой се, ефенди! - каза единият нападател с глас досущ като този на Касим. Ибрахим насочи джерида към него.

- Касим ибн Кахтан, ти ли си?

- Аз съм, господарю.

Ибрахим отпусна върха на копието и тримата приятели буйно се втурнаха и запрегръщаха.

- Но какво? Какво правите тук? - не можеше да проумее еничарът. - Защо сте тук? Вие трябваше да сте в Мека!

После четиримата с Ясмина седнаха. Тя също беше тук, но като жена беше стояла отвън. Тъй като навън вече бе притъмняло, запалиха огън. Льо Комб разпалено заобяснява как са открили липсата му и са разбрали за бягството му. После двамата, без никакво колебание, решили да последват приятеля си. Те знаели, че ги е изоставил, защото е деликатен и не е искал да ги въвлича в рисковани действия, но смятали, че приятелите трябва да си помагат именно в труден момент. Така решили да не го изоставят. Касим, без особена трудност, проследил ясната следа, която Ибрахим бил оставил. Преди да тръгнат, Касим се обадил на керванбашията Осман, който останал стъписан. Така Касим, льо Комб и Ясмина, като прикривали следите си, стигнали до пещерата. Преди да тръгнат се запасили с храна и вода.

Докато разказваха, мъжете сложиха обилна вечеря, наляха вода и сложиха сено на конете. След това се разговориха.

Льо Комб беше впечатлен от начина, по който се беше събудил Ибрахим.

- Ама как ни посрещна само! - каза той, смеейки се. - Научи ме да се бия и ми кажи как да развия интуицията си като теб! Вие, еничарите,

наистина сте страховити воини!

Следващите дни льо Комб непрекъснато досаждаше на Ибрахим. Чак след няколко дни той му разреши и двамата започнаха да се борят. Льо Комб си призна, че не е добър в борбата, въпреки че не се бореше лошо. Най-много беше впечатлен от ударите с ръце и ритниците на еничара. Той смяташе, че удря силно, но скоро трябваше да признае превъзходството на Ибрахим. Тези занимания и обмяната на знания накараха Ибрахим много бързо да си припомни всичко, което беше научил в Араповския манастир, Боляровия хан и корпуса в Едирне.

След заниманията с льо Комб, Ибрахим вземаше арабската сабя и я въртеше. Льо Комб беше толкова впечатлен, че накара Ибрахим да го научи да върти арабска сабя.

Ибрахим и льо Комб се занимаваха сутрин и вечер. През деня ставаше много топло дори в пещерата и тогава всички се излягаха и почиваха. През времето, в което не правеше нищо, Ибрахим държеше в ръка джамбията си и с нея се учеше да нанася удари. Българинът беше нау¬чил приятелите си да играят триот - така времето минаваше по-бързо. Играеха направо на земята, а вместо пулове използваха различни зърна.

Скоро храната свърши. Касим и Ибрахим излязоха на лов няколко пъти, но се връщаха с празни ръце. Притеснението на младия еничар нарастваше. Не беше готов да се грижи за четиримата. Вечерта той реши какво да прави.

На другата сутрин льо Комб и Касим пожелаха да отидат на лов, но с конете. Ибрахим им даде пушката, копието и сабята, и двамата с Ясмина зачакаха.

- Имал ли си жена досега? - попита го тя.

Това го накара да си спомни за Бурчин.

Ясмина усети, че е сгрешила с въпроса си. Досега тя беше смятала Ибрахим за безсърдечен воин. Касим й беше разказал как се е справил с враговете си и за битката му с Кая. Но сега, когато видя как той помръкна, разбра, че зад маската на железен и безчувствен воин се крие чувствителен млад мъж. Това я накара да го възприеме като човек.

Ибрахим си спомни Бурчин. Стана му толкова тежко. Горчива буца заседна в гърлото му и не можеше да я преглътне. Спомни си красивите мигове с по-добната на газела кюрдка. Виждаше бадемовите й очи, чуваше звънкия й глас. Спомни си как тя го гледаше, докато се шегуваше с него и се подиграваше с грубостта и непохватността му. Бурчин - неговата любов! Любовта на неговия живот! За миг забрави, че е мъртва, но после и тази мисъл се появи и измести всички останали. Той беше виновен за нейната смърт! Никога нямаше да си го прости! Той беше убил по-добрата и красива част от себе си! Сам се бе обрекъл на самота! Не можеше да се сърди на никого другиго. Той беше виновен за всичко! Стана му мъчно, но вече не за Бурчин, а за него самия. После се сети колко егоистично постъпва и си забрани да се самосъжалява. Опита се пак да върне Бурчин в мислите си, но тя все му се изплъзваше. Докато седеше и мислеше, прозрачна сълза бавно се търкулна по грубата му мъжка буза. Знаеше, че тя е проява на слабост, но сега това не го интересуваше. Да се срамува от тези сълзи означаваше да се срамува от любовта си към Бурчин. Учуди се на себе си, че мисли така. Без да разбере, Ибрахим беше станал мъж и може би първата жена, която разбра това, беше Ясмина.

Привечер Касим и льо Комб се прибраха от лова. Те бяха превъзбудени и весело се смееха. Уловът им беше в един чувал. Ибрахим им помогна да го свалят от коня, защото тежеше доста. Едва когато го разтвори и започна да вади почти цяла овца, разбра защо се смеят приятелите му. Тъй като едва ли бяха откраднали овца от нечие стадо, те явно бяха ходили на “лов” до Мека и бяха купили овцата от някой пазар. Освен това бяха напълнили меховете с вода, а носеха и доста плоски питки, печени на горещ камък. Явно бяха “ловували” в Мека с парите на льо Комб.

В следващите дни на няколко пъти така беше решаван проблемът с храната и водата. Ибрахим си беше представял как ще се свива и прегладнял ще очаква своя миг. Всъщност пещерата беше изпълнена с изобилие, а парите на льо Комб като че ли нямаха край.

Мина доста време. Касим се радваше на близостта на Ясмина и се беше охранил от добрата храна и почивката, а льо Комб и Ибрахим подобряваха все повече формата си. Конете също бяха добре обгрижени.

Така дочакаха последната нощ преди мисията. Ибрахим седеше така, че огънят да топли гърба му, а лицето му беше обърнато към входа на пещерата. Младият еничар си припомни всичко, което керванбашията Осман му бе казал за поклонението в Мека. След разговора в хамама, той му беше обяснил с голяма подробност ритуала, дори беше обяснил произхода му.

Територията на Мека е свещена. В нея се влиза само след като вярващият е готов за свещенодействие, тоест след като се е облякъл в специално ритуално облекло, старателно се е избръснал и измил. В такова състояние са забранени плътските контакти, процедури по поддръжка на тоалета и всякакъв вид кървене. Преди да пристъпи към обредите, поклонникът изрича намерението си да извърши ритуалите на поклонението.

Церемониите се разделяха на две части: омра и хадж. Омрата отговаря на предислямските ритуали, извършвани в Мека и съдържа седем бързи обиколки на Кааба и седем пробега между двете възвишения Сафа и Марва. Първона-чално омрата се е извършвала през свещения месец раджаб, но по-късно започнала да се извършва по всяко време на годината с изключение на месец хадж. Поклонникът може да съчетае в едно омрата с хаджа или да ги изпълни поотделно.

Хадж представлява колективно поклонение, провеждано веднъж годишно на определени дати от месеца дхулхиджа. На седмия ден от месеца се провежда молитва в джамията на Кааба. На осмо число вечерта - потегляне за Мека. На девето число целият ден от изгрев слънце се прекарва “на крак” в молитви на хълма Арафат, след което на залез слънце поклонниците потеглят в бяг за Моздалифа. Там прекарват в бдение нощта и се завръщат на следващата сутрин в Мека. На десето число се хвърлят седем камъка, събрани в Моздалифа, по една стена в Мека. После всеки поклонник прави жертвоприношение. Това го приобщава към целия мюсюлмански свят, към честването на “големия празник” - ал ид ал-кабир. След което следва малък ритуал за излизане от състоянието на светост. На единадесето, дванадесето и тринадесето число отново бива замеряна с камъни стената в Мека и се извършват последни посещения на светите места и Кааба.

На връщане много поклонници се отбиват в Медина да се поклонят пред гроба на Пророка, както и в Йерусалим, който от времето на династията на Омаядите е третият свещен град за исляма*.

Ибрахим беше решил тази вечер да действа. Вече не искаше да бяга от приятелите си, защото знаеше, че те ще го последват, затова реши да ги посвети в намеренията си. Притесняваше се, че ако не го направи, може да ги изложи на опасност.

- Приятели! - обърна се той към тях.

Арабите не смятаха жените за равностойни хора при вземане на решение, обикновено мъжете сами решаваха, а жените само изпълняваха заповедите им. Явно това не се отнасяше до Ясмина. Макар и забрадена, тя седна наравно с мъжете и слушаше думите на Ибрахим. Отначало еничарът малко се притесни, но после се сети, че е българин и за него това беше нещо съвсем нормално.

- Аз имам специална мисия. Тя е свързана със свещения град Мека. Мисията ми е твърде рискована и има опасност, ако се проваля, да заплатя с живота си.

- В какво се състои мисията? - попита Касим.

*”Куббат ас-Сахра” или “Купол над стената” покрива скалата, свързана със спомена за “нощното пътуване” на Мохамед. Всъщност това е каменната тераса, където някога е бил Соломоновият храм и според евреите само там той може да бъде съграден отново. “Куббат ас-Сахра” е другата джамия освен Кааба от “Бейт ал-Харам”. Това са забранени, затворени за иноверци мюсюлмански храмове. “Куббат ас-Сахра” има златен купол и днес е един от символите на Йерусалим. Наречена е “Купол над стената” или “Купол над камъка”, защото под нея се намира Стената на плача, на която се молят евреите.

- Не знам! - чистосърдечно си призна Ибрахим.

Тримата го погледнаха учудени и невярващи. Дори в очите на Ясмина прочете ирония и неверие.

- Наистина не знам. В мисията ме води някаква сила, чиито произход не ми е ясен.

После Ибрахим млъкна. Тримата се спогледаха неразбиращо.

- Как така? - попита пак Касим.

- Моите командири смятат, че по Пътя ми ме води самият Аллах.

Като чуха тези думи, тримата се разшумяха. Това, което казваше мъжът изправен пред тях, без съмнение беше светотатство. Защо Ибрахим говореше така? Всеки един от тях отправи бърза молитва към Бог, да им прости това, което чуват.

- След малко тръгвам към Мека. Вече е седемнадесето число и голяма част от поклонниците трябва да са се изтеглили от града.

- Не трябва ли да се облечем по специален начин? - попита Касим.

- Аз смятам да отида сам, защото не желая да въвличам в риск и вас. Освен това може да ми бъдете в тежест.

- Ние ще дойдем! - с пламък в гласа каза Касим. Желанието му беше толкова голямо, че чак скочи на крака.

За да го успокои, Ибрахим говореше бавно и спокойно.

- Не може да решаваш за останалите - каза той на ходещия нервно напред-назад Касим.

- Добре тогава, аз ще дойда! - веднага се поправи арабинът, но беше все така запален.

- Аз също ще дойда! - за изненада на Ибрахим каза Ясмина.

Ибрахим не желаеше да вземе точно нея, но тя беше на различно мнение. Льо Комб учуден се огледа.

- Тогава и аз ще дойда - каза той.

- Не, не, не. Може да дойдете само ако много искате, а не защото се налага. Ако ви убият, трябва да сте сигурни, че си е струвало - с това Ибрахим бе решил, че ще ги изплаши, но те изглеждаха твърди и не искаха да го чуят.

- Ще дойдем! - отговаряха те, след всеки негов аргумент да останат. Затова най-накрая той извади най-тежкия си аргумент.

- Знаете, че в свещения град е забранено да влизат гяури и неомъжени жени.

Като каза гяур, Ибрахим се сети как някога турците му казваха гяур. Сега той използваше тези думи. Стана му неприятно едва когато чу как звучи думата и изпита срам.

- Ти също няма да влезеш като поклонник, а тайно, така че как може да говориш тези неща? - гневно каза Ясмина.

Ибрахим разбра, че тя е силно възмутена, защото покривалото на главата там, където трябваше да се намира устата й, силно се издуваше.

Ибрахим мисли дълго и най-накрая каза:

- Добре, приготвяйте се!

- Чакайте! Чакайте! - каза Касим. - Преди това нека решим как да се облечем, за да станем “невидими”. За да не навлечем гнева на Аллах, мисля, че трябва да се съобразим поне с това изискване на хадж.

- А ти знаеш ли тези изисквания? - попита Ибрахим.

- Питах далила Осман и той ми обясни всичко. При влизане в Мека мюсюлманите-поклонници са длъжни да се освободят от дрехите си и да облекат специални дрехи, наречени ихрам. Те се състоят от два къса плат: единият - “изар”, се увива около кръста, докато другият - “рида”, се отпуска от раменете надолу. Поклонниците не могат да обличат други дрехи освен ихрам. Ако облечем ихрам, няма да предизвикаме вниманието на хората и пазачите. Всички ще ни вземат за закъснели поклонници или за членове на някаква секта.

