Еничар

Мисълта стресна Петко, но той не я прекъсна, а продължи да се вслушва в гласа:

- Не удариш ли веднага, колкото повече се забавиш, с толкова по-голямо чудовище ще се биеш! Затова, смачкай главата на змийчето, докато е още малко и не му позволявай да порасне! И не трябва да правиш никакво движение или да говориш, а вкарай всичко в погледа!

След това Велко го беше научил как да гледа.

- Това е погледът на дявола! Шейтана!

Сега Петко гледаше Васил по същия начин. А този поглед сякаш пронизваше врага и можеше да направи дупка в тялото му.

Петко гледаше беснеещия пред себе си бабаит. Поколеба се само за миг, но решението беше взето. Той беше длъжен да се довери на учителя си.

Ударът дойде изневиделица за Васил. Такава наглост той явно не очакваше. Ударът попадна в челюстта му, при което той отлетя назад, като отсечен падна на земята и повече не стана.

Всички гледаха като онемели. Никой не беше очаквал Петко да нанесе толкова силен удар. Само момчетата от Козбунар не бяха учудени, защото всички бяха чували историята за арнаутите.

Петко наблюдаваше лежащия враг, но мисълта му продължаваше:

- Биеш ли се с враг, не го оставяй да води битката, а го мачкай непрекъснато! Не позволявай на врага да си повярва, че може да те победи! Не позволявай на врага ти да се превърне в герой, защото повярва ли си, че е герой, много трудно ще го победиш! Много по-лесно е да се биеш с обикновен човек, отколкото с герой!

Петко веднага разбра смисъла на думите. Скочи и седна върху гърдите на падналото момче и нанесе няколко удара в лицето му. Ударите попаднаха точно там, където искаше. Васил не се съпротивляваше по никакъв начин. Продължи да го удря с всичка сила. Сълзи замъглиха очите му. Викаше и удряше поваления вече враг. Спомни си как той беше постъпил с Ахмед. Петко искаше сега той да изпита болка. Нека да умре! Сети се за главата си и продължи да го удря.

Главата на Васил се беше превърнала в кървава пихтия. Петко отдавна вече не знаеше какво прави. Беше загубил представа откога налага падналия враг. Колкото повече удряше, толкова повече се ядосваше, че Васил го беше принудил да разбуди демоните в душата си, а те бяха Жестокост, Злоба, Свирепост, Безпощадност. Петко не харесваше тези демони. Предният път си беше обещал, че повече няма да убива хора, а сега някакъв нещастник го беше накарал да бъде такъв, какъвто не желаеше да бъде.

Петко удряше и викаше, а си мислеше: “Добре, искаш да видш убиеца в мен, сега ще го видиш!”

В този момент нечия силна ръка го хвана и го вдигна във въздуха. Беше Явуз Челик. Той беше наблюдавал внимателно битката и реши да се намеси, преди да бъде убито момчето отдолу. Всички бъдещи еничари бяха описани много подробно в списъци и ако някой изчезнеше или умреше, трябваше да се дават обяснения. Явуз Челик не желаеше разправии, затова се намеси. Това, че има четирима ранени в тежко състояние, му беше достатъчно. Той изгледа главите на Петко и Васил и гърчещите се по земята Ахмед и Иван.