Доводите на Касим бяха разумни, но Ибрахим не знаеше откъде да намерят тези дрехи или плат за тях. Касим продължаваше да говори:

- Ако приемем, че льо Комб е човек от джайхилията и посещава Кааба, за да получи божие благоволение и да смени вярата си…

- Но аз не желая да сменя вярата си! - извика льо Комб, който също се изправи. Касим и Ибрахим обаче му направиха знак да мълчи. Еничарът искаше да чуе какво е измислил приятелят му.

- Когато мъж или жена, които са били в джайхилия и скоро са приели исляма от немекански произход - хилла, извършвайки хадж за пръв път, те обикаляли около храма голи.

Според друго предание, което ни е оставил Ибн Аббас, джайхилийците смятали, че не могат да извършват ритуалите на хаджа в дрехите, в които са вършили грехове. Поради това, когато прекрачвали периметъра на свещената територия около Мека, те смятали за необходимо да вземат назаем дрехи от някой благочестив меканец и да извършат ритуалите с тях. В случай, че някой от поклонниците нямал близък меканец, налагало се да влезе в свещената територия без дрехи и да извърши ритуалите гол.

- А, не! - успя да изрази отношението си льо Комб, преди Касим да продължи.

- Хронистът наистина добавя, че ако все пак някой изпитвал срам да се съблече, можело да извърши поклонението в своите дрехи, ала само при условие, че ги изхвърли на изхода на джамията, за да не може вече никой да ги ползва. Такива дрехи се наричали лика и оставали на земята между Исаф и Наила, под действието на слънчевите лъчи и хорските стъпки, докато не се разпаднели съвсем.

След тези думи Ясмина отиде до денка, който тя носеше още от аз-Залелалех, бръкна и извади нещо. След това отиде и го показа на Касим. В този момент Ибрахим се опитваше да се приготви за път, но беше длъжен да изслуша безкрайните оплаквания на льо Комб и категоричните му уверения, че той гол в чужд град, в средата на арабската пустиня, няма да се съблече.

Касим се приближи до Ибрахим и каза:

- Ясмина има плат. До утре вечер тя ще приготви ихрам за нас тримата. Така ще можем да влезем в Мека.

Така Ибрахим взе тежко решение и отложи пътуването до Мека за следващата нощ.

На другия ден тръгнаха още привечер. Ибрахим искаше да има време, за да може да реагира, ако се случи нещо. Бяха решили да не се прикриват, защото така можеше да привлекат внимание, затова бързо напредваха към града. След известно време видяха свещения град, заобиколен от голи върхове. Различаваха се крепостта Шабел Шад и минаретата на няколко джамии. Ал Харам - главната джамия, се намираше в южната част на града. Когато достигнаха покрайнините на града, завързаха трите коня и камилата и се отправиха пеш към Мека. Когато навлязоха сред първите къщи, Касим попита:

- Какво ще правим сега, накъде да се отправим?

Ибрахим не знаеше какво точно трябва да се случи. Знаеше само, че трябва да посети Кааба и там трябваше да се случи нещо, ако въобще нещо щеше да се случва.

- Към Кааба! - каза Ибрахим.

- Към Кааба! - видимо доволен повтори Касим. По всичко си личеше, че арабинът е доволен, че най-накрая ще стане хаджия.

За да не привлича вниманието, Ибрахим беше оставил оръжията си при конете и камилата извън града. Къщите, между които вървяха, бяха построени от камък, а улиците бяха покрити с пясък от пустинята. Скоро четиримата стигнаха до храма. Това беше Кааба - храмът на Аллах. Това беше центърът, сърцето на исляма, Светая Светих. Ибрахим гледаше храма и си спомни историята му.

Някога това бил храмът на Ибрахим. Според легендата това е първата земя, на която Бог изпратил Адам и Ева, след като ги изгонил от рая. Други легенди разказват за “Черния камък”, че той е дошъл от небето и Адам и Ева са дошли с него от рая. По-късно той става мюсюлмански храм. През 630 година след Иса Мохамед решава да наруши договора и да нападне Мека, но така и не се стига до кръвопролитие, тъй като корейшитите му се подчиняват, той безпрепятствено влиза в града и без Дори да свали оръжието си, отива да докосне “Черния камък”, надава възглас ” Аллах акбар!” и разрушава идолите, които обграждат Кааба. После произнася проповед, в която обявява, че започва нова ера, в която единственият признак за аристократизъм ще бъде милосърдието.

Сега там, където някога бяха стояли езическите истукани, имаше каменни плочи. Ибрахим не виждаше Кааба, защото цялата сграда бе обвита в черен лъскав плат, който, движен от вятъра, потрепваше магично, а луната допринасяше за призрачния й вид. Този плат не беше обикновен, а висококачествен брокат, специално изработен за Кааба в Египет.

Ибрахим изпита непреодолимо желание да отиде пред Кааба. В чувството му имаше дълбока религиозна почит. Младият еничар се почувства дребен и незначителен. Изпита съжаление за всички светотатствени мисли, които беше позволил да минат през главата му. Как беше посмял дори да си помисли, че може да е последният пророк, посочен лично от Аллах? Стана му тъжно и обидно. Вярващият мюсюлманин в него се възмущаваше срещу тази част в него, която се бе възгордяла и бе позволила да си помисли, че е Махди. Изпаднал в религиозен транс, Ибрахим излезе иззад колонадата, зад която се беше крил допреди малко, и тръгна като омагьосан към храма. Стъпките му бяха бавни и леки сякаш някой друг го водеше и решаваше кога точно да стъпи.

Касим разтревожено се заоглежда. Притесняваше се някой да не види приятеля му. Луната, която ту се подаваше иззад разкъсаните облаци и осветяваше храма и площада, ту се скриваше, спомагаше Ибрахим да се вижда ясно. Тя придаваше мистичен и магичен вид на ходещия към Храма. Касим погледна зад съседната колона. Там видя льо Комб, който тревожно се оглеждаше и с очи питаше Касим какво да правят. Французинът изглеждаше доста смешно, облечен в новия ихрам. За пръв път беше без неизменния си каки костюм. Дори облечен като арабин, нещо в походката му издаваше, че човекът за пръв път носи такива дрехи и нито е арабин, нито мюсюлманин. От другата страна на Касим, също зад колона, се бе прикрила любимата му.

“Какво да правя?” - питаше се Касим и не предприемаше нищо. Приятелят му изглеждаше като обсебен. За пръв път Касим виждаше човек в такова състояние, затова реши, че ако Аллах го е обсебил и му говори, той ще му покаже и изход от ситуацията. Взе решение да изчака.

Ибрахим стигна до Кааба и падна на колене. Някаква сила го натисна надолу. След това еничарът вдигна двете си ръце нагоре. Явно се молеше или може би общуваше с Бог. Но той не се молеше нито като мюсюлманин, нито като християнин, нито като евреин. Такава молитва досега Касим не беше виждал.

Страховете на арабина скоро се оправдаха. Явно привлечени от необичайните действия на Ибрахим, изневиделица се появиха двама

пазачи. Те бяха облечени с дълги бели дрехи, с големи бели чалми и тъмни пояси. Те отговаряха за реда в Мека. Тъй като в свещения град забранено носенето на оръжие, пазачите носеха в ръце дълги дървени тояги. Това бяха силни мъже, които често се налагаше да бият тълпата, за да я предпазят от премазване. Въпреки това почти всяка година много хора при поклонението се разделяха с живота си.

Сега двама от тези мъже се приближиха до Ибрахим. Касим не знаеше какво да направи. Трябваше да вземе някакво решение. Главата му щеше да се пръсне. Докато стоеше така като вкаменен и се чудеше какво да предприеме, изведнъж как два силуета тръгват към пазвантите. От едната му страна льо Комб беше излязъл иззад колоната и вървеше с доста бърза крачка, а отляво на него същото нещо беше направила Ясмина. Касим беше стъписан. Това означаваше, че вече се бяха разкрили. Не му оставаше нищо друго освен и той да тръгне. Само за миг, преди да изскочи иззад колоната, си спомни за онази вечер, когато джейхините ги бяха нападнали и той се беше вкочанил от страх. После си спомни думите на своя другар. Повече нямаше да позволи някой да го помисли за страхливец. Миг след това Касим вървеше към пазачите.

В следващия миг събитията се разиграха много бързо. Тъй като пазачите гледаха към Ибрахим, това позволи на льо Комб да атакува единия с ритник. Единият пазач падна на земята. Ясмина като котка се метна върху гърба на другия пазач. Той беше изненадан и се чудеше какво да предприеме. След малко се окопити и я сграбчи, но в този момент дойде Касим и помогна на Ясмина да се откопчи от пазача, без той да успее да я удари нито веднъж. Пазачите успяха да изсвирят. С периферното зрение Касим видя още две сенки с тояги в ръце да се измъкват от колонадата. Нямаше време за мислене. Сега трябваше да се бяга. Касим сграбчи Ясмина за ръка и побягна. Льо Комб ги последва.

- Гяур! Гяур! Джамията е осквернена, дръжте го! - викаха пазачите след тях.

Касим нямаше време да се огледа, само чуваше след себе си стъпките на преследвачите. Тичаше като обезумял, не познаваше града, но тичаше бързо и разчиташе да се скрие в сокаците, но за съжаление улиците в Мека бяха прави и широки. В главата му бързо се оформи спасителен план. Веднага трябваше да напуснат Мека. Пазачите едва ли щяха да рискуват да ги последват в пустинята. Все пак бяха успели да защитят от оскверняване Свещения град, а и щяха да се страхуват да не попаднат на засада на друга по-голяма банда от разбойници.

Добре че градът не беше голям и скоро тримата бегълци успяха да напуснат пределите му. “Дано да сме успели да увлечем преследвачите” - помисли си Касим, когато вече от безопасно място в пустинята гледаха джелатите*, които стояха на края на града. От тук започваше пустинята. Пазачите осъзнаваха, че са лесна мишена и ако някой от бандитите има подръка пушка, не е трудно да ги простреля. За съжаление тримата бяха излезли от града от място, което не познаваха и не знаеха накъде да тръгнат, за да стигнат до конете и камилата. Касим не можеше да прецени накъде да тръгнат, затова реши да обикалят града в една посока, така рано или късно щяха стигнат до мястото.

В същото време в центъра на Мека Ибрахим вече бе приключил молитвата си. Беше станало точно така както Касим бе предвидил. Неочакваното нападение на льо Комб и Ясмина бе увлякло всички пазачи и така Ибрахим бе останал съвсем сам. Дори след като се върнаха от преследването, пазачите не се сетиха за странника, който се молеше по някакъв невиждан начин. Те бяха твърде ядосани и уморени и се изтеглиха в една стая, да се подкрепят и да превържат ранения си приятел. След като завърши молитвата, Ибрахим почувства абсолютна чистота в душата си. Беше пречистен и готов за това, което трябваше да свърши. Мисълта му беше кристално ясна.

Ибрахим седна и се замисли. Той по-скоро си спомняше нещата, които се бяха случили при ал-Хадад в Дамаск. Отначало му се струваше, че всичко това му се е случило в някой друг живот или поне преди много години, а всъщност едва бяха изминали няколко месеца оттогава. Той трябваше да събере метал от четирите края на света. Вече беше занесъл метал от Запад от Пелопонес под формата на камък, който символизираше Земята. Толедската рапира се беше оказала от шведска стомана, от страната на Карл XII. Тъй като се добиваше под вода, символизираше Водата и Севера. Камата на неговия учител Велко Кесиджи беше изкована от метал, който символизираше Центъра. “Призрачния ятаган” на агата на еничарите Кубилай Юндер символизираше Изтока и отговаряше на елемента Огън. Ал-Хадад смяташе, че е изкован от метал взет направо от огнената паст на някой вулкан. Оказа се, че това оръжие е било носено от най-великите източни владетели.

Спомените заляха Ибрахим. Седнал сам на площада пред Кааба, той си спомни заверата при ал-Хадад. После си спомни за Явуз Челик и Юсуп. Нямаше да се учуди, ако отнякъде се появяха двамата. Изпита желание да се огледа, но се въздържа. Сега трябваше да мисли.

Беше дошъл тук, в Мека, в Бейт ал-Харам, да търси метала на Юга. Без него ал-Хадад нямаше да може да изкове зу-л-фикр - оръжието, което след Пророка можеше да носи само Махди. Някога Мохамед беше призовал под зу-л-фикр да се стекат всички воини на исляма и да наложат правата вяра над всички хора, както и да получат истинско спасение на душите си. Днес Ибрахим трябваше да събере метал и отново да бъде изкован зу-л-фикр, но не като Втори меч на исляма, а като оръжие, което да провъзгласи създаването на нова религия и идването на Махди. Може би трябваше да се нарича по нов начин? Ибрахим не можеше да избере друго име и продължи да го нарича в себе си зу-л-фикр и “Втори меч на исляма”, макар да знаеше, че това не е точно.

*джелат - палач

Мисията му ставаше все по-ясна. Той трябваше да открие някакъв метал. Но къде тук да намери метал? Погледна Кааба. Черният брокат се движеше така, че създаваше чувството за нечие гигантско присъствие.

Въпреки че беше опакован в черен плат, на Ибрахим му се стори, че от храма се излъчва магично сияние. Това, че се намира пред храма на Аллах, мястото, където Бог присъстваше на земята, сковаваше действията му. Опита да стане, но не успя да повдигне тялото си. Като че ли земята го привличаше по-силно от обикновено. Все пак, за да изпълни мисията си, трябваше да стане и да действа. Това е разликата между обикновения човек и воина. Той беше воин и трябваше да действа. Всички негови командири и другари смятаха, че е Махди. За да потвърди това, трябваше да действа. Най-малкото, което трябваше да направи, беше да тръгне. Напрегна цялата си воля и се опита да стане. Най-накрая се изправи пред огромния куб на Кааба. Неслучайно храмът се наричаше така. Пристъпи бавно към постройката. Трябваше да направи нещо, но все още не знаеше какво. Силата го накара да направи още една крачка напред. Най-накрая стигна до брокатения плащ, мушна се под него и тогава почувства какво трябва да направи. Входът на Кааба се намираше на бой и половина над земята. Ибрахим се напрегна и скоро вече се набираше на ръце през входа. Чувството, че върши светотатство, не го напускаше. Влезе в Кааба. Вътре горяха светилници и осветяваха вътрешността. Интериорът беше изчистен, имаше само надписи по стените. Сега обаче не беше време да чете. Той седна, сви се в един от ъглите и зачака. Не знаеше какво да предприеме, затова реши да чака и да получи прозрение какво да прави. Остана така свит дълго време, но нищо не почувства. Тъй като не получи нищо свише, Ибрахим започна да мисли. Беше чул, че около него се бе създала някаква суматоха. Доколкото разбра, приятелите му отвлякоха вниманието на хората, които се бяха опитали да се доближат до него. Сега знаеше, че това ще му осигури само временно спокойствие. Това, че беше влязъл в храма, му осигуряваше още време, тъй като беше скрит от очите на външните хора, заради покривалото.

Сиянието, което беше наблюдавал отвън, сигурно беше заради светилниците, които горяха вътре.

Ибрахим остана така още известно време. После реши да предприеме нещо, все пак времето му беше ограничено. Застана срещу единия от

ъглите, в който беше поставен “Черния камък”. Чувстваше се странно Едва сега, гледайки го, осъзна, че се намира може би в най-свещеното място на света. В една малка постройка, в самата Кааба се намираше камъкът, стъпкан от Авраам, а под купол - изворът Зем зем. Но сега най-важното беше, че се намираше пред “Черния камък”. Стоеше и го гледаше втренчено, сякаш очакваше вътре в него да види нещо, което да даде отговор на въпросите му. Това беше камъкът, докосван и пазен от Адем, Ибрахим и Мохамед. Може би именно този камък щеше да изиграе роля и в живота на Махди. Ако той беше Махди, камъкът трябваше да му проговори. Ибрахим стоеше и го гледаше като омагьосан. Очакваше да получи прозрение, но нищо такова не се случи. Тогава реши да отправи молитва и да призове Бог да му помогне. Падна на колене. Почувства се толкова незначителен пред големия скален черен къс. Преди да се помоли се сети колко много неща беше чувал за “Черния камък” - от това, че е паднал на земята като голяма огнена топка, до това, че “виси” във въздуха, за да не се докосва до грешната земя. Ибрахим не получи просветление, но мисълта му започна да тече бързо, а пред очите му се появяваха картини, на които досега не бе обръщал внимание. Спомни си мрачната стая в Дамаск и оракулът, който беше казал, че предстои да се вземе металът на Юга. После си спомни едни устни, които казваха, че камъкът лети. Това бяха устните на дядо му. После гласът на Кубилай Юндер каза: “Мисля, че той е Махди и ще спаси нашите души!” “Той е Махди!” - сухо повтори Явуз Челик. Започна да му става лошо. Като че ли камъкът изтегляше мислите от главата му. Зави му се свят. “Трябва да се помоля на Аллах!” - помисли си Ибрахим. В този момент нещо се раздвижи пред очите му. Притвори клепачи. Около него всичко беше тъмно. Беше сигурен, че гледа камъка, но очертанията на скалата пред очите му се сляха. Камъкът сякаш се промени и стана прозрачен. Той вече приличаше по скоро на огромен черен диамант. Ибрахим го гледаше втренчено като че ли надзърташе в неговите мрачни дълбини. А там нещо се раздвижи. Не, Ибрахим не грешеше! Там наистина се раздвижи някаква дълбока сянка. Нечие неясно очертание изплува бавно от дълбините. Нещо неясно и безформено бавно приближаваше към него. То беше толкова ужасно, че съзнанието му не можеше да го обхване, затова изпита страх. “Шейтан! - появи се ясен глас в главата на Ибрахим. - Шейтан!” Той знаеше, че това е дяволът. После изведнъж Ибрахим вече не беше в Кааба. Дори не беше в този свят. Беше потънал в дълбока вода. Мисълта му бързо подскочи. Вече беше виждал това. Споменът дойде като светкавица, като прозрение: Дяволското падало и съществото, което живееше в неговите дълбини.

“Шейтан!” - отново чу неясен глас, който сякаш шепнеше в лявото му ухо. Близостта на гласа накара целият му гръб да настръхне. Мощна тръпка тръгна от долната част на гърба и се покатери до върха на главата му. Въпреки че нямаше коса, изпита усещането, че целият настръхва. Нещо около него се бе променило. Дишаше тежко, а на лявата му буза имаше опряно нещо хладно. Ибрахим отвори очи, явно беше загубил съзнание и беше паднал настрани. Лявата му буза бе опряна в пода. Опита се да погледне към “Черния камък”. Това, което видя, му се стори съвсем нормално, камъкът наистина “висеше” във въздуха. Ибрахим не се учуди. Камъкът продължаваше да бъде все така прозрачен. Тогава видя нещо странно, в него имаше някаква тънка жилка. Сега вече наистина получи прозрение. Камъкът висеше във въздуха и пак от въздуха се беше появил.

Да, наистина не можеше да бъде друго. “Въздух” беше твърде натрапчива мисъл, която се “набиваше” в съзнанието му. Явно това беше решението. Четвъртият елемент, който той търсеше, беше “Въздух”. Тук той трябваше да открие последния метал, който да се присъедини към останалите, за да може да се изкове зу-л-фикр. Но къде е металът? Отговорът веднага се появи. Именно тази малка нишка, която светеше като злато в “Черния камък”, беше металът за зу-л-фикр. Но как да го вземе? Тогава Ибрахим се изправи. Камъкът все още “висеше” във въздуха, нишката беше именно там. Ако камъкът беше поставен на земята, нямаше начин да се достигне до металната нишка, която се виеше в камъка на Авраам. Той дълго бе мислил какво оръжие ще му трябва, за да изпълни следващата си мисия. Колебаеше се между ятаган, пушка и до- ри беше помислил, че може би арабското копие ще му трябва, защото съдбата твърде натрапчиво му го бе предложила. Джамбията също бе получил по странен начин. Но това, което сега откри, го учуди. Да! Колкото и да му беше чудно, сега не му трябваше нищо повече или по-малко от един чук. Това “оръжие” сега би му свършило най-добра работа. Огледа се бавно и видя на земята хвърлен някакъв метал, нещо като метална скоба. Нямаше време да мисли. Трябваше да действа бързо, докато камъкът все още висеше във въздуха. Като в несвяст Ибрахим грабна металната скоба. Не желаеше да мисли за това, какво светотатство извършва. Може би нямаше по-голямо светотатство в света. Дори по време на обсадата на Кааба при антихалифа Обеид-Аллах бин аз-Зобаир през 683 година и карматските набези през 929 година никой не бе посмял да докосне “Черния камък”.

Сега Ибрахим се приближи до камъка и без да се замисля, за да не се спре, удари точно там, където беше металната жила. Отекна ясен звън,

като камбанен. Ударът беше попаднал на точното място, защото огромен слитък от камъка се отчупи и тежко падна на пода. Там проблясваха кристалите на светла руда. Камъкът се беше отчупил така, че цялата руда лежеше пред него. Това беше цялата метална жилка, която се намираше във вътрешността на Аврамовия камък. Мисълта за светотатството отново го заля като вълна. Опита се да не мисли, защото действията му се сковаваха от това. Трябваще да действа бързо преди отново да загуби съзнание. Бързо се приближи до рудата, с няколко удара изкърти парченцата от прегръдката на камъка. След това внимателно ги събра в лявата си шепа. Чувстваше, че му причернява. С бавно и отпуснато движение се опита да хвърли металната скоба някъде назад, така че ако някой я намери, да не се сети какво светотатство е извършил и че именно той е осквернил храма на Кааба и ’”Черния камък”.

Когато отне рудата от “Черния камък” като че ли изтръгна сърцето му. Камъкът помръкна и вече не беше прозрачен. Миг преди Ибрахим да загуби свяст чу как камъкът се спусна и падна така, че похлупи малкото парче.

От този момент Кааба вече беше осквернена, а “Черния камък” - разбит.

След като намериха конете и оръжията и чакаха цяла нощ, Касим започна да се притеснява. Той беше сигурен, че Ибрахим е заловен. Тъй като бяха пазили цяла вечер, Касим очакваше, че пазачите ще бъдат уморени и именно призори, когато вече решат, че всичко е приключило, ще намалят бдителността си. Затова реши да действа именно в този момент. Още преди изгрев тръгна по улиците на Мека. Тук-там се виждаха хора, които вече се бяха събудили и започваха да вършат задълженията си. Колкото и да беше странно, сутринта Касим се чувстваше много по-защитен. Меканците бяха свикнали градът им да се препълва с поклонници по време на хадж. Те посрещаха хора от всички страни на света, а сред тях имаше и много странни “птици”. Всички щяха да по-мислят, че това е поредният закъснял за поклонение бедуин.

Най-накрая стигна до Кааба. Касим знаеше, че Кааба е най-свещено- то място на света, сърцето на Аллах.

Някога в джайхилията, когато имало много богове, Кааба бил първият и единствен дом на Аллах. Именно тук било единственото място, където вярващите можели да му се поклонят. Легендата свързваше Кааба с родоначалника на арабите. Името на Исмаил означаваше “Бог чу”. В древните предания се разказваше за Ибрахим и неговата прислужница и държанка - египтянката Агар. В пустинята, където бременната от Ибрахим Агар избягала от преследването на жена му Сара, близо до един извор й се явил ангел. Този извор бил Зем зем, а мястото - точно където сега беше построена Кааба. Той я помолил да се върне, като й обещал да увеличи потомството й и казал: “Ще направя така, че синът ти да бъде сред хората като диво магаре.” Тогава сравнение с диво магаре се смятало за почетно. Това означавало, че ще направи така, че Исмаил да се отличава сред хората. Така Агар родила син на осемдесет и шест годишния Ибрахим. Нарекли го Исмаил, защото Агар се сетила за думите на ангела: “Ще родиш син и ще го наречеш Исмаил, защото Бог чу твоето страдание.” Когато Исмаил навършил тринадесет години, Ибрахим го обрязал, защото Бог му разкрил, че обрязването означава посвещаване на Бог и само на обрязаните в негово име Аллах ще разкрие истинското учение. А сюнетът означава духовно пречистване. Християните кръщават с вода и наричат децата, докато са още безсъзнателни и смятат, че с водното кръщение, завещано им от Йоан Кръстител, ще спасят душите им. Мюсюлманите отрязват нечистата част от себе си. Първият човек, на когото Бог завещал обрязването, бил Ибрахим и първо той обрязал своите деца Исмаил и Исаак.

Когато на стогодишния Ибрахим и на жена му Сара им се родил син Исак, Сара прогонила Агар и Исмаил, за да не наследят мъжа й. Ибрахим бил огорчен от желанието на жена си, но Аллах му обещал, че и от Исмаил ще произлезе народ. Рано на другата сутрин Ибрахим дал на Агар и Исмаил мех с вода и хляб и ги пуснал да вървят в пустинята Вирсава. Те обаче се изгубили и водата им свършила. Тогава майката оставила сина си под една сянка, той се разплакал, а тя се отдалечила и също започнала да плаче. Бог чул плачът на детето. Ангел божи се спуснал от небето и казал, че Аллах е чул гласа на Исмаил и ще направи така, че детето да застане начело на велик род. След което Агар видяла кладенец с вода и напоила сина си. Исмаил пораснал и живял в пустинята Фарен. Майка му му взела за жена египтянка, каквато била тя самата. Те имали дванадесет сина: Наваиот, Кидар, Адвеил, Мавсам, Мас- ма, Дума, Маса, Адад, Тема, Етур, Нафиш и Кедиа, които станали князе на дванадесет племена.

Исмаил умрял на сто тридесет и седем години. Според мюсюлманските традиции гробът му се намира в Кааба, в Мека. Така че, освен всичко друго, Кааба е мястото, където е погребан Исмаил - бащата на всички араби.

На светло площадът около храма се стори на Касим много по-голям.

Тук вече имаше доста хора, никъде не се забелязваха пазачите. Касим огледа постройките и хората, впери поглед към Кааба, където предната нощ за последен път бе видял приятеля си. Обзе го отчаяние. Рискуваше толкова много и то когато знаеше, че няма смисъл. Нямаше начин приятелят му да не е заловен и може би вече се намираше в кауша. Една част от него му нашепваше да се откаже. Заповяда си да не мисли за риска и да се опита да помогне на другаря си. Той знаеше, че Ибрахим би направил същото за него, така че отиде на мястото, където предната нощ беше застанал приятелят му. Огледа се. Пред очите му беше Кааба в цялото си величие. Заради себе си или заради приятеля си Касим реши и се приближи до черния куб, обвит в черен воал. Единствено той беше толкова близо до храма. В този момент дочу някакъв стон. До ушите му достигна този толкова ясен звук. Не, не грешеше! В Кааба имаше някой, който стенеше. Без да се замисли, Касим пристъпи към черния брокат. Отново дочу тихия стон. Арабинът вече беше взел решение. На площада имаше поне 50-100 човека. Нямаше начин да не го видят, но това сега не го интересуваше. Мисълта, че се намира толкова близо до приятеля си, го накара да скочи още по-решително. Без да се замисля, пристъпи към броката, повдигна страните му и се шмугна отдолу. Очакваше да чуе гневни викове зад гърба си, обаче нищо такова не се случи. Или никои не го беше забелязал, нещо, в което Касим се съмняваше, или хората просто бяха помислили, че е някой от хората, които се грижат за поддръжката на Кааба. Така или иначе реакция не последва. Това го успокои. Той се огледа и с учудване видя входа на храма, а той се намираше високо над главата му. Дълго скача преди да успее да се залови за прага, а после е много мъка се покатери. Когато пропълзя навътре, веднага го видя. Ибрахим лежеше на пода на храма. Касим нямаше време да се оглежда. В лявата си ръка приятелят му стискаше нещо, но сега нямаше време да види какво. Повдигна го, като го подхвана под мишниците, провеси го надолу над входа й го пусна. Опасяваше се, че при падането Ибрахим може да се удари лошо. Сега льо Комб можеше много да му помогне, ако беше с него, но беше решил да бъде сам, за да предизвиква по-малко внимание и да бъде по-бърз. Освен това пазачите бяха нащрек за група от трима души, може би дори бяха различили, че единият от тях е жена, така че по-трудно биха заподозрели сам човек.

След като пусна тежкото тяло на Ибрахим, Касим скочи до него. Сега трябваше да бъде бърз. Подхвана приятеля си, мушна ръка под мишницата му и така, носейки го, се показа иззад броката, а после бързо прекоси площада. Вървеше по най-краткия път към мястото, където ги чакаха льо Комб и Ясмина. Краката на Ибрахим се влачеха по земята и вдигаха прах. Хората, които срещаха Касим, съчувствено го поглеждаха. Те смятаха, че спътникът му или е болен, или е мъртъв.

Така, без повече перипетии, Касим се добра до спътниците си. Там натовариха тялото на Ибрахим на коня му и се отправиха към пещерата. Докато Касим го беше носил, Ибрахим през цялото време бе стискал силно нещо в левия си юмрук. Сега, когато спряха, Касим се опита да разтвори ръката на приятеля си. Явно беше нещо много ценно. С големи усилия успя. Остана силно разочарован. Вместо злато или някаква древна реликва, приятелят му стискаше няколко зрънца искряща руда. Все пак Касим реши да не изхвърля малките ненужни късчета метал, а ги постави в барутницата на Ибрахим. Нека приятелят му ги изхвърли, ако реши.

Докато се движеха към пещерата, Касим се замисли. Сигурно беше, че приятелят му не е успял да изпълни мисията си. А може би мисията е била нематериална? Едва ли зрънцата руда бяха нещо важно. Може би Ибрахим беше получил прозрение или дори пророчество? Мисълта, че човекът проснат на гърба на коня пред него може да се окаже божи човек или пророк го накара да настръхне. Нима той, Касим бин хаджи Халеф Омар бин хаджи Абдул Абас ибн Кахтан щеше да има честта в този живот да му се случи нещо такова? Той, чиито родители бяха бедни, а дядо му носеше бурнус, съшит с кръпки. Касим изпита гордост, вече беше станал хаджия. После се замисли за приятеля си. Откакто се познаваха се бяха случили толкова интересни неща. Първо Ибрахим го беше спасил в онази нощ на нападението на джейхините, а Касим го беше спасил в пустинята. После Ибрахим се беше застъпил за него пред принц Фейзула. Битката на льо Комб с арабина и тази на Ибрахим с Кая. Беше успял да спечели сърцето на Ясмина. После пещерата и времето прекарано там. Спомни си разговорите с Ибрахим за страха, онази магическа нощ в оазиса и лекцията за пеперудата. Гледаше тялото му и осъзна, че тези месеци са били най-интересните в живота му. Това беше времето, в което се беше чувствал щастлив, значим и истински жив.

Следващите дни прекараха в пещерата. Ибрахим беше в несвяст и почти насила му наливаха вода в устата. Отначало той я изплюваше, но по-късно започна да я приема. На третия ден, докато Ясмина даваше вода на младия мъж, ръката му трепна. Той разтвори лявата си длан, вдигна я бавно, погледна я и остана като втрещен.

- Сънувал съм! - каза той. - Сънувал съм!

Тримата веднага се скупчиха около него.

- Какво каза? - попита Касим.

Ибрахим дълго мълча, приятелите му помислиха, че отново е заспал и се отпуснаха по местата си, тогава еничарът с ясен и силен глас каза:

- Сънувах, че съм в Кааба…

- Но това беше истина! - прекъсна го Касим. - Аз те намерих вътре в храма и те доведох тук.

Тежка въздишка се изтръгна от гърдите на българина.

- Значи не е било сън!

Последва дълго мълчание.

- Открих мисията си! - каза след това Ибрахим.

Всички отново се скупчиха около лежащия еничар. Въпреки че говореше достатъчно ясно, те искаха да са сигурни, че няма да изпуснат нито думичка. Виждаха, че той все още е много изтощен, затова не искаха да го притесняват с въпроси. А и вече бяха разбрали, че ще им каже точно толкова, колкото сметне за необходимо.

- Разбрах каква е мисията ми!

Всички спотаиха дишането си.

- Не знам дали се е случило, или го сънувах? Имах ли нещо в ръката си? - каза той, като разтвори пръстите на лявата си ръка и посочи дланта последователно към тримата. - Държах ли нещо в ръката си?

- Да! - спокойно отговори Касим.

- Къде е то? - с трескав глас попита Ибрахим. - Какво стана? Къде е? Какво го направихте? - той се опита да се изправи, но беше толкова слаб, че падна назад. - Кажете къде е? - крещеше Ибрахим. - Какво направихте с него?

Касим искаше да отговори, но Ибрахим се държеше като обсебен. После за миг изпита съмнение дали става въпрос за няколкото зрънца блестяща руда. Може би приятелят му имаше нещо друго предвид? Тъй като не можеше да отговори, заради виковете и странното му държане, Касим стана и взе барутника му. Отви металния връх и изсипа барута. Внимателно го прерови и събра парченцата блестяща руда в ръката си. След това се приближи до лежащия мъж и изсипа парченцата в лявата му ръка. Ибрахим се надигна. Той гледаше парченцата в дланта си с широко отворени очи сякаш това бе най-ценното нещо на света. Гледаше ги, без да откъсва поглед от тях.

Касим разбра, че именно тези парченца е имал предвид приятелят му. Не беше сгрешил, че ги бе запазил.

- Има ли още? - продължаваше да пита еничарът. - Има ли още парченца? - вече почти крещеше Ибрахим. После той накара Касим да разстеле барута и да го прерови отново зрънце по зрънце, но не откри нищо. Едва тогава Ибрахим се успокои. Сега той седеше и внимателно гледаше шепата си.

- Ибрахим, ще ни обясниш ли? - попита Касим. - Държиш се така, сякаш тези парченца са злато.

- Те са много по-ценни от злато! Те са по-скъпи от цялото злато на света!

Тези думи накараха Касим да се засмее. Дьо Комб не разбираше добре какво точно си говореха двамата мъже, но чувстваше, че се случва нещо странно, затова тревожно се оглеждаше. Най-спокойна от всички беше Ясмина.

Прекараха в пещерата още няколко дни, докато Ибрахим се възстанови напълно. Когато вече можеше да стои на крака, всички се събраха на съвет.

- Вече съм готов да понеса пътуването през пустинята - каза Ибрахим. - Трябва да решим какво ще правим от тук нататък.

- Не искам да се разделяме! - каза Касим.

- Но нали вие трябва да продължите към Сана ал-Йемен?! Там трябва да купите къща, а после с Ясмина да се върнете до аз-Залелалех, да платиш своя махр или садак и да дадеш задължителната брачна гощавка. Нали това бяха плановете ти?

- Да, но не искам да се разделяме, хабиби*! - каза Касим.

- Ти какво смяташ, Ясмина? - попита я Ибрахим.

- Аз също искам да ни придружиш до Сана - каза тя.

После тримата разговаряха дълго. След три дни спорове решиха двамата да продължат пътя си към Йемен, а льо Комб и Ибрахим да пресекат пустинята и да се отправят на север. Тъй като не желаеше да излага на опасност приятелите си, еничарът не им каза къде трябва да стигне. Той знаеше колко преследвачи вървят по петите му. Ако пазачите на храма разберяха, че е счупил Свещения камък и е взел парченца от него, със сигурност щеше да стане най-преследваният човек в Империята. Ибрахим не искаше да рискува живота на льо Комб, като го взема със себе си, но французинът не желаеше и да чуе за раздяла с еничара. Тогава Ибрахим се сети за мисия на французина да събира информация за еничарите и да създаде легион от най-добрите воини. Засмя се, звучеше толкова наивно.

След няколко дни на входа на пещерата четиримата се разделиха. Двама от тях поеха на юг - по пътя на своето предопределение, а други двама тръгнаха на север, точно към сърцето на пустинята, която трябваше да прекосят.

Въпреки нежеланието си, Ибрахим скоро трябваше да признае, че решението да вземе французина бе добро. Все пак със спътник през пустинята беше много по-добре, отколкото сам. Льо Комб не му беше в тежест. Когато не се чувстваха уморени, вечер те се упражняваха. Льо Комб му показваше ритници и удари от френския бокс.

Двамата приятели преживяха нападение на някаква банда. Еничарът реши, че са джейхини, въпреки че въобще не беше сигурен. И двамата се справиха много добре. Ибрахим изстреля и петте куршума с пушката и уби няколко от нападателите. От тях льо Комб се снабди с оръжие - крива арабска сабя. Така двамата вече много по-добре се упражняваха с оръжие. Ибрахим се опитваше да разработи техники за дългото арабско копие - джерид. Тъй като вече нямаха барут за пушката, бяха принудени да я оставят, въпреки че еничарът осъзнаваше колко е полезна.

*хабиби - от арабски, приятел, приятелю

Арабските бедуини бяха добри воини. При друго нападение се случи нещо, което разтърси льо Комб. Ибрахим удари един от нападателите в лявата ръка и почти я отсече. Кръвта рукна обилно, костите на рамото се виждаха, а движението на ръката на нападателя изглеждаха страшни и грозни. Ръката беше толкова силно отсечена, че се държеше само на кожата. Всяко движение предизвикваше неописуема болка на арабина. Въпреки тежкото поражение, бедуинът продължаваше да върви с вдигната сабя в ръка. Ибрахим отстъпваше. Той също беше поразен от случващото се пред очите му. Тъй като отсечената ръка му пречеше и му причиняваше страдание, арабинът пусна сабята, която държеше в дясната си ръка й откъсна лявата си ръка. Чу се звук като от късане на плат, но като знаеше, че това е плът, Ибрахим настръхна. Той очакваше нападателят да припадне от силната болка. Това обаче не се случи. Мъжът взе отново сабята, пред стъписаните погледи на льо Комб и Ибрахим, и без една ръка отново се втурна към еничара, вече освободен от бремето си. Тичащият арабин беше страховита гледка, защото кръвта все още продължаваше да тече от мястото на липсващата ръка. За да го спаси от мъки, Ибрахим нанесе удар със сабята си над дясното му коляно, но също не успя да отсече крака нацяло. Арабинът падна и пълзешком продължи напред. Гледката беше потресаваща, без ръка и с почти отсечен крак пълзеше като срязан на две гущер, а когато повдигна главата си, цялата опръскана с кръв, приличаше на адски демон. Въпреки болката и загубата на кръв, нападателят продължаваше да пълзи напред. Той не показваше болка, а преследваше целта си. Ибрахим не разбираше какво иска, но смелостта и издръжливостта на арабина го поразиха. Като воин той удостои с уважение храбростта и силата на своя враг. Дори полумъртъв, той беше доказал, че волята му е по-силна от болката, страха и смъртта. Гърчещото се в пясъка обезобразено тяло на арабина беше доказателство на еничарската максима, че духът е по-силен от тялото и от всичко останало, и за да наложиш волята си над другите, първо трябва да я наложиш над себе си.

За да даде нужното уважение към достойния воин, Ибрахим се приближи и го прободе в гърба под лявата плешка. Така с един удар сложи по най-бързия начин край на мъките на човека. След нападението, отдавайки му специална почит, го зарови в отделен гроб.

Льо Комб не разбираше и през цялото време питаше:

- Защо го уби? Защо не го пощади?

- Не е в моя власт да давам живот - отговори Ибрахим. - Аллах решава. В моя власт беше да го убия, но не и да го спася. В ръцете на джейхина беше да оздравее, но само, ако аз реша да го пощадя. Той направи своя избор и продължи към мен, към гибелта си. Не ми остави право да избирам. Аллах и той бяха изчерпали всички възможни варианти. Моята ръка беше ръката на Аллах и от мен нищо не зависеше.

Тази нощ двамата не спаха, а разговаряха. Льо Комб се убеди, че този еничар е най-умният човек от всички, които досега беше срещал. Той

успяваше да аргументира всяко свое действие. Французинът разбра, че приятелят му не върши нищо случайно. Обясненията на Ибрахим бяха задълбочени и истински. Льо Комб изпита възторг от разговора с този велик воин. За всичко останало българинът говореше с лекота, дори с финес, но колкото пъти попита за мисията му в Мека, за зрънцата руда или за това накъде са тръгнали, толкова пъти в отговор получаваше мълчание. Беше ясно, че Ибрахим не желае да говори за това. Той грижливо беше прибрал скъпоценните парченца руда в една малка кожена кесийка, която държеше заедно с някаква книга в пазвата си и всяка вечер поставяше парченцата в дланта си и ги съзерцаваше като омагьосан.

Двамата освен всичко преживяха и пясъчна буря. Разбира се, тя не беше от най-силните, за които бедуините разказваха легенди, но така или иначе останаха затворени два дни в една плитка пещера. Добре че в нея имаше място за конете им. Бурята се изви за секунди и като каменна стена ги удари. Това се случи сутринта, още преди да тръгнат на път и така намериха подслон в удобната пещера. Ако бяха на път, Ибрахим не знаеше какво щяха да правят. Аллах ги предпази от гибел.

Докато чакаха стихията да стихне, Ибрахим се замисли за първи път, че вече беше хаджия. Вярно, че не беше изпълнил хаджа в уречените дни с точните ритуали. Този хадж се наричаше Голям, когато се извърш¬ва от седмия до тринадесетия ден на свещения месец зу ал-хиджа. Той беше изпълнил така наречения Малък хадж, който се извършва в произволно време, но все пак имаше право да носи званието хаджия.

“Хаджи Ибрахим Абдаллах” - каза той, за да чуе как звучи. После повтори: “Хаджи Ибрахим!” Стана му весело и смешно, започна сам да се смее. Това име му звучеше някак надуто и чуждо, сякаш не се отнасяше за него. Представяше си дебел човек, който тежко пристъпя от крак на крак с голяма чалма и кехлибарена броеница в ръце. “Хаджи Ибрахим!” После в спомените се върна в Боляровия хан и как майка му нежно го викаше: “Петко! Петко!” И така в един живот той вече беше Петко Боляров, викаха му Кьосето, еничарите го зовяха Ибрахим Абдаллах, а командирите от корпуса, които смятаха, че той е Махди, го наричаха Ибрахим Ъшъкер. Ъшъкер означаваше “Воин на светлината” или “Борец за светлина”. “Може би някой ден всичките ми имена ще изчезнат и ще се казвам само Махди!” - помисли си Ибрахим и му стана неприятно от светотатствената мисъл. После се сети за начина, по който беше успял да отнеме метала от “Черния камък” и коремът му се затопли. А може би наистина у него имаше нещо! Все повече започваше Да вярва, че може би той е Избраният. Може би наистина бе Махди.

Вървяха вече много дни из пустинята. Минаха от пясъчната в каменистата пустиня и пътят ставаше все по-познат на Ибрахим. Еничарът знаеше, че завършването на мисията му трябва да стане в Дамаск, но не посмя да тръгне натам през пустинята. За по-сигурно реши да върви по познатия му път, откъдето беше дошъл. Отначало реши да отиде до Йерусалим, а от там да продължи по пътя до града на ал-Хадад. Бързаше! Беше щастлив, че е изпълнил мисията си. В Йерусалим можеше да посети старите си познайници бен Йохай и неговия внук Данаил. Колкото повече напредваха, толкова по-сигурен се чувстваше и ускоряваше крачка. Някаква сила го тласкаше към най-свещения за евреите и християните град и третия по святост за мюсюлманите - Йерусалим.

При разговора с далила Осман и с шейх абу ар-Разан, Ибрахим беше научил много неща за Йерусалим и за спора между евреи, християни и мюсюлмани. Освен историята за договора между Авраам и Бог, и това кой от наследниците му: Исмаил - бащата на арабите, или Исаак - бащата на евреите, ще носи истинското божие учение, Ибрахим беше разбрал за спора за Йерусалим. Абу ар-Разан му беше обяснил всичко много подробно и ясно. Историята беше следната. Богът на евреите, когото те наричали с различни имена, за да скрият истинското му име, което хората не трябва да знаят и да произнасят непрекъснато, под различни форми се свързвал с хората. На някои се разкривал като образ или звук, други получавали пророчества, а на един от еврейските пророци се появил с истинското си лице. Това бил Мойсей. Този бог евреите наричали Елохим, Яхве, Йехова, Адонай. По-късно християните го нарекли Бог Отец, но мюсюлманите знаели истинското му име. Евреите също го знаели, а то било Ел или Ил, а арабите го наричали Ал, от там - Аллах.

Евреите казват, че те са богоизбрани. Бог Ил ги бил избрал да носят вярното учение на света. Така смятат всички народи. Всеки народ на тази земя смята себе си за богоизбран. Това е така, защото всеки народ знае само своята истина. Бог е поставил на различните народи различни мисии. Различните пророци, които Бог изпраща на земята, знаят различна част от учението.

Бог завещал на евреите мисията да съхранят писменото слово за него. Всичко това започнало със срещата на Мойсей с Бог. Йехова обещал, че никога няма да изостави своя народ - еврейския, ще им осигури достъп до рая и душите им ще бъдат спасени само ако изпълнят няколко неща. Бог повел народа към Ханаан и ги завел до един хълм. Именно на този хълм, само тук и никъде другаде на света, трябвало да бъде построен храм, по точно определен начин. Бог дал точните планове за своя храм на Мойсей. Той обаче нямал възможност да построи храма. По-късно неговият наследник Соломон го построил. Затова той се наричал Соломонов храм. В Соломоновия храм се намирал Светая Светих - давир. Зад една завеса в голямата зала бил домът на Бог. Единствено първожрецът веднъж в годината имал право да влиза зад завесата. Именно там се намирали скрижалите, а те се съхранявали в специална кутия, която ги пазела и се наричала кивот.

Юдеите трябва да осигурят Соломоновия храм, кивота и скрижалите. Те няма да спрат, докато отново не издигнат храма и не поставят в него скрижалите и кивота. Преди да се случи това, трябва да се появи Месията и той трябва да изгради отново Храма. Храмът е бил разрушаван няколко пъти, за последно - от османските турци. Днес евреите са разкопали една от стените на храма. Това е стената на фундамента, върху който е бил изграден храмът. Тъй като храмът го няма и техните ду¬ши няма да бъдат спасени, евреите ходят да се молят и плачат на тази стена. Те плачат за себе си, за душите си, за делия еврейски народ и за това, че е прекъсната връзката им с Бог и техните предци, които пребивават в рая, защото тогава Храмът, кивотът и скражалите са били там, където Бог е завещал на Мойсей.

Когато на Мохамед се явил архангел Джибраил и му казал да се качи на ал-Бурак, нещо средно между муле и кон, но с крила, летящото същество го отнесло на площадката, където някога е бил Соломоновият храм. Така мюсюлманите претендират, че Мохамед е един от пророците равнозначни на Мойсей и Авраам, защото и той като тях е виждал Бог.

Аллах казал на Мохамед, че именно на това място той ще държи връзка с вярващите в него. След това пред Мохамед се разгънала стълба, която отвела Пророка към небесата на Аллах.

Днес точно върху платформата на Соломоновия храм има голяма джамия, която се нарича ал-Акса - Стълбата или Куббат ас-Сахра - Куполът над Стената. Точно до ал-Акса се намира черквата, която източните християни наричат “Божи гроб”. Там се смята, че е мястото, където е бил погребан Христос преди да възкръсне.

Проблемът е следният. Евреите трябва да възстановят Соломоновия храм, иначе ще са низвергнати. Той може да се построи само върху фундамента на стария храм, но днес там се намира джамията ал-Акса и черквата “Божи гроб”, където източноправославните християни ходят на техния си хадж и се покланят, за да стават хаджии. Мюсюлманите и християните няма да допуснат “Божи гроб” и Ал-Акса да бъдат разрушени. Едно място в Йерусалим е свещено за три религии едновременно. Евреите никога няма да се примирят с мюсюлманите и християните и няма да допуснат промяна, така че това е конфликт, който никога няма да затихне и ще се събужда непрекъснато.

Сега Ибрахим приближаваше триждисвещения Йерусалим. По някое време льо Комб каза:

- Знаеш ли, че Йерусалим е наш град?

- Какво говориш? - не повярва на ушите си Ибрахим.

- Да! Не знаеш ли?

Ибрахим погледна учудено французина.

- Някога ние сме провеждали кръстоносни походи с цел да освободим Светия град от неверниците - като каза това, льо Комб осъзна, че всъщност Ибрахим е един от тези, които нарича неверници. - Те се наричали рицари кръстоносци. Преди един от турските султани да превземе окончателно Йерусалим, той е бил столица на християнско царство. Този турчин се е казвал Саладин.

- Саллах уд-Дин - каза Ибрахим - не е бил турчин, а кюрд. Под неговите знамена се биели селджукските турци, но и обединените войски на исляма. Днес неговият гроб се намира в Дамаск, в двора на Голямата джамия на Омаядите.

- Тук в Йерусалим са били създадени два от най-важните военно- християнски ордени - продължи льо Комб. - Единият е орденът на ’’Свети Йоан”. Той имал голяма болница и се грижел за ранените и умиращи християнски воини. По-късно, когато Йерусалим “паднал”, се преместил в Кипър. Наричали ги хоспиталиери, от хоспитал - болница. Другият орден се наричал орденът на тамплиерите, от темпъл, което означава храм. Смята се, че именно те открили тайната на Храма, кивота със скркжалите. Светия граал* и копието, което проболо Спасителя - копието на Гибелин или Лонгин.

Това, че някога е бил християнин, му помагаше да разбира много добре какво говори льо Комб. Ибрахим не знаеше нещата точно така, но сега слуша-ше, за да чуе дали католиците не знаят нещо повече от източ-ноправославните.

- Те се наричали Рицари на Храма и пренесли всички светини в Европа. След това из цяла Европа започнали да изникват катедрали. Никой в този момент не можел да построи толкова големи, високи и внушителни постройки. Смята се, че всяка катедрала е строена по намерените от рицарите тамплиери планове и е копие на Соломоновия храм. Тамплиерите създали банките и банкнотите. Те станали толкова силни, че европейските владетели им завидели. Един наш крал, който се казвал Филип IV Хубави, затворил тамплиерите в тъмници, след което ги изгорил на клада.

Ибрахим слушаше думите на льо Комб като приказка.

- Значи вие също претендирате за Соломоновия храм? - каза еничарът.

- Да. В него е скрита тайната на Завета. Ние трябва отново да го издигнем.

- Но вие нямате нищо общо с него! Той винаги е бил на йехудите!

- Бил е даден на хората. Това е бил Храм на знанието и Светлината.

* граал - чашата, в която била събрана христовата кръв на кръста

- Ако го изградите, ще пускате ли вътре хора от други изповедания?

- Да, защо не?

- А, евреи?

- Евреите са наши врагове. Те са разпнали Исус на кръста и са преследвали кръвта на Христос.

- Значи този спор никога няма да бъде разрешен. Евреите искат да построят Храма, но няма да допуснат никоя от другите религии вътре. Вие

искате да го издигнете, но не искате да допуснете евреите. Мюсюлманите не искат да се издига Храма, защото това означава да се събори Куббат ас-Сахра. И християните не искат, защото това ще засегне “Божи гpoб”.

- Дори да не издигнем материално Храма, ние вече го издигаме в човешките души. Тамплиерите са били в основата на европейското прос-вещение. Ние издигаме Божия храм върху цялата земя.

- И катедралите са копие на Соломоновия храм?

- Да! Ние сме ги построили. Ние сме великите зидари*, но не само на духовния храм.

- Това не е християнство, а някаква странна смесица между юдеизъм и християнство!

Французинът явно се обиди.

- Какво е християнството? Нима в светата книга на християните - Библията, повече от четири пети не е юдеизъм? Защо християните не са изхвърлили Стария завет и не са оставили само Евангелието като своя свещена книга? В Библията не се ли разказва за еврейските царе, първосвещеници и пророци?

Ибрахим вече знаеше много за християнството, юдеизма и исляма и разбра, че льо Комб имаше пълно право за това, което казваше, Наистина, голяма част от Библията беше Старият завет, в който се разказваше историята на евреите и само Евангелието беше книгата, в която се говореше за Христос. Той реши да се върнат към темата.

- И какво станало с тамплиерите?

- Филип IV Хубави ги изгорил на клада.

- Но как така ги е избил, нали са били могъщи. Те са били корпус от монаси-воини.

Ибрахим си представяше, че тамплиерите са като тях. Тази борба се беше водила много пъти и в Османската империя. Почти всеки султан се опитваше да притеснява еничарите и дори да ги унищожи, Досега еничарите винаги са били достатъчно силни и никога не бяха допуснали това. Но все по-често се чуваха гласове за модернизация на армията и дари на самата Империя. Именно затова Ибрахим се възмути от думите на французина.

* Днешните наследници на тамплиерите се наричат масони. Те са оформени в масонски ложи. Наричат се още зидари и строители на Храма. По-скоро става въпрос за духовен Соломонов храм. Според тях масонството има мисия да просвещава света и да осъществява връзка с Бог.

- И какво, да на би да са допуснали да бъдат унищожени? - негърпеливо попита Ибрахим.

- Не, днес те вече не са ролигиозен орден. Днес се наричат масонска ложа или ложа на зидарите. Те твърдят, че са зидари, не защото са строители. Те претендират, че познават строежа на Вселената и Бог, трябва да пазят Храма и да го зидат непрекъснато. Затова се наричат зидари.

Ибрахим слушаше дьо Комб и проумя, че спътникът му няма откъде да знае всичко това, ако сам не е масон. Затова реши да попита направо:

- Ти масон ли си, льо Комб?

Докато двамата мъже говореха, бавно се приближаваха до портите на Йерусалим. Льо Комб толкова вдъхновено му обясняваше, че постоянно изоставаше и Ибрахим се притесни да не закъснеят и да затворят портите на града. Той искаше да заведе льо Комб при бен Йохай и там да пренощуват. Но сега трябваше да бързат. Тъй като на едно място пътят много се извиваше и обикаляше, Ибрахим реши да минат напряко. За тази цел трябваше да тръгнат по пътека, която сечеше голямата извивка. Проблемът беше, че пътеката беше много тясна и стръмна. Беше невъзможно да минат по нея, яздейки берберските коне. Така Ибрахим подкани приятеля си да го последва, след което скочи от гърба на кончето, пое поводите му в ръка и тръгна по пътеката. Маршрутът беше по-стръмен, отколкото му се беше сторил, затова не можеше много да бърза. Ибрахим вървеше мъчително, като тежко пухтеше. Конят също се затрудняваше. Спасяваше го това, че е по-дребен. Чистокръвен арабски жребец нямаше да може да мине от тук. Льо Комб следваше Ибрахим, но имаше същото затруднение. Когато се обърна за последен път да го види, върху зеления костюм на французина се бяха появили големи тъмнозелени петна от пот. Явно другарят му беше вир вода от изкачването.

Вече се бяха изкачили и почти бяха достигнали мястото, където пътеката отново се вливаше в пътя. Мракът се беше сгъстил и еничарът почти не виждаше следващия го льо Комб. В момента, в който отново се обърна, за да продължи напред, защото нямаше време за оглеждане, се случи нещо неочаквано. Някакъв неясен силует се бе появил от мрака пред него. Човекът беше огромен. Беше толкова по-висок от него, че главата на Ибрахим се блъсна в гърдите на появилия се изневиделица мъж. Инстинктивно българинът хвана арабската сабя и я извади. Може би преследвачите все пак бяха успели да го настигнат. Миг преди да се добере до града, където щеше да “потъне”, те го докопаха. А може би това беше засада, която турските власти или Кая му бяха поставили, за да го заловят. Само преди няколко месеца те го бяха изпуснали и сега търсеха реванш.

Ибрахим беше готов за битка. Мъжът беше облечен с дълга черна дреха, но Ибрахим не виждаше нито лицето, нито ръцете му. Тъмният, неясен, огромен силует също държеше в ръце извита арабска сабя.

Ибрахим чу нападателят да казва нещо, но той нямаше намерение да говори с враговете си, нито да ги слуша, освен това от изненадата или от изкачването ушите му бучаха. Сега най-важното нещо беше да бъде бърз. Противникът му беше много по-едър от него, но той нямаше намерение да се съобразява с това. Ибрахим беше тренирал много с льо Комб. Те се бяха упражнявали и със сабя, така че нямаше от какво да се притеснява. Той знаеше, че и едрият човек може да умре от удар в сърцето, точно толкова лесно и бързо, колкото по-лекият. Това колко добър воин си не зависи от размерите ти, а от смелостта и умението ти. Не случайно Ибрахим слагаше смелостта на първо място. А той беше смел. Беше го доказал хиляди пъти. Той беше еничар. Нямаше да позволи някакъв случаен човек да го предизвиква. Всеки, който си позволи да удари или да унижи еничар, трябва да умре. Еничарите са неприкосновени хора. Сега мъжът, съществото или каквото беше там трябваше да си плати. Ибрахим замахна зверски. Насочи кривата арабска сабя към врата на врага. Ударът не беше хоризонтален, за да отсече главата, а отгоре надолу, щеше да мине през ключицата, да разсече ребрата и да заседне в гърдите. Правеше грозна рана, от която се умираше веднага.

Тъмният силует нещо викаше, но Ибрахим така беше замахнал, че нищо не чуваше. В този момент мъжът замахна с лявата ръка, в миг нещо огромно се появи от ръкава му, чу се силен звук, нещо удари сабята му и с невероятна сила я изтръгна от ръката му. Онемял Ибрахим проследи полета на сабята си, която се премяташе във въздуха и отлетя надалеч. Такова нещо досега не му се беше случвало. Каква беше тази свръх човешка сила, какво беше това тайнствено, неизвестно оръжие? Беше забравил за врага. Невярващите му очи още гледаха по посоката, в която бе излетяла сабята му. Врагът продължава-ше нещо да говори.

Еничарският дух и яростта се бяха върнали в Ибрахим. Досега не беше претърпявал такова унижение - да му отнемат оръжието по такъв начин. Беше мислил, че ще се дуелират честно като воини, с равностойни оръжия, но не, врагът се бе държал нечестно и включи в битката някакво друго оръжие. Ушите му бучаха от ярост. Та той беше един от най Добрите бойци с оръжие в корпуса на еничарите. Лично Юсуп го беше Учил на бой с арабска сабя, той, който учеше льо Комб. Как след това щеше да погледне французина в очите? Какво самочувствие щеше да има да го учи, въобще как можеше да иска уважение? Но не само себе си, той беше посрамил и всички еничари, беше лепнал петно на целия корпус и то пред един неверник. Пред човек с голямо самочувствие, който ще разнася из целия свят кои са еничарите.

Всичко това трябваше веднага да се поправи, колкото се може по-скоро. Не можеше да остави нещата така. Човекът го предизвикваше и беше. достоен противник. Ибрахим отстъпи крачка назад, посегна към самара на коня, хвана джерида и с едно движение го освободи от връвта, с която бе привързан към седлото. Той го носеше така, за да не му пречи при езда. Сега копието беше в ръката му. То беше по-дълго от оръжието на нападателя, а това му осигуряваше предимство. Трябваше да използва изненадата преди врагът да е измислил тактика или да е извадил същото оръжие, или още по-дълго.

Насочи удара към гърдите на врага. Той беше едър и със сигурност по-бавен. В този момент противникът отстъпи назад и вместо да се защити с дясната ръка, където беше извитата арабска сабя, той отново замахна с лявата ръка. Последва страшен удар. Дръжката на копието се разтрепери в ръцете му. Ако не беше подготвен, и това оръжие щеше да излети от ръката му. При срещата на двете оръжия се чу тътен и нещо удари Ибрахим в лицето като огнен шамар. В следващия момент някой като че ли хвана джерида и го дърпаше напред. Ибрахим стискаше дръжката и едва издържаше. В този момент дочу някакъв глас, който беше като тътен на гръмотевица и произнасяше неговото име.

- Ибрахим Абдаллах! Опомни се!

Ибрахим не можеше да повярва, че чува този глас. Той му беше толкова познат. Това беше гласът на приятеля му Юсуп. За миг спря. Разбира се, все още продължаваше да държи копието като с клещи. Едва сега осъзна, че гласът идваше от устата на нападателя и Ибрахим се вгледа в чертите му. Не можеше да повярва. Въпреки че беше тъмно, виждаше всичко. Тези черти му бяха познати. Сега разбра защо не виждаше лицето и ръцете на нападателя. Човекът отсреща беше арап. Той познаваше тези черти много добре, защото това беше неговият приятел и учител, сейменът Юсуп. Ибрахим проумя, че е Юсуп, но не знаеше как да реагира. Да скочи и да прегърне приятеля си или да продължава да се бори за дръжката на джерида. Само за миг си спомни в колко странни обстоятелства беше срещал сеймена. Спомни си как всички казваха “Шейтан! Шейтан!”, как го беше пазил в Диарбекир, как беше убил потерята в Анадола. Юсуп беше неговият ангел-хранител.

Сега му стана ясно, оръжието с което му беше избил сабята и с което сега държеше джерида беше неговата ортома. По скоро оръжието на Велко Кесиджи. Парчетата, които го бяха зашлевили, бяха оловни топчета от ортомата.

В момента, в който се чудеше как да реагира, Юсуп намали тегленето с ортомата, Ибрахим също отпусна хвата си.

- Приятелю! - извика Юсуп, приближи се и най-почтително поздрави Ибрахим. - Ибрахим Ъшъкер! Къде беше? Търсим те от толкова време!

В този момент Юсуп освободи джерида на приятеля си. Докато двамата говореха, Ибрахим се запъти да търси сабята си, която преди малко бе изхвърчала от ръката му.

- Ибрахим, нямаме време за това - каза Юсуп. - Трябва да тръгнем веднага!

Изведнъж от мрака се появиха някакви мъже. Те поеха коня на Ибрахим, водеха два наистина добри арабски коня. Ибрахим веднага ги позна, по никакъв начин не можеше да ги обърка. Бързи, точни, всяко тяхно движение беше премерено и под контрол. Това бяха те, неговите братя йолдаши, еничарите. За пръв път от толкова месеци се почувства спокоен и сигурен. Идеше му да ги прегърне.

- Вземи си нещата! - каза Юсуп.

Ибрахим държеше книгата в пазвата си, до нея бяха кесийката с рудата и джамбията, в ръка държеше джерида, така че всичко важно беше в него. В следващия момент Юсуп се метна на гърба на единия кон. Той направи знак на приятеля си да го последва.

- Имам един приятел… - опита се да каже Ибрахим.

- Да, да, те ще се погрижат - каза Юсуп.

Ибрахим се опита да каже някоя дума на французина, но беше толкова тъмно, че въобще не успя да види льо Комб. В мрака имаше толкова хора, че сигурно вече го бяха отвели. Качи на другия кон и с джерида в ръка последва приятеля си. Животното наистина беше великолепно, чистокръвен жребец. Явно срещата му с бен Йохай се отлагаше. Юсуп, вместо да върви към портата, тръгна по друг път, който обикаляше около града. Изведнъж, учудващо за Ибрахим, сейменът спря коня. Направи знак да го последва, след което кривна от пътя и се насочи към рядка маслинова горичка. Тя се намираше досами крепостната стена. След това, въпреки мрака, двамата слязоха от конете и ги завързаха за ниските клони на едно маслиново дърво.

- Какво ще правим? - попита Ибрахим.

- Не знам! Явуз Челик ми заповяда да чакаме тук. Явно нещо ще се случи или някой ще дойде.

Тъй като под дръвчетата мракът беше доста гъст, Ибрахим насочи погледа си към крепостната стена. На това място тя не беше гладка, както навсякъде другаде, а в самата стена имаше нещо, което наподобяваше две порти. Те бяха напълно еднакви, една до друга. Бяха високи, украсени с прост каменен фриз, а върхът на свода беше остър. Портите обаче бяха зазидани с огромни каменни блокове. Така изглеждаше, че на стената има някаква украса. Примамен от интересната гледка, Ибрахим се отправи към двете порти близнаци. Натам дори не водеше път, но нещо го привличаше към тях. Явно наистина са били построени само за украса.

Всъщност Юсуп не го беше довел на случайно място. Това беше така наречената “Порта на овните”. Еврейската легенда твърдеше, че именно от тук ще мине. Месията преди да бъде разрушен Йерусалим и на негово място да бъде въздигнат вторият Йерусалим. Според юдеизма Месията е човекът, който ще се появи и ще поведе човечеството към спасение. Той ще изгради отново Храма. Именно идеята за Месия беше повлияла на християнството, като Исус Христос и учениците му твърдели, че той е този Месия. Можеше ли да се окаже, че Светата християнска черква е Храмът, който евреите чакаха да бъде построен? Различните пророци и светци са споменавали различни белези, на които трябва да отговаря Месията. Свети Илия, Езекил и други смятали, че той трябва да се роди в Назарет, откъдето бе и цар Давид. За да е сигурно, че наистина той е Месията, трябвало да влезе в Йерусалим именно през тази порта. Така, изпълнявайки пророчеството, Исус минал през нея, яхнал магаре, а тълпата го приветствала, махайки с палмови клонки. Така те го поздравявали като Месия и цар на Юдея. Този празник в християнството се нарича Цветница и в България се празнуваше като хората се кичеха с напъпили върбови пръчки.

Според християните, Месията вече се бе появил, защото Исус изпълнил пророчеството. Юдеите смятаха Христос за лъжец и самозванец. По много белези учените равини бяха доказали, че Исус не бил чаканият Месия и не отговарял на казаното за него. Юсуп знаеше всичко това, защото беше копт, а коптите, които живееха в Египетската земя, бяха едни от първите християни. Те имаха писания по-стари от самата Библия, а Евангелието им беше по-мъдро и чисто от тези на четиримата евангелисти. Коптското евангелие беше първото написано евангелие.

Мюсюлманите бяха сигурни, че така чаканият Месия е именно Махди, Краят на времената ще бъдат белязани с ужасен катаклизъм, след който ще се появи правилно насоченият от Аллах пратеник. Антихристът ще бъде убит от Исус. Някои смятаха, че Антихристът няма да бъде убит от Исус, а от Махди, но Махди няма да бъде просто убиец на Антихрист, той е нещо много повече. Той ще спре Земята, ще спаси всички, които го видят, ще разруши стария свят, за него няма да има скрити неща.

Тъй като евреите непрекъснато очаквали Спасителя, за да прекратят това в XVI век след Христос турските султани бяха зазидали този вход на Йерусалим и бяха разрушили всички пътища, които водеха към него. Ако Ибрахим беше Махди, той трябваше да мине през входа. Някои говореха, че в портата е зазидан голям топ, който да простреля Месията и да го спре при реализиране на мисията му. Не се знаеше кой го е направил - евреите или турците.

Агата на еничарите Кубилай Юндер - свят човек, който бе в непрекъснат пост и единение с Аллах, беше сънувал пророчески сън, че Махди ще бъде наследник на великите ездачи на Изтока и ще носи Свещената кама.

“Дали Ибрахим е Махди? - питаше се Юсуп. - Можеше ли приятелят му да се окаже най-светият човек слизал някога на Земята? По-свят от Пророка и Али или може би той е кръвен потомък на двамата пророци?”

В него се пораждаше някакво притеснение и мрачно предчувствие. Ами ако наистина се окаже, че Ибрахим е Махди? Навсякъде бе казано, че непосредствено преди появата на Махди ще има катаклизъм, а миг след това животът ще спре и ще настъпи Сетният ден. Ами ако това се случи след миг? Юсуп настръхна от тази мисъл. Нима той беше участник в толкова значими, божествени и свети дела? Изпита гордост, но и притеснение. Сега вече следеше приятеля си като ястреб. Не можеше да направи нищо, но искаше поне да види нещата, които ще го сполетят или поне как ще се случат.

Ибрахим, привлечен от любопитство, се доближаваше все повече и повече към стената. Той не знаеше нищо за нея, но някаква невидима сила го тласкаше напред.

Юсуп започна да го губи от поглед. Това го притесни и той, въпреки страха си, тръгна след приятеля си, за да може да вижда какво се случва. Беше получил заповед да не го изпуска от очи, така че Юсуп следва ше дословно заповедта на Явуз Челик. В този момент се случи чудото това, което Юсуп очакваше и от което се опасяваше. Цялата земя се раз тресе. Трусът беше толкова силен, че краката на арапа силно се свиха коленете и той падна на земята. Това беше най-силният трус, който Юсуп беше усещал. За миг страхът и притеснението му изчезнаха. Кат човек цял живот обучаван да действа в екстремни ситуации, опасността му подейства мобилизиращо. Вместо да се подаде на притеснение, паника или страх, изведнъж съзнанието му се изясни, той скочи на крака с големи отскоци се отправи към мястото, където преди малко беше в дял Ибрахим. Всъщност се налагаше да подскача, защото земята под краката му се движеше и подскачаше като див, необязден кон. Гигант с огромни подскоци се приближи към мястото, където беше паднал Ибрахим. Той го подхвана през кръста и бързо го повлече назад. Трусовете вече бяха по-леки, но все още продължаваха. Нейде в недрата на земята се чуваше глух тътен, звук на чупене и пращене. Като че ли Алли се опитваше да прекърши земята под краката им. Юсуп теглеше младежа назад, защото Ибрахим беше паднал почти в подножието на крепостната стена и портите. Въпреки че беше построена само преди 200-300 години, сега земетресението беше толкова силно, че отделни каменни блокове се рушаха и с гроход и тътен падаха на земята и се трошаха. Докато теглеше младежа на безопасно разстояние. Юсуп гледаше към каменните отломъци. Колкото и да беше странно, каменната стона на Йерусалим, строена в библейски времена и достроявана, и укрепвана, от Ирод Велики и кръстоносците, издържаше на земетресението. Рушеше се само по-новият зид, запълнил Портата на Месията. Юсуп вече беше сигурен, че Ибрахим е Махди. Той беше започнал да изпълнява пророчествата. Скоро със сигурност щеше да възвести идването на Съдния ден и да “изпълни земята със справедливост, така както е била изпълнена със зло и потисничество. Той беше сигурен, че именно присъствието на МАХДИ ДО Портата бе предизвикало катаклизма, така както беше казано в пророчеството. Ако Ибрахим беше останал по-дълго, щеше да зидарията и Портата щеше да бъде отворена. Гледката беше страховита, като че ли невидима ръка разчистваше пътя пред нозете на Юсуп разбра защо Кубилай Юндер наричаше Ибрахим Ъшъкер - Воин на Светлината. Сега от арапа зависеше дали ще спаси Посветения. Той теглеше Ибрахим, въпреки че вече бяха на доста голямо разстояние от крепостната стена. Като бивш копт знаеше, че най-свещеният за християните град, освен разположен в този свят, беше също и небесен град. Месията, освен в юдейския Йерусалим, щеше да влезе в небесния Йерусалим, при ангелите и архангелите и да седне в основата на престола на самия Бог. Юсуп беше объркан. В главата му религиите се смесиха. “Какъв ли е Месията? - помисли си той. - Коя ли религия е вярната? Дали следващият Пратеник на Бог - Ибрахим Ъшъкер, щеше да влезе в Йерусалим като Месия, описан според юдеизма, дали като Исус Спасителя или като Махди?” Юсуп изпита възторг. Той щеше да бъде първият човек, който ще разбере това. Може би някой ден в някоя книга щеше да пише за него и за ролята, която е изиграл при идването на Последния Месия, Исус или Махди. За да разбере всичко това, Юсуп впери поглед към рушащата се порта. Отвътре, от града, се излъчваше силна светлина. Сейменът повярва, че там ще се разкрие Небесният град и продължаваше да гледа Портата като омагьосан. Колкото и да беше странно, вместо през пролуките да прозира раят, оттам по-скоро надничаше адът. Юсуп сякаш дори надушваше миризмата на сяра.

Ибрахим също се учуди. Той си спомняше как предният път, когато беше минал близо до крепостната стена на Йерусалим, отново имаше земетресение, много по-слабо, разбира се, но вее пак съвпадението беше странно и му направи впечатление. После българинът почувства силните ръце на другаря си. Юсуп, неговият ангел-хранител, отново за кой ли път го бе спасил. А може би той беше предизвикал земетресението? Може би Юсуп наистина е Шейтан? Той си спомни как приятелят му винаги го откриваше по някакъв странен и загадъчен начин, как винаги при нужда се оказваше около него и го защитаваше, как бдеше над него. Но може ли такива свети хора като Кубилай Юндер, Явуз Челик и мавляна Йенишехирли Абдаллах ефенди да се заблудят и да не могат да видят истинското лице на Иблис? Нима в заверата на Махди участваше самият Дявол! Ибрахим знаеше пророчеството, че Махди трябва да убие Антихриста. Можеше ли Юсуп да е негов враг и именно тук, под стените на Светия град, да се наложи да се бие с приятеля си?

Но Юсуп не го нападаше, а го спасяваше. Той го беше подхванал под мишниците и го извличаше по далеч от рушащата се крепостна стена. Ибрахим гледаше отварящите се в стената дупки и не знаеше дали да вярва на очите си. Явно земетресението беше предизвикало голям пожар и Йерусалим гореше. Над крепостната стена скоро се извиха високи огнени езици, които се протягаха към небето. Димът беше гъст и наистина стигаше до облаците.

Колкото повече двамата се отдалечаваха от Портата, толкова трусовете намаляваха. Най-накрая еничарите развързаха обезумелите от страх красиви арабски коне и бързо се отправиха към Дамаск.

Яздеха бързо. Животните бяха превъзходни. За да не ги уморят, на втората нощ двамата решиха да пренощуват. Иначе животните сигурно можеха да издържат на един преход разстоянието между Йерусалим и Дамаск. Качеството на животните си личеше не само по скоростта, с която се движеха, а и по мекотата, с която возеха и лекотата, с която се управляваха.

Пътуването с Юсуп мина без никакви произшествия. Сейменът го водеше с убеденост на човек, изминавал много пъти този път. Той с лекота насочваше красивите животни между схлупените бараки на един от бившите халифски градове. За разлика от предния път, много по-бързо намериха разхлопаната дървена врата на хижата на ал-Хадад. Този път обаче на прага не ги чакаше жената, а човек, който предизвика същинска буря в душата на Ибрахим. Вратата отвори неговият командир, чорбаджията Неджиб ага. Като видя радостната усмивка, толкова непривична за албанеца, Ибрахим също се зарадва. Не беше очаквал, че може така да се зарадва на командира си от корпуса.

Ибрахим си спомни подземието в къщата на ал-Хадад, сякаш вчера я

беше напуснал. Той следваше Неджиб ага със сигурна крачка. Албанецът вкара българина в толкова добре познатото помещение. То беше широко, а завесата все така висеше, без да потрепва. Но това, което му направи най-силно впечатление, беше, че помещението бе осветено от множество свещи и светилници. Така Ибрахим можеше да види лицата на всички, които бяха в залата. А там бяха насядали, облечени в чисти бели дрехи, подобни на бурнуси, най-близките му хора. Едва сега Ибрахим си отговори на въпроса защо чорбаджията бе отворил вратата пред него. Това беше така, защото Неджиб бе най-младшият. В помещението бяха насядали един до друг мавляна Абдаллах ефенди, Явуз Челик паша и като капак - самият ага на еничарите Кубилай Юндер. Ибрахим искре- но се зарадва да види всичките си учители и командири, но и се смута. Той почтително поздрави всеки един от тях и дълго продължаваше да се кланя при всяка тяхна дума. Всички бяха в много добро настроение.

- Седни! - каза пашата.

Ибрахим седна, а до него седнаха Юсуп и Неджиб ага.

Дълбок задгробен глас иззад завесата каза:

- Събрахте ли се?

Мъжете се умълчаха и насочиха вниманието си към завесата.

- Колко сте? - попита гласът.

- Шестима, учителю - отговори Юсуп. Негласно всички като че ли се съгласиха именно арапът да отговори на въпроса.

- Махди пристигна ли? - попита ал-Хадад.

- Да, учителю, тук е.

- Сигурни ли сте, че е Махди?

- Да, учителю, сигурен съм - отговори черният гигант. - Направих така, както ми казахте с Явуз Челик паша. Портите се разтвориха пред него. За малко щяхме да разрушим Йерусалим.

- Какво стана? - попита гласът.

- Земята се разклати под краката ни.

- Махди? - въпросително произнесе гласът зад завесата.

Ибрахим не знаеше дали да отговори, или да слуша.

- Махди? - повтори гласът.

Тъкмо когато Ибрахим се канеше да отговори, мощният глас продължи:

- Ти вече ми донесе метал от Изток чрез Призрачния ятаган на Кубилай Юндер, камата на владетелите беше Центърът. Металът от Запада беше черният камък от Пелопонес. Толедската рапира беше металът на Севера, защото е добит в далечната шведска страна. Донесе ли последния метал, металът на Юга?

- Учителю, ти беше казал, че трябва да търсим последната част на зу-л-фикр в Бейт-ал-Харам. Бях в Йерусалим, отидох и до Мека и намерих метала на Юга.

- Откъде знаеш?

- Учителю, през цялото време чувствах как някаква могъща сила ме води по пътя ми!

- Откъде знаеш, че е бил Аллах, може да е бил Иблис и да те е подвел?

- Не знам, учителю, но през цялото време чувствах някакво предопределение!

- Дай да видя!

Ибрахим бръкна в пояса си, извади кожената торбичка, която държеше до книгата. Извади отвътре скъпоценните зрънца руда и бавно се приближи до завесата.

- Остави го! - каза гласът.

- Не може, много е малко, ще се разпръсне!

Завесата се раздвижи и отдолу се подаде силна ръка, цялата в мазоли. Ибрахим внимателно изсипа скъпоценните зрънца в коравата длан. Ръката се скри. Младият еничар бавно се изтегли назад. Докато отстъпваше, чу Явуз Челик, който каза:

- Мечът на Севера е принадлежал на някакъв си крал, който се наричал Артур. Западният меч е мечът на Искендер, този, когото християните наричат Александър Македонски. Източният меч е мечът на най-великия владетел на Изтока - Атила. Александър и Атила са едни от най-великите владетели и воини в света. Кой може да бъде Южният меч? Според мен може да бъде само мечът на пророка Мохамед, намери ли го?

- Не, учителю! - каза Ибрахим и се обърна към Явуз Челик.

- Какво имаше в шепата си? - попита пак пашата.

В първия момент Ибрахим реши да отговори на своя командир и учител, но после се възпря. Не знаеше как ще реагират насядалите хора, ако им разкаже как почти с взлом бе влязъл в най-свещеното място на исляма - Кааба, а след това бе разбил най-голямата светиня - ’’Черния камък”. Ибрахим се спря, защото това щеше да прозвучи страшно.

Българинът се върна назад и седна до останалите еничари. От известно време го вълнуваше един въпрос, затова сега се обърна към пашата. Знаеше, че той стои зад цялата тази организация. Мавляна и Кубилай Юндер бяха твърде възвишени и духовни, за да се занимават с нещо такова.

- Учителю - каза Ибрахим, - с мен беше един французин - льо Комб.

Какво стана с него? Къде е?

Явуз Челик погледна към младия еничар с грозното си, тъмно и набраздено от белези лице и каза:

- Всичко е наред! Той продължи по Божиите пътища!

Ибрахим нищо не разбра. Явно пашата не желае да му отговори конкретно. А отговорът можеше да означава от това, че са пуснали льо Комб да продължи по пътя си, до това, че тялото му лежи посечено в подножието на крепостната стена на Йерусалим. Ибрахим нямаше да се учуди, ако приятелят му отдавна вече беше мъртъв. Той много добре знаеше как еничарите изпълняват заповеди и беше сигурен, че Юсуп би убил льо Комб, без дори да се замисли. Сам той много добре помнеше онази нощ в Анадола, когато “Шейтан” изби толкова много хора. При мисълта за “Шейтан” Ибрахим се сети за Велко Кесиджи. “Кой ли беше по-добър боец от двамата? Огромният черен арап с гръден кош като тъпан или не по- дребния кесиджия, който можеше да дебне цял живот, да играе ролята на малоумен и търпеливо да чака своя миг? Кой ли беше по-добър воин и убиец?” - за миг този въпрос се появи в главата на Ибрахим.

- Металът е истински - каза след известно време ал-Хадад. - Утре започваме да ковем меча. Искам рано да дойдете тук всички. Трябва да сте облечени в чисто ритуално облекло. Тъй като в зу-л-фикр ще вложим душите си, искам да не ядете и да не пиете нищо. Трябва да отправите молитва към Аллах тази вечер и утре сутрин, като всеки път трябва да извършвате ритуално измиване.

Явуз Челик имаше някакъв приятел в Дамаск и се бе постарал еничарите да са разположени в малък, но много красив сарай. Като нищо можеше да бъде дворец строен още от халифа Осман. Отвън се охраняваше от еничарска част, но вътре имаше само няколко прислужника и никой не притесняваше най-висшите командири от корпуса.

Вечерта шестимата мъже посетиха хамам.

След като си почина добре, Ибрахим изглеждаше по-спокоен. Той разговаряше с всички и едва сега осъзна какво се случваше и че вече е в Дамаск. От останалите хора в хамама Ибрахим научи много нови неща за корпуса на еничарите.

Едно от най-забележителните събития от първото десетилетие на XVI-II век беше Великата северна война. След победата на Петър Велики, в битката при Полтава през юни 1709 година, шведският крал Карл XII бил прогонен от Швеция. След като обиколил из дворовете на европейските владетели в търсене на съюзници, кралят беше достигнал до Османската империя. Именно затова Ибрахим го беше срещнал в Анкара.

- Аз се срещнах с Карл XII - каза Ибрахим и силно учуди Явуз Челик, който му разказваше всичко това. Въпреки това пашата продължи:

- Ахмед III се оказа мекушав владетел. Той си позволи да ни държи далеч от битките, не ни използва и се опитва да ни изолира не само от властта, но и от войните.

Докато говореше, пашата погледна към агата на еничарите, но Кубилай Юндер беше с каменно изражение. Явуз Челик осъзнаваше, че тази борба е между официалната турска власт и еничарите, но и конкретно между султан Ахмед III и агата на еничарите Кубилай Юндер. Затова той беше много внимателен, въпреки че думите му попаднаха точно на място и двамата по-нисши еничари клатеха глава в знак на съгласие. Особено категорично изразяваше съгласието си Неджиб ага.

- Високата порта - продължи Явуз Челик - не се възползва от заетостта на Австрия във войната за испанското наследство, за да си възвърне териториите изгубени след Карловацкия мирен договор, нито пък се възползвахме от заетостта на Русия във Великата северна война, за да възстановим позициите си северно от Черно море. Въпреки нашето настояване, нищо не успяхме да постигнем. Шведският крал настойчиво насърчаваше султана да започне война с Русия, но и това не беше достатъчно. Към Карл XII трябваше да се присъединят и посланиците на френския крал Луи XIV, както и представителя на Венеция в Истанбул. След продължителни колебания, султанът взе решение да започне настъпателни действия срещу Русия. За тази цел на 18 август 1710 година той уволни Великия везир, чийто подпис стоеше под подновения мирен договор с Русия и назначи на негово място Балтъджъ Мехмед паша. Скоро ще има война в Русия. Трябва ни зу-л-фикр. Балтъджъ Мехмед паша е приятел и ученик на Кубилай Юндер, Аллах здраве да му дава,

така че скоро ще настъпи и нашият час.

- Учителю, а защо трябваше да се събират най-умните и добри воини на Империята тук в Дамаск?

- Ал-Хадад настояваше, че за да изковем Меча на исляма, трябва да се съберем седем човека с него. Тъй като твърдеше, че чрез Меча ще преплетем душите си, затова трябваше да съберем шестте най-добри воини. Ние сме най-посветените бекташи, ние сме командири и воини еничари, ние стоим зад султана и управляваме Империята - най-голямата държава в света, обединяваща почти всички мюсюлмани.

- Защо почти всички?

- Защото мюсюлмани има в Малайзия, Индия, Афганистан, Ирак и Средна Азия. Преди една година персийският шах Хюсеин наложи шиитския фундаментализъм на всички сунити в своите земи. Кандахар въстана срещу персийското владичество. Владетелят на Гилзей - Мир Ваис, предвождаше афганистанското въстание.

- Ние ще вземем ли страна в конфликта? - попита Ибрахим.

- Не може да не вземем. Разрастването на Персия е предизвикателство за нас. Освен това превръщането й от сунитска в шиитска държава също е предизвикателство, хвърлено към нас. Така че султанът, Аллах здраве да му дава, и Балтъджъ Мехмед паша скоро ще вземат мерки, а ние ще имаме работа - като каза това, очите на Явуз Челик блеснаха с добре познатия на Ибрахим хищен блясък.

Вечерта мавляна повика Ибрахим при себе си. Той изпрати при младия еничар един прислужник. Еничарът веднага откликна на молбата, тъй като с нетърпение очакваше да се види насаме с най-мъдрия човек, когото беше срещал през живота си. Младият еничар с учудване беше осъзнал, че мавляна му бе липсвал точно толкова, колкото и неговите идоли воини - Явуз Челик и Кубилай Юндер, и дори приятелите му Рефик Сарък и Юсуп. Така той осъзна нещо, което винаги беше подозирал, че към мъдростта и знанието има точно толкова влечение, колкото и към воинските умения, и че за него трите най-ценни неща са: приятелите, знанията и воинските умения. Едва след тях се нареждаше религията. Колко ли щяха да се разочароват хората, които очакваха той да бъде нов световен учител и да създаде нова религия, ако разберяха какво е отношението му към религиите? Но другояче не можеше да бъде. Той вече беше сменил религията си и беше разбрал една голяма истина, а именно, че не религията, вярата или сектата е важна, а човекът. И човекът е този, на когото трябва да служи всяка религия, а не обратното. Всички последователи губят себе си, за да могат да се влеят в някоя религия. Те загубват идентичността си и се обезличават. Истинският път е да осъзнаеш, че ти си важният, а религията или духовното учение трябва да обслужват твоя път и да обвият нивото ти на мислене и възприемане, до което си достигнал. Ако религията не може да отговори на тези потребности, трябва да бъде сменена. А ако човекът не може да открие духовно учение, което да отговаря на неговото ниво, то тогава има право да създаде нова религия.

Такива мисли вълнуваха Ибрахим, докато отиваше на разговор с мавляна. Самата мисъл, че скоро ще се види с един толкова ерудиран човек, го караше да бъде по-възвишен и да достига до такива прозрения.

Стаята на мавляна беше същата като тази на Ибрахим, но старецът беше наредил и прислужниците бяха изнесли всички мебели, възглавнички и знаци на разкош от нея. Така тя приличаше по-скоро на храм. Мавляна беше спуснал плътни завеси над украсените с фини каменни инкрустации високи прозорци, завършващи с остри арки отгоре. В средата имаше красив каменен шадраван. Водната струя се разделяше на три, като внасяше приятна свежест и дъх на изворна вода. След толкова месеци в пустинята, сега Ибрахим поемаше жадно прохладния въздух с изсушени от горещия въздух дробове.

Огромната врата беше отворена и разкриваше каменна тераса, която беше много по-широка и дълга от помещението вътре. Тя отвсякъде бе оградена с нисък каменен парапет от много красив светъл камък. Мавляна, облечен както в деня, в който Ибрахим го бе видял за пръв път, стоеше и наблюдаваше красивия залез. Огромното червено слънце изкривяваше въздуха, карайки го да изглежда магически. Огромният кръг сякаш висеше и се опитваше да целуне земята. Всичко това беше украсено с маслинови дръвчета, кипариси и силуетите на дворците, като извадени от някоя приказка.

Ибрахим се приближаваше към мавляна, зашеметен от гледката, която се разкриваше пред очите му. По дърветата пееха птици, което още повече засилваше райското усещане в картината.

Мавляна почувства приближаването на ученика си.

- Как си, Ибрахим Ъшъкер, или по-добре да те нарека Ибрахим ал-Махди?

- Учителю, как мислите, може ли аз да съм Махди?

- Мисля, че да. Сънят на агата на еничарите е бил верен. Явно Кубилай Юндер ефенди наистина е имал пророчески сън.

- Но, учителю, аз не се чувствам изключителен.

- Мисля, че си Махди и поради това. За обикновения човек би било мъчително и би се замаял от възможността да бъде Махди. Но тъй като именно ти си Махди, затова се държиш толкова естествено и не чувстваш нищо особено.

Мавляна замълча. Той като че ли се чудеше как да продължи и дали изобщо да продължава. След малко каза:

- Знаеш колко много Лъжемахди са се появявали досега. Знаеш за Обеид-Аллах - шейха на исмаилитите, който убедил могъщото северно-африканско племе кетаме, че е потомък на имама Хюсеин - синът на имама Али, и Фатима - дъщерята на Мохамед. Той се наричал Махди. Оттогава Махди се е появявал в Судан, в Хорасан и много владетели са претендирали, че са Махди, но нито един от тях не е успял да защити претенциите си. Аз съм сигурен, че ти си Махди, защото знам какво беше това, което даде на ал-Хадад.

Ибрахим се опита да се раздвижи, за да изрази несъгласието си, но мавляна, без да отдели поглед от гледката на бавно потъващото зад хоризонта слънце, прекъсна младия си ученик.

- Кааба означава куб. Той е с размери 24 лакътя във всички посоки. Бил е пренесен от Аллах от рая по молба на Адам. “Черният камък” - ал-хаджар ал-асвад, който се намира в североизточния ъгъл на Кааба, също е паднал от небето. Легендата разказва, че това е бил вкаменил се ангел, който някога е бил бял като сняг, но поради хорските грехове започнал да почернява, а днес е съвсем черен.